РЕШЕНИЕ
№ 162
гр. Кюстендил, 10.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I-ВИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Андрей Н. Радев
при участието на секретаря Янка Ян. Ангелова
като разгледа докладваното от Андрей Н. Радев Гражданско дело №
20241520101183 по описа за 2024 година
Делото е образувано по искова молба от М. Д.
Й. с ЕГН **********, постоянен адрес: ***, чрез пълномощника си
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от управителя Д.
М. М., срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1324, р-н „Люлин“, ж.к.
„Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 38, ет.2, ап.40-46. С исковата молба са
предявени иск за прогласяване на нищожност на договор за потребителски
кредит № 4177001, сключен между страните, както и иск на основание чл.55,
ал.1 ЗЗД ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 10
/десет/ лева, частична претенция от общо 305,35 лв. /триста и пет лева и
тридесет и пет стотинки/, представляваща недължимо платена сума по
нищожен договор за кредит, ведно със законната лихва върху тази
сума,считано от датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното й изплащане. Претендират се и разноски по делото,
включително адвокатско възнаграждение.
В срока за отговор на ИМ ответникът оспорва допустимостта и
основателността на исковите претенции.Ответникът оспорва иска развивайки
подробни съображения в тази насока,моли за отхвърлянето му и за
присъждането на разноските по делото.
КРС,след като обсъди доводите и възраженията на страните и
доказателствата по делото при усл.на чл.235,ал.2 и 3 ГПК,приема за
установено следното:
1
На 17.06.2021 год. между страните бил сключен Договор за
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 4177001/л.97-99/, по силата на който
ответникът като ЗАЕМОДАТЕЛ предоставил на ищцата като заемател сумата
от 2750,00-две хиляди и седемстотин и петдесет лева,която последната се
задължила да върне при условията на договора за срок от 30-тридесет
седмици,на 15-петнадесет броя погасителни вноски,всяка в равен размер от
203,69 лв.,с фиксирани в договора падежни дати.Представен е по делото като
доказателство погасителен план ,съдържащ разбивка на вноските по
компоненти главница и лихви за всяка вноска,като същият е неподписан от
ищцата.Съгласно договора годишният лихвен процент е 35%,а ГПР-40,38 %.
Съгласно чл.4 от договора заемателят се е задължил да подсигури в срок до 3-
три дни,считано от датата на подписване на договора обезпечение-две
физически лица поръчители,банкова гаранция с бенефициер заемодателят или
одобрено от кредитора дружество-гарант,което предоставя гаранционни
сделки.Няма спор между страните,че между ищцата като длъжник по
договора и „Файненшъл България“ЕООД е бил сключен такъв договор,като от
Решение № 249/07.05.2024 год. на РС-Кюстендил по гр.д.№ 837/2023 год./л.7-
11/ се установява,че този договор е обявен за нищожен и гаранта по този
договор и ответник по това дело е бил осъден да заплати на ищцата платеното
от нея по договора.От експертно заключение вх.№ 3393/21.11.2024 год./л.55-
59/,изп.от в.л. Анна Т. се установява това,че ищцата е изплатила изцяло
задълженията си по кредита,вкл.договорна лихва в размер на 305,35 лв.,а ГПР
възлиза на 358%,като се вземат в предвид плащанията по кредита и платеното
на поръчителят.
Горната фактическа обстановка се установява от посочените
доказателства,а остА.лите като неотносими към спора и непроменящи
крайните изводи на съда не се обсъждат.
Съобразявайки горното съдът счита,че исковете са процесуално
допустими,а по същество основателни,поради което ще се уважат.
