Решение по КНАХД №1929/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Образувано е по постъпила касационна жалба от Агенция "Пътна инфраструктура", представлявана от Председателя на Управителния съвет на АПИ, чрез представител по пълномощие юриск. С. С., срещу Решение № 216/19.07.2024 г., постановено по АНД № 39/2024 г. по описа на Районен съд – Девня, с което е отменен Електронен фиш № ********** от 25.07.2021 г., издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, с който на „Теди Транс“ ЕООД, за нарушение по чл. 102, ал. 2 от Закона за движение по пътищата , на осн. чл. 179, ал. 3б вр. чл. 187а, ал. 2, т. 3 от Закона за движение по пътищата, е наложена имуществена санкция в размер на 2 500 (две хиляди и петстотин) лева. С решението на Районен съд – Девня, Агенция "Пътна инфраструктура" е осъдена да заплати в полза на „Теди Транс“ ЕООД сума в размер на 400,00 лева, представляваща направени по делото разноски.

С жалбата се прави искане за отмяна на Решение № 216/19.07.2024 г., постановено по АНД № 39/2024 г. по описа на Районен съд – Девня, като неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, като вместо него бъде постановено решение, с което да се потвърди електронен фиш № ********** от 25.07.2021 г., издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, като правилен, законосъобразен и издаден в съответствие с целта на закона. Касаторът е релевирал доводи, че ВРС неправилно и превратно е цитирал и приложил Тълкувателно Постановление №1/27.02.2015г., постановено по т.д.№ 1/2014г.,както и че е неоснователен изводът в решението за липса на правна възможност за издаване на ЕФ за извършено нарушение на чл.179 ал.3б от ЗДвП. В касационната жалба е направен анализ, чрез хронологично и логическо тълкуване на измененията на ЗДвП в частта на чл.179 ал.3, като е формулирано мнение, че волята на законодателя е била да бъде създаден процесуален ред за издаване на електронни фишове за нарушенията, свързани с неплащане на пътни такси, включително за издаването на електронен фиш за нарушения по чл.179, ал.3а и 3б ЗДвП. Доколкото текстът на чл.179, ал.3б ЗДвП е ясен и съдържа самостоятелен състав на административно нарушение, който не е част от този по чл.179, ал.3 ЗДвП, счита, че не може да се приеме, че тази законодателна техника е повлияла върху правото на жалбоподателя да разбере в какво нарушение е бил обвинен. Излага подробни съображения за неприлагане на сроковете по чл.34 ЗАНН в производствата по установяване и санкциониране на нарушения с ЕФ, и твърди, че за тях се прилагат разпоредбите на чл.81, ал.3 и чл.80, ал.1, т.5 НК, като смятано от датата на извършване на нарушението – 25.07.2021г., не е изтекъл нито един от двата срока. Относно извода на ДРС - че разпоредбата на чл.179, ал.3б ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл.9а от Директива 62/1999/ ЕО заради изискването за пропорционалност на наказанието, моли настоящата инстанция да съобрази, че Решението на СЕС, касае единствено принципа на съразмерност/пропорционалност на наказанията. По изложените тук съображения и допълнителни такива в касационната жалба иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се потвърди електронния фиш. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност – прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Ответната страна – „ТЕДИ-ТРАНС“ ЕООД, чрез процесуален представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба. На подробно изложени мотиви счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, и моли да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, в размер на 550,00лв., изплатени в брой съгласно представен договор за правна защита и съдействие.

Представителят на Окръжна прокуратура - Варна, дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, и следва да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в законния срок поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

От фактическа страна ДРС е приел за установено, че на 25.07.2021 г. в 15:04 часа с устройство № 10071 - елемент от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10 ал. 1 от ЗП, намиращо се на път А - 2, км. 399 + 703, с посока нарастващ километър, в Община Девня, обл. Варна, включен в обхвата на платената пътна мрежа, било установено /заснето/ нарушение с ППС – влекач „МАН ТГА 18.430 БЛС“ с рег. № [рег. номер] с технически допустима максимална маса 18 000, брой оси 2, екологична категория ЕВРО 4, в състав с ремарке с общ брой оси 5, с обща технически допустима максимална маса на състава 40 000, за което не била заплатена изцяло пътна такса по чл. 10 ал. 1 от Закона за пътищата /ЗП/ според категорията на ППС, тъй като за посоченото ППС нямало валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването. На 03.02.2023 г. е издаден обжалвания електронен фиш, който бил връчен на жалбоподателя на 05.02.2024 г. Горната фактическа обстановка ДРС приел за установена въз основа на писмените доказателства, приложени към АНП и допълнително представени от АНО, приобщени по реда на чл. 283 от НПК.

