№ 22176
гр. София, 03.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА
при участието на секретаря МАРИЯ Й. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА Гражданско дело
№ 20241110160739 по описа за 2024 година
Съдът за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на искова молба подадена от А. Г. А. срещу ***.
Ищецът извежда съдебно предявеното субективно право при
твърденията, че му е начислена неустойка за непредоставяне на обещано
обезпечение в размер на 135 лв. по сключен между А. А. и *** договор за
потребителски кредит № *** г. Излагат се съображения, че съгласно сключен
между страните по делото договор за потребителски кредит № *** г., съгласно
които кредитодателят *** се задължава да предостави в заем на
кредитополучателя сума в размер на 500 лв., при договорена годишна
възнаградителна лихва от 36,00%, при ГПР от 42,58%, срещу задължението на
кредитополучателя А. А. да върне в 30-дневен срок след предоставяне на
кредита сума в общ размер от 515 лв. Твърди, че в чл. 27 от договора е
предвидено, че при неизпълнение на задължението на длъжника да
предостави обезпечение – двама солидарни длъжници, отговарящи на
условията, предвидени в общите условия или банкова гаранция в 3-дневен
срок от сключване на договора, дължи на кредитодателя неустойка в размер на
0,9% от стойността на усвоения кредит, като неустойката е уговорено да се
заплаща разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. Поддържа, че въз
основа на посочената клауза му е начислена неустойка в размер на 135 лв. По
този начин размерът на общо дължимата сума по кредита е 650 лв. Излага
подробни съображения, че договорът за кредит е нищожен поради неспазване
на формата по чл. 10, ал. 1, вр. с чл. 22 ЗПК - поради непосочване на ГПР (тъй
като ГПР са посочени единствено като число, но не са описани
компонентните, включени при формиране на ГПР), респективно - поради
грешно посочване на ГПР в договора (тъй като при изчисляване на ГПР
1
следва да се включи неустойката за непредоставяне на обезпечение, която е
скрита печалба за кредитора). Поддържа, че ако таксите за непредоставяне на
обезпечение бяха включени в ГПР, щеше да бъде надвишен 5-кратния размер
на законната лихва. Намира, че посочената клауза представлява заобикаляне
на правилото на чл. 33, ал. 1 ЗПК, че при забава на потребител кредиторът има
право единствено на законна лихва за забава, докато в случая за неизпълнение
на акцесорно задължение на длъжника е начислена неустойка в значителен
размер. Оспорва посочената неустойка и поради противоречие на
разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗПотр., тъй като посочената неустойка
предвижда прекомерно високо обезщетение при неизпълнение на
задълженията на кредитополучателя. Позовава се на заобикаляне на закона -
чл. 21, ал. 1 ЗПК. Оспорва договора за кредит като нищожен противоречие с
добрите нрави, тъй като на договорната възнаградителна лихва е прекомерна.
Въз основа на посоченото моли съдът да постанови решение, с което да
признае за установено между страните, че договор за кредит № *** г. е
нищожен поради липса на форма, противоречие или заобикаляне на чл. 19, ал.
4, вр. с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и поради противоречие на добрите нрави,
евентуално - съдът да обяви за нищожна клаузата на чл. 27 от договор за
кредит № *** г., предвиждаща възнаграждение за непредоставяне за
обезпечение поради заобикаляне на чл. 33, ал. 1 ЗПК и като неравноправна
клауза в потребителски договор по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗПотр. Претендира
разноски по делото, в това число и адвокатско възнаграждение.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК, ответникът е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Не
оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №
*** г., по който ответникът е предоставил на ищеца сума в заем в размер на
500 лв. Посочва, че процесната неустойка за непредоставяне на обезпечение е
начислена, но не е заплатена и не е изисквана извънсъдебно от ищеца.
Оспорва, че неустойката за непредоставяне на обезпечение е нищожна.
