РЕШЕНИЕ
№ 1485
гр. Пловдив, 29.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Руска Ат. Андреева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно
гражданско дело № 20235300502232 по описа за 2023 година
Производство по чл.258, ал.1 и сл. ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Фератум България“, ЕИК: ****
против Решение № 1221/ 20.03.2023г. постановено по гр.д.№ 1395/ 2021г. по
описа на ПРС – V гр.с., с което жалбоподателят е осъден да заплати на В. В.
В., ЕГН ********** сумата от 132 лв.- главница, недължимо платена сума по
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 487886/13.03.2017 г.,
ведно със законната лихва, считано от 27.01.2021 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата от 83,37 лв - разноски по съразмерност. С
въззивната жалба се иска отмяна на обжалваното решение по съображенията:
правните изводи на съда се оспорват с поддържаният от жалбоподателя
довод, че чл.22 ЗПК изисква да не са спазени при условията на
кумулативност изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, оспорва се наличието на
допуснати нарушения при определянето на ГПР, както и съдържанието на
договора да отговаря на изискванията на чл.11 ,ал.1, т.1-9 и т.11, т.12 ЗПК,
както и на чл.10, ал.1 ЗПК и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК; оспорва се че таксата
гарант следва да бъде включена в ГПР, която се определя като допълнителна
услуга, която не е задължително условие за получаването на кредит от
1
жалбоподателя; излагат се съображения за характера на таксата, която по
договор между кредитополучателя и „Фератум Банк“ ЕАД, която е различно
ЮЛ от жалбоподателя; излагат се доводи във връзка с начина на сключване
на договора за кредит и незадължителността на сключването на договор за
гаранция.
Депозиран е отговор по въззивната жалба от въззиваемата стрА. В. В. В., чрез
адв. А. К., с който оспорва като неоснователна въззивната жалба по изложени
доводи, които се поддържат така както са заявени в първоинстанционното
производство във връзка с нарушения по ЗПК и ЗЗД. Иска се потвърждаване
на обжалваното решение и присъждане на разноски по чл. 38, ал. 1, т. 2 от
Закона за адвокатурата и неприсъждане на разноски от жалбоподателя, като в
условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на
адвокатско и юрисконсултско възнаграждение.
Пловдивски окръжен съд като взе предвид представените по делото
доказателства, намери следното:
Жалбата изхожда от надлежна стрА., насочена е против подлежащ на
обжалване съдебен акт, подадена е в срока по чл.259, ал.1 ГПК, като
процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
Съдът е сезиран с предявен иск по чл.55, ал.1, т. ЗЗД от В. В. В., от гр.
Пловдив против „ Фератум България“ ЕООД за връщане на сумата от 380 лв.
като недължимо платена по ДПК № 487886/13.03.2017 и Договор за
поръчителство, ведно със законната лихва, считано от 27.01.2021 г. до
окончателното й изплащане. Предявените първоначално обективно съединени
искове с правно основание чл. 26 ЗЗД, чл. 22 във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 11, ал.1, т. 7, т. 9 ЗПК, чл.11, ал. 1, т. 11, т. 20 ЗПК, с
уточнителна молба от 17.02.2021 г. е поддържан само като главен иск по
чл.55, ал.1 ЗЗД с наведените основания за нищожност на Договора за
предоставяне на потребителски кредит № 48**/13.03.2017 г. и свързания с
него договор за поръчителство, съответно поддържан е само осъдителния иск
за връщане на сумата от 380 лв. с наведените основания за нищожност.
Безспорно е по делото, че процесният договор е сключен между страните, по
силата на който на ищцата е предоставена в заем сумата от 400 лв., с
уговорена договорна лихва в размер на 13,52 лв. , при общо дължима сума
413,52 лв., при ЛП - 3,38 % и ГПР - 49,85 %. С чл.5 от договора е уговорено,
2
че заемът се обезпечава с поръчителство , предоставено от ФЕРАТУМ
БАНК. Ищцата заплатила чрез превод по банкова сметка на ФЕРАТУМ
България сума в размер от 118, 48 лв такса за предоставяне на
гаранция/поръчителство/, на датата 13.03.2017г., на същата дата, на която
същата сума е била преведена от ответното дружество по сметка на Фератум
Банк. / Допълнително заключение , л.169 по делото/.
