№ 18166
гр. София, 09.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 164 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА В. НЕДЕВА
при участието на секретаря ЕВА ЮЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. НЕДЕВА Гражданско дело №
20241110145072 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99
ЗЗД.
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от
„ТЕСДО“ ООД, ЕИК *********, срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********,
с която се иска от съда ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 650 лв.,
представляваща платени без основание суми в периода от 23.12.2021 г. до 27.05.2022 г. във
връзка с Договор за потребителски договор № *** от 23.12.2021 г., сключен между А.И.И. и
„Фератум България“ ЕООД, които вземания са били прехвърлени от А.И.И. на „ТЕСДО“
ООД с Договор за цесия от 27.05.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 26.07.2024 г., до окончателното й плащане.
Ищецът „ТЕСДО“ ООД, ЕИК *********, твърди, че на 23.12.2021 г. между
ответника и А.И.И. /кредитополучател/ бил сключен Договор за кредит № ***, съгласно
който „Фератум България“ ЕООД /кредитор/ следвало да отпусне в заем сумата от 3000
лв., срещу заплащане от страна на кредитополучателя на възнаградителна лихва в размер от
1050 лв. По договора била начислена и такса за допълнителна услуга за осигуряване на
гарант в размер на 2970 лв. Твърди също, че и двата договора /ДПК и Договора за гаранция/
били недействителни, респ. – клаузите, въз основа на които били платени процесните суми,
били нищожни. Твърди, че задължително условие за отпускане на сумата по кредита било
предоставяне на обезпечение, като потребителят нямал реална възможност за избор на
поръчител, при сключване на договора. Поддържа, че включването на клауза за обезпечение,
чрез предоставена гаранция от „Фератум Банк“ Лимитид, има за цел единствено получаване
на допълнителни приходи от ответника, доколкото дружествата били свързани лица. По този
начин се получавали приходи от потребителя, без да има реално предоставена насрещна
услуга. Бил неправилно изчислен, респ. – посочен ГПР по процесния ДПК, доколкото в
определения по договора такъв, следвало да бъде взета предвид и таксата за допълнителна
услуга/гаранция /по чл. 5 от договора, което не било отчетено от кредитора в предоставения
1
на кредитополучателя ДПК. При включването на такса гаранция към разходите по кредита,
то неминуемо стойността на ГПР щяла да надхвърли максимално допустимия по закон
размер. Твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен, поради липса на
съгласие, а и защото не били предоставени на потребителя Общите условия. Сочи се, че не
всички елементи от договора са с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. Към договора не
са представени погасителни планове и СЕФ, в два екземпляра. Излага, че договорите са
бланкови и при сключването им потребителят не е могълд да влияе на тяхното съдържание.
Поддържа нищожност и на клаузата по чл. 5 от договора. Липсвало изрична клауза,
уреждаща задължение за потребителя за плащане на такса гаранция. Твърди, че по силата на
Договор за цесия от 27.05.2022 г. А.И.И. прехвърлил вземанията си спрямо „Фератум
България“ ЕООД в полза на ищеца по настоящото дело – „ТЕСДО“ ООД, в това число и
вземанията по процесния договор, платени при начална липса на основание. Моли за
уважаване на исковата си претенция. Претендира присъждане на разноски. За доказване на
претенцията си, ищеца е представил писмени доказателства, като е заявил и допълнителни
доказателствени искания, в т.ч. изслушване на ССчЕ, които са били допуснати от съда, а в
проведените открити заседания, съответно и приети с участието на страните.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК
*********, подава отговор на исковата молба, чрез адв. П. Ц. и адв. В. Т., с който оспорва
исковете по основание и размер. Оспорва да е уведомен за твърдяната от ищеца цесия,
поради което оспорва да е налице правен интерес за ищеца от предявяване на исковите
претенции. Поддържа, че липсва индивидуализация на исковата претенция, като неясен бил
начинът, по който е била формирана исковата сума. Сочи, че претендираната такса за
гаранция е предмет на отделен договор за гаранция, сключен с лице, различно от ответника,
а именно – с „Фератум Банк“ ЕАД. Поддържа, че ищецът следва да уточни на какво
основание твърди, че цедентът е предал процесните суми на ответника. Липсвало
конкретизация на кои разпоредби от ЗПК, ЗЗП и ЗЗД процесните договори противоречат.
