№420
гр. Силистра, 13.11.2018г.
ОКРЪЖЕН СЪД - СИЛИСТРА,
Гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Пламен Неделчев
ЧЛЕНОВЕ: Добринка Стоева
Кремена
Краева
като разгледа
докладваното от съдия Краева в. ч. търг. д. № 151 по описа за 2018г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.
274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК.
Подадена е въззивна
частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД срещу
Разпореждане № 2019 от 17.08.2018г., постановено по ч. гр. д. № 1126/2018г.
по описа на Районен съд - Силистра, с което частично е отхвърлено заявлението
за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу С.Г.С., ЕГН - **********
относно неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение
в размер на 85 лв. по Договор за паричен кредит „Бяла карта“ № 507952 от
15.06.2017г. както и относно такси и разходи за извънсъдебно събиране на
вземанията по кредита в размер на 197, 50 лв. и разноски по делото за сумата
над 42, 22лв.
Частният жалбоподател
твърди, че обжалваното разпореждане е необосновано и постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила, тъй като съдът е превишил своите правомощия по
преценка, като е обсъдил обстоятелство по същество, което следва да бъде
доказано в едно бъдещо исково производство. Заповедното производство не е със
състезателен характер и споровете по обективираните в заявлението мотериални субективни права, следва да се решат при
положение, че длъжникът входира възражение по чл.414 ГПК. Твърди, че
претендираната неустойка в процесния договор не е нищожна – не е налице
нарушение на чл.33 ЗПК, а претендираните такси и разходи за извънсъдебно
събиране на сумата нямат характер на неустойка, тъй като са начислени на
осн.чл.10а от ЗПК.
Моли съда да отмени разпореждането и да
разпореди да бъде издадена заповед за изпълнение за сумите, предмет на жалбата.
Като взе предвид
становището на жалбоподателя и материалите по делото, настоящият състав приема
за установено следното:
Жалбата е редовна и
допустима като подадена в срок, от легитимирано лице и срещу акт, подлежащ на
обжалване, като е заплатена дължимата държавна такса. Разгледана по същество, частната
жалба се явява неоснователна по следните съображения:
Производството пред
първоинстанционния съд е образувано по заявление на „Агенция за контрол на
просрочените задължения“ ООД от 14.08.2018г. срещу С.Г.Г.
за сумата от 3005 лв., представляваща главница по по
Договор за паричен кредит „Бяла карта“ № 507952 от 15.06.2017г., сключен между
длъжника и АКСЕЛ ФАЙНАНС ООД, договорна лихва за периода 20.06.2017
до 06.10.2017г. в размер на 38,88 лв., неустойка за неизпълнение на поето
от длъжника задължение да осигури обезпечение на задълженията си по договора в
размер на 85 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
за сумата от 25,05 лв., такси и разходи за извънсъдебно събиране на вземанията
по кредита в размер на 197, 50 лв., законна лихва върху главницата от подаване
на заявлението до окончателното й
изплащане и разноски за държавна такса и
юрк. възнаграждение.
От фактическите
твърдения, изложени от „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ООД в
подаденото заявление, се установява, че претендираните вземания произтичат от
сключен договор за паричен заем, който по своята правна характеристика отговаря
на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, както
правилно е приел заповедният съд. Следователно длъжникът се ползва от
регламентацията на потребителската закрила, уредена в Закона за защита на
потребителите – арг. чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 – 148 ЗЗП. Съгласно т. 9 от §
13а от ДР на ЗЗП са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а разпоредбата на
чл. 146, ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни като така
изпълнява и изискването на чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО те да не
обвързват потребителя.
Видно от подаденото
заявление в раздел „Допълнителни изявления и допълнителна информация“,
заявителят посочва за дължима неустойка за неизпълнение на договорно задължение
за предоставяне на обезпечение в размер на
85 лв., а
главницата по договора за паричен заем е в размер на 300 лв. Договорът
предвиждал санкционна последица за забавата в плащането на текущото задължение
от 15 % от максималния кредитен лимит, изразяваща се в заплащане на разходи за
действия по събиране на дълга в размер на 2,50 лв. на ден до заплащане на
сумите. Същевременно друга разпоредба от договора предвижда начисляване и на
еднократна такса за разходите на кредитодателя за дейността на служител, който
администрира дейността по извънсъдебно събиране на дълга в размер на 120 лв.,
дължима при настъпване на предсрочна изискуемост на задълженията по договора,
включващата разходите за дейността на служител/лице, което осъществева
дейността по извънсъдебно събиране на задължението.
Настоящият съдебен състав
споделя изводите на първоинстанционния съд относно това, че цитираните клаузи
имат неравноправен характер, тъй като предвиждат заплащане на необосновано
висока неустойка, чийто общ размер се приближава до размера
на заетата сума за период само от година, арг. чл. 143, т. 5 ЗЗП, отделно –
чл.21, ал.1 ЗПК, препращайки и към мотивите на първоинстанционния акт на
основание чл. 272 ГПК, вр. чл. 278, ал.
4 ГПК и чл. 279 ГПК.
Доводите в жалбата не се
възприемат от въззивния съд.
В съдебната практика
безпротиворечиво се приема, че за нищожността съдът следи служебно и без да е
бил сезиран с възражение от страната, която се позовава на нищожността.
Задължението на заповедния съд да извърши служебна проверка за наличието на
неравноправни клаузи, от които се извежда предявеното със заявлението вземане
се обосновава с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, съгласно която
заповед за изпълнение не се издава, а депозираното заявление се отхвърля в случаите,
когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави.
Неравноправните клаузи се намират в пряко противоречие с императивните норми,
защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.
Съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/ решенията на Съда на ЕС имат задължителен характер относно тълкуването на нормите на общностното право. С Решение на Съда от 14.06.2012г. по дело C-618/10 е дадено задължително тълкуване на реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО, според което същата не допуска правна уредба на държава – членка, която не дава възможност на съда, в който и да е етап на производството, макар да е установил всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно неравноправния характер на клауза в договор, ако потребителят не е подал възражение – в този смисъл са и решенията по дела С-473/00, С-137/08 и С-415/11. Следователно, следва да се приеме, че съдът, разглеждащ заповедното производство, е длъжен и без да е налице възражение по чл. 414 ГПК от длъжника - потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното със заявлението вземане не произтича от неравноправна клауза и ако такава клауза бъде констатирана следва да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има възможност да претендира вземането си в хода на общото исково производство, което гарантира състезателност и равнопоставеност на двете страни.
Неоснователни са и оплакванията в жалбата относно обосноваността на разпореждането по изводите относно претендираните разходи и такси, които нямали характер на неустойка, както е приел съда, а били начислени съгласно чл.10а ЗПК. Според въззивния съд, като допълнителни услуги по смисъла на визираната разпоредба, следва да се разбират такива дейности, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора - свързани с предоставяне на паричната сума и нейното връщане в уговорените срокове. В случая с въвеждането и начисляване на тези такси по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Комплексно трите санкционни клаузи, формират сума, която надвишава предоставената сума по кредита. Налице е типично неравноправно договаряне - чл. 143 т.5 от ЗЗП, което не може да обвърже валидно потребителя, арг.чл.146 ал.1 от ЗЗП.
При тези правни
съображения обжалваното разпореждане се явява правилно и законосъобразно,
следователно следва да бъде потвърдено.
Воден от горното, Окръжен
съд – Силистра
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №
2019 от 17.08.2018г., постановено по ч. гр. д. № 1126/2018г. по описа на
Районен съд – Силистра.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.