РЕШЕНИЕ
№ 813
гр. Силистра, 18.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесет и
шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мария Н. Петрова
при участието на секретаря Т. В. Д.
като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело №
20253420101449 по описа за 2025 година
Ищцата Р. Д. Т. твърди, че на 19.04.2025 г. сключила с първия ответник договор за
потребителски кредит № 3166288, по силата на който бил предоставен такъв в размер на
4550 лв., който тя се задължила за върне на 24 месечни вноски заедно с уговорената
възнаградителна лихва. В чл. 12 от ОУ към договора за кредит страните се споразумели, че
за обезпечаване изпълнението на задълженията си по договора кредитополучателят следва
да сключи договор за поръчителство с втория ответник. Договорът за предоставяне на
поръчителство бил подписан на същата дата, като чрез него ищцата се задължила да заплати
на втория ответник възнаграждение в размер на 3708 лв.
Ищецът изтъква доводи, че сключеният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради обстоятелството, че от текста на
договора не ставала ясна методиката за формиране на ГПР, не ставало ясно какви
компоненти включва, математическия алгоритъм, по който ГПР се изчислява, и дали
възнаграждението за поръчителството е взето предвид при определянето му. Счита, че
последното не е сторено, въпреки задължителния характер на обезпечението като условие за
получаване на заемната сума, като по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, тъй като с прибавянето на този разход ГПР надхвърлял максималния законов размер.
Отбелязва, че ответниците са свързани лица, поради което възнаграждението за
поръчителството служило за извличане на допълнителна печалба.
Счита също така, че клаузата на чл. 12 от ОУ към договора за кредит е нищожна
поради противоречието с добрите нрави, изразяващо се в нееквивалентност на
насрещните престации, както поради нейната неравноправност, произтичаща от неясния
1
начин, по който е формулирана, така и поради невъзможността на потребителя да прецени
икономическите условия от сключването на договора.
Счита, че договора за предоставяне на поръчителство също е нищожен поради
нарушаване на добрите нрави, произтичащо от нееквивалентността на престациите по него,
както и поради заобикаляне на закона и по – конкретно правилото за максимален размер на
ГПР. Счита също така че договорът е неразбираем и не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора.
Поради изложените причини моли съда да прогласи недействителността на договора
за кредит, а в условията на евентуалност – клаузата на чл. 12 от ОУ към него; моли съда да
прогласи недействителността и на договора за поръчителство, като претендира и
направените по делото разноски.
Ответниците „К.“ ЕАД и „А. Т.“ ЕООД оспорват исковете и молят съда да ги
отхвърли като неоснователни. Считат, че договорът за кредит по ясен и недвусмислен начин
посочва ГПР, допусканията, използвани при изчисляването му и общата дължима сума на
задълженията на кредитополучателя. Признават, че възнаграждението за предоставяне на
поръчителство не било включено като разход при изчисляването на ГПР, тъй като не
отговаряло на легалната дефиниция за разход по кредита, при положение че самото
поръчителство не било задължително условие за неговото отпускане, като в тази насока се
позовават на възможността потребителят да кандидатства за отпускането на необезпечен
кредит. Твърдят също така, че разходите по договора за предоставяне на поръчителство не
били предварително известни на кредитора, тъй като този договор се сключвал след
договора за кредит съгласно алгоритъма в интернет платформата на първия ответник.
Първият ответник изразява становище, че дори да бъдат споделени доводите на ищеца,
следва да се приеме като недействителна единствено клаузата в договора за кредит за
предоставяне на поръчителство, съгласно която кредитополучателят дължи възнаграждение
на втория ответник. При отхвърляне на исковете претендират направените по делото
разноски.
След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено
следното:
Предявените искове са с правно основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл.
19, ал. 5 ЗПК, чл. 146 във вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД.
По делото е представен договор за потребителски кредит № 3166288 от 19.04.2025 г.,
от който е видно, че първият ответник в качеството си на кредитор предоставил на ищеца в
качеството му на кредитополучател потребителски кредит в размер на 4550 лв., който той се
задължил да ползва срещу уговорена лихва в размер на 49,91 % на годишна база и да
възстанови на 24 месечни вноски в срок до 30.04.2027 г. Чл. 12 от ОУ към договора гласи,
че ако кредитополучателят в заявлението си (за кандидатстване за кредит) е посочил, че ще
осигури обезпечение на кредита, следва да предостави банкова гаранция или да сключи
договор за предоставяне на поръчителство в срок до 48 часа от подаване на заявлението. В
2
изпълнение на това условие бил сключен договор за предоставяне на поръчителство от
18.07.2024 г. между втория ответник и кредитополучателя срещу поето от последния
насрещно задължение за заплащане на възнаграждение в общ размер от 3529,07 лв.