Оспорва иска като недопустим, като предявен срещу лице, което не притежава пасивна
процесуална легитимация. Твърди се, че всички суми, във връзка с обезпечаване на
процесните кредити, са били превеждани директно по сметка на дружеството – гарант. По
същество оспорва иска и като неоснователен. Оспорва да е налице неоснователно
обогатяване. Поддържа, че след като ищецът няма качеството на потребител по процесния
договор за кредит, то същият не може да се позовава на нищожност на договорните клаузи,
поради противоречието им със ЗЗП. Твърди се, че процесният договор за цесия е нищожен
поради липса на съгласие, доколкото вземанията по договора не били индивидуализирани.
Сочи, че няма как вземанията за недължимо платена „такса за гарант“ да са били цедирани,
при положение, че са били предмет на друг договор, сключен от кредитополучателя И. и
„Фератум Банк“ ЕАД, а не с ответника. Евентуално твърди, че договорът за цесия е
нищожен и поради липса на предмет. Поддържа, че договорът за цесия е нищожен и поради
противоречието му със ЗЗП. Оспорва процесният договор за кредит, респ. негови клаузи да
са нищожни на твърдените в исковата молба основания. Моли за отхвърляне на исковата
претенция с присъждане на сторените по делото разноски. Заявил е доказателствено искане
за задължаване на трето неучастващо по делото лице, а именно „Фератум Банк“ ЕАД, да
представи на основание чл. 192 ГПК намиращия се в него договор за гаранция, сключен с
А.И.И., във връзка с процесния договор за кредит. Заявява и други доказателствени искания.
Претендира присъждане на сторените в производството разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, по вътрешно убеждение и съобразно чл. 12 и чл.235 от ГПК,
достигна до следните фактически и правни изводи:
По редовността на исковата молба и допустимостта на исковете:
Исковата молба е редовна, а предявения с нея иск за връщане на даденото без
2
основание, е процесуално допустим.
По иска с правно основание чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, съдът с
доклада по делото е разпределил доказателствената тежест между страните, като е указал че
за основатеността на иска ищеца следва да докаже извършено плащане на процесната сума
/минимум 650 лв./ от цедента му /праводател/ А. И. в полза на ответника, в посочения
период, при липса на основание за това, поради което ответникът се е обогатил с процесната
сума; валидно прехвърляне на вземанията, произтичащи от неоснователно обогатяване по
договор за паричен заем, от кредитополучателя на ищеца, и редовното уведомяване на
ответника за извършената цесия. В тежест на ответника съдът е възложил да докаже
погасяване на паричните задължения, респ. че е налице валидно правно основание, на което
е получил сумата от 650 лв. от цедента на ищеца, А. И., което не е отпаднало към момента
на приключване на устните състезания. В случай, че ответникът докаже основанието, на
което е получил даденото, в тежест на ищеца е да докаже възражението си, че това
основание е нищожно.
По въпроса за възникване на вземанията:
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Видно от законовия
текст в него са уредени три различни специални фактически състава на неоснователно
обогатяване, което е един от източниците на облигационни отношения. При първия
фактически състав се касае за получаване на имуществена облага при начална липса на
правно основание, разбирано като валидно правно задължение. Вторият фактически състав
визира получаване на престация, с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е
могло да бъде осъществено, а третият се отнася до отпаднало с обратна сила основание - в
този смисъл и ППВС № 1/1979 г. На връщане в хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи
реално полученото, а не по-малката стойност между обогатяването и обедняването, което
важи само при общия фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД.
Процесната искова претенция се основава на първия фактически състав по чл. 55, ал. 1, пр.1
ЗЗД.
По делото са приети като писмени доказателства, представени от ищеца: Договор за
цесия № 1179/27.05.2022 г., сключен между А.И.И. в качеството му на цедент и „Тесдо“
ЕООД като цесионер, Пълномощно от А. И. от 27.05.2022 г., с което последния е
упълномощил цесионера да го представлява пред длъжниците, изброени изрично в
документа, сред които по т .1 „Фератум България“ ЕООД и по т.2 „Фератум Банк“ ЕАД, като
ги уведоми за цесията и потвърди прехвърлянето на вземанията си срещу същите,
произтичащи от изброения в пълномощното и договора за цесия, договор за паричен заем в
общ размер на 2 970,00лв., както и уведомление за цесия от 12.07.2022 г., с което ответника е
уведомен, че считано от получаването му „ТЕСДО“ ЕООД заменя напълно цедента, в случая
А.И.И., като кредитор на „Фератум България“ ЕООД, по отношение на прехвърлените
вземания, посочени в него, а ответника е бил поканен в 14 дневен срок доброволно да
заплати посочените в уведомлението суми; обр. Разписка за връчването на уведомлението за
цесия, считано от 13.07.2022 г.; Договор № *** за предоставяне на потребителски кредит от
23.12.2021 г., сключен меажду „Фератум България“ ЕООД и А.И.И. и Справка по
движението на същия, от която е видно, че ДПК е „затворен“, т.е. предсрочно погасен.