На първо място, съдът счита възражението на ответника за недопустимост
на иска за неоснователно. Действително, в хипотезата на предявен осъдителен
иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, въпросът за валидността на правоотношението, по
което е извършено плащането, е преюдициален по отношение на основанието
за имущественото разместване и съдът поначало дължи произнасяне по него в
мотивите на съдебния акт. При това положение кумулативно съединеният
установителен иск за нищожност на това правоотношение има характера на
инцидентен установителен иск, с който се иска произнасяне със сила на
пресъдено нещо по преюдициалния за осъдителния иск въпрос. Последното
обаче не води до липса на правен интерес от предявяване на иск за
прогласяване на нищожност, в случай че осъдителният иск по чл.55, ал.1, пр.1
ЗЗД поради някаква причина се явява неоснователен. Предметът на иска за
прогласяване на нищожността на договора е именно да се изследва въпросът
дали е налице такъв порок в договора, че да е налице нищожност на същия и
тя да бъде прогласена със сила на присъдено нещо, съответно, последиците от
2
договора не са настъпили или пък не е налице такъв порок и със сила на
присъдено нещо да се установи, че договорът е валиден и породил целените с
него правни последици. Безспорно е, че между страните е възникнало
правоотношение с предмет предостяване от ответното ТД на ищцата
потребителски кредит. Процесният договор като страни, предмет и
съдържание попада под обхвата на Закон за потребителският кредит. Ищцата
като стрА. по същият има правният интерес по съдебен ред да обяви целият
договор, или отделни негови клаузи за нищожни, за да предодврати за в
бъдеще евентуалното им негативно за нея проявление,или да
претендира,както е в казуса, връщане на платено без основание,или на
отпаднало основание. В казуса се иска обявяване на нищожност на договора в
частта му за ГПР/чл.2,т.8/,като несъответен на нормативно определеният
максимум от 50 %.
Договорът за потребителски кредит попада в приложното поле на Закона
за потребителския кредит /ЗПК/, в сила от 12.05.2010 г. Същевременно, към
него е приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно
договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от
ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. В тази връзка, съдът има предвид, че следва да
следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора,каквото
му е вменено и от сегашната редакция на чл.7,ал.3 ГПК, когато: 1.) е нарушена
норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
доказателства; 2.) е относимо до формата /външната стрА. на представения
правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с
добрите нрави /решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о.
на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др. /; 4.) е налице
неравноправна клауза в потребителски договор /решение по дело № С-472/11
на Съдът на ЕС; решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на
ВКС, I т. о., и др. /.
Общата потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК,
предвижда, че неравноправните клаузи в договори между потребители и
търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски
характер на договора и липса на индивидуално договаряне. В конкретния
случай няма доказателства от които съдът да приеме, при посочената по-горе
условност, че клаузите на договор за потребителски кредит са били
индивидуално уговорени с ответницата като заемополучател.Няма
доказателства за това ищцата да е получила подробна пред договорна
информация от заемодателя за точните параметри на кредита, според
изискването на чл. 58, ал. 1 от ЗКрИ – за общите разходи по кредита и за
обективните критерии, въз основа на които могат да се изменят, ГЛП, методът
за изчисляване на лихвата, както и условията за промяната й, допълнителни
задължения, свързани с разплащанията.Представеният от ответното ТД
договор не съдържа конкретна и разбираема информация относно начинът на
3
формиране на ГПР,а представеният погасителен план не е подписан от
ищцата.
В този смисъл частта от договора за заем относно параметрите му са
неравноправни, по силата на чл. 143, т. 9 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК, т. к.
налагат приемането на условия, с които потребителят не е имал възможност
да се запознае преди сключването на договора, в резултат на което не е бил в
състояние да прецени икономическите последици от сключването на такъв
договор, съставляващо още едно основание за неравноправието им, по силата
на чл. 143, т. 18 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК.
Договорът не съдържа погасителен план,представеният такъв от
кредитора не е подписан от ищцата,няма данни и доказателства дали и кога го
е получила. Поради изтъкнатото договора е нищожен,поради неизпълнение на
изискването на чл.11,ал.1,т.11 от ЗПК,при което на осн.чл.23 ЗПК ищцата е
дължала на кредитора само чистата сума на кредита без лихви,такси и
разноски.
