РЕШЕНИЕ
№ 3161
гр. Пловдив, 03.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20225330104208 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, чл. 86 и чл. 99 от
ЗЗД.
Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3,
представлявано от ********** Я.Б.Я., чрез пълномощник юрисконсулт Х.А.А., е предявил
против И. Г. Р., ЕГН: **********, от ************************, иск за признаване на
установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 1250/ 2022 г. на ПРС,
VIII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 701/
31.01.2022 г., парични суми, както следва: сумата от 400 лева- главница, дължима по
договор за паричен заем № ********** от 30.07.2020 г., сключен с „Креди Йес” ООД,
вземанията по който са прехвърлени на 20.04.2021 г. с приложение № 1 към рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2021 г. на „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ООД, сумата от 41, 70 лева- договорна лихва, дължима за периода
29.08.2020 г.- 30.12.2020 г. и сумата от 30, 97 лева- лихва за забава за периода 30.08.2020 г.-
21.01.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване
на заявлението в съда- 28.01.2021 г. до окончателното погасяване, както и разноските по
делото.
В исковата молба е посочено, че на 30.07.2020 г. между „ Креди Йес “ ООД и ответника
бил сключен договор за паричен заем № **********, вземането по който в последствие
1
било прехвърлено на ищеца с приложение № 1/ 20.04.2021 г. към договор за цесия от
22.01.2021 г., ведно с всички привилегии, за което длъжникът е писмено уведомен на адреса
си. По договора за заем на ответника била предоставена сумата от 400 лева, усвоена веднага,
която той се задължил да върне в общ размер на 441, 70 лева, ведно с договорна лихва, на 5
месечни погасителни вноски, всяка в размер на 88, 34 лева. По договора обаче длъжникът
не бил извършил никакви плащания. За ползване на сумата той дължал договорна лихва в
размер на 41, 70 лева за периода 29.08.2020 г.- 30.12.2020 г. Предвид забавата в плащането,
била начислена и мораторна лихва в размер на 30, 97 лева, за периода 30.08.2020 г.-
21.01.2021 г. За събиране на съответните суми се образувало частно гр. дело № 1250/ 2022 г.
на ПРС, VIII гр. с-в, като издадената заповед била връчена на длъжника по реда чл. 47 ал. 5
от ГПК и това обуславяло интереса от предявяване на настоящия иск. Претендират се
разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като
взема писмено становище по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК пълномощникът на ответника е подал писмен отговор, с който
оспорва иска. Оспорва наличието на договорно правоотношение, както и предоставянето на
главницата. Подписът на клиента бил пренесен чрез специални технически средства. Лицето
не било и надлежно уведомено за извършената цесия, като писмото не било получено от
него и съдържанието на текста било добавено в последствие. Цесията нямала действие
спрямо ответника и това водело до недопустимост на иска, предвид липсата на процесуална
легитимация на ищеца. Договорът за кредит бил нищожен в частта за лихвите, които били
прекомерно завишени и противоречащи на добрите нрави, защото надвишавали трикратния
размер на законната лихва и това водело до явна нееквивалентност на насрещните
престации. Също така шрифтът на договора бил по- малък от 12, нямало вписан срок на
договора, липсвала методика за лихвения процент, били нарушени и императивните норми
на чл. 11 ал. 1 т. 11, т. 12, т. 20, т. 23 и т. 24 от ЗПК. Всичко това обуславяло недействително
на кредита. Клаузата за неустойка била нищожна, като сумите за неустойка били изключени
от ГПР, с което се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Част от вземанията били
погасени и по давност, която следвало да тече от падежа на всяка отделна вноска. Моли за
отхвърляне на иска. Претендира разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се
представлява, но пълномощникът й представя писмено становище.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът от фактическа страна установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 701/ 31.01.2022 г. по чл. 410 от ГПК,
издадена по частно гр. дело № 1250/ 2022 г. на ПРС, VIII гр. с-в, е разпоредено ответникът
да заплати на ищеца следните суми: сумата от 400 лева- главница, дължима по договор за
паричен заем № ********** от 30.07.2020 г., сключен с „Креди Йес” ООД, вземанията по
който са прехвърлени на 20.04.2021 г. с приложение № 1 към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2021 г. на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ООД, сумата от 41, 70 лева- договорна лихва, дължима за периода 29.08.2020
г.- 30.12.2020 г. и сумата от 30, 97 лева- лихва за забава за периода 30.08.2020 г.- 21.01.2021
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
2
заявлението в съда- 28.01.2021 г. до окончателното погасяване, както и разноските по
делото в общ размер на 75 лева.
Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника, който е подал възражение,
като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния
срок от връчване на съобщението.
Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е
допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С договор за паричен заем № **********/ 30.07.2020 г., сключен между ответника и
„Креди Йес“ ООД, на лицето бил отпуснат кредит в размер на 400 лева, при следните
условия: срок- 5 месеца, при фиксиран месечен лихвен процент- 3, 400 % и ГПР- 48, 977 %,
като са предвидени още обезпечение и неустойка при непредставянето му- 138, 30 лева. Към
договора са представени погасителен план, общите условия и стандартният европейски
формуляр за преддоговорна информация.