По делото е приета справка за извършени преводи от името на цедента А. И. към
ответното дружество, през системата на „ИзиПей“, от която е видно, че в периода от
23.12.2021 г. до 27.05.2022 г. , са постъпили общо 3933,21 лв., с основание за превода „ЕГН
на платеца **********“, като отделните плащания са осъществени на 22.01.2022 г., на
21.02.2022 г. и на 10.03.2022 г., когато е пресрочно погасен отпуснатия заем по ДПК №
***/23.12.2021 г.
Приет по делото е аналитичен регистър от счетоводството на ищцовото дружество, от
3
който се установява счетоводното отчитане на прехвърленото от цедента в полза на
цесионера /настоящ ищец/ вземане.
По делото не е представен Погасителен план към ДПК, въпреки, че същия е
неразделна част от него, както и Договор за гаранция с трето за спора лице, а имено
„Фератум Банк“ ЕАД, независимо, че се твърди такъв да е сключен между цедента и
„Фератум Банк“ ЕАД, респ. одобрен от дружеството-ответник.
При липса на посочения Договор за гаранция, съдът е в невъзможност да прецени при
какви условия е бил сключен същия, какви са насрещните права и задъжения на страните по
договора за гаранция, какво е уговореното по него възнаграждение, което се дължи от
кредитополучателя И. и при какви условия се дължи то.
По делото е приета обаче „извадка от електрония профил на А.И.И. в сайта на
„Фератум България“ ЕООД, от която се установява, статуса на ДПК като „затворен заем“ и
следните параметри: дата на сключване на ДПК – 23.12.2021 г.; сума на заема – 3000 лв.;
срок на заема – 18 месеца; падежна дата за връщане на заема – 16.06.2023 г.; предсрочно
погасяване – 10.03.2022 г.; 08:19:52 ч.; договорна лихва – 1050,00 лв. и такса за банкова
гаранция към фирма-партньор - 2970,00 лв.
Независимо от възраженията на ответника, че цесията не му е надлежно съобщена и не
го обвързва, по делото не се твърди, и няма събрани доказателства, по време на действието
на Договора за цесия, сключен между А. И. и „Тесдо“ ЕООД, ответника да е извършил
плащания към цедента, в качеството му на кредитор по процесния договор за потребителски
кредит. Следователно, за ответника липсва правен интерес от предприетото оспорване на
договора за цесия, респ. позоваването на нейната нищожност.
Видно от приетия договор № ***/23.12.2021 г. за предоставяне на потребителски
кредит, страните по него /А. И. като кредитополучател и „Фератум България“ ЕООД
като кредитор/ са уговорили, че последния предоставя на кредитополучателя в заем сума
от 3000,00 лв., която заемателят следва да върне в срок от 18 месечни погасителни вноски,
при фиксиран ГЛП от 35,00 % и ГПР в размер от 49,66 %. Общата дължима сума по ДПК
била 4050,00 лв., или 1050 лв. договорна лихва.
В т.5 от ДПК, „Обезпечение“ страните се уговорили, че кредитът се обезпечава с
Поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“ ЕАД, предоставено в полза на
дружеството-кредитор. От останалите клаузи в т.5 става ясно, че дружеството – поръчител, е
предложено и одобрено от Кредитора, като кредитополучателя е декларирал, че лично е
избрал този начин на обезпечение, че е запознат с другите възможности за обезпечаване на
кредита, вкл. чрез поръчителство от посочено от него ФЛ, както и че двата вида обезпечения
му дават еднакви възможности да получи кредит, при едни и същи търговски условия.
По допуснато от съда доказателствено искане по молба на ответника и връчено, по
реда на чл.192 от ГПК, искане на трето за спора лице – „Фератум Банк“ ЕАД да представи
по делото намиращия се в негово държане договор за гаранция, сключен с А.И.И., по делото
не е постъпил такъв договор.
