ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1350
гр. Бургас, 06.10.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в закрито заседание на шести октомври, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно
гражданско дело № 20212100501527 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК, вр.чл.418, ал.4 от ГПК и е
образувано по частната жалба на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД гр.София, ЕИК *********, против
разпореждане № 3112 от 29.06.2021 г. по ч.гр.д.4555/2021 г. по описа на Бургаски районен
съд, инкорпорирано в Заповед № 1544 от 28.06.2021 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, с което е отхвърлено заявлението на
частния жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение против длъжника Ж. И. М. от
***, за сумата от 1 925,37 лв – договорна лихва за периода от 25.10.2020 г. до 05.05.2021 г.
по съображения, че „искането е в противоречие с добрите нрави – чл.411, ал.2, т.2 ГПК,
вр.чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД (основание за нищожност, различно от това по чл.19, ал.5 ЗПК) –
уговореният ГЛП от 46,32% надвишава значително трикратния размер на законната лихва и
клаузата за такава се явява нищожна.
Твърди се, че обжалваното разпореждане на БРС е неправилно. Поради
наложената в съдебната практика служебна проверка за наличие на
неравноправни/недействителни клаузи в договорите за потребителски кредит, са изложени
подробни съображения за това, че в процесния договор за потребителски кредит не са
налице нарушения на предвидените в чл.22 ЗПК разпоредби, по-конкретно – на
разпоредбите на чл.10, ал.1; чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7-9. По повод
възнаградителната лихва е посочено, че Банката е изпълнила задължението си по чл.11, ал.1,
т.9 от ЗПК, тъй като в чл.9.1. от ДПК е посочен размерът на лихвения процент, с който се
олихвява предоставеният кредит (46,32%); в чл.9.2. от договора се посочват условията за
прилагането му, а в чл.9.3. се указва размерът на лихвата за 1 ден, изчислена като 1/360 част
от лихвения процент. Оспорват се изводите на съда за нарушаването на добрите нрави при
договаряне на лихва в размер по- голям от три пъти размерът на ОЛП. Излагат се
1
съображения за неяснота на категорията „добри нрави“. Сочи се, че процесният договор за
кредит е потребителски кредит по смисъла на ЗПК и банков кредит по смисъла на чл.430 от
ТЗ. Твърди се, че ТИ БИ АЙ Банк ЕАД е кредитна институция и притежава лицензия за
извършване на банкова дейност издадена от БНБ, и при банковия кредит по чл.430 от ТЗ,
какъвто е процесният кредит, задължително следва да има уговорена възнаградителна лихва.
Сочи се, че лихвата при договорите за банков кредит не е мораторна
(закъснителна) лихва, а е цена (възнаграждение), което се заплаща на кредитора за
ползването на предоставените му парични средства, поради което не е пряк паричен израз на
стойността на предоставените в заем капитали, а израз на част от потребителската му
стойност да носи доход от неговото по-ефективно използване, като нейният размер се
определя от размера на капитала и времето на ползването му. Цитира се в този смисъл
съдебна практика - Решение № 1001 от 5.07.1999 г. на ВКС по гр. д. № 357/99 г., V г. о.
Твърди се, че не съществуват ограничения в максималния размер на възнаградителната
лихва, тъй като чл.9 от ЗЗД предоставя свобода на договаряне на страните, която свобода е
ограничена от „повелителните норми на закона“ и „добрите нрави“. Сочи се, че с отмяната
на РМС № 1238 от 25.06.1951 г. (обн. ДВ, бр. 52 от 1951 г., изм., бр. 6 от 1991 г.) за
определяне на максималния процент на договорните лихви (обн., изв., бр. 52 от 1951 г.; изм.,
ДВ, бр. 6 от 1991 г.), без да бъде определен нов максимален размер на договорната лихва
разпоредбата на чл.10 остава неприложима, макар и все още в сила. Твърди се, че това води
до извода, че при свободата на договаряне, предоставена с чл.9 от ЗЗД, размерът на
възнаградителната лихва следва да се определи или ограничи първо от „повелителните
норми на закона“, а ако такива не съществуват от „добрите нрави“. Посочва се, че В
случаите на потребителските кредити такава повелителна норма, съгласно чл.9 от ЗЗД, е
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, която въвежда ограничение в максималния размер на
възнаградителната лихва и разходите, които кредиторът може да иска от потребителя -
кредитополучател, и този максимален размер е да не надхвърлят 5 пъти размера на
законната лихва, т.е.да не надхвърлят 50%. Твърди се, че цитираната от съда в обжалваното
разпореждане съдебна практика засяга заемни отношения регулирани от чл.240 и чл.241 от
ЗЗД. По отношение на цитираното Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г., се твърди, че с него се приема, че е „противно на добрите нрави да се
уговаря компенсаторна лихва (за забава), надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на
законната лихва“, но в случая процесният договор за потребителски кредит е необезпечен.