Процесните договори са оспорени като нищожни на основание чл. 22 ЗПК
във вр. с чл. 26 ЗЗД поради нарушаване на императивни законови правила -
неспазена законова форма, съобразно изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като
самостоятелно основание за недействителност на договора по чл. 22 ЗПК; с
оглед на това, че се касае за договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние - то не е спазена предписА.та в ЗПФУР процедура;
непредоставена преддоговорна информация; съставянето на договорите по
ясен и разбираем начин и представяне на всички елементи с еднакъв по вид,
формат и размер – не по – малък от 12, в два екземпляра по един за всяка от
страните по договорите; неспазване на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 7 ЗПК
във връзка с посочване размера на кредита, както и начина, по който ще бъде
изплатена сумата и в какъв срок; нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал.1,
т. 10 ЗПК поради непосочване ГПР по кредита, както и общата сума дължима
от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в
Приложение № 1 по ЗПК начин, при липса на методика на формиране на
ГПР. Направен е довод относно клаузата за поръчителство като
неравноправна, поради това, че сумата за поръчителя е част от общата
дължима сума и е платена в полза на заемодателя, при нарушение на
императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и заобикаляне изискванията на
чл. 21, ал.1 ЗПК поради непосочване точно на финансовата тежест на кредита
за длъжника. Оспорен е договорът за кредит, като нищожен на основание чл.
11, ал.1, т. 9 ЗПК във вр. с чл. 26 ЗЗД поради нищожност на възнаградителна
лихва /ГЛП/ поради противоречие с добрите нрави, както и поради
несъответствие между посочения в преддоговорната информация ГЛП и този,
посочен в договора. Оспорва договора за кредит, като нищожен на основание
чл.11, ал.1, т. 11 във вр. с чл. 22 ЗПК , поради непосочване на съществен
елемент от неговото съдържание относно условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
3
информация за размера, броя и периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните платени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването, както нищожност на основание чл.11, ал.1, т. 20 във
вр. с чл. 22 ЗПК поради непосочване наличието или липсата на право на
отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде
упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата, съгласно чл. 29, ал.4 и 6 ЗПК и размера на лихвения процент на ден.
Поради нищожност на договора за кредит за нищожен се сочи и свързания с
него договор за гаранция. При условията на евентуалност договорите са
оспорени като унищожаеми поради измама, а при условията на евентуалност
поради грешка, както и унищожаеми като са сключени при крайна нужда и
явно неизгодни условия поради това, че ищцата не е разполагала с достатъчно
финансови средства за задоволяване на нейните и на семейството й основни
потребности към момента на сключване на договора.
Ответникът е оспорил предявените искове с възраженията за спазена в закона
форма, изпълнена процедура по сключване на договора в съответствие с
изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ с описание на стъпките по сключване на
договора. Заявено е, че ищецът сам е избрал да се ползва от допълнителна
услуга за гаранция с размер на възнаграждението е 118,48 лв, както и че
същият е получил на личната си поща на посочения от него имейл Общи
условия и преддоговорна иформация, а чрез изпращане на СМС е дал своето
съгласие да сключи договора за кредит по предложените условия.
Предоставена е била цялата законово необходима информация във връзка с
размера на ГПР, както и начина на неговото формиране. Невключването на
възнаграждението за Фератум БАНК се счита, че представлява нарушаване на
разпоредбите за начина на формиране на ГПР, нито заблуждаваща търговска
практика. Оспорени са доводите за противоречие на клаузата за
възнаградителна лихва с добрите нрави, като сочи, че нейният размер е
съобразен със законовите ограничения. Оспорено е възражението, че в
договора за кредит и преддоговорната информация не са ясно посочени
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
информация за размера, броя и конкретната дата, на която плащането е
дължимо. Оспорено е възражението за липса на уредено право на отказ от
4
договора, като е цитирано наличието му в чл. 12 от Общите условия, уредено
по ясен и разбираем начин, съобразно разпоредбата на чл. 29, ал. 6 ЗПК.
