№ 1497
гр. София, 16.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Светлин Михайлов
Членове:Даниела Христова
Цветомира П. Кордоловска Дачева
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно
гражданско дело № 20251000501275 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 58/04.03.2025 г. по гр. д. № 240/2024 г. по описа на
Окръжен съд – Перник, съдът е осъдил Т. Л. Л., ЕГН **********, с адрес:
***, да заплати на „РАЙД ШЕЪР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Красно село“, ул. „Юнак“
№ 11-13, ет. 4, сумата oт 44 886, 25 лева (четиридесет и четири хиляди
осемстотин осемдесет и шест лева и двадесет и пет стотинки),
представляваща обезщетения по Договор за наемане на превозни средства
от 17.03.2021 г., формирана както следва: 30 700 лева, представляваща
обезщетение по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД за вреди, причинени през време на
ползване на наетата вещ, и 14 186, 25 лева, представляваща обезщетение по
чл. 92 от ЗЗД във връзка с т. 20 от Списъка на неустойките, представляващ
Приложение № 1 към процесния Договора за наем, ведно със законната
лихва за забава върху посочената обща сума, считано от датата на
предявяване на исковата молба – 10.04.2024 г. до окончателното й изплащане.
При този изход на делото пред първоинстанционния съд и на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, съдът е осъдил Т. Л. Л., ЕГН **********, с адрес: ***,
1
да заплати на „РАЙД ШЕЪР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Красно село“, ул. „Юнак“
№ 11-13, ет. 4, сумата от 9 930, 35 лева (девет хиляди деветстотин и
тридесет лева и тридесет и пет стотинки), представляваща сторените от
ищеца разноски по делото.
Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът Т. Л.
Л., който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва в цялост, при наведени
твърдения за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на
решението, доколкото било постановено в нарушение на материалния закон,
като първоинстанционният съд е достигнал до необосновани правни изводи.
По същество не се оспорват твърденията на ищеца относно фактическата
обстановка по делото, дала основание за завеждане на въпросния иск, нито
събраните пред първоинстанционния съд доказателствата, въз основа на които
тя е установена. Единствено се релевира правно възражение в посока, че е
недопустимо едно и също лице да бъде осъдено в рамките на едно
производство едновременно да заплати договорна неустойка и законна
(мораторна) лихва за едно и също вземане, произтичащо от едно и също
фактическо основание. Така и според ответника е налице неправилно
съединяване и кумулиране на претенциите по чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД, тъй като и договорната неустойка за забава, и законната лихва имат
обезщетителен характер и обезщетяват едни и същи вреди от забавеното
изпълнение на паричното задължение. Поддържа се още, че е допустимо
кредиторът да упражни право на избор коя от двете форми на обезщетение да
претендира, но не и да получи двойно обезщетяване за едно и също
неизпълнение. В тази връзка се позовава на обилна практика на Върховния
касационен съд, в която последователно се приема, че неустойката за забава и
обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не могат да се претендират и
присъждат кумулативно за един и същ период и за едно и също парично
задължение, а при наличие на уговорена мораторна неустойка законната
лихва има субсидиарен характер и се дължи само ако договорната санкция не
е предявена или не е платена. Ответникът извежда от тази съдебна практика
извода, че в разглеждания случай присъждането едновременно на договорна
неустойка и на законна лихва върху същото задължение води до недопустимо
удвояване на обезщетението и представлява неправилно приложение на
материалния закон. Ето защо и в заключение, ответникът поддържа, че е
допуснатото нарушение при прилагането на разпоредбите на чл. 92 от ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД обуславящо извод за неправилност на атакуваното решение
и с това се моли въззивния съд, след като разгледа спора по същество, да го
отмени изцяло и вместо него да постанови ново решение, с което предявените
искове да бъдат изцяло отхвърлени. Претендират се разноски.
Ищецът „РАЙД ШЕЪР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД оспорва въззивната жалба
като неоснователна по съображения, изложени в подадения по реда на чл. 263,
ал.1 от ГПК писмен отговор. Претендират се разноски.
