РЕШЕНИЕ
№ 1660
гр. Плевен, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ана Ив. Илиева
при участието на секретаря Велислава В. Василева
като разгледа докладваното от Ана Ив. Илиева Гражданско дело №
20254430102442 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод на предявени от
„***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на упр. *** , представлявано от
*** и *** срещу А. В. К. ЕГН **********, с постоянен адрес: *** съединени в
условията на първоначално обективно кумулативно съединяване на
положителни установителни искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр.
чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр.чл.79, ал.1, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
обща сума в размер на 672,20 лв. от които: главница в размер на 310,00 лв.;
законна лихва за забава върху главницата в размер на 362,20 лв. за период от
11.01.2020 г. до 12.12.2024 г., както и лихва за забава върху главницата от
датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на
вземанията.
Твърди се в исковата молба, че ищцовото дружество е депозирало
заявление по реда на чл.410 ГПК срещу ответника по делото. Сочи се, че по
ч.г.д. № ***/20*** г. по описа на *** е уважено искането му и е издадена
заповед за изпълнение срещу длъжника, съобщението за което му е връчено
по реда на чл.47, ал.5 ГПК, по повод на което е депозиран и настоящия иск.
1
Излага се, че между „***“ АД като кредитор и ответника - като
кредитополучател, е сключен договор за потр.кредит № ***/*** г. за сумата от
600,00 лева, като страните са постигнали съгласие общата сума да бъде
върната в срок до 11.112020 г. Посочва се, че бил уговорен фиксиран ГЛП в
размер на 36,00% и ГПР в размер на 42,58%. Посочва се, че
кредитополучателят не е изпълнил в срок задълженията си по договора за
кредит. Навеждат се доводи, че договорът е сключен в съответствие с ЗПК,
ЗПФУР. Сочи се, че между заемодателя и ищеца в настоящото производство, е
сключен договор за цесия от *** г. въз основа на който в полза на ищеца е
прехвърлено вземането по процесния договор за кредит, като длъжникът е
уведомен за цесията на посочения от него адрес. Излага се, че ответникът не е
изпълнил задължението си да върне процесната сума, поради което моли съда
да уважи предявения иск и да му присъди разноски.
В проведеното по делото о.с.з. ищецът не изпраща представител.
В нарочна писмена молба ищецът, чрез процесуалния си представител
моли съда да уважи предявения иск като основателен и доказан, за което
развива съображения.
В дадения от съда срок особеният представител на ответника е
депозирал отговор на ИМ. Оспорва исковете по основание и размер, като
счита същите за неоснователни и недоказани. Твърди, че вземането на ищеца
не е изискуемо, тъй като кредита не е обявен за предсрочно изискуем на
ответника. Навежда доводи, че по делото не са представени доказателства, че
сумата кредита е реално предадена на ищцата. Излага, че по делото не е
представено доказателство, че договорът за цесия е редовно връчен на
ответника. Счита, че няма как договорът за цесия да бъде връчен на особен
представител, за което развива подробни съображения. Навежда доводи, че в
договора се съдържат неравноправни клаузи, което го прави нищожен, а
именно: потребителския договор е бланков и не съдържа конкретни условия за
неговото погА.ване; не съдържа всички изискуеми клаузи съгласно чл.11, ал.1,
т.7 и т.9 а от ЗПК относно общия размер на кредита, условията за усвояването
му и методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, съгласно
чл.33а.; че погасителния план съдържа невярна информация относно
задължителното съдържание по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.; че погасителния
план не съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща разбивка на
2
всяка погасителна вноска; че ГЛП е посочен като абсолютна стойност, но че
не става ясно какво включва, как е формиран, поради което във времето ГПР е
нараснал в значителен размер.
В проведеното по делото о.с.з. особеният представител на ответника
оспорва предявения иск. Навежда доводи, че цесията не може да му бъде
съобщена валидно. Твърди, че от представения от ищеца документ не може да
се удостовери, че ответницата е получила процесната сума.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за
установено следното от фактическа страна:
От приложеното по делото ч.гр.д.№***/20*** г. по описа на *** е видно,
че е издадена на основание чл.410 от ГПК заповед за изпълнение №***/*** г.,
връчена на ответницата по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което и в
изпъленние на указанията на съда ищецът е предявил иск за установяване на
съществуване на вземането си.