Процесният договор изпълнява характеристиките на договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, който гласи, че това е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а според §1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България; същевременно чл. 19, ал. 5
ЗПК определя като нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4
максимални размери на ГПР, а чл. 21, ал. 1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон.
Съдът счита, че възнаграждението за осигуряване на поръчителство би следвало да се
включи в ГПР по кредита, тъй като несъмнено представлява разход по неговото обслужване,
без оглед на обстоятелството, че той се заплаща на трето на заемното правоотношение лице
(текстът на чл. 19, ал. 1 ЗПК включва в размера на разходите, формиращи ГПР, и
плащанията към трети лица, например посредниците за сключване на договора).
Ответниците са на мнение, че осигуряването на въпросното поръчителство не било
задължително условие за отпускане на кредита, тъй като за кандидатстващото за кредит
лице съществувала опция за избор на необезпечен кредит, поради което сключването на
договор за възлагане на поръчителство било резултат на негова преценка, независеща от
условията по обезпеченото правоотношение. Същевременно първият ответник не представя
пред съда условията на предлаганите от него необезпечени кредити, които при всички
случаи не биха могли да съвпадат с условията на обезпечените такива, тъй като в подобна
3
хипотеза прибягването към първите би било икономически необосновано. В тази връзка
следва да се има предвид, че предлагането на условия, които кредитоискателят не би могъл
да удовлетвори, би могло да се приравни на липса на алтернатива за кредитиране, което
превръща изискването за осигуряване на обезпечение в единствена възможност и
следователно задължително условие за получаването на кредит. По същия начин
отпускането на необезпечен кредит въз основа на установена кредитоспособност на
кандидатстващото лице би следвало да означава отказ от кредитиране на всички лица с
недоказана кредитоспособност (т.е. лицата, прибягнали до сключване на договори с
обезпечение), което отново квалифицира обезпечението като единствена алтернатива за
получаването на кредита, т.е. задължително условие по смисъла на §1, т. 1 ДР към ЗПК. В
крайна сметка първият ответник така и не посочи условията си за отпускане на
необезпечени кредити с оглед извършване на преценка за тяхната практическа приложимост,
поради което съдът приема, че обезпечението на кредита се е явявало единствената
алтернатива за кредитиране на ищеца, доколкото впрочем е видно, че според доставчиците
на бързи кредити тяхното свръхоскъпяване компенсира некредитоспособността на
ползващите ги потребители. Същевременно чл. 16 и сл. ЗПК предоставя на кредитора
възможност да извърши предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя, като
съдът намира, че отрицателната такава не би могла да се преодолее чрез изискване на
допълнителни плащания, които надвишават законовата граница по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй
като същите бидейки единствена алтернатива за получаването на кредит, се явяват
задължително условие за отпускането му и следва да участват във формирането на ГПР.
Съдът приема за неоснователно възражението на ответниците, че при сключването на
договора за кредит първият от тях не бил запознат с размера на възнаграждението за
осигуряване на поръчителството, уговорено между клиента и поръчителя; същият като
търговец притежава необходимата компетентност в сферата на кредитирането и е запознат с
нормативната база, което урежда въпросната материя, включително с максималната законова
граница на разходите по кредита, поради което е следвало, полагайки дължимата грижа, да
събере необходимата информация за цената на акцесорната сделка, обезпечаваща
задълженията на клиента му, сключена в изпълнение на поставени от него изисквания и с
одобрено от него юридическо лице. Прибавянето на възнаграждението на поръчителя към
останалите разходи по кредита води до надвишаване на максимално допустимия ГПР по чл.
19, ал. 4 ЗПК, поради което уговорката за заплащане на възнаграждение по договора за
поръчителство следва да се приеме за нищожна, тъй като видимо надвишава допустимия по
закон максимален размер на ГПР. Тъй като договорът за възлагане на поръчителство има
възмезден характер, той не би могъл да съществува без въпросната нищожна клауза,
определяща насрещната престация по него, чиято нищожност поради тази причина
опорочава цялото договорно правоотношение.