В производството по искане и на двете страни са допуснати, изготвени и приети
основно и допълнително заключения по ССчЕ, които съдът кредитира изцяло по реда на
чл.202 от ГПК, като обективно и компетентно дадени от в.л. С..
Видно от заключенията на експертизата, първоначално на вещото лице не е
предоставена информация от ответното дружество относно размера и начина на начисляване
на гаранцията от 2970 лв., като до изготвяне на експертизата /основното заключение/ такава
информация не е била предоставена и от „Фератум Банк“ ЕАД. Вещото лице е установило
при проверката, че процесния ДПК е бил предсрочно погасен на 10.03.2022 г., като в
системата на ответника са отразени плащания по него в общ размер на 3 283, 54 лв., от която
сума на 22.01.2022 г. през еPay е постъпила сума от 134, 51 лв.; на 21.02.2022 г. съответно е
4
постъпила сума от 140,99 лв. и на 10.03.2022 г. кредита е погасен, като е постъпила сума от
3008, 04 лв. С извършените плащания е погасена изцяло главницата от 3000 лв., част от
дължимата договора лихва в размер на 253,54 лв. и такса предсрочно погасяване – 30 лв.
Вземайки предвид параметрите по ДПК № ***/23.12.2021 г., с включане на такса за
поръчителство/гаранция, при допускане от вещото лице и начисляване на същата в деня на
предсрочно погасяване на кредита /т.е. в най-малко обременителния за кредитополучателя
вариант/, заключението на експертизата сочи, че ГПР по ДПК ще възлиза на 121,08 %, а не
както е посочено в ДПК – 49,66 %. Тоест заложения ГПР в договора за потребителски
кредит, като се отчетат и разходите за такса гаранция/поръчителство, възлиза на 121,08 %,
при максимално допустимия по закон от 50 %, съгл. чл.19, ал.4 от ЗПК.
С допълнителното заключение, при предоставена пълна информация от страна на
ответника относно постъпилите плащания по ДПК с А. И., представляваща актуализирано
извлечение от счетоводните регистри на „Фератум България“ ЕООД, вещото лице е
установило, че при ответника са отразени плащания на обща стойност 3933,21 лв., от която
сума 3000 лв. са отнесени за погасяване на главинцата по ДПК., 253,54 лв. за договорна
лихва, дължима до датата на погасяване, 30.00 лв. е начислена за такса предсрочно
погасяване и 649, 67 лв. е отчетена като „такса гарант“ .
При преизчисляване на заложения в ДПК годишен процент на разходите, включвайки
пълния размер на такса гаранция от 649, 67 лв., вещото лице заключава, че ГПР би възлизал
на 1359,19 % или 27,2 пъти над вписания в ДПК такъв от 49,66 %.
По отношение на постъпилата при ответника сума от 649,67 лв. вещото лице е
установило още, че след постъпването й по сметка на ответното дружество, същата е
отразена в информационната система като „задължение към „Фератум Банк“ ЕАД и същата
е прехвърляна на определен период от време по сметка на „Фератум Банк“ ЕАД. В устните
си обяснения пред съда, вещото лице допълва, че от извлечението от информационната
система на ответника ясно се вижда, че сумите за гаранцията са преминали през сметките на
ответника, всички суми са получени на една обща сметка в ответното дружество, и едва
след това се разделят счетоводно – сумите по ДПК остават за „Фератум България“ ЕООД, а
сумите за гаранцията се превеждали към „Фератум Банк“ ЕАД, при което дружество същите
са отразени като получени.
Други относими и допустими доказателства по спора, страните не са ангажирали до
приключването на съдебното дирене.
При тази установеност от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Спорен въпрос между страните е дали има по ДПК платени суми без основание,
поради което подлежат на връщане на ищеца, който ги е придобил с приложения по делото,
Договор за цесия от 27.05.2022 г.?
В чл. 5 от процесния договор за предоставяне на потребителски кредит е уговорено, че
кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Фератум банк“ ЕАД, дадено в
полза на кредитора. С одобряването на предоставеното обезпечение уговорката, свързана с
обезпечението, не може да се отмени - нито от кредитополучателя, нито от поръчителя.
Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита.
