№ 1830
гр. София, 27.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора И.
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20231100508829 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С. И. Б. срещу решение № 9104 от 31.05.2023
г., постановено по гр.дело № 12737/2022 год. по описа на СРС, Г.О., 79 състав, с което
е признато за установено по предявения от П. И. Ж., ЕГН **********, с адрес:
гр.София, ул.„*******, срещу С. И. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.
„*******, установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл.55, ал.1, пр.3
ЗЗД, че С. И. Б. дължи на П. И. Ж. сумата от 800 лв., представляваща подлежаща на
връщане част от депозит по договор за наем от 18.03.2019 г., който считано от
19.09.2019 г. е бил прекратен, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 20.01.2020 г. до окончателното плащане, за която сума
по ч.гр.дело № 2677/2020 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК от 24.01.2020 г. С решението на съда е осъдена С. И. Б.,
ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к. „******* да заплати на П. И. Ж., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ул.„Русалка“ /кв. „*******, на основание чл.78, ал.1
ГПК, сумата от 775 лв., представляваща разноски в производството по ч.гр.дело №
2677/2020 г. по описа на СРС, 79 състав, както и сумата от 532 лв., представляваща
1
разноски в исковото производство. Твърди се, че решението е необосновано и
неправилно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна - ищец П. И. Ж., чрез пълномощника си адв.Й. М. оспорва
жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по
чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответницятя като неоснователна да бъде
отхвърлена, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото
въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на
неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за
неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на
решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни
норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради
това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното
начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното
2
право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г.
на ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за
основателност на предявения от ищцата П. И. Ж. срещу ответницата С. И. Б.,
установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от
ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и
съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени
конкретни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между
страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед
данните по делото и събраните по делото доказателства.
В жалбата на ответницата не са изложени каквито и да е конкретни доводи и
твърдения, относими към предмета на спора. Жалбоподателката С. И. Б., единствено е
посочила общо, че решението на СРС е необосновано и неправилно, без обаче да
излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния
спор. Изложените във въззивната жалба доводи, съдът намира, че са неотносими към
предмета на правния спор, като същите не са съобразени с изразеното от СРС в
диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право.
В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на
ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо
се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и
петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация
относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК, съдът
се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността
респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и
законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото
на спора". Релевираните възражения на страните, било правоизклюващи,
правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск,
безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към
решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по
същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за
несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното
право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност.
3
Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението
по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като
предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното
право, а изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията за право
на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение №
1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при
действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански
процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за
обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на
обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася
със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право,
въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към
решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти
и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от
решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и
касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния
спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС,
Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І
т.о. и други.
За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по
действащия ГПК - чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво
точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно
указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и
подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по
съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да
го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни
съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е
неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и
допустимостта на обжалвания акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба
следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на
указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и
съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по
аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди
изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи
всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва
4
въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато
тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми.
Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с
доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело №
3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на
въззивника- ответник във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна
проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а
по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание
чл. 272 ГПК.
По изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от
ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна помощ и съдействие
от 12.03.2024 г. и списък по чл.80 от ГПК, като с оглед направеното от въззивника-
ответник, възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност, което съдът намира за
основателно, същото следва да бъде намалено до размер на сумата от 250,00 лв. В
процесния случай, съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и
определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о.,
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №
1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. С оглед задължителния характер на
даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни за съда. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото пред въззивната инстанция и извършените от пълномощника на въззиваемата
страна- ищец процесуални действия в настоящата инстанция, съдът намира, че
5
претендираното от въззиваемата страна- ищец адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 500 лв. е прекомерно и следва да бъде намалено до размер на сумата от 250
лв.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9104 от 31.05.2023 г., постановено по гр.дело №
12737/2022 год. по описа на СРС, Г.О., 79 състав.
ОСЪЖДА С. И. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к. „*******, да
заплати на П. И. Ж., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.*******, ап.1, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 250 лв. / двеста и
петдесет лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6