Р Е
Ш Е Н
И Е № 260240
15.10.2020г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на 23.09.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Михова въззивно гражданско дело №1425/2020г. по описа
на ПОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Образувано
по въззивна жалба на „Сити кеш” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска” № 29,
ет.7, чрез пълномощника по делото юрисконсулт Т.Д., срещу Решение №755 от 28.02.2020г.,
постановено по гр.д. №9670/2019г. по
описа на Районен съд- Пловдив, с
което жалбоподателят е осъден да заплати на П.М.Г., ЕГН **********,*** сумата от 43,34 лв.- платена без основание
по недействителна клауза за възнаградителна лихва по договор за заем от
02.11.2016 г., ведно със законна лихва върху тази сума от датата на предявяване
на исковата молба -10.06.2019 г. до окончателното й изплащане и сумата от
246,33 лв.- платена без основание по недействителна клауза за неустойка по
договор за заем от 02.11.2016 г., ведно със законна лихва върху тази сума от
датата на предявяване на исковата молба -10.06.2019 г. до окончателното й
изплащане.
В
жалбата се излагат доводи за
неправилност на решението, като се
иска отмяната му и отхвърляне на
исковата претенция.
Постъпил е
отговор на въззивната жалба от ответната страна
по нея- П.М.Г., ЕГН **********, чрез пълномощника му
адв. Д.Б., с който същата
се оспорва и се иска потвърждаване на
обжалваното решение.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която
има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правна
квалификация по и чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД , като ищецът П.Г. иска постановяване на решение, с
което ответникът „Сити кеш” ООД да бъде осъден
да му върне сумата от 43,34 лв.- платена без основание по
недействителна клауза за възнаградителна лихва по договор за заем от 02.11.2016
г. и сумата от 246,33 лв.- платена без
основание по недействителна клауза за неустойка по договор за заем от
02.11.2016 г. В исковата
молба са изложени
твърдения, че сключеният на 02.11.2016г. между ищецът,
в качеството му на кредитополучател, и
ответното дружество, като кредитодател, договор за паричен заем , е изцяло недействителен на
основание чл.22 от ЗПК,
тъй като не са спазени разпоредбите на
чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК – не са посочени
условията за прилагане на договорния лихвен процент , не е посочен размерът на
възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка
една погасителна вноска. Сочи се нарушение и на разпоредбата на чл. 11, т.10 ЗПК поради липса на посочване на начина на изчисляване на годишния процент на
разходите (ГПР) и от тук общата дължима сума. На основание чл. 22, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 11 ЗКП договорът се сочи, че е недействителен, тъй като не е посочено
в погасителния план разпределението на всяка измежду дължимите по договора
суми.Твърди се, че неустойката предвидена в договора е нищожна, тъй като е
уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна, както поради поставените
условия, които са нереално изпълними, така и поради обстоятелството, че същата
излиза извън присъщата й функция. Твърди се, че клаузата за неустойка е
недействителна и на допълнително основание – чл. 21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея
се създават задължения, които по същество се покриват от ГПР и по този начин се
надвишава максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това неустойката се сочи, че е в
противоречие и с чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК.Тъй като по договора ищецът е заплатил
сумите от 43,34 лв.- възнаградителна
лихва и 246,33 лв.- неустойка, то същите
подлежат на връщане от ответника, като недължимо платени.
С
обжалваното решение съдът е
приел от фактическа страна, че
между страните е
бил сключен договор
за паричен заем № 93831/02.11.2016г., по силата
на който ответникът
„Сити кеш” ООД е предоставил на
ищеца П.Г. паричен заем
в размер на 500
лв., както и
че последният е заплатил по
договора на ответника сумите от 43,34
лв.- възнаградителна лихва и 246,33 лв.-неустойка
. Приел
е, че доводите на
ищеца за недействителност на договора
за основателни на осн.чл.22 от ЗПК, поради нарушаването на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, поради което е
уважил предявените искове в пълния
заявен размер.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното
и съгласно разпоредбата
на чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба
доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения
на императивни материалноправни норми,
като въззивната инстанция
се произнесе по правния спор
между страните.
По отношение на възприетата от районния
съд фактическа обстановка следва да се посочи, че съгласно задължителните указания, дадени в
т.1 на Тълкувателно
решение №1/2013г. на
ОСГТК на ВКС въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания,
т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа
обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя
и/или въззиваемата страна.