Във връзка с договора за кредит се твърди, но не се установява категорично
потребителят И. да е сключил и договор за поръчителство/гаранция, по силата на който
гарантът се задължил солидарно с клиента да отговаря спрямо кредитора за изпълнение на
всички задължения, произтичащи от ДПК, срещу възнаграждение, платимо на гаранта в
размер и срок, уговорени в погасителен план към договора за гаранция.
От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър и на
интернет страницата на „Фератум банк“ ЕАД се установява, че принципал и на
5
дружеството- ответник и на дружеството-гарант, е „Мултитюд“ СЕ, Чуждестранно
юридическо лице, регистрирано във Финландия. Следователно се касае безспорно за
хипотеза на свързани лица, по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ТЗ.
Макар и свързани, посочените дружества са два отделни правни субекта. За да е
легитимирано едното да получи суми, дължими на другото, то следва да има основание за
това. Видно и от договора за кредит, и от изслушаното и прието без възражения от страните
допълнително заключение по ССчЕ, сумите по договора за гаранция, са постъпвали по
сметка на ответника, а на определен период от време са превеждани по сметка на гаранта
„Фератум Банк“ ЕАД. Плащането на възнаграждението по договора за гаранция, на
кредитодателя по ДПК, а не директно на поръчителя/гаранта, се установява и от справките
за платени суми, приети по делото. Ответникът, носещ тежестта, не доказва в
производството да е бил овластен да получи сумите /макар с определението по чл. 140 ГПК
да му е указано, че носи тежестта да докаже основание за получаването им/, а дори напротив
изцяло оспорва да е получавал суми, извън дължимите по сключения между него и А. И.,
ДПК.
Ето защо, дори и да се установи сумата от 649,67 лв. да е дадена, въз основа на
действителна клауза по договор за гаранция, сумата се дължи не на ответника, който я е
получил, а на трето лице /гарант/ и следователно, ответното дружество я е получило и
държи без правно основание.
Отделно от това, съдът намира, че клаузите, пораждащи задължение за плащане на
възнаграждение по договор за гаранция, са нищожни и поради следното:
Законодателството на Европейския съюз, в областта на защитата на потребителите,
допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да гарантира, че
отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и прозрачни.
Посочените изисквания предпоставят, че националният съд има задължение при
тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла на
съответното общностно право /вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von Colson, C-14/83.
Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г., Foster, C-
188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от Решение
от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10/,
като националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа
на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за
защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато
се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
свързани лица, съдът е длъжен да изследва релациите в отделните договори, не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност, която при кредитирането има единствена цел за реализиране на печалба. Тоест,
дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива,
трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло,
за да се постигне ефективната защита на потребителя, при проверката от страна на съда, за
спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.
Въз основа на изложените от страните фактически обстоятелства, ангажираните
доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, настоящият съдебен състав
приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство, представлява
разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите, като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК,
според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
6
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга, е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Същевременно, при цялостния анализ на
договора за кредит е видно, че сключването му и получаването на сумата по кредита, е било
обвързано именно от допълнително условие за предоставяне на обезпечение от страна на
кредитополучателя.
Следва да се посочи също, че вноските по договора за гаранция фактически са плащани
на кредитодателя, който макар да твърди че ги е превеждал на поръчителя/гаранта, не
установява основанието на което ги е получавал, респ. на какво основание е превеждал
същите към третото лице, в какви размери се дължат те, след като по делото не бе
представен Договор за гаранция/поръчителство с уговорените по него условия и ПП. Поради
това, с оглед и на хипотезата на свързани лица, несъмнено е, че уговореното проформа като
„възнаграждение за гаранция“, фактически има значението на „скрита възнаградителна
лихва“, която обаче не е включена в оскъпяването на ползваната сума, което в крайна сметка
пък води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя
страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19,
ал. 5 ЗПК/ и липса на основание за дължимост на това задължение към кредитора.
