Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
СОФИЯ, 23.04.2024г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесети април две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ИВЕТА АНТОНОВА ЧЛЕНОВЕ:
ИВЕТА АНТОНОВА
Мл.с. ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА
при участието на секретар–протоколиста Цветослава
Гулийкова, като
разгледа докладваното от съдия Антонова
в.гр.д. № 4048/2021г. по описа на
СГС и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба подадена от СТОЛИЧНА ОБЩИНА срещу решение № 20010534/13.01.2021гт., постановено по гр. д. № 26620/2020г. по описа на Софийски
районен съд, I ГО,
40 състав, с което е осъдена да заплати на З.„А.“АД на основание чл. 213 КЗ /отм/ вр. чл.74 от ЗЗД сумата от 2224,46 лв., представляващи регресна претенция за платено застрахователно обезщетение
за причинени вреди на лек автомобил „Кадилак СРХ“ с рег. № СА ***ТС въз основа на
застрахователен договор по имуществена застраховка „Каско” при настъпване на 09.09.2015г.
на пътнотранспортно произшествие, поради попадане в необезопасена дупка на пътното платно на общински път в
гр. София, ведно със законната лихва върху главницата от считано от 24.06.2020г., както и основание
чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 677,83 лв. – обезщетение за забавено изпълнение
върху главницата от 2224,46 лв. за периода 24.06.2017г. – 24.06.2020г. до
окончателното й изплащане и
основание чл. 78 ал. 1 ГПК – разноски по делото.
В
жалбата се твърди, че твърди, че не
е установено, че ищецът е платил застрахователно обезщетение въз основа на
валиден договор за имуществено застраховане. Прави оспорване на твърдяния
механизъм на пътнотранспортно произшествие с възражение, че по делото не са
събрани доказателства, които да установяват същия по несъмнен начин. Поддържа
направените в отговора на исковата молба възражение за наличие на изключителна
вина за настъпване на ПТП на водача на увредения автомобил, респективно –
съпричиняване. Счита, че недоказано е обстоятелството, че на процесния пътен
участък е съществувала описаната необозначена и сигнализирана дупка.
Моли обжалваното
решение за бъде отменено и постановено ново, с което исковете се отхвърлят.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна З.„А.“АД в срока по чл.263
ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната
жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са
несъстоятелни, а обжалваното-
постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и
законосъобразни изводи, поради което счита, че същото следва да потвърдено.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба
относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция
дължи проверка за валидността на решението, за
неговата допустимост - в
обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата
основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият
въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Досежно правилността
обжалваното решение настоящият състав намира поддържаните с въззивната жалба
доводи за неоснователни по следните мотиви:
Първоинстанционният съд е
сезиран с иск с правно основание чл.213 ал.1 от КЗ /отм/ вр. чл.49 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД.
В чл. 213 ал.1 КЗ /отм/ е уредено
едно специално суброгационно право в отклонение от правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй
като при настъпване на застрахователното събитие застрахователят не изпълнява
чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява
свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 213 ал.1 КЗ
/отм/ встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата. Но когато
причинител на вредата е лице, комуто е възложено някаква работа, по силата на
чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД отговорност носи и възложителят за
вредите, причинени от изпълнителя на възложената работа при или по повод
нейното изпълнението.
От фактическите
твърдения на ищеца в исковата молба се установява, че той е предявил спорното
регресно право, основавайки го на виновното поведение на определени физически
лица, които е следвало да изпълняват и осигуряват осъществяването на
задълженията на Столична община и да поддържат в изправност улици – част от
общинската пътна мрежа и носи отговорност за бездействията на тези лица.
Столична община носи само обезпечително-гаранционна отговорност по чл.
49 ЗЗД, като възложител, за вредите,
причинени виновно от съответни физически лица при или по повод на изпълнение на
възложената им от работа, във връзка със задълженията си по чл.31 от ЗП. Съгласно
разпоредбата на чл.
31 ЗП,
вр. чл. 10, ал. 1 и ал.
3 т. 9 от Наредба № РД-02-20-19 от 12.11.2012 г. за поддържане и текущ ремонт
на пътищата общината
в качеството й на собственик на общински път следва да осъществява текущо поддържане,
което включва предвидените дейности, сред които и почистване на пътното платно
и ремонт на отделни разрушения - дупки, пукнатини, обрушени ръбове и др. За Столична
община съществува нормативно установено поведение, с което да изпълнява
задълженията си по поддържане на пътното платно в качеството й на собственик на
общински път.