Съдът, като взе предвид събраните доказателства по делото във
2
връзка с инвокираните от страните доводи и възражения в пределите на
правомощията си по чл. 269 от ГПК, намери следното:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за
обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както това е
изрично прието в тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания;
проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на
правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното
решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав
на Окръжен съд – Перник, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се
установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
Въззивният съд намира първоинстанционното решение за правилно
и обосновано. Окръжен съд – Перник правилно е изяснил фактическата
обстановка по делото и въз основа на нея е извел изводите си за
неоснователност на предявения иск, което е в съответствие с
материалния и процесуален закон, поради което и на основание чл. 272 от
ГПК въззивният съд препраща към мотивите му.
От фактическа страна, след преценка на твърденията и доводите на
страните, както и на събраните по делото доказателства, настоящият въззивен
състав приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
От представения по делото Договор за наем № 545/10.04.2019 г., ведно
с Приемо-предавателен протокол от 18.07.2019 г., както и предвид
представеното свидетелство за регистрация Част I на МПС от 02.07.2019 г.,
се установява, че ищецът „РАЙД ШЕЪР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, познат под
търговското наименование „Спарк“, е ползвател на автомобили по силата на
договор за оперативен лизинг с „Аутотехника“ ЕООД, като въпросните
автомобили, в частност лек автомобил марка „Хюндай“, модел „Кона“, с
рег. № ***, биват отдавани под наем от страна на ищеца към трети лица –
3
потребители.
От представените по делото Договор за наемане на превозни средства
предоставяне на услуги от 17.03.2021 г., ведно с приложение № 1 към него,
Общите условия на ищеца за наем и предоставяне на услугите „Спарк“,
заверен препис от личната карта на ответника, справка от GPS система
за дистанционно наблюдение за потребителска сесия за периода от 15-
16.04.2021 г., доклад за инцидент от 16.04.2021 г., а също приобщените по
делото материали по ДП № 75/2021 г. по описа на РУ – Костинброд, пр. пр.
№ 357/2021 г. по описа на РП – Костинброд, ведно със съдържанието на
въззивната жалба, в частност липсата на оспорване на възприетата от
първоинстанционния съд фактология по делото, се установява, че на
17.03.2021 г. ответникът Т. Л. Л. е сключил от разстояние и по реда на чл. 45
от ЗЗП договор за наемане на превозни средства, с което е потвърдил, че
приема и е запознат с Общите условия на ищеца, в качеството му на
наемодател. На 15.04.2021 г. в 22:30:14 ч. ответникът чрез мобилното
приложение на ищеца е резервирал процесния лек автомобил марка
„Хюндай“, модел „Кона“, с рег. № ***, а секунди по-късно – в 22:30:50 ч. – е
активирал захранването и е започнал управлението му. Около 23:00 ч. същата
вечер, движейки се по път I-81 в района на разклона за с. Дръмша, ответникът
изгубил контрол над превозното средство, като самокатастрофирал,
напускайки платното за движение и установявайки се в крайпътната
растителност. При пристигането на полицейски екип ответникът е напуснал
мястото на произшествието, като е избягал в тъмнината. На следващия ден –
16.04.2021 г. служител на ищеца – И. К. е посетил мястото на инцидента,
изготвил е доклад в мобилното приложение „Спарк“ и е приложил снимков
материал, уточнявайки, че автомобилът следва да бъде репатриран до РУ -
Костинброд. В същия ден автомобилът е бил иззет като веществено
доказателство по досъдебно производство № 75/2021 г. по описа на РУ –
Костинброд, а на 14.01.2022 г. е бил върнат на собственика „Аутотехника“
ЕООД.
От представената по делото кореспонденция между ищеца „РАЙД
ШЕЪР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, в качеството му на наемател на процесния лек
автомобил, и „Аутотехника“ ЕООД, в качеството му на наемодател на
процесния лек автомобил, в частност Уведомления с изх. № 480/10.02.2022 г.