С договор за цесия от 22.01.2021 г. Креди Йес” ООД е прехвърлил вземането по
процесния кредит на ищеца, като са приложени пълномощно на цесионера, с което той да
уведоми длъжниците за прехвърлените кредити, както и потвърждение за цесията. Видно от
приложението, процесният кредит е включен като част от цедираните договори под номер
175.
Представено е още уведомително писмо за цесията до длъжника, ведно с обратна разписка
за връчването му на длъжника.
По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице
е установило, че по кредита липсват плащания и дължимите по договора суми са, както
следва: главница- 400 лева, договорна лихва- 41, 70 лева и лихва за забава- 56, 66 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че ответникът е сключил договор за потребителски кредит, по който
е получил определена парична сума, срещу задължението да я върне в определен срок, при
съответни условия на заема.
Вземането по този кредит в последствие е било прехвърлено с договор за цесия на ищеца,
като такава възможност изрично е предвидена в чл. 6 ал. 3 от ОУ към договора, според
който кредиторът има право по всяко време да прехвърли вземанията си по кредита на трето
лице.
Договорът за цесия е действителен, приложението към него е неразделна част от същия и
съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане, включително и процесното.
Както вече се посочи, в ОУ от договора за кредит изрично е предвидена възможността
финансовата институция да прехвърли правата си по договора на трето лице, без да е
необходимо изрично писмено съгласие на длъжника, поради което в случая не е налице
противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. Новият кредитор е изготвил уведомление до
длъжника, като по смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо
длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не
съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато
той е изрично овластен за това (както е станало тук), доколкото не се касае за лично и
3
незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за
прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно,
ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово
пълномощие. По делото е представено такова пълномощно, с което ищецът е бил овластен
от „Креди Йес“ да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за
кредит за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението,
извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно и като
действително то поражда правните си последици. Уведомлението е получено от лицето, а
отделно от това, още с връчването на заповедта за изпълнение, а в последствие и на
исковата молба с приложенията й, за което е безспорно, че същите са получени от длъжника,
който е подал възражение, той се счита за уведомен за прехвърленото вземане, доколкото
вече се явява известéн, че има нов кредитор. След като законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването
на същото в рамките на съдебно (заповедно и/ или исково) производство е напълно редовно.
Няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на
стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона,
свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен,
ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в случая
се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника
и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да
претендира търсените суми в качество на цесионер.
Както вече се посочи, няма спор по делото относно това, че ответникът е
кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца.
Между заемателя и цедента е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по
който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи.
Първото възражение е относно спазването на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за
посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в
случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в
4
самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е
формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е
един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени
условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не
може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия
от кредитора фиксиран месечен размер от 3, 400 %, поради което е налице нарушение на
горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се
приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1,
предложение първо от ЗЗД.
На второ място, договорът е недействителен и поради неспазване на изискването на чл. 11
ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да
гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В
тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото
тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено
единствено, че той е във фиксиран размер от 48, 977 %, а пък месечната лихва е 3, 400 %,
като така не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои
разходи покрива. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото основание.
Предвид констатираната от съда нищожност на договора на посочените няколко
основания не е необходимо излагане на повече съображения по същество, защото
законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихви, неустойки, такси или други разходи по кредита. В този смисъл претенцията на
ищеца спрямо ответника за цялата неплатена главница по кредита в размер на 400 лева,
установена от вещото лице по ССчЕ, следва да се уважи. В случая е без значение
обстоятелството, че в настоящото производство главницата се претендира на договорно
основание, като това обстоятелство не следва да води до отхвърляне на иска за главница.
Нормата на чл. 23 от ЗПК не е пречка за присъждане на заетата сума, дори и в хода на
делото да се установи, че договорът за кредит е недействителен. Това е така, защото
съответният законов текст цели да уреди отношенията между страните по потребителския
кредит при установяване на неговата недействителност. Тя следва да намери приложение и в
хипотеза като настоящата- предявен иск по чл. 422 от ГПК, доколкото въпросът за
недействителността на договора обичайно възниква и се разглежда именно в подобно
производство на предявен иск от кредитор срещу длъжник, основан на сключения между тях
договор. Противното би означавало кредиторът да бъде принуден да води повторен процес,
в който по правилата за неоснователно обогатяване да претендира връщане на тази дадена в
5
заем сума, което освен, че не е целесъобразно с оглед процесуална икономия, се явява и
безпредметно, защото разпоредбата на чл. 23 от ЗПК възпроизвежда общите правила на чл.