В
случая по делото
няма спор, че
между страните е бил сключен договор
за паричен заем №
93831/02.11.2016г., по силата на
който ответникът „Сити кеш” ООД е предоставил
на ищеца П.Г. паричен
заем в размер на
500 лв., както
и че по така
сключения договор ищецът
е заплатила на ответника
сумите от 43,34 лв.-
възнаградителна лихва и 246,33
лв.-неустойка . Съгласно разпоредбата на чл.22
от ЗПК когато не
са спазени изискванията
на посочените в нормата
разпоредби, сред които са
и тези на чл.11, ал.1, т.9, 10, 11
и 12 и ал.2 от
ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. Видно от чл.3 от договора, в
него са посочени фиксиран
годишен лихвен процент по заема- 40,08%, годишен процент на разходите- 49,887%, начин на
погасяване на кредита- 21 седмични
вноски, размер на погасителната
вноска- 25,87 лв., обща сума за плащане-543,34 лева. В чл.6
от договора е предвидено задължение за
кредитополучателя да учреди
обезпечение с поне две от посочените в т.1 и 2. обезпечения :1/ запис на
заповед , 2/ банкова гаранция или поръчител , отговарящ на условията на чл.9,ал.2 от ОУ
към договора за заем. Съгласно чл.8 от договора
в случай, че
кредитополучателят не осигури
и не представи в 3-дневен срок от
сключването му обезпечение или предоставеното обезпечение не
отговаря на посочените в чл.9, ал.2,т.1
и т.4 от ОУ изисквания, той дължи неустойка
в размер от 246,33 лева, с начин
на плащане посочен в погасителния план. От приложения към договора
погасителен план е видно,
че същият съдържа
дата на плащане
на всяка от погасителните
вноски, размер на
вноските в случай, че
предостави или не
предостави обезпечение- 20 вноски
по 25,87 лв. и една вноска от 25,94 лева
, респ. 20 вноски по 37,60 лв. и една от
37,67 лева, , като общия
размер на всички плащания е 543,34
лв., ако предостави
обезпечение, и 789,67 лв., ако не предостави такова.
Съгласно разпоредбата на чл.22
от ЗПК когато не
са спазени изискванията
на посочените в нормата
разпоредби, сред които са и тези на
чл.11, ал.1, т.9, 10, 11 и 12 и
ал.2 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК
договорът за потребителски
кредит следва да съдържа
лихвения процент по кредита
и условията за прилагането му,
а съгласно т.10- годишния процент на
разходите по кредита,
както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване
на договора. Процесният
договор за кредит, състоящ се
от договор и общи
условия, формално отговаря
на изискванията на
чл.11, ал.1, т.9 и т.10
от ЗПК, доколкото
в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен
процент на разходите
и обща сума,
дължима от потребителя. Размерите
на тези величини, посочени в договора,
обаче не съответстват
на действителните такива съобразно поетите
от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на
чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а
съгласно §1, т.1 от
ДР на ЗПК "общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. В случая и без
да се ползват специални знания
е видно, че доколкото
предоставената главница по
договора е в
размер на 500
лв., а срокът
за връщането й
е 21 седмици, то общата
дължима от потребителя сума по
договора в случай на непредоставяне на обезпечение 789,67 лева
не съответства на
посочените размери на
лихвения процент /40,08%/
и на годишния процент на
разходите /49,88%/. При това
положение е нарушена
разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК, предвиждаща че
годишният процент на разходите по кредита не може
да бъде по- висок от пет пъти размера
на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената
разпоредба е създадена за защита
на икономическите интереси
на потребителя като
по- слабата страна в правоотношението при
сключване на договор за потребителски кредит
и целта на същите е
да не допуснат той
да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Така
констатираното
несъответствие между посочените в
договора размери на лихвата,
ГПР и общата
сума, дължима от
потребителя, вероятно се
дължи на обстоятелството, че
при изчисляване на същите
в тях не са
включени разходите за
заплащане на предвидената в
договора неустойка за
непредоставяне на обезпечение. Действително
съгласно разпоредбата на
чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение
на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената разпоредба се отнася
за неизпълнение на основното
задължение на потребителя- да
върне предоставения му кредит,
а не за
неизпълнението на други
задължения. Да се приеме обратното,
означава да се допусне възможност
за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл.19, ал.4
от ЗПК чрез предвиждане
в договора на
разходи за неизпълнение
на задължения, различни от
задължението за връщане
на кредита, размерът на които
да не се включва в ГПР. При сключване
на процесния договор за кредит
е налице именно такава хипотеза,
тъй като е
уговорено задължение за потребителя да
учреди обезпечение и
неустойка за неизпълнението му, разходите
за която не
са взети предвид
при изчисляване на
посочения в договора
годишен процент на
разходите, в резултат на което
последният не съответства
на действителния такъв,
определен съгласно чл.19, ал.1