По отношение на възнаградителната лихва и максималния размер на ГПР по чл.19, ал.4 от
ЗПК се сочи, че съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), т.е. лихвата
(възнаградителната лихва) е основен компонент от ГПР и в процесния договор за кредит
ГЛП съгласно чл.9.1 е 46,32 %, а ГПР, съгласно чл.10 е 49,33%. Сочи се, че тълкуването, че
размерът на възнаградителната лихва трябва да бъде съобразен с добрите нрави е в
противоречие с императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, определяща максимален
размер на ГПР - 5 пъти размера на ОЛП, с основен или единствен компонент от същата
възнаградителна лихва. Твърди се, че заместването на императивната норма на чл.19, ал.4 от
ЗПК със субективната категория на „добрите нрави“ за неправилно приложение на
материалния закон, в противоречие с волята и духа на националното и европейско
законодателство.
Претендира се отмяна на обжалваното разпореждане в частта, в която е
отхвърлено заявлението на частния жалбоподател по чл.417 от ГПК срещу Ж. ИВ. М. за
2
възнаградителна лихва в размер на 1925,37 лв за периода от 25.10.2020 г. до 05.05.2021 г. и
постановяване издаването на заповед за изпълнение за тази сума, както и за сторените
разноски в пълен размер.
Частната жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в
законовия срок, от легитимирано лице, поради което е допустима.
С оглед твърденията в жалбата и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционният Бургаски районен съд е образувано
по заявлението, подадено от частния жалбоподател „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД гр.София, за
издаване на заповед за изпълнение против длъжника Ж. И. М., за сумата 7175,49 лв –
неплатена главница; 1925,37 лв – неплатено договорно възнаграждение за периода
25.10.2020 г. – 05.05.2021 г.; 151.45 лв – лихва за забава от 25.10.2020 г. до 08.06.2021 г.
законна лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземанто, и разноски.
Заявено е, че вземането произтича от Договор за потребителски кредит № ********** от
21.07.2020 г., сключен между страните, по който длъжникът като кредитополучател не е
заплатил 3 погасителни вноски и е изпаднал в забава, поради което договорът е обявен за
предсрочно изискуем. Твърди се, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на
05.05.2020 г. – датата на връчване на длъжника на уведомлението за обявяване на
предсрочната изискуемост. Заявлението е придружено от извлечение от счетоводните книги
на банката, както и от цитирания Договор за потребителски кредит, Погасителен план,
Заявление-декларация за установяване на договорни отношения, Уведомление за
предсрочна изискуемост и разписка за връчване на длъжника на уведомлението за
предсрочна изискуемост.
Първинстанционният съд е издал исканата Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК за сумите: 7 175,49 лв – главница; ведно
със законната лихва върху нея, считано от 24.06.2021 г. до окончателното изплащане; 151,45
лв – обезщетение за забавено плащане за периода от 25.10.2020 г. до 08.06.2021 г.; както и за
сумите от 146,54 лв – разноски по делото за внесена държавна такса, съобразно уважената
част от заявлението, и 50 лв - за юрисконсултско възнаграждение.