и с изх. № 485/16.02.2022 г., се установява, че собственикът „Аутотехника“
ЕООД е уведомил ищеца, че наетият лек автомобил марка „Хюндай“, модел
„Кона“, с рег. № ***, е самокатастрофирал и е бил иззет като веществено
доказателство по досъдебно производство № 75/2021 г. на РУ – Костинброд,
като към този момент не е бил изготвен протокол за ПТП. Поради липсата на
необходимата документация дружеството-собственик е заявило, че не може да
обработи щетата по реда на застрахователното покритие и че разходите по
възстановяване на автомобила следва да останат за сметка на ищеца. Не само
това, но установените увреждания по автомобила надвишавали 70 % от
неговата стойност, поради което било налице тотална щета.
4
Не се спори, а и видно от представените по делото Допълнително
споразумение от 02.06.2022 г. към Договор за отдаване под наем на
автомобили съгласно протокол № 545/10.04.2019 г. и платежни нареждания
от ищеца към „Аутотехника“ ЕООД, страните са уговорили да бъде
изплатено обезщетение на собственика на увредения автомобил в размер на 30
700 лева (чл. 3) в рамките на дванадесет месечни вноски (чл. 5).
От заключението на приетата съдебна авто-техническа експертиза,
изпълнена от вещото лице инж. Б. В., се установява, че отразените в протокола
за оглед следи, отломки и деформации по процесния лек автомобил марка
„Хюндай“, модел „Кона“, с рег. № ***, напълно съответстват на
механизъм на самокатастрофиране, при който превозното средство,
движещо се по път II-81 след разклона за с. Дръмша, е загубило стабилност
при излизане от десен завой, отклонило се е към дясната страна на платното,
преминало е през отводнителната канавка и вследствие на ротации около
вертикалната и надлъжната си ос последователно се е преобърнало, като
първо е ударило задната си лява част, след това тавана и накрая предната
дясна зона, след което се е установило отново на четирите си колела в
крайпътната растителност. Вещото лице приема, че всички констатирани
повреди по автомобила са в пряка причинно-следствена връзка с
описаното произшествие и представляват негово пряко следствие.
Експертизата установява също, че автомобилът е произведен през 2019 г.,
оборудван е с електрически двигател с мощност 100 kW и е от категория M1.
На база на представените калкулации за необходимите ремонтни дейности
вещото лице определя, че ако ремонтът се извърши в сервиз на официален
представител на марката, общата стойност за възстановяване на всички
увреждания възлиза на 52 327, 85 лева, докато при ремонт в доверен
сервиз сумата би била 41 332, 52 лева. В тази връзка експертът установява и
средната пазарна стойност на автомобила към момента на
произшествието, която възлиза на 68 514 лева, съобразно данните от
утвърдени специализирани източници. При съпоставка между стойността на
ремонта и пазарната стойност на автомобила вещото лице заключава, че
когато стойността на възстановяването се изчислява по цените на официален
представител, необходимите разходи представляват 76,38 % от пазарната
стойност на автомобила към датата на ПТП, поради което е налице
икономическа тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 от КЗ.
Въззивният съд кредитира изцяло заключението на вещото лице по
съдебната автотехническа експертиза, като обективно, безпристрастно и
компетентно изготвено от лице, притежаващо специални знания в съответната
област. Настоящият съд кредитира и приема за меродавен варианта на
изчисление, изготвен по цените на официален представител на марката, тъй
като именно този вариант отразява реалните пазарни условия и
действителната стойност на ремонта при стандартен и оторизиран сервиз,
какъвто следва да бъде използван при възстановяване на щети от подобен
характер. При тези условия стойността на ремонта надвишава 70 % от
5
пазарната стойност на автомобила към датата на произшествието, поради
което съдът приема, че е налице икономическа тотална щета по смисъла на чл.
390, ал. 2 от КЗ. Алтернативната калкулация, изготвена при хипотетичен
ремонт в доверен сервиз, не може да промени този извод, тъй като не отразява
реалната стойност на възстановяването при необходимото качество и
специфика на ремонта, нито е релевантна за договорните отношения между
страните.
Пред настоящата инстанция не са събирани нови доказателства.
С оглед на установената фактическа обстановка, въззивният съд
достига до следните правни изводи.
По иска за обезщетяване на вредите по чл. 233, ал. 1 ЗЗД:
Налице е валидно възникнало правоотношение по договор за наем,
който е консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален.