Предвид изложеното и доколкото ищецът не претендира връщане на суми, извън
възнаграждението по договора за гаранция, съдът счита за ненужно да обсъжда и останалите
възражения за нищожност на договора за кредит. Въпреки това, за пълнота на изложеното,
следва да се посочи също:
Съгласно постигнатите договорености в ДПК съдът приема, че процесния договор за
кредит е потребителски (на осн. чл.9 ЗПК) и по отношение на същия се прилагат правилата
на Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно законовата регламентация, договорът за потребителски кредит следва да
отговаря на изискванията за съдържание и форма, съгласно чл.10 и чл.11 ЗПК, а
неспазването на някои от тях, изрично посочени в закона, има за последица
недействителност на същя – чл.22 ЗПК. Ищецът е навел довод за неспазване на изискването
по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, според което договорът за потребителски кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Доводът за соченото нарушение е обоснован с липса
на посочване на включените в посочения размер на ГПК компоненти и начинът, по който е
изчислен, а освен това и с обстоятелството, че в размера на ГПР не е включена и дължимата
от кредитополучателя такса за гарант/вънаграждение за поръчител.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България - чл.19, ал.4 (бр.
35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) ЗПК. Съгласно пар.1, т.1 ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
7
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. От представените ОУ към процесния ДПК и от самия Договор се установява, че в
последния е включена Такса за допълнителна услуга банкова гаранция/поръчителство, която
не е включена в размера на изчислен ГПР по договора. Установява се също от събраните по
делото доказателства, че поемането на задължението от страна на потребителя за плащане
на този разход е задължително условие за сключване на договора за кредит, като
кредитополучателя не може да сключи договор, ако откаже подписаването на тази клауза
/чл.5 от процесния ДПК/. Същата е неразделна част от клаузита на ДПК. По делото не е
доказано какви биха били условията на договора за кредит при липса на допълнителна такса
поръчителство, т.е. недоказано е на потребителя да е била предоставена възможност да
сключи договора при същите условия, вкл. размер на възнаградителната лихва, без да е
заявена допълнителната услуга гаранция/ поръчителство, нито е доказано
необходимостта от включване на такава, доколкото кредита е предсрочно погасен от
кредитополучателя. Предоставянето на реална, а не само декларативна възможност на
потребителя за избор да сключи договора за кредит, без да заявява услуга
„Гаранция/поръчителство“ срещу съответната такса/възнаграждение, при същия размер на
възнаградителната лихва подлежи на доказване на страната, която твърди предоставянето на
такава възможност, а именно ответника (чл.154, ал.1 ГПК), като същия не е провел такова
доказване. Предвид изясненото – разход за допълнителна услуга, който е задължително
условие за сключване на договора за кредит, следва да се включи в ГПР, а невключването на
този компонент в ГПР обосновава нарушение на нормата на чл.19, ал.1 ЗПК. Посоченото
нарушение – неточно оповестяване на размера на ГПР, препятства потребителя да разбере
обхвата на задължението си и икономическите последици от сключване на договора за
кредит в нарушение на нормата на чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП. Изискването за коректно посочване
на ГПР в договора за кредит е израз на засилената потребителска защита, защото ГПР,
изобразяващ оскъпяването на кредита, има решаващо значение при избора на конкретен
кредитен продукт. Целта на посочването на ГПР в договора за кредит съгласно чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК се извежда от Съображение 19 от Директива 2008/48, а именно да даде възможност
на потребителите да вземат своите решения при пълно знание за фактите, за постигането на
която те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на
кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те
могат да получат и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и
сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да се
изобразява чрез годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по
еднакъв начин навсякъде в Общността. Предвид изложеното неточното обявяване в
договора за кредит на действителния ГПР, който следва да включва и размера на таксата за
поръчителство, е равнозначно на липса на посочено ГПР в договора и обосновава извод за
недействителност на договора за кредит по арг. на чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.22 ЗПК.
С оглед изложеното, при установената недействителност на ДПК, на осн. чл.23 ЗПК
се дължи само чистата стойност на кредита, но не се дължат лихви и други разходи по
кредита. В такъв смисъл е и решение на СЕС по преюдициално запитване по дело C –
714/2022г., задължително за настоящия съд съгласно чл.633 ЗПК, възприето и в актуалната
практика на ВКС, като напр. решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022
г., II т. о., ТК и др.
