№ 6978
гр. София, 17.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Петър Ив. Минчев
Членове:Цветомир М. Минчев
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело
№ 20251100503298 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 1555 от 30.01.2025г. постановено по гр.д. № 17976/2024г. по описа на
СРС, 65-ти състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че А. П. Ш. дължи на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл.
99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумата от 1969,05лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № EMLN-16153924, сключен
на 21.06.2018г. между длъжника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“ клон България,
вземането по който е прехвърлено на заявителя с Рамков договор за цесия от 15.02.2022г.,
Приложение 1 към него от 20.10.2022г., ведно със законната лихва от 26.10.2023г. до
изплащане на вземането ,сумата от 237,35лв.,представляваща договорна лихва за периода от
20.06.2022год. до 20.07.2023год. и на сумата от 303,92 лв., представляваща лихва за забава за
периода от 21.06.2022год. до 26.10.2023год., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК № 33288/06.11.2023год. по ч.гр.д. №59025/2023г. по описа на
СРС, 65 състав. С решението са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД срещу А. П. Ш. положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК
с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД,в частта за разликата от уважения размер от 1969,05лв. до пълния
предявен размер от 2179,05лв.,представляваща главница по договор за за потребителски
кредит № EMLN-16153924 , сключен на 21.06.2018г. между длъжника и „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С. А.“ клон България,ведно със законната лихва от 26.10.2023год. до
изплащането й ; за разликата от уважения размер от 303,92лв. до пълния предявен размер от
315,92лв.,представляваща лихва за забава за периода от 21.06.2022год. до 26.10.2023год.
Със същото решение А. П. Ш. е осъден да заплати на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД на основание чл. 780, ал.1 от ГПК сумата в размер на
417,56лв.,представляваща деловодни разноски в исковото производство и сумата в размер на
1
96,12 лв.,представляваща деловодни разноски в заповедното производство ,съобразно
уважените искове.
Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени предявените
искове, е подадена в срок въззивна жалба от ответника А. П. Ш., в която са развити
съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Жалбоподателят поддържа,
че цялата главница по договора за потребитеслски кредит от 6000 лева била погасена, тъй
като бил усвоил сума в размер на 5790 лева и за периода от 21.06.2018г. до 11.08.2022г. бил
извършил плащания в общ размер на 7939,60 лева. Сочи, че в договора не бил посочен
годишен процент на разходите при съобразяване на всички участваши при формирането му
елементи, поради което нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не била спазена и договорът бил
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Наред с това счита, че исковете били
неоснователни поради допуснато разминаване в периодите н отчитане на забавите и
последващите действия на всички участници. Жалбоподателят поддържа, че не бил
уведомен за извършената цесия, като това се случило едва в хода на процеса, като
действията на ищеца били подвеждащи и незаконосъобразни. Моли съда да отмени
постановеното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в който са развити съображения за
неоснователност на жалбата. Въззиваемата страна сочи, че договорът отговарял н
изискванията на ЗПК, не били нарушени и добрите нрави по отношение на договорната
лихва съобразно разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД и липсата на пределен размер на
възнаградителната лихва. Последната била ограничена единствено от пределния размер на
годишния процент на разходите. Уговорката относно възнаградителната лихва не подлежала
на преценка за неравноправност, тъй като касаела основния предмет на договора. По
отношение на ГПР счита, че в договора следвало да се съдържат взетите предвид
допускания, а не конкретния начин на формиране. Уведомяването за цесията не било
елемент от фактическия състав на сделката, освен това същото могло да бъде извършено и в
хода на процеса. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част. Претендира
юрисконсутлско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Не са нарушени императивни материалноправни норми.
Относно неговата правилност във връзка с доводите в жалбата съдът намира
следното:
По така предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване наличието на валидно правоотношение по договор за
потребителски кредит между страните с посоченото в исковата молба съдържание,
усвояването на кредита от ответника, размера и изискуемостта на главницата, както и на
възнаградителната лихва за процесния период, а също така и изпадането на ответника в
забава и размера на дължимата мораторна лихва. В доказателствена тежест на ответника е
да докаже възраженията си за недействителност на договора.
Между страните не е налице спор и от приетия в първоинстанционното производство
Договор за потребителски паричен кредит, отпискане на револвиращ потребителски кредит,
издаване и ползване на кредитна карта № EMLN-16153924 от 21.06.2018г. се установява, че
между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ и въззивника А. П. Ш. е
сключен договор за потребителски кредит за главница в размер на 6000 лева, при фиксиран
годишен лихвен процент в размер от 23,08% годишно. Погасяването на кредита се извършва
2
на 60 равни месечни погасителни вноски от по 172,60 лева с падеж до 20-то число на всеки
месец, с първа вноска, дължима на 20.08.2018г. и краен срок на плащане 20.07.2023г.
Уговорено е удържане от главницата на такса ангажимент в размер на 210 лева при
усвояване на кредита. Посоченият в договора годишен процент на разходите е в размер на
27,81%.
