РЕШЕНИЕ
№ 1283
гр. Варна, 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Николай Св. Стоянов
при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20253100501813 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Д. С. Б., ЕГН **********, срещу
Решение №2187/12.06.2025г. по гр. д. №3193/2023г. на ВРС, 14-ти състав, с
което са отхвърлени исковете на Д. С. Б., ЕГН **********, за осъждане на С.
С. М., ЕГН**********, на осн. чл.109 от ЗС, да извърши следните действия:
1/ да премахне за своя сметка простир, монтиран на стълбищната
площадка на входа на жилищната сграда в гр. В., ул. „З.“ № **, от изток, през
която се достига до жилището на втория етаж (на ищеца);
2/ да премахне вещите си, складирани под външното стълбище на
източната фасада на сградата в гр. В., ул. „З.“ № **;
3/ да премахне изградената в коридора на сградата в гр. В., ул. „З.“ № **,
под стълбището за втория етаж, вътрешна тоалетна;
4/ да премахне масивната стена, затваряща цялото подстълбищно
пространство в коридора за втория етаж на сградата в гр. В., ул. „З.“ № **;
5/ да премахне отклонението на канализационната система, обслужващо
вътрешната тоалетна, изградена под стълбището за втория етаж на сградата в
гр. В., ул. „З.“ № **.
1
Във въззивната жалба се твърди, че решението на ВРС е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Решението е и немотивирано, тъй като не
съдържа конкретни мотиви за отхвърляне на част от исковете. Изводите на
ВРС за недоказани предпоставки на исковете по чл.109 от ЗС са пестеливи и
противоречащи на събраните доказателства, като въззивникът не ги споделя.
Налице е и превратно тълкуване на доказателствата и несъобразяване със
съдебната практика. По същество се моли за отмяна на обжалваното решение,
за уважаване на предявените искове и за разноски за две инстанции, като в
о.с.з. се поддържат исканията до съда.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата страна не депозира отговор,
а в о.с.з. оспорва жалжбата, счита решението за правилно и законосъобразно и
моли да бъде потвърдено с присъждане на разноски.
При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият
съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е
валидно и допустимо. По останалите въпроси съдът взе предвид следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от Д. С. Б.,
ЕГН**********, искове с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на
ответника С. С. М., ЕГН**********, за следното:
1/ да премахне за своя сметка простир, монтиран на стълбищната
площадка на входа на жилищната сграда в гр. В., ул. „З.“ № **, от изток, през
която се достига до жилището на втория етаж (на ищеца);
2/ да премахне вещите си, складирани под външното стълбище на
източната фасада на сградата в гр. В., ул. „З.“ № **;
3/ да премахне изградената в коридора на сградата в гр. В., ул. „З.“ № **,
под стълбището за втория етаж, вътрешна тоалетна;
4/ да премахне масивната стена, затваряща цялото подстълбищно
пространство в коридора за втория етаж на сградата в гр. В., ул. „З.“ № **;
5/ да премахне отклонението на канализационната система, обслужващо
вътрешната тоалетна, изградена под стълбището за втория етаж на сградата в
гр. В., ул. „З.“ № **.
Ищецът твърди, че през 2017г. е закупил втория жилищен етаж от сграда
на адрес гр. В., ул. „З.“ № **, който етаж съставлява самостоятелен обект с
идентификатор №*** по актуални КК и КР на Варна. От своя страна
ответникът е собственик на първи жилищен етаж от същата сграда, който
съставлява самостоятелен обект с идентификатор №*** по актуални КК и КР
на Варна. Ищецът поддържа, че ответникът му пречи да си упражнява правото
на собственост върху втория етаж по следния начин:
1/ Ответникът е монтирал простир, захванат на горната плоча на тераста
на втория етаж до входа за етажа и по този начин пречи на влизането на ищеца
в неговия имот; отделно „развяването на бельо, гащи, одеала и чаршафи“ е в
2
нарушение на „санитарно-хигиенните изисквания“ и е неприятно за всеки,
който влиза в сградата.
2/ Ответникът складира постоянно под външното стълбище дървени и
строителни материали, туби с бои и други „вехтории“, с което създава на
ищеца „неудобства от морално-естетическо и културно естество“.