Съгласно възприетото от СЕС, когато в договор за потребителски кредит не е посочен
ГПР, включващ всички предвидени в чл.3, б. „Ж“ от Директива 2008/48 (транспонирана в
ЗПК – чл.11, ал.1, т.10, вр. пар.1, т.1 ДР) разходи, е допустимо този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
8
главница. Посочено е още, че санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички предвидени по закон и
реално уговорени разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
Страните по делото не спорят, че между А. И. и ответника „Фератум България“ ЕООД
е сключен договор за потребителски кредит № ***/23.12.2021 г., представен по делото, както
и договор за гаранция към него между И. и „Фератум Банк“ ЕАД /макар същия да не се
представя по делото/, в изпълнение на който ДПК, кредитополучателят е извършил
плащания в общ размер на 3933, 21 лв., от която сума 649,67 лв. е получена от ответника,
отчетена като такса/възнаграждение по договор за гаранция. Доколко сумата от 649, 67 лв. е
дадена като погашение на задължение, възникването на което ответникът не доказва, то е
налице начална липса на основание и дадените от потребителя суми в посочения размер
подлежат на връщане от ответника, тъй като той ги е получил от кредитополучателя без
основание.
По въпроса за действителността на цесията и действието й спрямо ответника:
Ищецът твърди и доказва, че сумата от минимум 649,67 лв. му е прехвърлена по силата
на сключен с кредитополучателя А. И., договор за цесия № 1179/27.05.2022г. От
представения по делото Договор за цесия, приложенията, пълномощните и декларациите
към него, се установява следното:
С договора за цесия, А. И. е прехвърлил към ищеца по делото, вземанията си от
„Фератум България“ ЕООД в размер на 2970 лв., произтичащи от Договор за потребителски
кредит и вземанията си в размер на 2970 лв., произтичащи от Договор за гаранция, сключен
между И. и „Фератум Банк“ ЕАД, по силата на който гаранта се задължил солидарно с
кредитополучателя И. да отговаря пред кредитора за изпълнението на задълженията му
произтичащи от ДПК № ***/23.12.2021 г. сключен с „Фератум България“ ЕООД.
С пълномощно от същата дата цедентът е упълномощил цесионера да съобщи на
длъжника за прехвърлянето на вземанията.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това;
предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на
новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да
му потвърди писмено станалото прехвърляне; прехвърлянето има действие спрямо третите
лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния
кредитор.
Прехвърлените с договора за цесия вземания са индивидуализирани в достатъчна
степен. Ясно е описано, че предмет са „всички вземания на цедента“ към кредитора и
гаранта в посочен размер, посочен е длъжникът, периодът, в който са възникнали, и
източникът - че са недължимо платени при начална липса на основание, вкл. в погашение на
нищожни клаузи по договор за потребителски кредит/договор за гаранция. Ето защо съдът
намира че несъмнено процесното вземане, подробно описано по-горе, е предмет на договора
за цесия.
Получаването на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД може да настъпи в хода на
процеса, който факт следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Доколкото законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването
на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск, с предмет прехвърленото
вземане не може да бъде игнорирано, като в този смисъл е и постановената по реда на чл.
290 ГПК съдебна практика – решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II
т.о., решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о.
9
От представените по делото пълномощни и декларации е видно, че цедента е
упълномощил цесионера да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне. Договорът за
цесия, приложенията и пълномощните към него са връчени на длъжника, най-късно с
връчването на преписа от исковата молба. По делото има доказателства и за предхождащо
връчване на уведомлението за извършената цесия.
Ето защо съдът намира за доказано прехвърлянето на вземанията на
кредитополучателя по процесния договор за кредит, с договора за цесия, което има действие
спрямо дължника /настоящ ответник/, с оглед уведомяването му.
Ответникът оспорва действителността на договора за цесия като счита, че е нищожен,
поради невъзможен предмет и липса на съгласие /чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД/. Ответникът не
е страна по този договор, макар той да поражда действие за него.
Възможността на длъжника по договор за цесия да се позовава на нищожността на
договора за цесия е ограничена от наличието на правен интерес за прогласяване на
нищожността. Такъв правен интерес не може да се породи при сключването на договора за
цесия, доколкото единствената предизвикана от него промяна в правната сфера на длъжника
е смяната на кредитора. На новия кредитор могат да бъдат противопоставени всички
възражения, които длъжникът е имал към стария кредитор въз основа на прехвърленото
вземане, включително тези за нищожност, унищожаемост или разваляне на договора, от
който произтича вземането. След като е бил уведомен по реда на чл.99, ал.4 ЗЗД от
предишния кредитор за извършената цесия, длъжникът може да извърши валидно
изпълнение на новия кредитор и това изпълнение ще има валиден погасителен ефект.