Съгласно
задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959
г. на Пленума на ВС юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите,
причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им
работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил
тези вреди.
За да бъде
уважена предявената регресна претенция в
полза на застрахователя по имуществено застраховане срещу възложителя за
имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на
възложената работа, е необходимо същия да установи кумулативното наличие на
следните предпоставки: 1. наличие на действително застрахователно правоотношение
между увредения и ищеца по имуществена застраховка относно увредения автомобил
към датата на ПТП; 2. за увредения да е възникнало право на вземане на
извъндоговорно основание срещу възложителя по реда на чл.49 от ЗЗД поради
виновно поведение на определено физическо лице по смисъла на чл.45 ал.1 от ЗЗД
при или при повод на изпълнение на възложената работа и 3. застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил
застрахователно обезщетение за настъпил застрахователен риск собственика на
застрахованата вещ.
Настоящата
въззивна инстанция изцяло споделя мотивите в първоинстанционното решение
относно наличието на застрахователно правоотношение между собственика на лек
автомобил „Кадилак СРХ“ с рег. № СА ***ТС
и ищеца, както и неговото съдържание – относно покритите рискове,
поради което препраща към тях в тази им част на основание чл.272 от ГПК и които
стават и част от мотивите на въззивното съдебно решение.
Ответникът
оспорва описания в исковата молба механизъм на ПТП, а именно на 09.9.2015г. в село Кокаляне, водачът на лек
автомобил „Кадилак СРХ“ с рег. № СА ***ТС
се движи по ул. Цар Иван II с посока на движение към ул. Падинето, като в район на № 5 попада в
необезопасен и несигнализиран участък от пътното платно, който е подготвен
за ремонт с изрязване на част от
асфалтова настилка.
За настъпилото
ПТП е съставен протокол за ПТП № 1605308/09.09.2015г. от компетентните органи.
Протоколът за ПТП по своята правна природа
представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179 ал. 1 ГПК,
ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила относно
обективираните в него обстоятелства за датата, мястото, причинените вреди на
автомобила, пътна обстановка т.е. извършените от съответното длъжностно лице
действия и констатирани лично от него обстоятелства. В тази връзка протокола за
ПТП няма официална удостоверителна сила относно описания механизъм на ПТП, тъй
като съставителя не е присъствал и възприел фактите относно начина на
настъпване на ПТП, а същия е отразил и възпроизвел механизма въз основа на
данни и описание на водача на лекия автомобил.В настоящият случай, протоколът
има официална удостоверителна сила относно констатираната дупка на пътното
платно и несигнализирана и необозначена, тъй като длъжностното лице
непосредствено е възприел обстановката на ПТП.
По делото са
ангажирани и свидетелски показания, от които безспорно се установява
гореустановената фактическа обстановка и които кореспондират и с констатациите
на вещото лице по САТЕ.
В случая, за
разлика от договора за задължителна застраховка „гражданска отговорност”
виновното поведение на водача на увредения автомобил не е основание за отказ за
изплащане на застрахователно обезщетение, в изключение на случаите на умишлено
причиняване на вреди, за което липсват ангажирани доказателства.
Не се
установяват обстоятелства, които да обосноват и извод за съпричиняване на
вредите от поведението на водача на застрахования лек автомобил. От
заключението по САТЕ, както и от свидетелските показания са установява, че
скоростта на движение с оглед конкретната пътна обстановка в района на ПТП е
била не повече от -50 км/ч /която е разрешената и допустима скорост за движение
в населени места/, като свидетеля, управлявала лекия автомобил дори посочва, че
скоростта й била не повече от 25 км., а
категоричен е извода на вещото лице, че уврежданията по застрахования автомобил
ще настъпят дори и при движение със скорост 25 км./ч.
На следващо
място, видно от протокола за ПТП /в която част, както беше посочено по – горе
има материална доказателствена сила/, с оглед разположението и големината на
пътния участък с изрязана асфалтова настилка – разположен по ширината на почти
цялото пътно платно и липса на обозначаване съответно видимост и предвидимост
на дълбочината на същия, водачът на лекия автомобил не е имал обективна
възможност да избегне, съответно прецени необходимостта от спиране преди
дупката.