Поддържа, че неустойката е самостоятелно съглашение, материализирано в
един документ с основния договор за кредит, поради това евентуалната й
недействителност не води до нищожност на целия договор за кредит. Посочва,
че процесната неустойка изпълнява типичната си обезпечителната,
обезщетителна и санкционна функции, а също така, че задължението за
осигуряване на обезпечение, което обезпечава неустойката не е невъзможно за
изпълнение. В подкрепа на посочената теза поддържа, че неустойката се
начислява единствено за периода, през който не е предоставено обезпечение и
при предоставяне на такова неустойката спира да се начислява. Посочва, че в
закона няма изискване кога да бъде предоставено обезпечението - преди или
след сключване на договора за кредит, поради което за неизпълнение на
задължение, изискуемо след сключване на договора за кредит на общо
основание може да се начисли неустойка. Моли съдът да отхвърли
предявените искове като неоснователни.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на
235 ГПК, установи от фактическа и правна страна следното:
2
Предявени са обективно съединени, в условията на евентуалност искове,
както следва: установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и
3 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4, вр. с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и ал. 2, предл. 3 ЗЗД за
установяване спрямо ответника ***, че договор за потребителски кредит №
*** г. е нищожен поради противоречие и заобикаляне на закона, липса на
форма или противоречие на добрите нрави, а в условията на евентуалност –
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. с ал. 1, предл. 1, 2 и 3
ЗЗД, вр. с чл. 33, ал. 1 ЗПК и вр. с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗПотр. за установяване
спрямо ответника ***, че клаузата на чл.27 от договор за потребителски
кредит № *** г.за уговаряне на такса за експресно разглеждане е нищожна
като неравноправна клауза в потребителски договор и поради заобикаляне на
чл. 33, ал. 1 ЗПК.
В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване: сключване на договор между страните при посочените условия,
както и посочените основания за нищожност - противоречие на императивна
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК поради надвишаване на императивния
максимален размер на ГПР, липса на форма поради различие между посочен в
договора и действително приложен ГПР и противоречие на добрите нрави
поради прекомерност на договорната възнаградителна лихва. При доказване
на посоченото, ответникът следва да докаже, че договорът не е нищожен на
посочените основания.
С оглед твърденията на страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4
ГПК, съдът с изготвения проект на доклад по делото, е отделил като
безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните по
делото, следните обстоятелства: наличие на договорно правоотношение
между ищеца А. Г. А. и ***, по договор за потребителски кредит № *** г., в
който е включително клауза за неустойка за непредоставяне на обезпечение в
размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит и му е начислена неустойка
в размер на 135 лв.
Процесният договор, представлява договор за потребителски кредит
(ДПК) по смисъла на чл. 9 ЗПК. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК, са
нарочно посочени, императивно установени реквизити, които ДПК следва да
съдържа, в това число – общият размер на кредита и условията за усвояването
му, лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му, годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски.
В настоящия случай, видно от съдържанието на сключения договор за
паричен заем между *** и ответника А. Г. А., в чл. 1 на същия е посочено, че
размерът на кредита е 500 лв. Лихвеният процент е фиксиран в размер на 36%,
а ГПР – 42.58%. Посочено е срокът за погасяване е 30 дни, като потребителят
дължи връщане на сумата от 515 лв., т.е. възнаградителната лихва за срока на
договора възлиза на сумата от 15 лв. На следващо място – в чл. 17 от ДПК е
посочено, че в срок от 3 дни след подписване на договора, кредитополучателят
3
следва да обезпечи задължението си чрез поръчителство от страна на трето
физическо лице, посредством сключване на нарочен договор или чрез
представяне на банкова гаранция. По отношение на изискванията на които
трябва да отговаря поръчителя, ДПК препраща към ОУ на дружеството.
При неизпълнение на задължението за обезпечаване на задължението,
съгласно чл. 27 от ДПК, кредитополучателят дължи неустойка в размер на
0,9% на ден от стойността на усвоената сума, начислена за всеки ден през
който не е предоставено обезпечението.
Съдът намира съдържанието на процесния ДПК, за неясно,
подвеждащо потребителя и въвеждащо го в заблуждение. Размерът на
договорената неустойка (клауза от договора, сама по себе си нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, алт. 1 и 2 и предл. 2 ЗЗД) в размер на 135 лв. –
съобразно погасителен план, която възлиза на 27% от размера на
предоставената главница по кредита – 500 лв., не е включена в ГПР по
договора, но е прибавена към задължението на кредитополучателя, чрез
увеличаване на стойността на погасителната вноска – общо дължимата сума
по договора, въпреки, че представлява разход, свързан с договора за кредит.