3/ Вътрешната тоалетна под вътрешното стълбище, затварянето й със
стена (масивна) и отклонението на канализационната мрежа за обслужването
на тоалетната били направени или допуснати от ответника без строителни
разрешения и при нарушения на санитарно-хигиенните изисквания.
4/ Всички горепосочени обстоятелства били и в нарушение на правилата
на ЗС и ЗУЕС относно общите части по смисъла на чл.38, ал.1 от ЗС.
По тези причини се моли за уважаване на предявените искове, както и за
съдебни разноски, а в о.с.з. исковете се поддържат.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, в който
излага становище за допустимост, но неоснователност на исковете. Възразява
с поставянето на простира да се пречи на ищеца да си влиза в имота. Оспорва
редовно да складира вещи под външното стълбище, напротив – правил е това
много рядко и за кратко, а в момента не ползва пространството. По отношение
на вътрешната тоалетна, отделена от стената в коридора на първи етаж и
канализационните отклонение за нея сочи, че всички те са били изградени още
през 70-те години на миналия век, когато единствен собственик на къщата е
бил бащата на ответника (С. М.); изграждането е било за целите на ползването
на еднофамилната къща от собственика й не е представлявало нарушение на
правилата; а ищецът е закупил втория етаж едва през 2017г. при
съществувалото от десетки години положение. По тези причини моли
исковете да бъдат отхвърлени с присъждане на съдебни разноски, а в о.с.з.
поддържа позицията си по спора.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
От приобщения НА №40/20.03.1975г., том 7, нот. дело №2232/1975г. на
н-с при ВРС се установява, че с обективираната в него сделка С. С. М. е
прехвърлил на синовете си А. и С. М.и първия етаж от жилищна сграда в гр.
В., ул. „З.“ № **, срещу издръжка и гледане.
С отразената в приетия НА №153/15.08.2005г., рег. №6981, том 7, нот. д.
№1369/2005г. на н-с при ВРС Р. М. и С. М. продали на А. М. и втория етаж от
жилищна сграда в гр. В., ул. „З.“ № ** срещу договорена и вписана цена.
С договор за доброволна делба от 16.06.2006г. с нотариална заверка на
подписите, вписан в СлВп-Варна под №83/16.06.2006г., съсобствениците към
този момент - братята С. М. и А. М. – са разпределили собствеността върху
сграда в гр. В., ул. „З.“ № **, като първият от тях (ответникът по делото) е
получил целия първи жилищен етаж, включващ освен останалите помещения
и „вътрешно стълбище за втория етаж и баня-тоалет“; а вторият от двамата е
3
получил в дял втория етаж от постройката, ведно и със съответно описаните
принадлежности към делбения обект.
С отразената в приетия НА №63/28.12.2017г., рег. №9439, том 4, нот. д.
№596/2017г. на н-с при ВРС собственикът (след делбата от 2006г.) на втория
етаж А. М. е продал на ищеца по делото Д. Б. втория етаж от сградата в гр. В.,
ул. „З.“ № ** срещу договорена и вписана цена.
Няма спор досежно правата на страните въз основа на горните сделки.
От заключението по приетата СТЕ, което съдът кредитира изцяло като
обективно и неоспорено от страните се установява, че вътрешната тоалена в
коридора на първия етаж под стълбището към втория етаж е изградена според
и съгласно одобрен на 09.05.1969г. от ГНС-Варна проект. Първоначално тя е
била заустена в яма на двора поради липсата на улична канализация в района
през 1969г. Тогава сградата е била собствена на един човек (едно семейство).
Вертикалният канализационен клон от втория етаж се свързва с вертикалния
канализационен клон в мазата чрез хоризонтален ктакъв върху плочата на кота
1.5м; в същия участък е заустена и тоалетната под стълбището, като самият
той е изграден след първоначалното изграждане на тоалетната. Наличието на
дълги хоризонтални участъци от канализационната мрежа носи потенциална
опасност от запушване, но в случая са налични нормативни отвори за ревизия
при евентуално запушване. Към заключението са представени снимки от деня
на огледа на вещото лице, видно от които простирът е монтиран в най-горната
част на горната плоча на втория етаж, а под долната плоча на стълбището не
са налице никакви вещи, материали или отпадъци.