За да отмени ЕФ ДРС е приел, че към датата на извършване нарушението по чл.179, ал.3б не е предвидена възможност да се издава ЕФ, т.к. чл.189ж, ал.1 ЗДвП предвижда такава възможност само за нарушенията по чл.179, ал.3. Липсата на изрична законова разпоредба, предвиждаща издаването на ЕФ за нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП, изключва такава възможност относно този вид административни нарушения, поради което е следвало да бъде съставен АУАН, а впоследствие издадено НП. Едва с изменението на разпоредбата на чл.189ж, ал.1, обн. ДВ, бр.13/2024г., в сила от 13.02.2024г., законодателят изрично е предвидил възможност за издаване на ЕФ и за нарушенията по чл.179, ал.3б ЗДвП. Последвалото изменение на разпоредбата подкрепя тезата, че в предишната й редакция нормата не е предвиждала възможност за издаване на ЕФ за тези нарушения. Извличането на такава възможност по тълкувателен път е недопустимо предвид репресивния характер на административно-наказателното производство. На следващо място, по подробно изложени съображения ДРС е приел и че ЕФ е издаден след изтичане на сроковете по чл.34 ЗАНН, което е абсолютна пречка за провеждане на административно-наказателното производство и достатъчно основание за цялостна отмяна.

По същество, препращайки към мотивите на Решение № 1448/30.10.2023г. на Адм.съд – Варна, постановено по КНАХД № 2071/2023г., ДРС е приел, че размерът на имуществената санкция е в противоречие с изискванията за пропорционалност по чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999г. относно заплащане на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, с която разпоредба на Директивата е въведено задължение за държавите членки установените наказания за нарушения на директивата да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Съобразено е, че в случая предвидената в чл.179, ал.3б ЗДвП санкция е абсолютно определена, фиксирана и не предвижда възможност за преценка на конкретните факти и тежестта на нарушението, т.е. противоречи на чл.9а от Директивата. Така наложената санкция надхвърля границите на необходимото за постигане на целите на ЗДвП по смисъла на чл.5, § 4 от Договора за Европейски съюз. Единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната национална санкция да бъде оставена без приложение, т.к. в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат. В подобни случаи следва да се извърши проверка дали съществува обща административнонаказателна разпоредба, която да предвижда налагането на санкции за нарушения на ЗДвП, за които не е предвидена друга санкция, като в случая такава обща санкционна разпоредба по отношение на юридически лица и ЕТ липсва.

Формулиран е извод и за друго допуснато нарушение – на разпоредбата на чл.2, § 7 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 на Комисията от 28 ноември 2019г., която въвежда задължение за доставчиците на ЕУЕПТ да информират незабавно ползвателите на ЕУЕПТ за всеки случай на недекларирана пътна такса във връзка с неговата сметка и предлагат възможност за отстраняване на нередността преди предприемането на принудителни мерки, когато такава е предвидена съгласно националното законодателство. Според ДРС, тази разпоредба задължава АПИ, преди да започне административнонаказателно производство, да изпълни разписаната в чл.2, § 7 от Регламента процедура, а в случая липсвали данни и твърдения за изпълнението на това задължение, въпреки че към момента на издаване на ЕФ Регламентът отдавна се е прилагал. В подкрепа на този извод са възприети измененията на чл.10б, ал.7 – 9 ЗП, в сила от 01.01.2024г., с които е въведен много по-облекчен режим по отношение на ползвателите на пътищата за движение, по които за съответния тип ППС следва да се заплати или ТОЛ такса или маршрутна карта.

Така постановеното решение краен резултат е правилно.