От представения с исковата молба договор за потребителски кредит –
кредитна линия №***/*** г. се установява, че „***“ АД е поело задължението
да предостави на ищцата сумата от 600,00 лева при ГЛП – 36%, ГПР – 42,58%,
със срока на погасяване – 1 месец. Съгласно Договора, неразделна част от
същия са Приложение 1 - заявлението за кредит, Приложение 2 -
погасителния план и общите условия.
С чл.17 от раздел V от договора, страните по делото са уговорили
потребителят да предостави в срок до 3 дни от подписването на договора
обезпечение: 1/да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се
в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД в полза на
кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за неизпълнението
на всички задължение на потребителя, или 2/да предостави банкова гаранция,
съдържаща безусловно и неотменимо изявления на банката да заплати на
кредитора всички задължения на потребителя по договора в срок от един
работен ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от
кредитора, със срок на валидност най-малко 30 дни, след падежа на
последната вноска. В чл.19 от Договора подробно е посочено на какво следва
да отговаря поръчителя: да е навършил 21 години; да има минимален
осигурителен брутен доход от 1500 лева; валидно трудово или служебно
правоотношение при последния работодател минимум 6 месеца; липса на
3
записи в ЦКР; да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е
банкова или небанкова институция; да не е настоящ кредитополучател в ***
АД; служебна бележка от работодателя за последните шест месеца назад.
Съгласно чл.20, Договора, страните по делото уговорили, че ако
потребителят не изпълни задължението по чл.17 от договора, същият дължи
неустойка на кредитора в размер на 0,9 % от стойността на всеки усвоен
транш, платима на падежа на всеки транш. Страните постигнали съгласие, че
неизпълнението на задължението по чл.17 от договора причинява на
кредитора вреди в размер на договорената неустойка, доколкото оценката на
кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави обезпечение в срок. С чл.22,
ал.1 е уговорено, че при настъпване на дължимост на неустойката,
потребителят заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка
погасителна вноска.
Представени са и общите условия, приети от страните, СЕФ и
погасителен план, като от последният документ се установява, че общата
дължима сума по кредита се формира от главница, лихва и неустойка.
Неустойката е част от месечните погасителни вноски на представения
погасителен план.
По делото се установява също и факта на сключване на Договор за
продажба на вземания от *** г. между „***“ АД като продавач, и ищцовото
дружество като купувач, като в Приложение №1 към него от същата дата, под
№*** е посочено вземането към ответницата А. К. по договор №***.
С пълномощно, инкорпорирано в Договора за цесия /чл.4.3./, цедентът е
упълномощил изрично цесионера да уведоми длъжниците за сключената
цесия чрез изпращане на уведомления от името на цедента.
По делото е представено Уведомително писмо от името на ищцовото
дружество за извършената цесия - без дата, но подписано с ел.подпис на
29,08,2024 г., за което няма данни да е връчено на ответницата.
От представената с молба от ищеца от 29,06,2025 г. в ксерокопие,
Разписка за извършено плащане №***/*** г. се установява, че на ответницата
е платена процесната сума.
Видно е от представеното уведомление, изпратено до е-mail адреса на
ответницата, че на същата е изпратено уведомление за извършената цесия.
4
Горната фактическа обстановка се установява от представените по делото
писмени доказателствени средства
. Съдът дава пълна вяра на събраните писмени доказателствени средства,
тъй като са последователни и непротиворечиви, и не са налице други, които да
внесат съмнение в тяхната достоверност.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Безспорно е, че „***“ АД и ответницата са били обвързани от заемно
облигационно правоотношение, по силата на което „***“ АД като заемодател,
е предоставил на ответницата като заемател сума в размер на 600,00 лева,
платена чрез Изипей на *** г. Заемодателят е небанкова финансова
институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което
при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон - ЗПК.
Въз основа на събраните писмени доказателства, включително
заключението на СИЕ, съдът приема за доказани твърденията на ищеца, че
между „***“ АД и ответницата е била налице облигационна връзка,
възникнала по силата на сключен между тях договор за потребителски кредит
№***/*** г.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение, следва да се прецени дали този договор е действителен
както с оглед направените възражения особения представител на ответницата,
така и в изпълнение на служебните задължения за преценка на
действителността на договор /или клаузи от него/, сключен с потребител.
Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
5
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл.10 и чл.11 от
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7-12 и 20, и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл.23 от ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ответника има качеството потребител по
смисъла на §13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност.