Едно от задълженията за наемателя, които този договор поражда, е да пази
вещта и да я използва съгласно обичайното или уговореното
предназначение. Следва да се съобрази, че процесната сделка е търговска,
доколкото едната страна-наемодател е търговец по аргумент от чл. 286, ал. 1 и
ал. 2, във вр. чл. 1, ал. 1, т. 15 от ТЗ, както и разпоредбите на представените по
делото Договор за наем № 545/10.04.2019 г., ведно с Приемо-предавателен
протокол от 18.07.2019 г., сключени между „Аутотехника“ ЕООД, като
лизингодател, и ищеца, като лизингополучател, съгласно които ищецът е имал
правото да дава под наем процесния лек автомобил марка „Хюндай“, модел
„Кона“, с рег. № ***, на трети лица за целите на упражняваната от него
търговска дейност.
На основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД, наемателят дължи обезщетение за
вредите, причинени през време на ползването от вещта, освен ако докаже,
че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Установи се, че между
ищеца, в качеството на наемодател, и ответника, в качеството на наемател, е
бил сключен договор за наемане на процесния лек автомобил, като на
15.04.2021 г., движейки се по път I-81 в района на разклона за с. Дръмша,
ответникът изгубил контрол над превозното средство, като
самокатастрофирал, напускайки платното за движение и установявайки се в
крайпътната растителност. По този начин, констатираните вреди по наетата
вещ са настъпили при ползването й от наемателя-ответник, което се
потвърждава напълно и от приетата по делото съдебно-автотехническа
експертиза.
Нормата на чл. 233, ал. 1 от ЗЗД урежда оборима презумпция за виновно
причиняване на вредите от наемателя през време на ползването на вещта.
Следователно, ако наемателят твърди, че вредите се дължат на причина, за
която той не отговаря, доказателствената тежест е негова. В настоящия случай
не се твърди и не се доказва друго, поради което и при зачитане пределите на
въззивната компетентност искът за главница следва да бъде уважен в
предявения размер от 30 700 лева. Съгласно установената и последователна
6
практика, включително и в Решение № 50056 от 12.05.2023 г. по гр. д. №
1116/2022 г. на ВКС, въззивният съд се произнася служебно единствено
относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а по
неговата правилност е ограничен до наведените в жалбата оплаквания.
Проверката на правилността на решението не може да излиза извън рамките
на оплакванията, изложени във въззивната жалба, освен в случаите на
нарушение на императивни материалноправни разпоредби или когато следва
да бъде защитен интересът на определен кръг частноправни субекти –
хипотези, които в случая не са налице. Ответникът не е релевирал
възражение относно размера на действително заплатеното обезщетение
към лизингодателя, поради което този въпрос не може да бъде предмет на
въззивен съдебен контрол.
Ето защо и търсеното парично задължение за главница е дължимо и
изискуемо, и като законна последица от това се дължи поисканата законна
мораторна лихва от датата на подаване на искова молба до окончателното
изплащане на вземането.
Относно иска за неустойка с правно основание чл. 92 от ЗЗД:
По дефиниция искът по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД предполага възникване на
следните правнорелевантни факти: 1/ неустойката да е уговорена чрез
конкретна клауза в действително договорно правоотношение, сключено
между страните; 2/ да е налице договорно неизпълнение, което е
противоправно и виновно, и 3/ за което предварително е уговорена сума,
която се дължи. За разлика от фактическия състав на обезщетението за вреди,
този на неустойката не изисква доказване на причинна връзка и вреди, тъй
като настъпването на вредата е предположено. Неустойката може да се търси
тогава, когато са налице елементите от фактическия състав, който поражда
вземането за същата, тоест при наличие на онази форма на неизпълнение, за
която тя е била уговорена.