Оспорени са като неоснователни и предявените евентуалните искове за
измама, грешка и сключване на договора при крайна нужда и явно неизгодни
условия поради предоставена на ищеца на електронната поща цялата
необходима преддоговорна информация и същата е дала своето информирано
съгласие за сключване на договора. Формулирано е възражение за изтекла
едногодишна давност по отношение на иска за унищожаване на договора
поради крайна нужда.
При частичното уважаване на предявения иск районният съд е отчел
посочените по-горе безспорни обстоятелства относно сключения със срок на
издължаване договор за кредит за 30 дни, считано от 12.04.2017 г., с обща
дължима сума по договора 413,52 лв, при лихвен процент е 3,38 % и ГПР е
49,85 %. , както и наличието на клауза по чл. 5 от договора за обезпечаване на
заема с поръчителство, предоставено от Фератум Банк в полза на ответното
дружество, който договор е следвало да се сключи не по – късно от края на
работния ден, в който е сключен заемът , а одобряването на обезпечението се
е извършвало чрез одобряването на заема. В тази насока представения
договор за гаранция /поръчителство/ от 14.03.2017 г., сключен между
„Фератум Банк“ ЕАД и ищцата, по силата на който се обезпечава процесният
договор за кредит. По този договор ищцата е следвало да заплати сумата в
размер на 118,48 лева, което е установено по делото по СТЕ на в.л. АтА.с К.
същата е изпълнила. По допусната по делото ССчЕ със основно и
допълнително в.л. М. са установени усвоените и заплатени от ищцата суми по
кредита - общо заплатена сума в размер на 413,52 лева, като е установено
също така, че в ГПР е включена само договорна лихва, но също така и че
процентът, с който би се оскъпил процесния кредит с постигнатата договорка
за заплащане на такса за услугата гаранция/ поръчителство към Фератум Банк
в качеството на гарант възлиза на 360,376 %, сумата от 118,48 лв. за
предоставяне на гаранция е преведена от ищцата по банковата сметка на
ответника на 13.03.2017 г. т.е. на датата на сключване на договора за кредит,
на която съща дата тази сума е преведена от Фератум България ЕООД по
сметка на Фератум Банк. Експертизите са приети като компетентно изготвени
и неоспорени от страните.
5
При така установените фактически данни районният съд е уважил като
основателен така предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,
изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание поради
изпълнение на фактическия състав за това: плащане на сума при начална
липса на основание по недействителен договор. Отчетени са предпоставките
за недействителност на договора за кредит по чл.22 ЗПК поради неспазване
на изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9
от ЗПК като тези императивни изисквания, водещи до настъпването на
изначална недействителност на договора , при която заемателят дължи
връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Така именно е отчетено по спорния правен въпрос
и пред въззивната инстанция, че клаузата по чл. 5 от Договора за кредит
възлага в тежест за заемателя за осигуряване обезпечение с поръчителство,
предоставено от Ferratum Bank в полза на кредитора, съпоставена с
естеството на сключения договор за паричен заем, е наложил извода, че по
своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на
кредитно финансиране. Фактически принципно не е предоставен избор на
потребителя дали да предостави въобще обезпечение, в посочения от
кредитора вид. Разходът обаче за възнаграждението по процесния договор за
поръчителство не е включен в ГПР, с което се постига заобикаляне на
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед на това и само на това основание по
силата на разпоредбата на чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, съответно не е
ясен механизма, по който същият е формиран, по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
посочваща изрично, че годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
тази насока и разпоредбата на §1, т. 1 от ДР на ЗПК,според която "Общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
6
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Така приетото,
което съвпада със становището по този правен въпрос от настоящия въззивен
състав, правилно и законосъобразно е обосновано, че е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи, вкл. предвид предпоставките, при които
възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за
поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход за потребителя и
следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР , което е в
съответствие с практиката на СЕС относно това, че при посочване в договор
за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите,
трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1
от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май
2005 година относно нелоялни търговски практики от стрА. на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“),
доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Следователно
законосъобразно са отчетени и последиците на недействителността съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК за потребителя за дължимост връщането на
чистата стойност по кредита, без същият да дължи лихва или други разходи
по кредита. Правно обоснован е и изводът, че обезпечението по договора за
гаранция е единствено в полза на кредитора - ищец, възнаграждението за
което се поема от потребителя. Така предявеният иск по чл. 55, ал.1, т.1 ЗЗД
е установен и по размер за 132 лв, по приетата ССчЕ, като за разликата до
пълния предявен размер от 380 лева, в която отхвърлителна част решението е
влязло в законна сила поради необжалване от стрА.та, имаща правен интерес
за това.