Настоящият касационен състав не споделя мотивите на ДРС досежно изтичане на срока по чл.34 ЗАНН. Противно на застъпеното от въззивната инстанция становище, срокът по чл.34, ал.1, изр.2 ЗАНН е приложим само в случаите, в които административнонаказателното производство се образува по общия ред, указан в чл.36, ал.1 ЗАНН – със съставянето на АУАН. В отклонение на общото правило по чл.36, ал.1 ЗАНН, разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП предвижда за определени нарушения, установени и заснети от електронната система по чл.167а, ал.3, да се издава електронен фиш в отсъствието на контролен орган и на нарушител. Нарушенията се установяват от електронната система, а не със съставянето на ЕФ, поради което общите правила за производствата, започващи със съставянето на АУАН и приключващи с издаването на НП, са неприложими. В контекста на търсената от закона бързина и превенция, това производство е специфично, поради което за същото не се прилага срока по чл.34, ал.1, изр.2 ЗАНН, а е приложим срока по чл.81, ал.3, във връзка с чл.80, ал.1, т.5 НК - три години от извършване на нарушението, респ. четири години и половина, ако са предприемани действия, прекъсващи течението на давностния срок, съгласно ТП № 1/27.02.2015г. по т.д. № 1/2014г. на ОСС от НК на ВКС и ОСС от II колегия на ВАС.

В случая административнонаказателното преследване е възбудено със съставянето на ЕФ, което процесуално действие е от категорията на прекъсващите давността по чл.81, ал.2 НК, т.к. има необходимата предметна и персонална насоченост - предприето срещу конкретно лице и за конкретно деяние. Процесният ЕФ е съставен на 03.02.2023г., т.е. в срока по чл.80, ал.1, т.5 НК спрямо датата на нарушението – 25.07.2021г. (чл.80, ал.3 НК). С това действие давността е прекъсната и е започнала да тече нова тригодишна давност. Същата, както и приложимата в случая абсолютна давност по чл.81, ал.3 НК – 4г. и половина, смятано от датата на извършване на нарушението – 25.07.2021г., в случая не са изтекли.

Неправилно ДРС се е позовал и на разпоредбата на чл.2, § 7 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 от 28 ноември 2019 година относно подробните задължения на доставчиците на Европейската услуга за електронно пътно таксуване, минималното съдържание на заявлението за област на Европейската услуга за електронно пътно таксуване, електронните интерфейси, изискванията за съставните елементи на оперативната съвместимост и за отмяна на Решение 2009/750/ЕО. Даденото от ДРС тълкуване кореспондира с формиралата се през 2024г. съдебна практика на състави от различни Административни съдилища, основана на разбирането, че Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 е пряко приложим считано от 19.10.2021г. и оттогава за АПИ е възникнало задължение да съобразява изискванията на чл.2, § 7 от Регламента и да пристъпва към образуване на административнонаказателно производство едва след уведомяване на ползвателя и липса на доброволно плащане - така в Решение № 1103/21.03.2024г. по к.адм.н.д. № 1230/2023г. на Адм.съд – Пазарджик; Решение № 2568/02.07.2024г. по к.адм.н.д. № 438/2024г. на Адм.съд – Пазарджик; Решение от 16.09.2024г. по к.адм.н.д. № 349/2024г. на Адм. съд – Монтана; Решение № 2715/24.09.2024г. по к.адм.н.д. № 643/2024г. на Адм.съд – Русе; Решение № 3968/13.12.2024г. по к.адм.н.д. № 706/2024г. на Адм.съд - Стара Загора; Решение № 888/28.02.2025г. по к.адм.н.д. № 1372/2024г. на Адм.съд – Пазарджик; Решение № 4803/30.04.2025г. по к.адм.н.д. № 673/2025г. на Адм.съд – Варна и др.

Настоящият тричленен състав на Административен съд – Варна не споделя така даденото тълкуване.

Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 не е законодателен акт на Съюза по смисъла на чл.289, § 3 ДФЕС (каквито са регламентите, приемани съвместно от Европейския парламент и Съвета), а е изпълнителен акт по чл.291, § 2 ДФЕС и това недвусмислено следва от съображение (58) към Директива (ЕС) 2019/520. Тъй като по принцип изпълнителната власт принадлежи на държавите членки – чл.291, § 1 ДФЕС, правомощието на Комисията по § 2 да приема актове за изпълнение е изключение, което се прилага само когато са необходими еднакви мерки в рамките на целия Европейски съюз. В този случай изпълнителната власт принадлежи на Европейската комисия, а държавите членки упражняват контрол по реда и при условията, установени с Регламент (ЕС) № 182/2011 на Европейския парламент и на Съвета.