Дори да се приеме, че възнаграждението за посредничеството не следва да се
включва общия размер на ГПР (например ако сключването на договора за поръчителство не
е задължително условие за отпускане на кредита), съдът счита, че договорът за възлагане на
поръчителство е нищожен поради противоречието му с добрите нрави, произтичащо от
4
особено високия размер на възнаграждението по договора на фона на размера на заетата от
кредитополучателя парична сума, съответно лихвата, която се дължи за нейното ползване.
Чл. 9 от ЗЗД позволява на страните да определят свободно съдържанието на сключваните от
тях договори, като единственото ограничение на свободата на договаряне произтича от
необходимостта от спазване на повелителните норми на закона и съблюдаване на добрите
нрави. Последните са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, като се използва
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В конкретния
случай се налага представата, че кредитополучател, който при сключването на договора за
кредит не е разполагал с паричен ресурс от 4550 лв., си е позволил да договори обезпечение
на кредита си срещу възнаграждение, доближаващо по стойност размера на самия кредит и
многократно надхвърлящо общия размер на дължимата за ползването на кредита
възнаградителна лихва. Сключването на договор за поръчителство при такива условия
нарушава общоприетата представа за добросъвестност при предоставянето на подобно
обезпечение, поради което същият се явява нищожен поради противоречието му с добрите
нрави.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин, а съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Ищецът обосновава становището си за
недействителност на договора за кредит именно с неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
поради посочването в договора на ГПР, който не съответства на действителния такъв, тъй
като последният го надвишава. Съдът счита, че това превишение на ГПР не представлява
основание за недействителност на целия договор с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК,
според който клаузите, които увеличават ГПР над нормата по ал. 4 се явяват нищожни, без
тази нищожност да се отразява на валидността на останалата част от договора. В конкретния
случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР по договора за заем е
спазено, а дължимите разходи по кредита са ясно посочени в двата договора (за кредит и за
възлагане на поръчителство) и са включени в размера на месечната погасителна вноска,
която заемателят следва да заплаща на своя съконтрахент за уговорения 24-месечен срок.
При тези данни става ясно, че правото на потребителя да бъде отнапред осведомен за
плащанията по кредита не е нарушено, така че защитата му срещу коментираните по – горе
незаконосъобразни клаузи следва да се осъществи чрез съобразяване на тяхната нищожност,
а не чрез обявяване недействителността на целия договор за кредит заради един реквизит,
чието некоректно отразяване се компенсира от наличието на достатъчно информация за
5
плащанията, които длъжникът следва да предприеме. Всъщност процентът на ГПР не е този,
с който се олихвява главницата по кредита, поради което неговата стойност има
ориентировъчно значение, тя първоначално се изчислява въз основа на допускания, които е
възможно да не се реализират, докато конкретните, реални задължения на потребителя се
определят от отделните уговорени плащания (лихва, такси, застраховки, допълнителни
услуги и т.н.).
Ако се приеме, че неправилното посочване на ГПР в договора за кредит представлява
основание за неговата недействителност, биха останали без приложение разпоредбите на чл.
19, ал. 5 и 6 от ЗПК, които регламентират нищожността на клаузите, с които се надвишава
максималния ГПР, и последиците от тази нищожност, която не се отразява върху
валидността на самия договор и той продължава да се прилага без тях. В подобен смисъл е
и решение на СЕС по дело № С-453/10, в което е прието, че целта, която законодателят на
Съюза иска да постигне с Директива 93/13 (транспонирана в ЗЗП), е да се възстанови
равновесието между страните по потребителските договори, като същевременно по принцип
се запази валидността на договора като цяло, а не да бъдат обявени за недействителни
всички договори, които съдържат неравноправни клаузи. В решението е прието, че правната
сигурност на стопанската дейност е основание за обективен подход при тълкуването на
разпоредбите за неприлагането на неравноправните клаузи, вместо критерий за тяхното
тълкуване да бъде по – благоприятното положение на потребителя. В същото решение е
прието, че търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, трябва да се окачестви като „заблуждаваща" по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29, доколкото подтиква или е възможно да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Установяването
на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на
които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе
преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
отпуснатия на потребителя кредит, но тази констатация не се отразява непосредствено на
преценката от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на
сключения договор за кредит.
