№ 7845
гр. София, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МАРИЯ М. ЗАПРЯНОВА
при участието на секретаря КАМЕЛИЯ Й. ЙОТОВА КУПЕНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ М. ЗАПРЯНОВА Гражданско дело №
20221110115870 по описа за 2022 година
Страни в производството са ищецът В. АНГ. В. с ЕГН **********, с. Беласица, обл.
Благоевград и ответникът ***, гр. София, ул. Славянска №29, ет.7.
Предявен е иск по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД /противоречие с добрите нрави/, евентуално
пр.2 /заобикаляне на закона - чл.21, ал.1 ЗПК вр. чл.19, ал.4 ЗПК/, евентуално пр.1
/противоречие с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП/ за прогласяване на нищожност на чл.11, ал.1
от договор за потребителски кредит №611335/24.12.2021г.
Ответникът оспорва иска.
С оглед изявленията на страните като безспорни следва да се отделят фактите:
Между ищеца и ответника е сключен договор за за потребителски кредит
№611335/24.12.2021г.
Уговорени са: размер на кредита 1000лв., сума за плащане 1147,70лв., размер на
годишния лихвен процент - 35,04%, както и на годишния процент на разходите – 41,40%.
Съгласно чл.11, ал.1 от договора кредитополучателя декларира с подписването на
договора, че му е известно и се счита за уведомен, че ако не предостави договореното в чл.5
от договора обезпечение в 3-дневен срок от сключването му или предоставеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи
неустойка в размер на 574,30лв.
В ГПР неустойката не е включена /чл.3, ал.2/.
Спори се дали клаузата на чл.11, ал.1 от договора е действителна.
Относно спорния въпрос съдът намира следното: Процесният договор е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на §13, т.1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
1
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец
по смисъла на §13, т.2 ЗЗП. По отношение на заемите, отпускани на потребители, в
българската правна система съществува и специален Закон за потребителския кредит (към
датата на сключване на процесния договор действа ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010г., в
сила от 12.05.2010г.), който се прилага като закон, уреждащ правоотношението към датата
на възникването му, за договори за заем (чл. 240 ЗЗД), сключени с потребители (арг. от чл.9,
ал.1 ЗПК). Същият закон предвижда приложимост на правилата за неравноправни клаузи от
чл.143 до чл.148 ЗЗП (обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005 г., в сила от 10.06.2010 г.), за които съдът
следи служебно. Съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Такива клаузи на основание чл.146, ал.1 ЗЗП са нищожни с
изключение на случаите, когато са уговорени индивидуално.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Съгласно чл.19, ал.3 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит.
Съгласно чл.19, ал.4 и ал. 5 ЗПК, в сила от 23.7.2014г., годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Уговорената неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за
неравноправна клауза и недействителна както по арг. на чл. 143, т. 5 ЗЗП, така и по арг. от
чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението без да е нужно да се доказват по размер. Със задължителна практика в
ТРОСТК № 1/09 г., с т. 3, е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност
на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен
случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от
следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и
размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в
2
производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в
хода на процеса като настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши преценка за
основателност на възражението, т. е. следва да съобрази всички събрани по делото
доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към разглеждания и разяснен със
задължителна тълкувателна практика на ВКС, предмет по направеното възражение на
ответника.
Размерът на неустойката е повече от половината от предоставената сума, поради което съдът
намира, че се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция. Тази
неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв
начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е
обявена по този начин на потребителя. Посоченият в договора размер на разходите по
кредита за потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на неустойката.
Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към
възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го обогатява неоснователно,
доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този
смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване
за обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на банкова гаранция или
осигуряване на две физически лица –поръчители за изпълнението на договора, противоречи
на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката. Възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в
случая съдът намира, че клаузата въвежда още един сигурен източник на доход на
икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в договора
проценти на ГПР и посочения общ размер на плащанията. От една страна, неустойката е
включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. Клаузата
противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като представлява пряка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл. 143, т. 5 ЗЗП/.
Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави преценка за естеството
на договора за кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и
неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката както и съпоставка с вредите
от неизпълнението.
По изложените съображения настоящия състав на съда приема, че искът за прогласяване на
нищожност на чл.11, ал.1 от договора е основателен и следва да се уважи изцяло.
3
Съдът намира, че на основание чл.26, ал.4 ЗЗД останалата част от договора е действителна.
Относно разноските: Съгласно чл.38, ал.2 ЗА съдът определя възнаграждението в
размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да
го заплати. В случая предвид броя на исковете, цената на осъдителния иск, липсата на
фактическа и правна сложност и заявеното искане от страна на процесуалния представител
следва да се определи възнаграждение в размер от 300лв. (чл.7, ал.2, т.1 НМРАВ).
Съгласно чл.78, ал.6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна
такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички
дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда.
Воден от горното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен чл.11, ал.1 от договор за потребителски кредит
№611335/24.12.2021г., сключен между ***, гр. София, ул. Славянска №29, ет.7 и В. АНГ. В.
с ЕГН **********, с. Беласица, обл. Благоевград.
ОСЪЖДА „***, гр. София, ул. Славянска №29, ет.7.да плати на Софийски районен съд
сумата 50лв. – държавна такса.
ОСЪЖДА „***, гр. София, ул. Славянска №29, ет.7.да плати на адв. Д.В. М. от ПАК, с
адрес гр. Пловдив, бул. Пещерско шосе №81, ет.3, ап.Б, сумата 300лв. – адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
с въззивна жалба пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4