Предоставеното на Комисията изпълнително правомощие се очертава едновременно от чл.291, § 2 ДФЕС и от разпоредбите на съответния законодателен акт, с който е предоставено това правомощие. В този контекст, с Решение от 18 март 2014г. по дело Комисия/Парламент и Съвет, С427/12, т.39, Съдът на ЕС е постановил, че изпълнителният акт е предназначен „да уточни съдържанието на законодателния акт“, и то „за да гарантира, че същият се изпълнява при еднакви условия във всички държави членки“.

Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 е приет в изпълнение на правомощията, предоставени на Комисията с чл.5, § 11, чл.6 § 9, чл.14 § 3, чл.15 § 6 и чл.15 § 7 от Директива (ЕС) 2019/520, при условията на чл.30 и при спазване на процедурата по чл.31 от тази Директива. Подробните задължения на доставчиците на ЕУЕПТ, в т.ч. това по чл.2, § 7, са регламентирани в изпълнение на чл.5, § 11 от Директива (ЕС) 2019/520 и във връзка с мерките по чл.5, § 8 и § 9, вр. чл.1, § 5 и 6, които държавите членки са длъжни да предприемат. Съгласно чл.32, § 1 от Директива (ЕС) 2019/520, държавите членки приемат и публикуват до 19 октомври 2021г. законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с членове 1-27, както и с приложения I и II, и прилагат тези мерки, считано от 19 октомври 2021г. Аналогично, с разпоредбите на чл.6 и чл.7 от Регламента за изпълнение е предвидено същият да се прилага от 19 октомври 2021г. – до която дата действат разпоредбите на Решение на Комисията 2009/750/ЕО.

Процесното нарушение е извършено и установено от електронната система по чл.167а, ал.3 ЗДвП на 25.07.2021г., към който момент Директива (ЕС) 2019/520 и Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 все още не са се прилагали, съответно Директивата все още не е била транспонирана в националното законодателство.

Освен това фактът, че Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 се прилага пряко от 19 октомври 2021г. не означава, че считано от тази дата се пораждат задълженията за доставчиците на ЕУЕПТ. Като акт на Комисията по чл.291, § 2 ДФЕС – както следва от първо съображение към Регламента – със същия се определят подробни изисквания по отношение на задълженията на доставчиците на ЕУЕПТ, съдържанието на заявлението за областта на ЕУЕПТ, електронните интерфейси и изискванията за съставните елементи на оперативната съвместимост, за да се допълни законодателната рамка за осигуряване на оперативната съвместимост на електронните системи за пътно таксуване. Задълженията на доставчиците на ЕУЕПТ, вкл. това по чл.2, § 7, са регламентирани във връзка с мерките по чл.5, § 8 и § 9, вр. чл.1, § 5 и 6, които държавите членки са длъжни да предприемат, поради което тези задължения не се пораждат в правната сфера на доставчиците на услугата считано от датата, от която регламента се прилага, а от момента, в който държавите членки приемат съответните национални мерки. Изрично в чл.35 от Директивата е посочено, че нейни адресати са държавите членки, което в контекста на съображение 11 от Регламента за изпълнение означава, че за да станат тези положения част от националното право, директивата следва да бъде транспонирана. Всъщност, Регламентът за изпълнение не създава самостоятелен правен ред, а както следва от чл.291, § 2 ДФЕС, само осигурява еднакви условия за изпълнение на правно обвързващите актове на Съюза.

Изискванията на Директива (ЕС) 2019/520 са въвеждани в националното законодателство поетапно, чрез изменения в ЗП, ЗДвП, Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване, като конкретно изискванията по чл.5 от Директивата и чл.2 от Регламента за изпълнение, са въведени с изменението на ЗП и ЗДвП с ДВ, бр.14/2023г., в сила от 01.01.2024г. – т.е. след като процесния ЕФ вече е бил изведен от системата.

В този контекст и противно на приетото от ДРС, е ирелевантно на коя дата е изведен от системата ЕФ и кога е връчен на нарушителя, т.к. както следва от разпоредбата на чл.1, § 5 от Директива (ЕС) 2019/520, от дефинициите в чл.2, т.16, 21, 22 на Директивата и от самата разпоредба на чл.2, § 7 от Регламента за изпълнение, режимът за информиране на ползвателите на ЕУЕПТ се прилага преди да бъде установено неплащане на пътна такса по смисъла на чл.2, т.22 от Директивата.