Законът не е вменил в задължение на длъжника да извършва проверка дали новият кредитор
е придобил вземането валидно, поради което за валидността на изпълнението е без значение
дали договорът за цесия страда от пороци и какви са те. При евентуална нищожност на
договора за цесия, ако длъжникът е изпълнил след надлежно уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД,
той се освобождава от задължението си, а първоначалният кредитор следва да насочи
претенциите си към новия кредитор. Затова длъжникът няма интерес да оспорва
валидността на договора за цесия, след получаване на уведомлението по чл.99, ал.4 ЗЗД, а
такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор може
да бъде отказано само поради липсата на уведомление. При това длъжникът не е
легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното
вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е
изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени /в
този смисъл са решение от 07.03.2022г. по гр. д. № 3590/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение №
137 от 19.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2499/2020 г., IV г. о., ГК, които постановки са
възприети и в решение № 398 от 24.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3006/2023 г., I г. о., ГК на
ВКС/.
Предвиденото в разпоредбата на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД осигурява погасителния ефект
на изпълнението на длъжника, извършено на цесионера, дори и в хипотезата на нищожност
на цесията. Ето защо, дори и цесията да е нищожна, длъжникът-ответник не би трябвало
/при възможност да плати неточно – не на когото трябва/ да плаща процесните суми на
предходния кредитор. Поради това той няма право и интерес от подобни възражения /така:
решение № 97 от 21.08.2017 г. по гр. д. № 60282 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во
гр. отделение; решение № 60256 от 07.03.2022 г. по гр. д. № 3590 / 2020 г. на Върховен
касационен съд, 4-то гр. отделение /.
Неоснователно е възражението на ответника за нищожност на договора за цесия от
27.05.2022г. на основание чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса на съгласие, евентуално поради
липса на предмет, обосновано с липса на индивидуализация относно предмета на договора –
прехвърлените права. В случая вземанията, предмет на цесионния договор, имат произход
платени без основание суми по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Прехвърленото вземане, предмет на
10
делото, е конкретизирано в процесния договор за цесия по размер и са посочени и други
индивидуализиращи белези, а именно във връзка с кой договор за кредит е извършено
плащането. Доколкото става въпрос за вземане за възстановяване на платена без основание
сума, не е необходимо да се конкретизира какви задължения по договора за кредит са
погасявани с твърдяното плащане, защото в тежест на ответника, който твърди правно
основание за извършените плащания, е да докаже наличие на твърдяно от него правното
основание за получаването на сумите. Правопораждащият факт на вземането по чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД е плащане в определен размер, като страната, която твърди, че в нейна полза е
възникнало вземане, основано на плащане без основание, не е длъжна да сочи
обстоятелствата, които обосновават липсата на правно основание за извършеното плащане.
В тежест на ответника, който отрича възникване на вземането, предмет на договора за цесия,
е да докаже правното основание за евентуалното плащане, което в случая както се посочи
по-горе, ответника не успя да докаже.
Предвид изложеното съдът намира, че с плащането на суми за погасяване на
несъществуващи задължения, в полза на А. И. е възникнало вземане за връщането им.
Мотивиран от всичко изложено, съдът намира, предявения иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за изцяло основателен и доказан, съответно подлежащ на уважаване в
установения по делото размер от 649,67 лв.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат
присъдени своевременно поисканите разноски. Видно от представения Списък по чл.80 от
ГПК, същите възлизат на общо 630,00 лв., от която сума 50,00 лв. заплатена държавна такса,
150,00 лв. – депозит за възнаграждение на вещо лице; 30,00 лв. – такси за съдебни
удостоверения и 400,00 лв. – адвокатско възнаграждение. Предвид пълното уважаване на
иска, на ищеца се следват изцяло сторените от него в производството съдебни разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 20599406 да заплати на „ТЕСДО“
ЕООД, ЕИК ********* на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 и 4 ЗЗД сумата
от 649,67 лева, представляваща, платена при начална липса на основание сума по нищожен
Договор за потребителски кредит № ***/23.12.2021г., сключен между А.И.И., с ЕГН
********** и „Фератум България ЕООД, част от уговорена по договора за кредит, Такса
банкова гаранция в размер от 2970 лв., което вземане на кредитополучателя И. е било
прехвърлено към ищеца „ТЕСДО“ ЕООД с Договор за цесия от 27.05.2022., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда на 26.7.2024г., до
окончателното плащане на задължението, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 630,00
лева, представляваща сторените от ищеца съдебни разноски в производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11