В същност клаузата на чл.2,т.6 от договора в частта за лихвеният процент
от 35% е нищожна,поради противоречие с добрите нрави,тъй като надхвърля
3-три пъти размера на законната лихва /10%/.В тази насока е константната
съдебна практика на съдилищата и настоящият състав я споделя напълно.
Нищожна е и клаузата на чл.2,т.8 от договора относно ГПР,тъй като там е
посочен очевидно грешно ГПР от 40,38 0%.изводът на съда се обуславя от
това,че разходите на ищцата,свързани с договора за поръчителство е следвало
да се включат при изчислението на ГПР,но не това не е сторено и съгласно
приетото като обективно и неоспорено от страните експ.з-ние на в.л. А. Т. ГПР
надхвърля многократно максимума по чл.19,ал.4 ЗПК.
Договора за поръчителство по смисъла на цитирА.та норма на чл.138 ЗЗД
принципно има за цел да обезщети вредите от фактическа
неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би могъл да претърпи,
при неплатежоспособност и липса на обезпечение, което влиза в
противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на
финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи добросъвестно цена за ползване на заетите средства, съответна на
получените гаранции. Освен това чл.4 от договора и сключеният в нейно
изпълнение договор е довело практически до значително оскъпяване на
ползвания заем и е утежнило финансовото състояние на длъжника.Това е
така,защото ищцата по силата на договора за поръчка е следвало да заплати
на гаранта такса срещу негово задължение за плащане на кредитора,което не е
сигурно дали ще настъпи,а съобразно доказателствата по делото не е
настъпило-ищцата е платила сама и доброволно всичко по договора.При това
плащането на таксата е било неотменимо задължение,неподлежащо на
корекция и при липса на уговорка при несбъдване на условието за изпълнение
задължението на гаранта същият да върне на ищцата дори и част от платената
вече гаранция,което е изводимо от решаващите мотиви на КРС по решението
4
му по гр.д.№ 83782023 год.
На следващо място, задължението по т.4 от договора за потребителски
кредит за поръчителство със свързано с кредитора лице –ответникът е бил
едноличен собственик на капитала на дружеството-гарант,на практика
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. При така предвидените в процесния договор условия по
кредита настоящият състав приема, че при сключването му с предвиденото
обезпечение под формата на гаранция по чл.4 практически е налице
заобикаляне на императивна разпоредба по чл. 19, ал. 4 ЗПК с оглед
предвиденото ограничение в разпоредбата относно максималния размер на
ГПР.Това е така,защото възмездният характер на договора за
поръчителство,представляващ по съществото си договор за
поръчка,представлява разход по кредита,който не е включен в ГПР, в
противоречие със справедливостта в гражданските и търговските отношения
и с посочената разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно изричната
разпоредба на чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е
нищожна. В този смисъл коментирА.та клауза съобразно разпоредбата на чл.
145 ЗЗП е неравноправна клауза, която се преценява при вземане предвид на
всички обстоятелства, свързани със сключването на договора, към момента на
неговото сключване и всички клаузи, не само в договора, а и на друг договор,
сключван с потребител, с уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
Тъй като съдът служебно следи за наличие на неравноправни клаузи в
потребителските договори, какъвто е процесният договор за потребителски
кредит, следва да се изложат мотиви и в тази насока. Предпоставките за
определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са следните: клаузата
да не е индивидуално уговорена, да е сключена в нарушение на принципа за
добросъвестност, да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие
между правата и задълженията на страните, и да е сключена във вреда на
потребителя. Съгласно чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП неравноправна е клауза, която
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Договорната лихва
надхвърля 30 %,а в такива случай константната съдебна практика приема че е
нищожна,като уговорена при накърняване на добрите нрави.при това
положение длъжникът следва да върне само чистата сума на кредита,бе
установено че ищцата като длъжник по договора е заплатила на ответното ТД
всички дължащи се по него суми,вкл.и за договорна лихва в исковия
размер.Тъй като договора е нищожен плащането на тази лихва е без основание
5
и предявеният за същата сума осъдителен иск също е основателен и ще се
уважи,а като резултат и искът за присъждане на законната лихва върху тази
искова сума,считано от датата на предявяване на иска до окончателното й
изплащане.