от ЗПК и изразяващ общите
разходи по кредита. Съгласно
разпоредбата на чл.7, ал.3
от ГПК съдът следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител. Според настоящия състав на съда
тези уговорки са във
вреда на потребителя, не отговарят
на изискването за добросъвестност и
водят до значително неравновесие
между правата и задълженията
на кредитора и потребителя, поради което
съставляват неравноправни клаузи
по смисъла на
чл.143, ал.1 от Закона
за защита на потребителите. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди
от кредитора, който съгласно разпоредбата
на чл.16 от ЗПК преди
сключване на договора за кредит
следва да извърши оценка на
кредитоспособността на
потребителя и да прецени
дали да му предостави
кредит без обезпечение при
спазване на императивната
норма на чл.19, ал.4
от ЗПК, като рискът от
невръщането на кредита
следва да се калкулира
в уговорената по договора
лихва. Съгласно задължителните
указания, дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по
т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като за нищожността на неустойката съдът
следи служебно. В случая
уговорената в процесния
договор неустойка за непредоставяне на
обезпечение няма
обезпечителна, обезщетителна или
санкционна функция, а целта на същата е да се
предвиди допълнително възнаграждение за кредитора
за предоставянето на
сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/,
уговорено в противоречие с
принципите на
справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с
разпоредбата на чл.19, ал.4
от ЗПК. Съгласно
чл.21, ал.1 от ЗПК всяка
клауза в
договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона,
е нищожна. Предвид горното
настоящият състав на съда намира,
че при сключването на процесния
договор за потребителски кредит
е направен опит
за заобикаляне на
императивната разпоредба на
чл.19, ал.4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер
на годишния процент на разходите
по кредита, а посочените в
договора размери на възнаградителната лихва
и на годишния процент
на разходите не съответстват на действително
уговорените такива и са
нищожни. От изложеното
дотук се налага
изводът, че договорът
не отговаря на изискванията на
чл.11, ал.1, т.9 и т.10
от ЗПК, отнасящи
се до посочване
по ясен и
разбираем начин на лихвата,
годишният процент на разходите
и общата сума,
дължима от потребителя, поради
което и съгласно
разпоредбата на чл.22
от ЗПК същият следва
да се приеме за нищожен. При това положение за
ищеца, като кредитополучател, е
възникнало задължението да върне на ответника само
действително получената сума
по договора в размер
на 500 лв.
Тъй като той е
заплатила по договора и съгласно заключението по неоспорената от
страните ССЕ, сумата от 43,34 лв.-
възнаградителна лихва и сумата от 246,33 лв.- неустойка, то претенцията му за тяхното
връщане , като недължимо платени е
основателна и следва
да се уважи.
Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, и е уважил
предявените искове, районният съд е постановил законосъобразен съдебен акт,
който следва да бъде потвърден.
При този изход на спора на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК
във вр. с чл. 38, ал. 2 във
вр. с ал. 1, т.2 ЗАдв. в
полза на процесуалния представител на въззиваемата страна следва да се присъди
сумата от 360 лева с вкл. ДДС
-адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция по подадената срещу първоинстанционното решение въззивна жалба ,
определено по реда на чл.7,ал.2,т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и съобразно материалния интерес по делото в
размер от 289, 67 лева. В настоящия случай,
въпреки че се касае за два обективно
кумулативно съединени иска, не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение за всеки един от тях поотделно, както неоснователно
поддържа пълномощника на въззиваемия, тъй като са основани на облигационни
отношения, произтичащи от един и същ юридически факт. Точно по тези
съображения следва да се има предвид, че когато са предявени няколко
кумулативно обективно съединени иска, материалният интерес се определя по
правилото на чл. 72, ал.2 от ГПК, а именно като
сбор от цената на всички искове. В този смисъл е и трайната практика на ВКС,
обективирана в определение № 366/18.07.2016 г. по ч. гр.д.№ 2443/16 г. на ВКС, ГК, ІV г.о.,
определение № 95/03.04.2017 г. по ч. гр.д.№ 868/17 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.,
определение № 292/13.06.2017 г. по ч. гр.д.№ 2096/17 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., в
които се приема, че в хипотеза на обективно съединяване на искове материалният
интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове.
По
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №755 от 28.02.2020г., постановено по гр.д.
№9670/2019г. по описа на Районен
съд- Пловдив,V гр. с.
ОСЪЖДА „Сити кеш”
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Славянска” № 29, ет.7, да заплати
на адвокат Д. Г. Б.,
сумата от 360 лева с ДДС- - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на П.М.Г., ЕГН **********, в производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.