В този смисъл, няма пречка наред с неустойката за неизпълнение на
конкретно задължение да се търси и обезщетение за вреди от друго
неизпълнение. Кумулирането е възможно, ако неустойката не обхваща онези
вреди, чието обезщетение се търси на самостоятелно основание или като
такива надвишаващи размера на неустойката. Поначало вредите,
представляващи неблагоприятните последици от неизпълнението, които
засягат кредиторовия интерес на ищеца са основание за отговорността на
длъжника за заплащане на обезщетението по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД, но в
настоящия случай съдът намира така уговорената неустойка в чл. 9.5 от
Общите условия на ищеца във връзка с т. 20 от Приложение № 1 към
процесния договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги
за компенсаторна, с която правомерно се обезпечават вредите за
наемодателя, представляващи пропуснати ползи, които търпи в резултат
от договорното неизпълнение, доколкото е пропуснал възможността да
получи граждански плодове от вещта чрез предоставянето й за възмездно
7
ползване на друго лице. Казано с други думи, в случая кумулирането на
отговорността по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД е напълно
допустимо.
В настоящия случай, съгласно чл. 92 от ЗЗД, във връзка с т. 9.5 от
Общите условия за наем и предоставяне на услуги на „Спарк“ и т. 20 от
Приложение № 1 към договора за наемане на превозни средства и
предоставяне на услуги, при неизпълнение на задължението за връщане на
автомобила наемателят дължи договорена неустойка в размер на 75 % от
приложимата към момента дневна наемна цена, начислявана за всеки изтекъл
24-часов период. От представената по делото извадка от ценовата листа за
периода 2017 г. – септември 2022 г. се установява, че към релевантния момент
дневната наемна цена за лек автомобил марка „Хюндай“, модел „Кона“
възлиза на 65 лева, считано от 30.03.2021 г., като съдът е обвързан от
заявеното в исковата молба, в която за начален момент на периода е посочена
датата 16.04.2021 г. Прилагането на договорената формула води до дължимост
на неустойка в размер на 48, 75 лева на ден. Така и за времето от 16.04.2021 г.
до 01.02.2022 г., когато е прекратен договорът за оперативен лизинг, са
изтекли 291 дни, поради което дължимата неустойка възлиза на общо 14 186,
25 лева, както правилно е определил и първоинстанционният съд.
По отношение на възраженията на ответника, свързани с нищожност на
уговорената неустойка, съдът намира, че същите са неоснователни.
Нарушение на добрите нрави би било налице единствено ако размерът на
неустойката надхвърля присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции
и води до неоснователно обогатяване на кредитора. В конкретния случай
дневната наемна цена на автомобила е 65 лева, а договорената неустойка
представлява 75 % от този размер, или 48,75 лева на ден, което несъмнено е
по-нисък и пропорционален размер. Следователно неустойката не надхвърля
пределите на договорно допустимото и не води до имуществено
преимущество за наемодателя извън обезпечаване на изпълнението. По тези
съображения е неоснователно и възражението за намаляване размера на
неустойката.
Отделно от горното, възражението на ответника, че върху тази сума не
следва да се присъждат лихви за забава, също се явява неоснователно,
доколкото и константната съдебна практика на ВКС е в посока, че при
уговорена неустойка се дължат лихви за забава върху нея (така и Решение №
147 от 16. 07. 2013г. по гр. д. № 1372/2012г. по описа на ВКС, IV г. о., Решение
№ 73 от 29. 06. 2011г., постановено по т. д. № 683/2010г. по описа на ВКС, II
т. о.).
Налице е съвпадение между крайния резултат от изводите на Окръжен
съд – Перник, поради което първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ищеца се
следват сторените пред въззивната инстанция разноски за един адвокат.
8
Същият обаче не е представил доказателства за сторен разход в тази насока,
нито е представил списък на разноските по делото, поради което настоящият
въззивен съд намира, че дължими на ищеца са единствено сторените от него
разноски за особен представител на ответника в размер на 3 000 (три хиляди)
лева.
Водим от горното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 58/04.03.2025 г. по гр. д. № 240/2024 г. по
описа на Окръжен съд – Перник.
ОСЪЖДА Т. Л. Л., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на
„РАЙД ШЕЪР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Красно село“, ул. „Юнак“ № 11-13, ет. 4,
сумата от 3 000 лева (три хиляди лева), представляваща сторените от ищеца
разноски пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му
чрез връчване на препис от същото пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9