Въпреки горното,
дори и да се приеме, че водача в нарушение на разпоредбата на чл.20 ал.2 от не
е съобразил препядствието по пътното платно, то това е ирелевантно за
възникване на отговорността на застрахователя да заплати застрахователно
обезщетение за причинените имуществени вреди.
От заключението
по САТЕ, неоспорено от страните, се установява, че механизма на ПТП е в
причинно- следствена връзка с причинените вреди на застрахования лек автомобил.
При така изложените и приети за установени факти, съдът счита, че е
налице фактическият състав обуславящ ангажиране на обезпечително-гаранционна
отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител
- за вредите, причинени виновно от съответни физически лица при или по
повод на изпълнение на възложената им работа, въпреки че не е установено кои
точно лица са извършили противоправното действие /бездействие/.
От неоспореното заключение по САТЕ се
установява, че пазарната стойност на
поправянето на щетите на лекия автомобил е в размер на 2301,86 лв., а
застрахователя е платил обезщетение под този размер и до който само е
възникнало неговото суброгационно право.
Според чл. 273 ал.2 пр. първо КЗ/отм/, при вреди на имущество обезщетението
не може да надвишава действителната стойност на причинените вреди.
При определяне размера
на дължимото обезщетение следва да се отчита уговорката между застрахования и
застрахователя съгласно чл.203 ал.1 и ал.4 от КЗ /отм/. При положение, че друго
не е уговорено се приема, че застрахователната сума е определена съгласно
действителната стойност и следователно дължимото застрахователно обезщетение
следва да се определи в рамките на договорената максимална застрахователна
сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да
надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като
пазарната му стойност към датата на увреждането, като не следва да се прилага
коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата
застрахователна стойност и действителната стойност на увреденото имущество,
като за такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи
друго със същото качество/ ал.2/, т.е по пазарната му стойност./ тези, за
привеждане на увреденото МПС в изправно техническо състояние, тоест, годно за
движение. Макар и частите, които са повредени, в действителност да не са били
нови към датата на настъпване на ПТП, няма как да се вмени в задължение на
застрахованото лице да намери части, със същата степен на използване и то
ще е принудено да закупи нови и техният
размер е неговата действителна вреда/.
В тази насока ВКС се е
произнесъл и в Р № 115 от 9.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 627/2008 г., II т. о.,
ТК и Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о.,
ТК, решение № 6 от 2.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 293/2010 г., I т. о. ,
решение № 79 от 2.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 156/2009 г., I т. о. на ВКС.
Следователно обезщетението, което ищецът има право
да получи от ответника е в размер на 224,46 лв. и до който размер следва да се
уважи иска.
Относно иска по чл.86 ал.1 от ЗЗД
Според чл.
86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата. Денят на забавата се определя съобразно правилата на
чл. 84 ЗЗД. Съгласно тези правила при срочно задължение длъжникът изпада в
забава след изтичането на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение –
от деня, в който бъде поканен от кредитора. В случаите на чл. 213 ал.1 от КЗ
/отм/ вземането е изискуемо от деня на заплащане на застрахователното
обезщетение. Датата на изискуемостта обаче в случая не е равнозначна на дата на
забавата.
В
настоящият случай ищецът е отправил покана за изплащане на регресното
обезщетение – л.58-59 от делото на СРС
получена от ответника на 30.03.2016г., след която дата е изпаднал в забава,
поради което и за процесния период иска
е основателен, като размерът му изчислен съобразно чл.162 от ГПК и ПМС
№426/18.12.2014г. е именно претендирания от 677,83 лв.
Поради съвпадане на изводи на двете
съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
По разноските
С оглед изхода на делото,
разпоредбата на чл.273 вр.чл.78 ал.3 от ГПК и изрично направеното още в отговора
на въззивната жалба от въззиваемата страна искане за присъждане на разноски за
юрисконсутско възнаграждение такива следва да се присъдят в размер на 100,00
лв..
С оглед разпоредбата на
чл.280 ал.3 т.1 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20010534/13.01.2021гт., постановено по гр. д. № 26620/2020г. по описа на Софийски
районен съд, I ГО, 40 състав.
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ОБЩИНА
с адрес: гр. София, ул. Московска № 33 да заплати на „З.„А.”АД с ЕИК: ***със седалище и
адрес на управление:*** на основание чл.273 вр. 78 ал.3
от ГПК разноските по в.гр.д. №
4048/2021г. по описа на СГС, IV-в въззивен
състав в размер на 100,00 лв. /сто лева/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.