7
По така изложени по горе фактически и правни изводи, които са залегнали и в
практиката на настоящия въззивен състав, формулираните доводи на
жалбоподателя във въззивната жалба във връзка с приложението на
императивната разпоредба на чл.22 ЗПК, както и оспорване необходимостта
от включване на плащането като такса гарант за предоставяне на обезпечение
по договора за поръчителство в годишния процент на разходите, доколкото
последното представлява предвиден разход още към момента на сключване
на договора за кредит, независимо от фактическото плащане на тази такса в
полза на посочено като трето лице - „Фератум Банк“ ЕАД, за неоснователни.
В тази насока въззивния съд е излагал и правните си доводи във връзка с
фактически установеното по А.логични казуси с ответното дружество
„Фератум България“ ЕООД, че по повод сключения договор с „Фератум
Банк“ ЕООД , последният е част от Фератум груп, част от последното от
което е и ответното дружество „Фератум България“ ЕООД, поради което
процесното възнаграждение е фактически доход в полза на свързано с
кредитодателя дружество, което непряко води до нееквивалентност на
насрещните престации по договора за кредит между ищцата и кредитора по
сключения процесен договор за кредит поради по-високи разходи за
потребителя, поради което това води до нарушение и на добрите нрави като
установен правен принцип по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
При частичното уважаване на предявения иск районният съд е отчел
посочените по-горе безспорни обстоятелства относно сключения със срок на
издължаване договор за кредит за 30 дни, считано от 12.04.2017 г., с обща
дължима сума по договора 413,52 лв, при лихвен процент е 3,38 % и ГПР е
49,85 %. , както и наличието на клауза по чл. 5 от договора за обезпечаване на
заема с поръчителство, предоставено от Фератум Банк в полза на ответното
дружество, който договор е следвало да се сключи не по – късно от края на
работния ден, в който е сключен заемът , а одобряването на обезпечението се
е извършвало чрез одобряването на заема. В тази насока представения
договор за гаранция /поръчителство/ от 14.03.2017 г., сключен между
„Фератум Банк“ ЕАД и ищцата, по силата на който се обезпечава процесният
договор за кредит. По този договор ищцата е следвало да заплати сумата в
размер на 118,48 лева, което е установено по делото по СТЕ на в.л. АтА.с К.
същата е изпълнила. По допусната по делото ССчЕ със основно и
допълнително в.л. М. са установени усвоените и заплатени от ищцата суми по
8
кредита - общо заплатена сума в размер на 413,52 лева, като е установено
също така, че в ГПР е включена само договорна лихва, но също така и че
процентът, с който би се оскъпил процесния кредит с постигнатата договорка
за заплащане на такса за услугата гаранция/ поръчителство към Фератум Банк
в качеството на гарант възлиза на 360,376 %, сумата от 118,48 лв. за
предоставяне на гаранция е преведена от ищцата по банковата сметка на
ответника на 13.03.2017 г. т.е. на датата на сключване на договора за кредит,
на която съща дата тази сума е преведена от Фератум България ЕООД по
сметка на Фератум Банк. Експертизите са приети като компетентно изготвени
и неоспорени от страните.