Цитираната сума за която се сочи да е вземане за неустойка, се претендира за
неизпълнение на акцесорно задължение – предоставяне на обезпечение по
договора. Неизпълнението на това задължение не е свързано пряко с
претърпени вреди и е типичен пример за уговорка, която излиза извън
присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, като накърнява добрите нрави и поставя в неравностойно
положение икономически по-слабата в преговорите страна по
правоотношението. Съобразно договорения механизъм на формиране на
задължението (начислено е към момента сключването на договора, като
стойността му е добавена към общото задължение), не се достига до
обезщетяване на вече реално възникнали вреди в патримониума на кредитора,
съответно – санкционирането на длъжника за неизпълнението му по договора,
а до неоснователно обогатяване на лицето, което има право на договореното
вземане – кредиторът би могъл да получи „обезщетение“ за вреди от
презюмирано неизпълнение, като в същото време длъжникът да е изпълнил
точно и в срок. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално
допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното
тълкуване на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги
дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение е практически
неизпълняемо – в чл.17, ал.1 от договора е предвидено в тридневен срок от
сключване на договора да бъде осигурено трето лице – поръчител за
вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни
изисквания в общите условия (чл.17, ал.2 от договора) или да бъде учредена
банкова гаранция и то в изключително кратък срок – 1 ден от сключване на
кредита, като за това потребителят следва да разполага със средства в размер
на главницата, таксите, лихвите и неустойките по договора, което е нелогично
с оглед характера на кредита – потребителски, с кратък падежен срок и без
подробно имуществено проучване на кредитополучателя, което предполага, че
същия не разполага с парични средства, след като сключване на договор за
4
заем/кредит, за да се снабди с такива. Съобразно условията и предпоставките
за възникване на това задължение, прикрито като договорена неустойка,
същото представлява сигурен разход за кредитополучателя.
Въпреки това, вместо да бъде упоменат като разход по кредита, респ.
като компонент на ГПР, процесната сума (неустойка за непредставено
обезпечение) е включена в погасителната вноска, като част от главницата,
дължима от кредитополучателя. Съдържанието на процесния ДПК не
отговаря на изискването по чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото т.нар. неустойка за
непредставено обезпечение, не може да се квалифицира като изключение по
чл. 19, ал. 3 ЗПК, а при отчитането й като несъмнено очакван разход,
действителния ГПР би бил значително завишен спрямо посочения в договора,
като определянето му под законоустановения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум, а
именно – 42,58% е само формално и привидно. От приетата по делото ССчЕ,
която съдът кредитира изцяло се установява, че неустойката за
непредоставяне на обезпечение в размер на сумата от 135 лв. не е включено в
ГПР на процесния договор за кредит, въпреки, че представлява разход по
договора като при добавяне на неустойката за непредоставяне на обезпечение
към общите разходи по кредита, реалният размер на ГПР ще бъде в размер на,
а именно – 2333,95% съгласно заключението на ССчЕ, което значително
надвишава максималния размер на ГПР, уреден с императивната разпоредба
на чл.19, ал. 4 ЗПК.
По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт,
което е особено съществено за интересите на потребителя при сключване на
договор за кредит. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи, а съдържанието на процесния договор за
потребителски кредит не отговаря на императивно установените законови
изисквания. Поради това неправилно посочване на размера на ГПР в договор
за потребителски кредит води до нищожност на договора, на осн. чл. 22 ЗПК.
Заедно с посоченото, от заключението на ССчЕ се установява, че реално
приложеният ГПР надвишава максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4
ЗПК над 35 пъти, което е самостоятелно основание за недействителност на
договора за кредит.
По изложените съображения съдът намира, че при сключването на
договор за потребителски кредит № *** г., сключен между А. Г. А. и ***, не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а също така
е нарушена разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и процесният договор е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което предявеният главен
иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4, вр. с чл. 11, ал.1, т.10
ЗПК и ал. 2, предл. 3 ЗЗД, е основателен и следва да бъде уважен.
Поради уважаване на предявения главен иск, не следва да се разглежда
предявеният в условията на евентуалност иск за недействителност на клаузата
на чл. 27 от договор за потребителски кредит № *** г.
5
По разноските.
При този изход на спора право на разноски възниква и единствено за
ищеца. Такива се претендират, съобразно списък по чл. 80 ГПК в общ размер
на сумата от 2550 лв., от която 50 лв. – държавна такса и 300 лв. – депозит за
ССчЕ, 2200 лв. с ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение. Ответникът не
е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по
чл.78, ал.5 ГПК, поради което размерът на същото не подлежи на преценка от
съда. Следователно, в тежест на ответника следва да бъде възложена сумата в
общ размер на 2550 лв. – разноски за производството, съобразно цитирания
списък, които освен това са доказани и с надлежните разходни документи.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД по
предявения иск от А. Г. А., с ЕГН ********** и адрес: *** срещу ***, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: ***, Договор за потребителски
кредит № *** г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ***, с ЕИК ***, да заплати на
А. Г. А., с ЕГН **********, сумата от 2550 лв. (две хиляди петстотин и
петдесет лева) – разноски за производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6