Следва да се отбележи, че самият ЗЗП не обвързва констатирането на нелоялни
търговски практики с невалидност на сключените въз основа на тях потребителски
договори, вместо което чл. 68м ЗЗП предвижда, че когато по заповед за забрана на
прилагането на нелоялна търговска практика на председателя на Комисията за защита на
потребителите има влязло в сила решение на Върховния административен съд, което я
потвърждава, заповед, която не е обжалвана в законовия срок или жалбата срещу нея е
оттеглена, потребителят има право на намаляване на цената или да развали договора с
търговеца, сключен в резултат на използваната нелоялна търговска практика, и да
претендира обезщетение за претърпени вреди по общия ред. Отделно от това от решението
на СЕС по дело № С-453/10 става ясно, че констатирането на нелоялна търговска практика е
един от елементите, въз основа на който да се извърши преценка за неравноправния
6
характер на конкретна договорна клауза, а не за недействителността на целия потребителски
договор. Целта на потребителската защита е да се възстанови равновесието в правата и
възможностите на по – силната и по – слабата страна в правоотношението, без да се засяга
правната сигурност на стопанската дейност и да се допуска дисбаланс в обратната посока,
което именно би се получило ако почти всички потребители на бързи кредити в страната ги
ползват безвъзмездно поради недействителността на договорите им за кредит. Поради
изложените аргументи съдът намира, че липсват причини, поради които неправилното
посочване на ГПК в договора за кредит да се квалифицира като основание за неговата
нищожност, тъй като то представлява нелоялна търговска практика (когато посоченият в
договора ГПР е по – нисък от действителния такъв), която се обвързва от закона в правни
последици, различни от недействителност на договора за потребителски кредит. Според
решението на СЕС нелоялната търговска практика е критерий за установяване на
неравноправни договорни клаузи, каквито според чл. 145, ал. 2 ЗЗП не могат да бъдат
клаузите, определящи цената на стоката (в случая възнаградителната лихва), при условие че
тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. В конкретния случай плащанията по кредита
са дефинирани по ясен начин и няма причина кредиторът да търпи санкция, че е посочил
неточно в договора разходите на своя клиент.
Тук е мястото да се отбележи, че ГПР не представлява договорна клауза,
обективираща насрещната престация на длъжника по договора за кредит, а единствено
предварително изчисление на общите разходи по кредита на база на конкретните договорни
клаузи, които предвиждат такива. Поради тази причина не би могла да се коментира
валидност или невалидност на ГПР в смисъла на чл. 19, ал. 5 ЗПК и точно затова тази
законова норма обявява за нищожни клаузите в договор, надвишаващи определените нива
по чл. 19, ал. 4 ЗПК, а не самото изчисление на тези разходи, сборът на разходите, а също
така не и всички клаузи, предвиждащи разходите, от които този сбор е формиран, или пък
на целия договор. Чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК не придават на ГПР естеството на математическа
задача, чието неправилно решаване да се санкционира с невалидност на договора за кредит,
а единствено представляват средство за установяване на равновесие в правата и
задълженията на страните по кредитното правоотношение, така че кредитополучателят да
получи кредит при сравнително поносими лихвени условия, а кредиторът – възнаграждение
за временното предоставяне в заем на финансовия си ресурс.
В същия смисъл може да се цитира и решение на СЕС от 23 ноември 2023 г. по дело
C-321/22 Член 6, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципите на
ефективност, на пропорционалност и на правна сигурност, трябва да се тълкува в смисъл, че
допуска обявяването за нищожен на договор за заем, сключен между продавач или доставчик
и потребител, когато е установено, че единствено клаузата от този договор, с която се
определят конкретните начини на плащане на сумите, дължими на периодичните падежи, е
неравноправна и че посоченият договор не може да продължи да се изпълнява без тази
клауза. Когато обаче клауза съдържа отделима от другите уговорки уговорка, чийто
неравноправен характер може да бъде предмет на индивидуализирана проверка и чието
7
премахване би позволило възстановяването на действително равновесие между страните,
без да се засяга същността на съответния договор, тази разпоредба, разглеждана във връзка с
посочените принципи, не означава, че въпросната клауза и дори договорът трябва да се
обявят за недействителни изцяло. В конкретния случай договорът за кредит би могъл да
съществува без акцесорния договор за възлагане на поръчителство, макар и при по –
неблагоприятни за кредитора условия, поради което няма основания за обявяване на
неговата нищожност, т.е. за допълнително утежняване на положението на кредитора чрез
лишаването му освен от гаранцията по договора и от полагащото му се за ползването на
кредита възнаграждение.