При така установените фактически данни районният съд е уважил като
основателен така предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,
изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание поради
изпълнение на фактическия състав за това: плащане на сума при начална
липса на основание по недействителен договор. Отчетени са предпоставките
за недействителност на договора за кредит по чл.22 ЗПК поради неспазване
на изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9
от ЗПК като тези императивни изисквания, водещи до настъпването на
изначална недействителност на договора , при която заемателят дължи
връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Така именно е отчетено по спорния правен въпрос
и пред въззивната инстанция, че клаузата по чл. 5 от Договора за кредит
възлага в тежест за заемателя за осигуряване обезпечение с поръчителство,
предоставено от Ferratum Bank в полза на кредитора, съпоставена с
естеството на сключения договор за паричен заем, е наложил извода, че по
своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на
кредитно финансиране. Фактически принципно не е предоставен избор на
потребителя дали да предостави въобще обезпечение, в посочения от
кредитора вид. Разходът обаче за възнаграждението по процесния договор за
поръчителство не е включен в ГПР, с което се постига заобикаляне на
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед на това и само на това основание по
силата на разпоредбата на чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, съответно не е
ясен механизма, по който същият е формиран, по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
9
посочваща изрично, че годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
тази насока и разпоредбата на §1, т. 1 от ДР на ЗПК,според която "Общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Така приетото,
което съвпада със становището по този правен въпрос от настоящия въззивен
състав, правилно и законосъобразно е обосновано, че е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи, вкл. предвид предпоставките, при които
възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за
поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход за потребителя и
следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР , което е в
съответствие с практиката на СЕС относно това, че при посочване в договор
за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите,
трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1
от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май
2005 година относно нелоялни търговски практики от стрА. на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“),
доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Следователно
10
законосъобразно са отчетени и последиците на недействителността съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК за потребителя за дължимост връщането на
чистата стойност по кредита, без същият да дължи лихва или други разходи
по кредита. Правно обоснован е и изводът, че обезпечението по договора за
гаранция е единствено в полза на кредитора - ищец, възнаграждението за
което се поема от потребителя. Така предявеният иск по чл. 55, ал.1, т.1 ЗЗД
е установен и по размер за 132 лв, по приетата ССчЕ, като за разликата до
пълния предявен размер от 380 лева, в която отхвърлителна част решението е
влязло в законна сила поради необжалване от стрА.та, имаща правени
интерес.
По така изложени по горе фактически и правни изводи, които са залегнали и в
практиката на настоящия въззивен състав, формулираните доводи на
жалбоподателя във въззивната жалба във връзка с приложението на
императивната разпоредба на чл.22 ЗПК, както и оспорване необходимостта
от включване на плащането като такса гарант за предоставяне на обезпечение
по договора за поръчителство в годишния процент на разходите, доколкото
последното представлява предвиден разход още към момента на сключване
на договора за кредит, независимо от фактическото плащане на тази такса в
полза на посочено като трето лице - „Фератум Банк“ ЕАД, за неоснователни.
В тази насока въззивния съд е излагал и правните си доводи във връзка с
фактически установеното по А.логични казуси с ответното дружество
„Фератум България“ ЕООД, че по повод сключения договор с „Фератум
Банк“ ЕООД , последният е част от Фератум груп, част от последното от
което е и ответното дружество „Фератум България“ ЕООД, поради което
процесното възнаграждение е фактически доход в полза на свързано с
кредитодателя дружество, което непряко води до нееквивалентност на
насрещните престации по договора за кредит между ищцата и кредитора по
сключения процесен договор за кредит поради по-високи разходи за
потребителя, поради което това води до нарушение и на добрите нрави като
установен правен принцип по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
По така изложените съображения следователно обжалваното решение в
частта, в която жалбоподателят е осъден да върне процесната сума от 132
лева на потребителя по договора, е правилно обосновано и законосъобразно и
като такова ще се потвърди.
11
И за настоящата инстанция следва да се определи възнаграждение на
основание чл.38, ал.1, т.1 ЗА в размер на 139 лева във връзка с обжалваемия
интерес пред настоящата инстанция.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1, пр.І ГПК въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1221/ 20.03.2023г. постановено по гр.д.№ 1395/
2021г. по описа на ПРС – V гр.с., с което „Фератум България“ ЕООД, ЕИК:
*** е осъден да заплати на В. В. В., ЕГН ********** сумата от 132 лв
главница, недължимо платена сума по Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 487886/13.03.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от 27.01.2021 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от
83,37 лв - разноски по съразмерност.
В остА.лата част решението е влязло в законна сила.
Осъжда „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: **** да заплати на В. В. В., ЕГН
********** сумата от 139 лв / сто тридесет и девет лева/ адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.1 ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280,
ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12