Останалите мотиви за незаконосъобразност на процесния ЕФ са правилни, съобразени с правото на ЕС и с практиката на Съда на ЕС по неговото прилагане, и изцяло се споделят от настоящия състав.

В случая „ТЕДИ ТРАНС“ЕООД е санкциониран за нарушение на чл.102, ал.2 ЗДвП, наказуемо по чл.179, ал.3б ЗДвП. Хипотезата на нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП не е посочена в разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП - в действащата към 25.07.2021г. редакция, която изрично предвижда издаването на електронен фиш само за нарушенията по чл.179, ал.3 ЗДвП, които са установени и заснети от електронната система по чл.167а, ал.3 ЗДвП.

Независимо че в разпоредбите на чл.167а, ал.4 и чл.189ж, ал.7 ЗДвП са включени и нарушенията по чл.179, ал.3б, правилно ДРС е приел, че разширително тълкуване при прилагане на санкционни разпоредби е недопустимо, поради което нарушението по чл.179, ал.3б е следвало да се установи и санкционира по общия ред. В този смисъл правилно ДРС е съобразил, че това тълкуване се потвърждава от последвалото изменение на разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП - Доп. - ДВ, бр.13 от 2024г., в сила от 13.02.2024г., при което са включени и нарушенията по чл.179, ал.3б ЗДвП.

Правилно ДРС е приел и че санкционната разпоредба на чл.179, ал.3б ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, и същата следва да се остави без приложение.

Изложените в тази връзка мотиви в обжалваното решение кореспондират с приложимия материален закон, с практиката на Съда на ЕС, както и на националните съдилища, възприема се изцяло от настоящия състав, поради което на основание чл.221, ал.2 АПК препраща към тях.

В допълнение следва да се посочи, че към датата на постановяване на обжалваното решение е налице произнасяне на Съда по ЕС по дело С-61/23, с което СЕС е приел, че: „Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер“.

Вярно е че така постановеното решение не коментира последиците от евентуалното констатиране на несъответствие на националното законодателство, но този въпрос е изследван от СЕС в постановеното от него Решение от 4 октомври 2018г. по дело Dooel Uvoz, С-384/2017г. и даденото с него тълкуване е съобразено от въззивната инстанция.

Според т.58, т.59 и т.61 от Решението по делото Dooel Uvoz8 С-384/2017г., принципът за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид вътрешното право в неговата цялост и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на правото на Съюза и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от него цел (Решения от 13 юли 2016г., Pоpperl, C-187/15, т.43 и от 28 юни 2018г., [Наименование], C-2/17, т.70). Така, задължението на националния съд да се позове на съдържанието на правото на Съюза, когато тълкува и прилага релевантните норми на вътрешното право, е ограничено от общите принципи на правото и не може да служи като основа за тълкуване contra legem на националното право (Решение от 13 юли 2016г., Pоpperl, C-187/15, т.44). Въпреки това, ако не е възможно такова съответстващо тълкуване, националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат (Решение от 13 юли 2016г., Pоpperl, C-187/15, т.45).

Правилно ДРС е приел, че именно тази хипотеза е налице в случая, както и че липсва обща административнонаказателна разпоредба, която да предвижда налагането на имуществени санкции за нарушения на ЗДвП, за които не е предвидена друга санкция.

По изложените съображения, ДРС е постановил правилно решение, което като валидно и допустимо, следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, в полза на ответната страна следва да се присъдят сторените в производството разноски, а именно 550,00лв. за адвокатско възнаграждение, което видно от договор за правна защита е заплатено изцяло в брой.

Възражението на касатора за прекомерност е неоснователно, т.к. договореното и изплатено адвокатско възнаграждение кореспондира с фактическата и правна сложност на спора, и с обема на предоставената адвокатска защита, поради което липсват основания за неговото редуциране.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 АПК, Варненският административен съд, I-ви тричленен състав

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 216/19.07.2024 г., постановено по АНД № 39/2024 г. по описа на Районен съд – Девня.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, [ЕИК], гр.София да заплати на „ТЕДИ-ТРАНС“ ЕООД, [ЕИК], разноски за касационна инстанция в размер на 550 (петстотин и петдесет лева) лева.

Решението е окончателно.