В о.с.з. вещото лице поддържа заключението и разяснява, че тоалетната
под вътрешното стълбище е била изградена първа – около 1969г., преди
изобщо да е имало построен втори етаж на къщата. Към 1969г. е нямало в
района улична канализация, поради което тоалетната е била заустена в яма на
двора. При така съществуващото положение след 1969-1970г. е бил построен
вторият етаж на сградата след разрешение за надстрояване от ГНС. Чак тогава
тоалетната е станала вътрешна за сградата, независимо че е била ситуирана
под стълбището. Хоризонталната тръба на била изградена тогава за да може
да обслужва санитарното помещение на новоизградения втори етаж; същата
се е включвала първоначлно отново в септичната яма на двора. През тези
години къщата е била еднофамилна. При огледа на място е констатирано, че
наклонът на канализационните тръби е достатъчен за да ги отвежда и в
хоризонталните участъци. Важно в подобнба ситуация е да има и ревизивонни
отвори в случай на хипотетично запушване, каквито са налице съгласно
изискванията.
Показанията на св. В. Б. съдът цени корективно, както на осн. чл.172 от
ГПК (брат на ищеца), така и с оглед по-скорошните (след 2017г.) впечатления
за имота, а също при отчитане на известното им противоречие с тези на
другите двама свидетели; показанията се ценят и само за възприети от
свидетеля факти, не за мнението му технически въпроси. От показанията му
се изяснява, че на горната плоча на втория етаж на къщата има монтиран
простир от „четири пръчки“, който се „вдига нагоре и се ползва“. Всеки път,
4
когато св. Б. посещавал брат си имало простряно пране и на гостите се
налагало да гледат бельото на ответника, което им не било приятно. Под
стълбищната площадка пък свидетелят е виждал складирани кофи с боя,
стълби, строителни материали и други „натурии“. Към началото на делото
било поразчистено, но преди три дни свидетелят минал и видял „малко дъски
и натурии“. Външното стълбище е единственият вход за втория етаж. На
първия етаж до входа има санитарен възел, от който се носели миризми и
който бил затворен със стена от итонг, замазана и боядисана. Тръбите под
стълбището били много стари, а влизането в тази тоалетна било много трудно
за голям възрастен мъж. Според свидетеля „затварянето на тоалетната“ било
извършено от собствениците на първия етаж, в която част показанията не се
ценят изобщо, тк противоречат на заключението на СТЕ и на показанията на
другите двама свидетели.
Показанията на св. М. Т. съдът цени по реда на чл.172 от ГПК, но и като
непосредствени за имота от 1975г. и кореспондиращи с показанията на св.С. и
със заключениетона СТЕ. От тях се изяснява, че свидетелката е посещавала
къщата на ул. З. от 1975г., откакто съпругата на ответника С. (братовчедка на
свидетелката) живее там. През въпросната година на място е съществувала
тоалетната под вътрешното стълбище, като санитарното помещение е било
построено по-рано във времето от бащата на С.. След 1970г. е бил построен
вторият етаж на къщата. През всички години въпросната тоалетна е била
единствена на семейството, докато едва преди няколко години е била
обособена още една вътре в жилището на първия етаж. Вторият етаж се
достъпва само от отделен вход през външното стълбище.
Показанията на св. Н. С. съдът цени по реда на чл.172 от ГПК, но и като
непосредствени за имота от 1975г. и кореспондиращи с показанията на св. Т. и
със заключениетона СТЕ. От тях става ясно, че свидетелката е посещавала
къщата на ул. З. от 1975г., откакто съпругата на ответника С. (леля на
свидетелката) живее там. През 1975г. година е съществувала тоалетната под
вътрешното стълбище. През годините тази тоалетна е била и единствената на
семейството, а едва преди няколко години е била обособена още една вътре в
жилището на първия етаж. Когато свидетелката е ходила на гости не е
виждала складирани вещи под външните стълби към втория етаж.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към
нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:
На първо място в настоящия случай следва да се разясни, че съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания и е длъжен да ограничи
служебната си проверка си до валидността и допустимостта на решението в
обжалваната му част, както и до спазването или не на императивни норми на
материалния закон (т.1 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК,
ВКС). Трайна е съдебната практика, че при проверката на правилността на
решението въззивният съд е ограничен до посоченото в жалбата – чл. 269, изр.