По същия начин съдът не споделя и аргументите на ищеца, че освен цифровото
изражение на ГПР, договорът следвало да съдържа описание на всички разходи, които го
формират – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не съдържа изискване за изброяване на отделните
разходи, включени в ГПР, като условие за валидността на договора за кредит, поради което
липсват основания за допълнителното разширяване на кръга от нарушения, обосноваващи
недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.
Поради изложените причини съдът счита, че исковете за обявяване
недействителността на процесния договор за кредит, се явяват неоснователни и като такива
същите следва да се оставят без уважение, а искът за прогласяване нищожността на договора
за възлагане на поръчителство следва да се уважи. Както по – горе се посочи, чл. 12 от ОУ
към договора за кредит предвижда осигуряване на обезпечение на задълженията по кредита
– банкова гаранция или поръчителство, като съдът намира, че принципно подобно
задължение има правомерен характер, доколкото необходимостта от обезпечаването на
кредитите е обичайна търговска практика и доказана необходимост с оглед гарантиране
интереса на кредитора да получи изпълнение по сключения договор. Същевременно поетите
във връзка с кредита акцесорни задължения се подчиняват на уредбата по ЗПК и следва да
натоварват финансово кредитополучателя до пределите, уредени в посочения закон. Чл. 12
от ОУ към договора не съдържа изисквания към евентуалния поръчител на задължението, но
въпреки това реалният договор за възлагане на поръчителство е сключен с търговско
дружество и има възмезден характер; казаното сочи, че клаузата е неясна, доколкото не
задава критериите, на които следва да отговаря поръчителя, поставяйки длъжника в
неизвестност дали е длъжен да се ангажира с допълнителни разходи по кредита или би
могъл да ползва услугите на кое да е лице. В случай че е могъл да стори това (макар да е
логично да се приеме, че не всеки би могъл да поръчителства надеждно за изпълнението на
кредитно задължение), длъжникът очевидно не е разбрал икономическите последици от
атакуваната клауза, тъй като е предпочел да осигури поръчителство на юридическо лице
срещу заплащане на възнаграждение. Същевременно ако клаузата изисква поръчителството
именно на търговец, осъществяващ гаранционна дейност, каквато се оказва е била
практиката на кредитора, потребителят неизбежно е следвало да реализира разходи, извън
предела, посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Чл. 143, ал. 1 ЗЗП гласи, че неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
8
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя и която (т. 19 от ал. 2 на същата
разпоредба) не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Съдът определя клаузата за неравноправна най - малкото на това
основание; отделно от това изисквайки банкова гаранция или поръчителството на одобрени
от него юридически лица (ако се приеме, че такова е изискването на чл. 12 от ОУ към
договора), кредиторът е бил наясно с неизпълнимостта на поставеното от него изискване –
фактическа от гледна точка на банковата гаранция и правна от гледна точка на
поръчителството в контекста на императивните норми на закона (чл. 19, ал. 4 ЗПК), поради
което съдът приема, че той е действал недобросъвестно по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. В
конкретния случай клаузата на чл. 12 от ОУ към договора води до получаването на по –
висока от допустимата по чл. 19, ал. 4 ЗПК печалба в полза на дружество, чийто капитал е
собственост на кредитора по договора за кредит, поради което съдът приема, че същата има
неравноправен характер и се явява нищожна по силата на чл. 146 ЗЗП.
Поради уважаването на исковете и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на
процесуалния представител на ищеца следва да се присъди общ хонорар в размер на 780 лв.