В случая с отпускането на кредит в размер на 600,00 лева, в полза на
ответника като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП. Като потребител, ответникът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. По отношение задължението на националния
съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори, следва в допълнение на гореказаното
да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /например
решение №23/07,07,2016 г. на ВКС по т.д.№3686/2014 г., І т.о./, която
6
задължава първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за
наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнА.т,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/09,12,2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №384/02,11,2011 г. на ВКС по
гр.д. №1450/2010 г., I г.о. и определение №751/17,08,2010 г. на ВКС по гр.д.
№2022/2009 г., I г.о. /. В този смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във
връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл.143 – 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл.26, ал.1, пр.1
и пр.2 от ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение №1/27,04,2022 г. на ВКС по т.д. №1/2020 г.,
ОСГТК и с разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК /ДВ бр.100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.146,
ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл.411, ал.2,
т.3 от ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение.
Съдът, счита, че процесният договор за кредит е нищожен на следното
основание - нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да
съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. От
систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл.19, ал.1 и Приложение №1
към ЗПК се достига до извода, че годишният процент на разходите следва да
бъде посочен в договора за потребителски кредит като числова стойност,
както и следва да бъде посочен начина на неговото формиране, т. е. какво
се включва в годишния процент на разходите. Тази величина се посочва
съгласно решение на СЕС от 19,12,2019 г. по дело №С 290/19 г. с предмет
7
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Окръжен съд Търнава, Словакия. Това разбиране трябва да се тълкува в
смисъл, че не се допуска в договор за потребителски кредит годишният
процент на разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като
диапазон между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на
закона да се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не
са самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл.10, параграф 1,
б.“ж“ от Директива 2008/48/ЕО - да се посочат всички допускания, използвани
за изчисляването на този процент.
В процесния договор ГПР е определен в размер на 42,58% като
абсолютна процентна стойност. Не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин,
каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на
ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора
за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В случая ГПР е посочен единствено като процентна
стойност в цифри. Поради липсата на яснота относно начина, по който е
формиран посочения ГПР, се препятства възможността на потребителя да
прецени дали да сключи договора за кредит при определените условия за
връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя начин /чл.10, ал.1
8
от ЗПК/. Поради това, че не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин, не е спазено изискването на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл.22 от ЗПК. Ето защо съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК
кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва или
други разходи по кредита. Тази разпоредба от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
ни на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора по смисъла на чл.11, т.10 от ЗПК, което не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти на защита.
Отделно от дотук изложеното, съдът счита, че в конкретния случай
уговорената в процесния договор неустойка е разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, но
отделно от главницата – като допълнителен разход – чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК
поради следното: съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони и други, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, тоест годишният процент на разходите включва
лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва
да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще.
Следователно се налага извода, че неустойката следва да бъде включена в
годишният процент на разходите по кредита. Този извод следва и от
обстоятелството, че в случая неустойката представлява част от месечната
погасителна вноска по кредита. В Решение от 15,03,2012 г. по дело С-453/10
на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6,
параграф 1, буква "г" от Директива 2005/29. След като посочването на такъв
9
ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва
да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6,
параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за
общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна
по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост. Установяването на
нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер
на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит,
като тази констатация не се отразява непосредствено на преценката за
действителността на сключения договор за кредит, от гледна точка на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13. В частност, общото задължение на ответника
е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора
за кредит, сборни плащания, в които се включва и задължението за плащане на
неустойка. Плащането на неустойката обаче не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР от 42,58%, въпреки, че е включено в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК. При отчитането на
неустойката като несъмнен разход, не към главницата, действителният ГПР би
бил значително завишен и то над максимално превдидения в закона от 50%.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесният договор да
покрива изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 от ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т.10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
10
договарянето – чл.22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и
не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят
следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или
други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК - така
определение №531/10,06,2022 г. на ВКС по гр.д.№2589/2021 г., III г. о.,
Решение №359/21,03,2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д.№81/2023 г.,
Решение №195/08,03,2022 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. №118/2022 г.,
Решение №71/04,07,2022 г. на Русенски окръжен съд по в.т.д.№126/2022 г.,
Решение №1748/05,07,2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д.№10210/2021
г.
В чл.23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Тази
разпоредба е императивна и урежда последиците от сключен недействителен
договор за потребителски кредит, като следва да бъде съобразена и приложена
от съда, независимо, че кредиторът не се е позовал на нея в заявлението.
Действително по този въпрос е съществувало колебание в практиката на
съдилищата, което е преодоляно с постановени решения на ВКС – вж.