Като резултат на уважаването на иска на ищцата се следват сторените по
делото разноски,от които 160,00 лв. представлява минималната държавна
такса по делото по двата иска,като ищцата е заплатила и 890,00 лв. за
възнаграждения на вещи лица,от която 500,00 лв. за възнаграждение на
вещото лице А. Т. по съдебно-счетоводната експертиза и 390,00 лв. по
съдебно-техническата.разноски по втората експертиза на ищцата няма да се
присъждат,тъй като тази експертиза няма никакво отношение към спора по
делото,или обобщено на ищцата ще се присъдят като разноски сумата от
660,00-шестотин и шестдесет лева.
Процесуалното представителство по делото е осъществено от адвокат при
усл. на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата.
Претендира се и заплащане на адвокатско възнаграждение на адвокатско
дружество,посочено в договора за правна помощ,което е поело защитата на
ищеца при усл.на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, като същевременно е представен и
списък на разноски.Искането е за присъждане на адвокатско възнаграждение в
полза на едноличното адвокатско дружество. Съобразно правилото на чл. 78,
ал. 1 ГПК в обхвата на направените разноски за съответното производство по
делото се включва и възнаграждение за един адвокат. Не съществува спор в
практиката, че възнаграждението е свързано с упражненото от адвоката
процесуално представителство по пълномощие /чл. 32, т. 1 ГПК/. От
предвидената в чл. 71, ал. 1, изр. 1 от Закона за адвокатурата възможност за
клиента да упълномощи адвокатско дружество за защита и представителство
пред съда, не би могло да се изведе извод, че именно адвокатското дружество
е представител по пълномощие на страна. Това произтича както от
предвиденото в изр. 2 на чл. 71, ал. 1 ЗА задължение за управителя на
адвокатското дружество да преупълномощи един или няколко съдружници,от
чл.71,ал.1,изр.3 ЗАдвокатурата, така и от очертания в чл. 32 ГПК кръг лица,
които биха могли да бъдат процесуални представители на страните по
пълномощие. Следва да се отговори на въпросът дали възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ може да се присъди на еднолично
адвокатско дружество и дали в него следва да се включи и дължимия данък
добавена стойност. Отговорът според настоящият състав и на двата въпроса е
положителен.Вярно е, че разпоредбата на чл. 38 ЗАдв визира адвокат,
осъществил безплатна правна помощ, но няма основание да се приеме, че
адвокатското дружество не може да оказва такава правна помощ в посочените
от закона хипотези и че няма право да получи от насрещната стрА.
възнаграждението за това. Следва да се посочи, че съгласно чл. 71, ал. 1,изр.3
от ЗАдв. когато адвокатското дружество е еднолично, с упълномощаването на
дружеството за упълномощен се счита адвокатът, който го е образувал,а точно
такъв е настоящият казус.
6
На основание § 2а от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият данък върху
добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и
се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение. Това правило е приложимо и при присъждане на
възнаграждение за оказА. безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗАдв (в
този смисъл е практиката на Върховния касационен съд по определение №
306 от 06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г. на ТК, ІІ т. о., определение № 521
от 25.10.2017 г. по ч. т. д. № 1225/2017 г. на ВКС, ТК, І т. о., Решение № 28 от
13.04.2021 г. по т. д. № 248/2020 г. на І т. о.).
Извън горното касателно разноските.Относно наличието на основанията
по чл.38, ал.1 от ЗА, съдът счита, че не може да бъде обсъждано при
произнасяне по отговорността за разноски, тъй като договарянето относно
начина на плащане е предмет на вътрешни отношения между страните по
договора, което обвързва съда и той не дължи проверка за съществуването на
конкретната хипотеза.