второ ГПК. Бланкетната въззивна жалба, тоест тази с декларативни
5
оплаквания за пороци на първоинстанционното решение, водещи до негова
неправилност или необоснованост, но без изложени конкретни съображения,
на които да се основават оплакванията, проявява своя деволутивен ефект, но е
в значителна степен неефективна, тъй като ограничава проверката на
въззивния съд до валидността, допустимостта на обжалвания акт и спазването
на императивни материалноправни норми с него. Когато във въззивната жалба
не са посочени конкретните пороци, обуславящи неправилността на
решението, въззивният съд не може да формира собствени изводи по
съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а
следва да го потвърди по арг. и от чл.271 и чл.272 ГПК (в този смисъл
Определение №276/09.04.2020г. на 3-то ГО на ВКС; Решение
№216/19.01.2015г. по гр.д. №2008/2014г. на 1-во ГО на ВКС; Решение
№670/27.12.2010г. по гр. д. № 1728/2009 г. на 3-то ГО на ВКС; Решение
№764/19.01.2011г. по гр. д. № 1645/2009г. на 4-то ГО на ВКС; и много други).
В настоящия случай в сезиралата въззивния съд жалба и изобщо в
преклузивния срок по чл.259, ал.1 от ГПК са релевирани само декларативни
оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на
решението на ВРС, които не са подкрепени с никакви конкретни съображения
или обосновка, с оглед на което и предвид преценката на съда за валидност и
за допустимост на обжалвания съдебен акт, съобразно чл.269, изр.2 от ГПК
въззивният съд не може да констатира служебно негова неправилност.
Във връзка с горното следва да се посочи, че съгласно задължителното
за съдилищата ТР №4/06.11.2017г. по тълк. дело №4/2015г. на ОСГК на ВКС,
правото на собственост на двете страни по иска по чл.109 от ЗС има значение
за основателността на негаторния иск, но самото вещно право остава извън
предмета на делото и по него не се формира СПН. Затова и данъчната оценка
на имотите или на вещните права на страните няма значение при определяне
на цената на негаторния иск. По същата причина съдът не дължи произнасяне
с отделен диспозитив относно правото на собственост,тъй като то не е
предмет на делото. По същата причина и исковата молба не подлежи на
вписване. Пак на това основание когато негаторният иск съдържа осъдителен
петитум – да бъде осъден ответникът да извърши или да се въздържа от
извършването на определени действия – както в случая – искът е неоценяем
(при незаместимост на действията), респ. оценяем според стойността за
извършване на заместими действия, предмет на спора. Така разяснената от
ВКС концептуална същност на иска по чл.109 от ЗС води до неотносимост
към него на разбирането, че при спор за собственост се касае до приложение
на императивни правни норми, след като негаторният иск няма за предмет
спор за вещно материално право. С оглед на това горепосочените ограничения
по чл.269 от ГПК следва да бъдат приложени и при исковете по чл.109 от ЗС,
както в случая.
При това положение и предвид декларативните и бланкетни оплаквания
в жалбата за пороци на обжалваното решение, неподкрепени с никакви
конкретни съображения и конкретна за случая обосновка, въззивният съд
следва да потвърди решението при прилагане на чл.269, изр.2 от ГПК.
Въпреки горното съдебният състав на ВОС намира за нужно да
6
отбележи и следното за пълнота на изложението: Предмет на иска по чл.109
от ЗС е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху дадена
вещ, конкретно съпоставено с правата на ищеца конкретно към момента на
делото. Когато това въздействие, в момента на разглеждане на спора, не се
докаже да препятства упражняване правото на собственост на ищеца в
нормален обем, същото не се приема за съставомерно по чл.109 от ЗС спрямо
ищеца, дори и само по себе си да е неправомерно. И обратното – дори да не
нарушава специална правна норма, ако с поведението на ответника се
накърняват права на ищеца в техните нормативно предвидени предели и обем
и му се създават пречки за използване на вещта му, по-големи от
обикновените, то искът по чл.109 от ЗС е основателен. От това положение,
основано и на концептуалните разяснения в ТР №4/06.11.2017г. по тълк. дело
№4/2015г. на ОСГК на ВКС, следва изводът, че решаваща за иска по чл.109 от
ЗС е не формалната не/законосъобразност на действията на ответника, а
преценката дали чрез нея се смущава правото на нормално ползване на имота
на ищеца, респ. какъв е обхватът на това засягане на правата в конкретниката
на случая (Определение №53/04.02.2019г. по гр. д. №497/2018г. на 1-во ГО на
ВКС; и други).