с ДДС, който ответниците да му заплатят по равно, като при определянето на хонорара съдът
се съобразява с НВАР, връзката между предявените искове, които обосновават сходна правна
аргументация по тях, както и решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г., което
позволява на съда да определи възнаграждението съобразно сложността на делото и без да
се съобразява със задължителни минимални размери; същевременно с оглед на
постановеното в т. 84 от решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. разноски в
тежест на ищеца поради отхвърления иск за нищожност не следва да се присъждат. На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК поради уважаването на установителния иск за нищожност на
клаузата на чл. 12 от ОУ към договора за кредит в полза на РС - С. следва да се присъдят
разноски за държавна такса в размер на 141,16 лв. от първия ответник, а поради уважаването
на иска за нищожност на договора за възлагане на поръчителство - разноски от втория
ответник в размер на същата сума. Поради изложените аргументи и на основание чл. 235
ГПК, С. районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска, предявен от Р. Д. Т. с ЕГН ********** от с. А.,
общ. С., ул. „П.“ № ......... против „К.“ ЕАД с ЕИК ........... и адрес на управление: гр. С.,
район Т., бул. „В.“ № ........ (сграда ......), ет. ........., Бизнес център „.........“, представлявано от
И. К., чрез който ищецът моли съда да обяви недействителността на договор за
потребителски кредит № 3166288 от 19.04.2025 г. на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т.
9 и 10 ЗПК.
ОБЯВЯВА за нищожна поради нейната неравноправност клаузата на чл. 12 от ОУ
към договор за потребителски кредит № 3166288 от 19.04.2025 г., сключен от Р. Д. Т. с ЕГН
9
********** от с. А., общ. С., ул. „П.“ № ....... в качеството на кредитополучател и „К.“ ЕАД с
ЕИК ...... и адрес на управление: гр. С., район Т., бул. „В.“ № ...... (сграда ......), ет. ...., Бизнес
център „Б.“, представлявано от И. К., в качеството на кредитор.
ОБЯВЯВА за нищожен поради противоречие със закона договор за предоставяне на
поръчителство от 19.04.2025 г., сключен от Р. Д. Т. с ЕГН ********** от с. А., общ. С., ул.
„П.“ № ........ в качеството на потребител и „А. Т.“ ЕООД с ЕИК .......... и адрес на управление:
гр. С., район Т., бул. „В.“ № ........(сграда ......), ет. ...., Бизнес център „Б.“, представлявано от
И. М. Ш., в качеството на поръчител.
ОСЪЖДА „К.“ ЕАД с ЕИК .......... и адрес на управление: гр. С., район Т., бул. „В.“ №
....... (сграда .........), ет. ........., Бизнес център „Б.“, представлявано от И. К., да заплати на адв.
М. В. М. от АК – П. с адрес: гр. П., ул. П. О. и култура № ....., ет. ...., ап. ...... адвокатско
възнаграждение по делото на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 390 лв. (триста и
деветдесет лв.) в включен ДДС.
ОСЪЖДА „А. Т.“ ЕООД с ЕИК .......... и адрес на управление: гр. С., район Т., бул.
„В.“ № ........(сграда ......), ет. ......., Бизнес център „Б.“, представлявано от И. М. Ш., да
заплати на адв. М. В. М. от АК – П. с адрес: гр. П., ул. П. О. и к. № ........, ет. ....., ап. ......
адвокатско възнаграждение по делото на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 390 лв.
(триста и деветдесет лв.) в включен ДДС.
ОТХВЪРЛЯ искането на „К.“ ЕАД с ЕИК ........... и адрес на управление: гр. С., район
Т., бул. „В.“ № .....(сграда .....), ет. ......., Бизнес център „Б.", представлявано от И. К., и на
„А. Т.“ ЕООД с ЕИК ...... и адрес на управление: гр. С., район Т., бул. „В.“ № ........ (сграда
........), ет. ......, Бизнес център „Б.“, представлявано от И.М. Ш., за присъждане на разноски по
делото.
ОСЪЖДА „К.“ ЕАД с ЕИК ........... и адрес на управление: гр. С , район Т., бул. „В.“ №
.......(сграда .....), ет. ....., Бизнес център „Б.“, представлявано от С. Р. Я., да заплати по сметка
на РС - С. разноски за държавна такса в размер на 141,16 лв. (сто четиридесет и един лв. и
16 ст.).
ОСЪЖДА „А. Т.“ ЕООД с ЕИК ........ и адрес на управление: гр. С., район Т., бул.
„В.“ № ..........(сграда ...), ет. ....., Бизнес център „Б.“, представлявано от И. М. Ш., да заплати
по сметка на РС - С. разноски за държавна такса в размер на 141,16 лв. (сто четиридесет и
един лв. и 16 ст.).
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването.
Съдия при Районен съд – Силистра: _______________________
10