№ 741
гр. Плевен , 19.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на дванадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря РУМЯНА ИЛК. КОНОВА
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20214430101534 по описа за 2021 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК.
Постъпила е искова молба от „***“ ЕООД *** против М. Д. М. от гр.
П.. В молбата се твърди, че ищцовото дружество е депозирало заявление по
чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение. Твърди се, че срещу
последната е постъпило писмено възражение от длъжника. Твърди се, че
обстоятелството, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение е
подписан договор за кредит „***“ с № ***/ *** год. между „***“ ООД като
кредитор и М. Д. М. като кредитополучател, сключен при спазване на
разпоредбите на закона за потребителския кредит. Твърди се, че подписвайки
договора за кредит кредитополучателят е удостоверил, че е получил
стандартен европейски формуляр, посочващ индивидуалните условия по
кредита. Твърди се, че основанието, на което заявлението и исковата молба се
подават от името на ищцовото дружество е сключен рамков договор за
прехвърляне на парични задьлжения (цесия) от *** год. на основание чл. 99
от ЗЗД и Приложение № 1 към него от *** год. между „***“ ООД и „***“
1
ЕООД, по силата на който вземането е прехвърлено в полза на „***“ ЕООД
изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Твърди се, че
съгласно сключения договор за кредит кредиторът се е задължил да
предостави на ответника револвиращ кредит в размер на 700 лв., който е бил
усвоен чрез *** кредитна карта ***. Твърди се, че ответникът се е задължил
да ползва и върне кредита, ведно с договорната лихва. Твърди се, че в
договора страните са уговорили неустойка при непредставяне на обезпечение
и еднократна такса за извънсъдебно събиране на вземането при настъпване на
предсрочна изискуемост. Твърди се, че в случая тази изискуемост е настъпила
на 06. 10. 2019 год. В заключение ищцовото дружество моли съда да признае
за установено вземането му към ответника за следните суми:
-сумата от 700, 00 лв., представляваща главница по договор за кредит
„***“ с № ***/ *** год.;
-сумата от 84, 00 лв., представляваща договорна лихва за периода от 28.
06. 2019 год. до 06. 10. 2019 год.;
-сумата от 160, 00 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на
договорно задължение;
-сумата от 170, 92 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно
събиране на просрочено задължение, и
-сумата от 50, 19 лв., представляваща мораторна лихва върху
непогасената главница за периода от 07. 10. 2019 год. до 27. 11. 2020 год.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата.
Претендира и присъждане на направените деловодни разноски.
Ответникът, чрез назначения му от съда особен представител, ангажира
становище, че исковата молба е частично основателна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Претенцията на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата
2
на чл. 422 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК. Налице е спор между страните
относно дължимостта на вземането по издадена в полза на ищеца заповед за
изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № ***/ 2020 год. по описа на
Плевенския районен съд. Предявеният иск е допустим, тъй като във всички
случаи, когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на предвиден в
закона несъдебен акт /несъдебно изпълнително основание/ и е постъпило
възражение от длъжника в установения двуседмичен срок, респ. заповедта за
изпълнение е връчена при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК, заявителят
/кредиторът/ разполага с възможността да реализира правата си,
предявявайки претенцията по чл. 422 от ГПК.
Разгледан по същество, искът е частично основателен. Вземането на
„***“ ЕООД *** произтича от договор за кредит „***“ с № ***/ *** год.,
рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от *** год. и
приложение № 1 към договора от *** год. По силата на цитирания по- горе
договор за кредит, сключен с „***“ ООД, ответникът М. Д. М. като
кредитополучател е получил кредит в размер на 700 лв. От заключението на
вещото лице Т.И. се установява, че ответникът е направил плащания по
кредита в размер общо на сумата от 135 лв., като е останало непогасено
задължение за следните суми: 700 лв. главница, 84 лв. договорна лихва, 160
лв. неустойка, 170, 92 лв. разходи и такси за събиране на вземането и 81, 28
лв. мораторна лихва. Това вземане е било прехвърлено изцяло с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности на ищцовото дружество с
последващото подписано приложение към рамковия договор за цесия. В това
приложение подробно са описани всички индивидуализиращи елементи на
прехвърленото вземане: дата на сключване на договора за кредит, номер на
същия, име и ЕГН на кредитополучателя, размер на сумите за главница,
лихви, такси и разходи и т. н. Ирелевантно за предмета на спора е
обстоятелството дали уведомлението за извършената цесия на вземането е
било връчено на ответника. Длъжникът може да възрази за липса на
уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от последния лице, но настоящият случай
не е такъв. Тук е мястото да се отбележи, че няма пречка уведомяването за
извършена цесия да бъде направено и чрез връчване на препис от искова
молба, към която е приложено уведомлението от стария кредитор. Тъй като
3
този факт е от значение за спорното право, той следва да се съобрази като
факт, настъпил в хода на процеса по реда на чл. 235 ал. 3 от ГПК. Длъжникът
се счита за уведомен и когато цесията е съобщена на особения му
представител, назначен по реда на чл. 47 ал. 6 от ГПК, в потвърждение на
което са и разясненията, дадени в решение № 198- 2019- I т. о.: връчването на
всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на
особения представител, и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчване правни последици.