Съгласно решение по дело С-438/22 на СЕС при определяне на
възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от размерите в
Наредба № 1/2004 г. Тази обвързаност нарушава забрА.та по чл. 101, пар. 1
ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС. Решението на СЕС по дело С-438/22 е
задължително за всички национални съдилища, и правото на Европейския
съюз има директен ефект и предимство над всяка национална правна уредба,
която му противоречи – чл. 5, ал. 4 КРБ.В подобни случаи, законът съдът може
да определи възнаграждение и под минимален размер адвокатското
възнаграждение, което с оглед уважения иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД, преценен
като неоценяем,е сума в размер на 1000 лева, на основание чл.7, ал.1,т.4 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (Наредбата), и доколкото адвокатското дружество е
регистрирано по ЗДДС, върху минималният размер следва да бъде начислено
и ДДС.Фактическата и правна сложност на делото е еднаква и за двете страни
по делото,а то не представлява такава,участието на процесуалният
представител на ищеца по делото е свързано с изготвянето на ИМ и
становища по исканията на ответното ТД,без да участва лично в насрочените
и проведени 4-четири съдебни заседания по делото,поради което за
справедливо възнаграждение по установителния иск съдът приема сумата от
500,00 лв.,която намира за справедлива ,а по осъдителният иск по чл.55,ал.1
ЗЗД-сумата от 200,00-двеста лева,или общо с ДДС-сумата от 840,00-
осемстотин и четиредесет лева.
Водим от горното и на осн. чл.26, ал.1 вр.чл.22 и чл.11, ал.1, т.10 от Закон
за потребителския кредит и чл. 55, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от Закон за
задълженията и договорите,съдът,
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за потребителски кредит №
7
4177001/17.06.2021 год.,сключен между „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1324, р-н
„Люлин“, ж.к. „Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28,“Силвър Център“
ет.2,офис 40-46,като ЗАЕМОДАТЕЛ и М. Д. Й. с ЕГН **********, постоянен
адрес: ***,на осн.чл.26,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.22 във вр. с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1324, р-н „Люлин“, ж.к.
„Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28,“Силвър Център“ ет.2,офис 40-
46,ДА ЗАПЛАТИ на М. Д. Й. с ЕГН **********, постоянен адрес: ***,сумата
от 305,35/триста и пет лева и тридесет и пет стотинки/лева,представляваща
недължимо платена сума за договорна лихва по нищожен договор за
потребителски кредит № 4177001/17.06.2021 год.,сключен между посочените
лица,ведно със законната лихва върху същата,считано от 16.06.2024 год. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1324, р-н „Люлин“, ж.к.
„Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28,“Силвър Център“ ет.2,офис 40-
46,ДА ЗАПЛАТИ на М. Д. Й. с ЕГН **********, постоянен адрес:
***,СУМАТА ОТ 660,00/ шестотин и шестдесет/лева,представляваща
сторените разноски по делото,съобразно уважаването на исковите претенции.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1324, р-н „Люлин“, ж.к.
„Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28,“Силвър Център“ ет.2,офис 40-46
на осн.чл.38,ал.1,т.2 от Закон за адвокатурата във вр. с чл.7,ал.2,т.1 от Наредба
№ 18/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ДА
ЗАПЛАТИ на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д.
М.“,БУЛСТАТ *********,адрес на упражняване на дейността-
гр.София,бул.“Александър Стамболийски“№ 125-2,ет.5,офис 5.3,сумата от
840,00 /осемстотин и четиредесет лева/с вкл.ДДС, представляваща
възнаграждение за осъщественото от последното безплатно процесуално
представителство на ищцата,с посочени по-горе данни, по делото пред
настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-
Кюстендил в 14-дневен срок от съобщаването му на страните чрез връчване на
преписи.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
8