34 и чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, които са основанието за този евентуален бъдещ иск на кредитора. В
случая няма да е налице недопустимо произнасяне на решаващия състав за връщане на
заемната сума по един нищожен договор, нито пък ще се промени основанието на
претенцията, защото нормата на чл. 23 от ЗПК урежда последиците от един недействителен
потребителски договор, които няма пречка да се приложат и в производството по чл. 422 от
ГПК.
Така за сумата от главницата от 400 лева искът следва да се уважи, като недължими
остават възнаградителната лихва и тази за забавата. Както вече по- горе беше посочено, в
хипотезата на недействителен потребителски договор потребителят връща само чистата
стойност на кредита. В този смисъл искът следва да се уважи частично- само до размера на
главницата, като се отхвърли изцяло за претендираните суми за двете лихви- договорна от
41, 70 лева и за забава от 30, 97 лева.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното
парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение.
Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12
от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се
произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение.
Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в заповедното
производство, направени от заявителя за държавна такса и за юрисконсултско
възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по-
малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уваженото вземане за главница,
разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 63, 46 лева, като
разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 75 лева, остава за
сметка на страната. Длъжникът също има право на разноски в заповедното производство,
като в приключилото там производството той е представляван безплатно на основание чл.
38 ал. 1 т. 2 от ЗА и размерът на адвокатското възнаграждение с оглед цената на исковете
следва да се определи на сумата от 300 лева. В тази връзка разноските на длъжника за
подаденото възражение против заповедта за изпълнение следва също да му се присъдят с
изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение, но сумата ще се
присъди в полза на адвоката му и по съразмерност тя възлиза на 46, 12 лева.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание
чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по
съразмерност. Ищецът е внесъл държавна такса в размер на 75 лева, депозит за ССчЕ в
размер на 150 лева, като му е дължимо и юрисконсултско възнаграждение, доколкото
страната е представлявана от пълномощник по делото, определено в минималния размер от
100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8
от ГПК, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Ответникът е представляван от
свой пълномощник в процеса, на когото обаче той не е заплатил хонорар, а същият моли за
определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
6
По настоящото дело в представения договор за правна защита и съдействие е посочено, че
страната се представлява безплатно от адв. И., поради затрудненото си материално
положение, което обстоятелство по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява
основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези
законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското
възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено съгласно чл. 7
ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като същото възлиза в размер от 300 лева. Така по съразмерност, на
страните се дължат разноски, както следва: на ищеца- 275, 03 лева, а на адвоката на
ответника- 46, 12 лева, която сума следва да се присъди директно в полза на пълномощника,
доколкото това не представляват направени от страната разноски, а определени от съда
такива на неговия адвокат по реда на чл.38 ал. 2 от ГПК, с оглед изхода на делото.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Панайот Волов” № 29, ет. 3, представлявано от ********** Я.Б.Я., че И. Г. Р., ЕГН:
**********, от ************************, ДЪЛЖИ присъдената по частно гр. дело №
1250/ 2022 г. на ПРС, VIII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК № 701/ 31.01.2022 г., сума от 400 (четиристотин) лева- главница, дължима по
договор за паричен заем № ********** от 30.07.2020 г., сключен с „Креди Йес” ООД,
вземанията по който са прехвърлени на 20.04.2021 г. с приложение № 1 към рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2021 г. на „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на постъпване на заявлението в съда- 28.01.2021 г. до окончателното погасяване, като
ОТХВЪРЛЯ исковете за признаване за установено, че дължи още и следните суми по
договора: сумата от 41, 70 лева- договорна лихва, дължима за периода 29.08.2020 г.-
30.12.2020 г. и сумата от 30, 97 лева- лихва за забава за периода 30.08.2020 г.- 21.01.2021 г.
ОСЪЖДА И. Г. Р., ЕГН: **********, от ************************, да заплати на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3, представлявано от
********** Я.Б.Я., направените разноски по заповедното производство в размер на 63, 46
(шестдесет и три лева и четиридесет и шест стотинки) лева, изчислени по съразмерност,
както и направените по настоящото дело разноски в размер на 275, 03 (двеста седемдесет и
пет лева и три стотинки) лева, изчислени също по съразмерност.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3,
7
представлявано от ********** Я.Б.Я., да заплати на адвокат К.И.Б., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: ************************ (**********), адвокатско възнаграждение за
осъществено на длъжника И. Г. Р., ЕГН: **********, безплатно процесуално
представителство по частно гр. дело № 1250/ 2022 г. на ПРС, VIII гр. с-в, в размер на 46, 12
(четиридесет и шест лева и дванадесет стотинки) лева, определено от съда по реда на чл. 38
ал. 2 от Закона за адвокатурата и изчислено по съразмерност.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3,
представлявано от ********** Я.Б.Я., да заплати на адвокат Н. И. И., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: ************************, адвокатско възнаграждение за осъществено на
ответника И. Г. Р., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по гр. дело
№ 4208/ 2022 г. на ПРС, XVI гр. с-в, в размер на 46, 12 (четиридесет и шест лева и
дванадесет стотинки) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата и изчислено по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
8