От приетия рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.02.2022г. се
установява, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ като продавач се е
договорил с „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД като купувач, прехвърляне на всички
вземания на продавачи по договори за потребителски кредит, индивидуализирани в
приложение № 1. От приетото приложение № 1 към рамковия договор е видно, че неговото
действия обхваща и вземанията по процесния договор за потребителски кредит.
Поддържаното от жалбоподателя с въззивната жалба възражение, че не е надлежно
уведомен за прехвърлянето на вземането, е неоснователно. Съгласно последователната
съдебна практика /Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК;
Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК/, приложеното към
исковата молба и връчено заедно с нея уведомление за цесия съставлява надлежно връчване
по смисъла на чл. 99, ал. 4 ГПК и съдът е длъжен да зачете неговото действие съгласно чл.
235, ал. 3 ГПК. Както е изяснено с Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015
г., II т. о., ТК, тази постановка е валидна както в исковото производство по осъдителен иск,
така и в това по специалния установителен иск по реда на чл. 422 ГПК. Според даденото с
него разяснение, не е възможно уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от цедента
да бъде заместено от съобщението за издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410
ГПК, тъй като заповедта за изпълнение и съобщението са издадени от съда, а не от цедента,
нито от негов пълномощник. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на
исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно
от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД, обаче, не може да бъде игнорирано. Следователно с връчване на уведомлението в
хода на исковото производство цесията има действие спрямо длъжника. В тази насока са и
указанията дадени с т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съобразно
които съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към
момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като съдът е длъжен да
приложи нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК по отношение на всички новонастъпили факти с
изключение на принудителното изпълнение.
В настоящата хипотеза към исковата молба е приложено пълномощно от цедента
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“, с което упълномощава цесионера
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да уведомява длъжниците за извършеното
прехвърляне на вземания, както и уведомление за цесия от пълномощника до
жалбоподателя, ведно с потвърждение на цесията, изходящо от „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А., клон България“. Тези книжа са връчени на жалбоподателя в хода на процеса,
поради което и при приложение на чл. 235, ал. 3 ГПК, същият е надлежно уведомен за
прехвърлянето на процесните вземания. Следователно въззиваемият-ищец е надлежно
материалноправно легитимиран да претендира вземанията.
Основателно е, обаче, поддържаното с въззивната жалба възражение за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че
уредената в договора такса за ангажимент представлява част от общия разход по кредита за
потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде включена
при формиране на годишния процент на разходите. Също така от приетото в
първоинстанционното производство експертно заключение по съдебно-счетоводна
експертиза, което въззивният съд кредитира по реда на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и
компетентно изготвено, се установява, че таксата ангажимент в случая е включена в общия
разход по кредита и е отразена приформиране на ГПР. Както е изяснил СРС, при това
положение посоченият в договора за кредит ГПР от 27,81% се явява точен, тъй като обхваща
всички разходи по кредита и не надхвърля пределния размер, уреден в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, обаче, предвижда две кумулативни изисквания към
годишния процент на разходите – той да е посочен точно в числово изражение ведно с
3
общата стойност на плащанията /описана в договора/, както и да са посочени взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Съдържанието на общите и допълнителните
допускания е установено с т. 2 и т. 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК и видно от
съдържанието на процесния договор за кредит, в него липсва посочване на приложимите
допускания, при които е определен годишният процент на разходите от 27,81%. Както е
изяснено с тълкуването, дадено по т. 2 от Решение от 23.01.2025г. по дело С-677/2023г. на
СЕС, постановено по преюдициално запитване, съгласно което член 10, параграф 2, буква ж)
от Директива 2008/48, изменена с Директива 2011/90, трябва да се тълкува в смисъл, че
допусканията, използвани за изчисляването на годишния процент на разходите (ГПР),
трябва да бъдат изрично посочени в договора за кредит и в това отношение не е достатъчно
потребителят сам да може да ги определи чрез анализ на клаузите от договора.
В т. 59 – т. 61 от решението е изяснено, че що се отнася до задължението за посочване
на тези различни допускания в договора за кредит в съответствие с член 10, параграф 2,
буква ж) от Директива 2008/48, съгласно цитираната съдебна практика в точка 30 от
настоящото решение предназначението на това задължение е да се осигури възможност на
потребителя да познава своите права и задължения. Следователно това посочване трябва да
позволи на потребителя да провери дали ГПР е изчислен от търговеца правилно, а ако това
не е така — да предяви правата си, по-специално предвиденото в член 14 от Директива
2008/48 право на отказ, срокът за извършване на който се удължава при неизпълнение на
изискванията, предвидени в член 10 от тази директива, и при нарушаване на другите права,
предвидени в националната правна уредба, като санкция, приета в съответствие с член 23 от
посочената директива. В това отношение Съдът посочва, че съществено значение има
задължението в договора за кредит да се посочат в частност данни като например ГПР по
член 10, параграф 2, буква ж) от Директива 2008/48 (решение от 9 ноември 2016 г., Home
Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 70). Въз основа на тази съдебна практика се
налага констатацията, че посочването в договор за кредит на допусканията, използвани за
изчисляването на ГПР, също има съществено значение за потребителя, по-специално поради
изложените в точки 58 и 59 от настоящото решение причини.
