№ 7062
гр. София , 15.07.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ в закрито заседание на
петнадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ВАЛЕРИЯ Р. ДИЕВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕРИЯ Р. ДИЕВА Частно гражданско
дело № 20211110137439 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на ***** срещу ПР. В. Н. за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за издаване на суми въз основа на
договор за кредит № 2218906 от 14.04.2020 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска
издаване на заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК предметното
съдържание на заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК.
Следователно, предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано с
всички правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет (основание, период, вид) и
размер, т. е. по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на
изискванията за редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и
изпълнителен лист следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или
добрите нрави – арг. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Целта на тази правна норма е да не допуска в
полза на заявителя да се издаде заповед за изпълнение за вземане, което не може изобщо
валидно да възникне (поради противоречието му с императивни правни норми и/или
добрите нрави), тъй като проверката дали подобно вземане е спорно или не между страните
(каквато е основната цел на заповедното производство) би била лишена от смисъл.
В настоящия случай се претендират вземания по договор за потребителски кредит №
2218906 от 14.04.2020 г., сключен между **** и ПР. В. Н., по силата на който кредиторът се
задължава да предостави на кредитополучателя сумата от 1100 лв., а кредитополучателят се
задължава да възстанови сумата на вноски, ведно с уговорената по договора
възнаградителна лихва.
На основание клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит и
посоченото от длъжника в заявлението за отпускане на кредит, страните са договорили, че
кредитополучателят се задължава да предостави един от посочени видове обезпечения, в
това число и поръчителство. В случая е представен договор за предоставяне на
поръчителство от 14.04.2020 г., сключен между *****, от една страна в качеството на
поръчител, и ПР. В. Н., от друга страна в качеството на потребител. По силата на договора
1
поръчителят се задължава да сключи с **** договор за поръчителство, като отговаря
солидарно за задълженията на потребителя по договора за потребителски кредит, както и за
всички последици от неизпълнението. От своя страна, потребителят се задължава да заплати
възнаграждение на поръчителя в размер на 81.78 лв. за всеки месец за периода на
действието на договора за кредит (видно от приложение № 1 към договора), като с оглед
уговорения погасителен период по договора за потребителски кредит, възнаграждението на
поръчителя ще възлиза на общо 1371.89 лв. В изпълнение на този договор заявителят е
сключил договор от 14.04.2020 г. за поръчителство от с ****, като се е задължил солидарно
за сумите по договора за потребителски кредит.
По отношение на претендираното възнаграждение по договор за поръчителство:
В настоящия случай се претендира възнаграждение за поръчителя за част от срока на
договора за кредит в размер от 146.80 лв., но настоящият съдебен състав намира, че същото
не се дължи, поради противоречие на клаузата с императивна законова норма.
От извършена служебно справка в ****р се установява, че принципал на заявителя
***** е **** (с предишна правноорганизационна форма АД). Следователно се касае за
хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права
– чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на
потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да
гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и
прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските
потребители и икономиката на Съюза.
Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има
задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа
и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von
Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г.,
Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от
Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-
282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа
на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за
защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато
се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
свързани лица, съдът да изследва релациите и връзките в отделните договори не като
отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща
икономическа дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба. Тоест, дори
при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване
на императивните правила на закона и добрите нрави.
В случая предмет на настоящото заповедно производство са вземания, които
произтичат от договор за потребителски кредит, които се твърди, че са заплатени от
заявителя – поръчител, поради което последният упражнява правата си по чл. 143 ЗЗД срещу
основния длъжник по договора за потребителски кредит. Въз основа на изложените от
заявителя фактически обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни за
хипотеза на свързани лица, настоящият съдебен състав приема, че уговореното
възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по договора за
2
кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите
като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че
неговото сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне
на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя, като последицата от
неизпълнението на това задължение на кредитополучателя, предвидена в чл. 4, ал. 2 от
договора, е липса на правоотношение между страните – при непредставяне на обезпечение в
посочения срок се счита, че заявлението за кандидатстване за кредит не е одобрено, т.е.
несъмнено е, че двете правоотношения са взаимно свързани и осигуряването на
поръчителство (и то от определено свързано на кредитора трето лице) е било необходима
предпоставка за предоставяне на потребителския кредит при условията по договора
(включващи експресно разглеждане и одобрение на заявлението в рамките на 24 часа).
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай е
посочено, че ГПР по договора е под максимално допустимия размер – 47.90 %, но при
съпоставка между размера на отпуснатия кредит – 1100 лв. за срок от 13 месеца, и размера
на дължимото по договора за поръчителство възнаграждение за същия период, е видно, че
ГПР надхвърля 50 % - дори без добавяне на дължимата възнаградителна лихва,
възнаграждението на поръчителя се равнява на 75 % от отпуснатата главница по заема,
дължима в срок от около една година. С оглед и на хипотезата на свързани лица, несъмнено
е, че уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която
не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на
уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание
за дължимост на това вземане, респ. липса на основание за дължимост на лихва за забава
върху това вземане.
По отношение на претендираната такса разходи:
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Сумата за „административни разноски“ не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК. Срещу
тази такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта му следва автоматично от
момента на изпадане на длъжника в забава. В този аспект това вземане няма характер на
такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, а по същество служи като
обезщетение за вреди от забавата. Съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал.
2 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, която не може да надвишава законната лихва.
Следователно, в случай на забава, потребителят по договор за потребителски кредит дължи
3
само обезщетение в размер на законната лихва, която в случая вече е присъдена с издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Процесната клауза, регламентираща такса за
извънсъдебно събиране на вземането, преследва забранена от закона цел – потребителят да
заплати още едно обезщетение за забава, и в този смисъл е нищожна поради противоречието
ѝ с императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК
заявлението в посочената част следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 19564/28.06.2021 г., подадено от ***** срещу ПР. В.
Н., в частта за сумата от 47.93 лв., представляваща административни разноски, за сумата от
146.80 лв., представляваща възнаграждение по договор за поръчителство, както и за сумата
от 50.92 лв., лихва за забава върху възнаграждението по договора за поръчителство.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4