решение № 50174/26,10,2022 г. на ВКС по гр.д. № 3855/2021 г., ІV г. о. по
правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато - Допустимо
ли е предявен по реда на чл.422 от ГПК иск да бъде уважен на основание чл.23
ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че съдът е
достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл.22 от
ЗПК, е даден положителен отговор. Аргументите са, че при недействителност
на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производството по чл.422 от ГПК,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 от ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
11
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл.55 от ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 от ЗПК в специалния ЗПК.
Разрешението, че при установена в хода на исковото производство по
чл.422 от ГПК недействителност на договор за потребителски кредит,
съгласно чл.23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на
дължимата чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за
чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл.55 от ЗЗД, е
споделено и в решение № 60186/28,11,2022 г. на ВКС по т. д. № 1023/2020 г., І
т. о., както и в решение № 50259/12,01,2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г.,
III г. о.
С оглед всичко гореизложено, съдът приема, че процесният договор е
недействителен на основание чл.22, вр.с чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и
чл.10а от ЗПК. Съгласно чл.23 от ЗПК, в случай че договорът потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Следователно, в настоящия случай, ответникът дължи на ищеца само
непогасената главница по договора в размер на 310 лева.
При това положение настоящият съд намира, че предявения
установителен иск следва да бъде уважен, но само до размера от 310,00 лева
главница, като исковете за законна лихва за забава следва да бъдат отхвърлени
като неоснователни.
С цел пълнота на изложението съдът намира, че следва да отбележи, че
възраженията на особения представител на ответника досежно
невъзможността да бъде уведомен за договора за цесия за неоснователни.
Съдът намира, че няма пречка уведомяването за станалата цесия, да бъде
извършено с връчването на съдебните книжа, на особения представител на
длъжника, в рамките на предявеният установителен иск, предявен след
указания на съда по реда на чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК- след уведомяване на
12
длъжника чрез залепяне на уведомление. Съобразно нормата на чл. 99, ал.3 от
ЗЗД, целта на уведомяването на длъжника за цесията, е той да бъде защитен
при изпълнение на неговото задължение– да изпълни задължението си
точно, като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на
вземането. Съдът приема, че връчването на всички книжа по делото на
ответника е надлежно, ако е направено на особения представител, назначен от
съда при спазване на установената в ГПК процедура и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици, в т.ч. и за
цесията.
По отношение на разноските в исковото производство
Ищецът е направил разноски в исковото производство в размер на 75,00
лева за ДТ, такса препис по чл.102з, ал.3 от ГПК в размер на 4,30 и 200 лева за
депозит за особен представител и му се дължат 100,00 лева за
юрк.възнаграждение, или общо разноски в размер на 379,30 лева. От тях
ответницата му дължи разноски в размер на 174,92 лева, съразмерно с частта
от вземането, която се установи, че съществува.
С оглед изхода на спора и отправеното искане в петитума на исковата
молба за произнасяне по направените по делото разноски и съгласно
задължителните указания, дадени с т.12 на ТР 4/2013г., ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сторените в заповедното и исковото
производство разноски.С депозиране на възражение в заповедното
производство и незаплащане в рамките на срока за възражение на дължимите
суми изцяло или частично, ответникът е станал повод за водене на делото,
поради което не е налице основание разноските да останат в тежест на ищеца
така, както ги е направил и същите следва да бъдат понесени от ответника. На
заявителя следва да бъдат присъдени за заповедното производство разноски,
съобразно уважената част от иска в размер на 7,18 лева
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО НА ОСНОВАНИЕ чл.422, ал.1 от
ГПК, че А. В. К. ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, ДЪЛЖИ на „***“
ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на упр. *** , представлявано от *** и
***, сумата 310,00 лева главница по договор за потр.кредит №***/*** г,
13
ведно със законната лихва върху главницата, считано от дата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК – 23.12.2024 г. до окончателното изплащане на
сумата, която представлява част от сумата, за която е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№***/20*** г. на ***, като за претендираната лихва за
забава в размер на 362,20 лева за периода *** г. до 22.12.2024 г., ОТХВЪРЛЯ
предявения иск КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА А. В. К. ЕГН **********, с постоянен адрес: *** да заплати
на „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на упр. *** , представлявано от
*** и ***, сумата от 7,18 лева, представляваща сторени в заповедното
производство по ч.гр.д. № *** по описа за 20*** г. на *** районен съд,
разноски, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА А. В. К. ЕГН **********, с постоянен адрес: *** да заплати
на „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на упр. *** , представлявано от
*** и ***, сумата от 174,92 лв., представляваща сторени в исковото
производство разноски, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
14