Ето защо посочването в договора на стойността на разходите, включени в ГПР, както
и на числовото изражение на самия ГПР, не е достатъчно за изпълнение изискването на чл.
10, пар. 2, б. „ж“ от директивата, респективно на чл. 11, ал. 1, т. 10 от транспониращия
директивата Закон за потребителския кредит. С оглед на това и съгласно правилото на чл. 22
ЗПК, липсата в договора на приложимите допускания води до недействителност на договора
за потребителски кредит.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита, следователно дължима се явява единствено главницата от
5790 лева, след приспадане на таксата ангажимент в размер на 210 лева. С оглед
недействителността на договора, всички извършени от жалбоподателя плащания следва да
бъдат отнесени в погашение на тази главница, независимо от осчетоводяването им по
различни договорни вземания. Видно от приетото експертно заключение по съдебно-
счетоводната експертиза, жалбоподателят А. П. Ш. е извършил плащания по кредита в
полза на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ през периода от 21.06.2018г.
до 11.08.2022г. в общ размер на 7939,60 лева, с което чистата стойност на кредита от 5790
лева се явява погасена изцяло.
Предвид гореизложеното, предявените установителни искове за главница,
възнаградителна лихва и мораторна лихва са неоснователни изцяло. Поради несъвпадение в
крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението
следва да бъде отменено в обжалваната част, с която А. П. Ш. дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99 ЗЗД вр.
чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумата от 1969,05лв., представляваща
главница по договор за потребителски кредит № EMLN-16153924 , сключен на 21.06.2018г.
между длъжника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“ клон България, вземането по
който е прехвърлено на заявителя с Рамков договор за цесия от 15.02.2022г., Приложение 1
към него от 20.10.2022г., ведно със законната лихва от 26.10.2023г. до изплащане на
4
вземането ,сумата от 237,35лв.,представляваща договорна лихва за периода от 20.06.2022год.
до 20.07.2023год. и на сумата от 303,92 лв., представляваща лихва за забава за периода от
21.06.2022год. до 26.10.2023год. и предявените искове следва да бъдат отхвърлени.
Решението следва да бъде отменено и в частта, с която А. П. Ш. е осъден да заплати на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД разноски в заповедното и първоинстанционното
производство.
В частта, с която предявените искове са отхвърлени, първоинстанционното решение е
влязло в сила като необжалвано.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено въззивникът - ответник.
В заповедното и първоинстанционното производство същият не е сторил разноски, поради
което такива не му се дължат. Във въззивното производство въззивникът е сторил разноски
за държавна такса в размер на 50,21 лева, които следва да му бъдат присъдени.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1555 от 30.01.2025г. постановено по гр.д. № 17976/2024г. по
описа на СРС, 65-ти състав, В ЧАСТТА, с която е признато за установено по реда на чл. 422
ГПК, че А. П. Ш. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на основание чл. 79, ал.
1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД
сумата от 1969,05лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №
EMLN-16153924, сключен на 21.06.2018г. между длъжника и „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С. А.“ клон България, вземането по който е прехвърлено на заявителя с Рамков
договор за цесия от 15.02.2022г., Приложение 1 към него от 20.10.2022г., ведно със законната
лихва от 26.10.2023г. до изплащане на вземането, сумата от 237,35лв.,представляваща
договорна лихва за периода от 20.06.2022год. до 20.07.2023год. и на сумата от 303,92 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 21.06.2022год. до 26.10.2023год., и В
ЧАСТТА, с която А. П. Ш. е осъден да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
сумата от 417,56лв., представляваща разноски в исковото производство и сумата в размер на
96,12 лв.,представляваща разноски в заповедното производство, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, срещу А. П. Ш., с ЕГН: **********, с адрес: гр. ****,
искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за признаване за
установено, че А. П. Ш. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от
1969,05 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № EMLN-
16153924, сключен на 21.06.2018г. между А. П. Ш. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.
А.“ клон България, вземането по който е прехвърлено на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД с Рамков договор за цесия от 15.02.2022г., Приложение 1 към него от 20.10.2022г., ведно
със законната лихва от 26.10.2023г. до изплащане на вземането, сумата от 237,35 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 20.06.2022год. до 20.07.2023год. и на сумата
от 303,92 лв., представляваща лихва за забава за периода от 21.06.2022год. до
26.10.2023год., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №
33288/06.11.2023год. по ч.гр.д. №59025/2023г. по описа на СРС, 65 състав.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда
„Лабиринт“, ет. 2, офис 4, да заплати на А. П. Ш., с ЕГН: **********, с адрес: гр. ****, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50,21 лева, представляваща разноски във въззивното
5
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6