Относно простира, замолен за премахване се установи от показанията на
разпитаните свидетели, а и самият ищец го твърди, че е монтиран на горната
плоча на тераста на втория етаж до входа за етажа и представлява „четири
пръчки“, които се „вдигат нагоре“. Същият се вижда в горната част на
снимката на л.69 от делото на ВРС, приложена към заключението по СТЕ.
Очевидно е с оглед на тези данни, че само по себе си „съоръжението“ простир
на тавана на горната плоча на етаж втори с нищо не пречи на самото влизане в
и излизане от вратата към етажа, след като простирът с всичките му елементи
е ситуиран вляво (встрани) спрямо входа към етажа без да има застъпване.
Изложеното е достатъчно за отхвърляне на иска при твърденията, с които той
е обоснован. Нещо повече – от показанията на св. Б. се изясни, че всеки път
когато посещавал брат си имало простряно пране там и на гостите се налагало
да гледат бельото на ответника, което им не било приятно. От това следва на
първо място, че някакво „неудобство“ се е „причинявало“ от простирането на
дрехи, а не от съществуването на самия простир, при което няма причина той
да се премахва. На второ място въпросното „неудобство“ явно касае трети за
спора лица, а не ищеца. Няма и правна норма, още по-малко „санитарно-
хигиенна“, която да забранява да се простират дрехи на подходящи места,
респективно това да води до „неприятни изживявания“ за съседите и третите
лица. В обобщение по делото е напълно недоказано самият простир да пречи
на ищеца да влиза в имота му или сам по себе си да накърнява правата му,
поради което искът за задължаване за премахването му подлежи на
отхвърляне.
Относно пространството под външното стълбище на къщата са налице
противоречиви свидетелски показания. Според тези на св. Б. под стълбищната
площадка свидетелят е виждал складирани кофи с боя, стълби, строителни
материали и други „натурии“; според тези на св. С., когато тя е ходила на
гости не е виждала складирани вещи под външните стълби към втория етаж.
7
Показанията на двамата свидетели са с аналогична стойност за процеса по
този въпрос, поради което няма как да се кредитират само едните или другите.
Като коректив при огледа на вещото лице не е открито наличие на дървен
материал, строителни отпадъци или други вещи в пространството под
стълбището (снимка към СТЕ на л.69 от делото на ВРС, в долната й част). При
тези данни няма как да се приеме за проведено изискуемото пълно и главно
доказване от ищеца, че ответникът постоянно или поне редовно складира там
дървени и строителни материали, туби с бои и „вехтории“, което е достатъчно
за отхвърляне предявения иск. Друг е въпросът, че при хипотетично различно
положение остана недоказано и с какво то ограничава правата на ищеца, в т.ч.
сочените „неудобства от морално-естетическо и културно естество“, като се
има предвид и че стълбите за влизане на втория (неговия) етаж са встрани (от
дясната страна) на въпросната зона под плочата.
Относно тоалетната под вътрешното стълбище и отделящата я стена се
установи от заключението по СТЕ и от показанията на св. С. и Т., че
тоалетната е била изградена още около 1969г. от тогавашния собственик С. М.