С обжалваното разпореждане първоинстанционният съд е отхвърлил заявлението:
за сумата от 1925,37 лв - договорна лихва за периода 25.10.2020 г.-05.05.2021 г. Изложени са
съображения, че искането е в противоречие с добрите нрави – чл.411, ал.2, т.2 ГПК, вр.чл.26,
ал.1, пр.3 ЗЗД (основание за нищожност, различно от това по чл.19, ал.5 ЗПК) – уговореният
ГЛП от 46,32% надвишава значително трикратния размер на законната лихва и клаузата за
такава се явява нищожна. Цитирана е съдебна практика.
Съдът намира обжалваното разпореждане за допустимо, но за неправилно.
Видно от представения ДПК, договорът е сключен за сумата от 7175,49 лв лв,
предоставена за срок до 25.02.2024 г., при уговорени ГПР 49,33% и ГЛП 46,32%.
Заявителят твърди, че длъжникът е просрочил 3 вноски с падежи – 25.10.2020 г.,
25.11.2020 г. и 25.12.2020 г., поради което на 05.05.2021 г., с връчването на длъжника на
уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост, кредитът е станал предсрочно
изискуем, поради което възнаградителна лихва се претендира за периода от 25.10.2020 г. до
3
05.05.2021 г.
Съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение,
когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност
за това.
Настоящият състав не споделя мотивите на районния съд касаещи нищожността
на договорената възнаградителна лихва в размер на 46,32%, поради противоречие с добрите
нрави.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения; нищожни са клаузите,
надвишаващи този размер. Законът не въвежда изискване или ограничение досежно размера
на възнаградителната лихва. Съобразно посоченото в Решение № 378 от 18.05.2006 г. на
ВКС по гр.д.№ 315/2005 г., II г.о., няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва
(чл. 240, ал. 2 ЗЗД) над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД. По действащото българско право
максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е
ограничен единствено от чл.9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Следователно не
е налице ограничение в размера на възнаградителната лихва, която страните могат да
уговорят в полза на кредитора, поради което не е налице и противоречие с добрите нрави,
досежно възнаградителна лихва в размер на 46.32%., след като формално ГПР (49,33%) е в
законовите рамки – 50%. Поради това уговорката, касаеща размера на договорната лихва не
е нищожна. Същата следва да се присъди, в претендирания размер от 1925,37 лв за периода
25.10.2020 г. до 05.05.2021 г.
Следва да се допълни, че в случая се касае за необезпечен банков кредит по
смисъла на чл.430 от ТЗ (а не за договор за заем по чл.240 ЗЗД), поради което, според
настоящия състав, цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика, е неотносима.
С оглед изложените съображения, въззивната инстанция намира, че
разпореждането на БРС следва да се отмени като неправилно в обжалваната част, с която е
отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.417
ГПК за сумата от 1925,37 лв – договорно възнаграждение за периода 25.10.2020 г. до
05.05.2021 г.
Тъй като в обжалваното разпореждане не се съдържа отхвърлителен диспозитив
за разноски, въззивният съд няма да се произнася по разноските в заповедното
производство.
С оглед изхода на делото, искането на жалбоподателя за разноски в настоящото
производство е основателно, като следва да му се присъди сумата от 69,25 лв. (19,25 лв. за
платена държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение).
4
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 3112 от 29.06.2021 г. по ч.гр.д.4555/2021 г. по описа
на Бургаски районен съд, инкорпорирано в Заповед № 1544 от 28.06.2021 г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, с което е отхвърлено
заявлението на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД гр.София, ЕИК *********, против длъжника Ж. И.
М. от ***, ЕГН **********, за сумата от 1 925,37 лв – договорна лихва за периода от
25.10.2020 г. до 05.05.2021 г. по договор за потребителски кредит № ********** от
21.07.2020 г., като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по
заявлението на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД гр.София, ЕИК *********, против длъжника Ж. И.
М. от ***, ЕГН **********, за сумата от 1 925,37 лв – договорна лихва за периода от
25.10.2020 г. до 05.05.2021 г. по договор за потребителски кредит № ********** от
21.07.2020 г., както и за сумата от 69,25 лв за направените във въззивното производство
разноски.
ВРЪЩА делото на Районен съд-Бургас за издаване на допълнителна заповед за
изпълнение съобразно настоящото определение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5