Основното възражение, намерило отражение в отговора на исковата
молба, е за наличието на клаузи в процесния договор за кредит, които са
нищожни и рефлектират при определянето на размера на задължението на
ответника. Съдът счита, че това възражение е основателно по отношение на
задълженията на ответника за неустойка и разходи и такси за извънсъдебно
събиране на просрочено задължение. Процесната неустойка по чл. 20 от
договора за кредит е предвидена за неизпълнение на задължение за
осигуряване на обезпечение на кредита чрез поръчители, като е въведен
изключително кратък срок за представяне на това обезпечение- 3-дневен след
падежа, както и са въведени редица сложни условия, на които да отговарят
поръчителите, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на
предоставения кредит. При съобразяване на тези характеристики следва, че
неустойката очевидно не съответства на въведените й функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. Основното задължение на длъжника по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства,
да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно
реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не
се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният
елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да
бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
4
информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите
съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок
след падежа, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност
и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за
начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е
включена част от нея – т. е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е
обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът
би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за
кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на
основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от
липса на обезпечение чрез поръчителство. По тези съображения съдът
приема, че посочената клауза на чл. 20 от процесния договор за кредит, на
която ищецът основава претенцията си за неустойка, се явява нищожна и като
такава не поражда права и задължения за страните по заемното
правоотношение. Аналогично е положението и със задължението за
заплащане на разходи и такси за събиране на вземането. С уговарянето на
тези задължения на практика се постига заобикаляне на ограничението на чл.
33 от ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло
свързана с хипотеза на забава на длъжника. Освен това по естеството си тези
разходи са такива по управление на кредита. Поради това претендирането им
от потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, според
която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия за управление на кредита.
В заключение може да се обобщи, че предявеният от „***“ ЕООД ***
5
против М. Д. М. от гр. П. положителен установителен иск по чл. 422 във вр. с
чл. 415 от ГПК следва да бъде уважен за сумата от 834, 19 лв., от която 700,
00 лв. представляващи главница, 84, 00 лв. представляващи договорна лихва
и 50, 19 лв. представляващи мораторна лихва. В останалата част- за
разликата до 1 165, 11 лв., представляваща неустойка и разходи и такси за
извънсъдебно събиране- предявеният иск следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество
направените в заповедното производство деловодни разноски в размер на 89,
50 лв. съобразно признатата част от вземането, както и направените в
исковото производство деловодни разноски в размер на 584, 95 лв. съобразно
уважената част от иска.
По изложените съображения Плевенският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника М. Д. М.
от гр. П., ЕГН **********, че същият дължи на ищеца „***” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление ***, ***, представлявано от
Я. Б. Я., сумата от 700, 00 лв., представляваща главница по договор за кредит
„***“ с № ***/ *** год., ведно със законната лихва, считано от 07. 12. 2020
год. до окончателното изплащане на сумата, сумата от 84, 00 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 28. 06. 2019 год. до 06. 10.
2019 год., и сумата от 50, 19 лв., представляваща мораторна лихва за периода
от 07. 10. 2019 год. до 27. 11. 2020 год.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск като неоснователен за разликата до
претендираните 1 165, 11 лв., включваща сумата от 160, 00 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение, и
сумата от 170, 92 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно
събиране на просрочено задължение.
ОСЪЖДА М. Д. М. от гр. П., ЕГН **********, да заплати на „***”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, ***,
6
представлявано от Я. Б. Я., сумата от 89, 50 лв., представляваща деловодни
разноски в заповедното производство съобразно признатата част от
вземането.
ОСЪЖДА М. Д. М. от гр. П., ЕГН **********, да заплати на „***”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, ***,
представлявано от Я. Б. Я., сумата от 584, 95 лв., представляваща деловодни
разноски в исковото производство съобразно уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Плевенския
окръжен съд в 14- дневен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
7