(баща на ответника и на праводателя на ищеца), съгласно одобрен на
09.05.1969г. от ГНС-Варна проект. Само дотук става ясно, че твърденията на
ищеца, че ответникът е извършил или допуснал да бъдат извършени
„изграждане на вътрешната тоалетна в коридора и затваряне на
подстълбищното пространство с масивна стена“ са напълно неверни. Пак така
дискредитирани се явяват и твърденията за нарушени технически нормативи
при изграждането на тоалетната, след като то е било съобразено с одобрен на
09.05.1969г. от ГНС-Варна проект и проведено според тогавашните
технически и фактически възможности (заустване в яма на двора поради
липса на улична канализация конкретно в този участък на р-н А.). Наред с това
от СТЕ се установи още, че към момента на обособяване на санитарното
помещение е бил построен единствено първия етаж на къщата. При така
съществуващото положение след 1970г. е бил построен вторият етаж на
сградата, отново след разрешение за надстрояване, като чак тогава тоалетната
е станала вътрешна за сградата. През всички тези периоди, включително и
през 1975г., когато видно от писмените доказателства за първи път
собственикът С. М. (и съпругата му) са прехвърлили на синовете им единия
етаж срещу издръжка и гледане, включително към доброволната делба през
2006г., и допреди няколко години считано от делото (показания на св. С. и св.
Т.) тази тоалетна е била изобщо единствената за първия етаж и респ. за
семейството на първия етаж. Ищецът по делото е външно за семейството
лице, което едва през 2017г. е закупило от брата на ответника (А. М.) неговия
след делбата от 2006г. втори етаж. Всичко изложено ясно показва, че се касае
до фактическо състояние на имота, съществувало в този му вид над 45 години,
именно при което ищецът се е съгласил да закупи втория етаж. При подобна
ситуация е необосновано да се обсъжда премахване на вътрешни елементи от
сградата, доколкото ищецът е приел да придобие собствеността върху етаж от
нея при трайно установеното фактическо и конструктивно положение, което
от своя страна е недоказано да е в съществено отклонение от технически
изисквания за него.
8
В допълнение и продължение на горното относно канализационните
тръби за обслужването на тоалетната се установи от СТЕ, че след построяване
на втория етаж от къщата (при вече обособеното санитарно помещение) е
била изградена и хоризонталната тръба, с цел да може да се обслужва
санитарното помещение на новоизградения втори етаж. Понастоящем
вертикалният клон от втория етаж се свързва с вертикалния канализационен
клон в мазата чрез хоризонтален ктакъв върху плочата на кота 1.5м; в същия
участък е заустена и тоалетната под стълбището. Наклонът на
канализационните тръби е достатъчен за да ги отвежда в хоризонталните
участъци. Наличието на дълги хоризонтални участъци от канализационна
мрежа носи потенциала, но не и експерно установена актуална и
непосредствена опасност от запушване. При подобна ситуация е много важно,
според обясненията на експерта в о.с.з., да има ревизивонни отвори в случай
на хипотетично запушване, каквито на място са налице съгласно изискванията.
При тези експертни данни няма как да бъде прието, нито че отклонението на
канализационната система, обслужващо вътрешната тоалетна, е изградено при
нарушения на техническите правила, при отчитане и на момента на
изграждане преди повече от 40 години, нито че създава пряка опасност от
увреждане на етажа на ищеца или на общите части в сградата. Ето защо този
иск няма как да бъде уважен при доказателствата по делото.
Колкото до аргументите в исковата молба (изобщо не и във въззивната
жалба) относно разпоредбата на чл.38, ал.1 от ЗС, при съобразяване с ТР №4
от 06.11.2017г. по тълк. дело №4/2015г. на ОСГК на ВКС неправомерността
на едно поведение, дори да би била налице, не съставлява автоматично
основание за уважаване на иск по чл.109 от ЗС, без да бъде изяснено дали и
как точно то се отразява на правата на ищеца (както в случая).
В заключение по изложените подробни съображения и поради съвпадане
на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанциионния съд,
решението на последния следва да бъде потвърдено.
По разноските: С оглед изхода по делото пред ВОС разноските пред ВРС
не следва да бъдат ревизирани.
С оглед изхода по делото пред ВОС на въззиваемата страна се следват
разноски за адв. хонорар в размер на 700лв.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2187/12.06.2025г. по гр. д. №3193/2023г.
на ВРС, 14-ти състав.
ОСЪЖДА Д. С. Б., ЕГН**********, да заплати на С. С. М.,
ЕГН**********, сумата 700.00лв. – адвокатски хонорар за защита пред ВОС,
на осн. чл.78, ал.3 от ГПК.
9
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10