№ 1374
гр. Плевен, 18.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи август през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря Марина Г. Цветанова
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20254430103180 по описа за 2025 година
Обективно евентуално съединени искове с правно основание чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, съединени
кумулативно с иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с
цена на иска 204,61 лв.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Г.
В. Й., ЕГН**********, гр.******, бл.67, вх.Г, ет.2, ап.6 против *****,
*******, със седалище и адрес на управление: гр.****** № 147, ап.14, в която
се твърди, че ищцата е сключила с ответното дружество Договор за
потребителски кредит № 121321 от 25.01.2021 година, при следните
параметри: главница - 500 лева, за срок от 30 дни, при 41 % фиксирана
годишна лихва, 0.1138 % лихва на ден и годишен процент на разходите(ГПР)
49,65 %. В чл. 23 от процесния договор е уговорено, че в тридневен срок от
сключване на Договора за потребителски кредит кредитополучателят следва
да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от
кредитора, което да отговаря на определени условия - брутен осигурителен
доход над 1400 лв; работещо по трудов договор, с най-малко 6 месеца трудов
стаж при последния работодател; да няма активни експозиции в Централен
кредитен регистър с просрочие над 30 дни; да не е страна по договор за
кредит сключен с „******“ АД. Съгласно чл. 13 от договора
1
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ дължи неустойка с обезщетителен характер, в
случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в
чл. 23 от договора. Неустойката е в размер на 13,80 лева (тринадесет лева и
осемдесет стотинки) плюс 0,800% от усвоения размер на кредита за първия
ден на забава и 0,800% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за
който кредитът не е обезпечен. Твърди, че така съгласно погасителния план
общото задължение възлиза на 604,61 лева. Договорено е също така, в чл. 7 от
договора, че кредитополучателя има право да удължи срока за връщане на
кредита със 7, 14 или 30 дни, след заплащане на такса, както следва: при
удължаване със 7 дни - 5% от главницата; при удължаване с 14 дни - 10 % от
главницата; при удължаване с 30 дни - 20% от главницата. Твърди, че ищцата е
погасила процесния кредит чрез заплащането на следните суми: на 24.02.2021
- 100 лв за удължаване на срока; и на 12.03.2021 - 604,61 лв. Общата сума,
която Г. Й. е заплатила по Договор за потребителски кредит № 121321 от
25.01.2021 година е 704,61 лева.
Считам Договор за потребителски кредит № 121321 от 25.01.2021
година за недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр.
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД по следните съображения: Ответникът е
финансова институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може
да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Видно от предмета
на дейност на ответното дружество в ТР при АВ е, че дружеството извършва
дейност като финансова институция, изразяваща се в отпускане на заеми със
средства, които не са набирани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 и чл. 2, ал. 2, т. 6
от Закона за кредитните институции, воден от БНБ по реда на чл. 3 а от ЗКИ.
Твърди, че в случая сключеният Договор за потребителски кредит № 121321
от 25.01.2021 година по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за
формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на ЗПК,
както и ЗЗП. Кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от
ЗПК - потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор
за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
2
търговска дейност. Сочи, че според разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2, и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Твърди, че
конктетно в случая е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във
връзка с невключването на таксата за експресно разглеждане при
изчисляването на ГПР на процесния договор. Развива съображения, че
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, вт. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси". Счита, че предвид изложеното, то е необходимо
в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. Твърди, че в конкретния случай са
посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на
същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по
какъв начин е формиран ГПР. Твърди, че несъответното в случая е, че
заемната сума по договора за кредит възлиза на 500 лева, а сумата, която е
следвало да върне кредитополучателя за 1 месец е значително по-висока -
604,61 лева. Твърди, че Договора въвежда неустойка за кредитополучателя, в
размер - 91,80 лева, почти 20% на заемната сума, в случай че цитираното
задължение за предоставяне на обезпечение не бъде изпълнено. Счита, че
клауза за неустойка и съпоставянето й с естеството на сключения договор за
паричен заем, налага разбирането, че по своето същество последната
3
представлява скрито възнаграждение за кредитора /което последният е
прикрил, обозначавайки го като неустойка. Същевременно, кредиторът не
включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по
кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита за явно кредиторовото очакване, че длъжникът не
би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение, в толкова
кратък срок - 3 дни от сключване на договора. Твърди, че това става ясно и от
погасителния план, като кредитора изначално включва неустойката към
месечната погасителна вноска. Именно предвид гореизложеното, вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и
като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите, но
това не е сторено. Счита, че клаузата за неустойка е нищожна на основание чл.
26 ал. 1 от ЗЗД. Развива съображения, че съгласно разясненията, дадени с ТР
№ 1 от 15. 07. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на
заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на
кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на
неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, почти 20%
от размера на главницата е в разрез с добрите нрави. Счита ,че това е така, тъй
като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение
на кредитора, извън установения годишен процент на разходите. Твърди, че
освен горното клаузата се намира в пряко противоречие с преследваната от
Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна
уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера
на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да
осигури обезпечение, след като кредита е отпуснат, като ако не стори това
дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
4
Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена
преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение,
въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се
сключи договора за кредит. Това задължение за допълнително обезпечение
възниква още при подписване на договора. Счита, че при тези съображения,
целта за която е уговорена процесната неустойка, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което я прави
нищожна, поради накърняване на добрите нрави. Посочва, че според чл. 92
ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват.
Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди. Според договора
неустойката е дължима не при забава на задължението, а при неизпълнение на
задължението да се предостави обезпечение на кредитодателя. Поради
изложеното, счета, че клаузата за неустойка в от договора е нищожна, като
неравноправна, а от друга страна противоречи на добрите нрави. Също така,
тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР, което не е спазено.
Твърди, че в процесния договор е посочен размер на ГПР от 49,65 %,
като този допълнителен разход за такса за експресно разглеждане не е ясно как
се отразява на общия размер на ГПР. Твърди, че ако към посочения в договора
разход за договорна лихва се прибавят и скритите разходи - допълнителната
сума за такса за експресно разглеждане, то общият размер на ГПР на договора
значително ще надхвърли максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК - пет пъти размер на законната лихва. Счита, че това е недобросъвестна
търговска практика, която накърнява добрите нрави. Грешното посочване на
ГПР се приравнява на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
и води до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Твърди,
че договорите са сключени при предварително определени от ответника
клаузи и потребителят е бил лишен от възможността да повлияе върху
съдържанието им. Позовава се на практика на СЕС. Твърди, че при
изчисляване на ГПР с включена такса неустойка, чрез онлайн калкулатор -
https://www.calculator.bg/, се получава ГПР от 908,82 %, което многократно
надвишава законоустановения максимум в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че в
този случай макар и да е посочен размер на ГПР, то същият не отговаря на
5
действителния такъв. Счита, че с оглед всичко изложено сключеният между
страните договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че предвид недействителността на
договора, то на основание чл. 23 ЗПК ищецът е следвало да върне само
главницата по договора за кредит, като всички други платени суми по
договора за кредит, се явяват платени без основание. Счита, че при това
положение общо заплатената сума от ищцата по сключеният Договор за
потребителски кредит № 121321 от 25.01.2021 година е 704,61 лв, при
главница 500 лв. Счита, че заплатената сумата от 204,61 лв. на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД подлежи на връщане, като недължимо платена по
недействително правоотношение.
Моли да бъде прогласен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за недействителен сключеният
между Г. В. Й., с ЕГН ********** и "**" АП, с ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр. ****, бул./ул. ..Г.С.****” № 147, ап. 14,
представлявано от В.Г.С. Договор за потребителски кредит № 121321 от
25.01.2021 година, поради това, че посоченият в договора годишен процент на
разходите не съответства на действителния годишен процент на разходите и не
са посочени компонентите и допусканията, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по договора. Моли при условие на
евентуалност на да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл.13, вр. чл. 23
от Договор за потребителски кредит № 121321 от 25.01.2021 година,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение,
като неравноправна и като противоречаща на добрите нрави. Моли на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗП, да бъде осъден "****" АД, с ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. ****, бул./ул. „Г.С.****” № 147, ап. 14,
представлявано от В.Г.С. да заплати на Г. В. ЙОРПАНОВА, с ЕГН
**********, сумата 204,61 лева /двеста и четири лева и шестдесет и една
стотинки/, представляваща недължимо платени суми по Поговор за
потребителски кредит № 121321 от 25.01.2021 година, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното
заплащане на сумата. Претендира направените по делото разноски, като и
адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който признава исковете. Твърди, че претендираната сума по осъдителният
6
иск е заплатена, ведно с мораторната лихва. Счита, че ответното дружество не
е дало повод за завеждане на делото и моли на основание чл.78, ал.2
разноските да бъдат възложени върху ищеца по делото. Развива множество
съображения и се позовава на съдебна практика. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и
съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
Не е спорно между страните и се установява от Договор за
потребителски кредит № 121321/25.01.2021г., СЕФ, Погасителен план,
Допълнително споразумение № 1 /л.6- 16 от делото/., че на ищцата е
предоставен от ответника кредит в размер на 500 лева, при следните условия:
срок- 30 дни, при преференциален фиксиран годишен лихвен процент- 28, 80
% и годишен процент на разходите- 30,75 %. Предвидена е неустойка при
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на
91,80 лева.
Не е спорно между страните, признава се от ищцата и се установява от
Разписка от 25.01.2021г. /л.16 от делото/, че ищцата е получила от ответника
сумата по заема в размер на 500 лв.
Не се спори между страните, че ищцата е заплатила на ответника сума
от 704,61 лева за погашение по процесния договор за кредит.
Не се спори между страните, установява се от Преводно нареждане от
09.07.2025г., и се признава от ищцата, че ответникът е платил на ищцата
сумата от 208,48 лева, а като основание е посочено настоящото дело.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира
от правна страна следното:
Ответникът е признал исковете, а ищцата чрез процесуалния си
представител е направила искане за постановяване на решение при признание
на иска. Същевременно са представени доказателства за извършено плащане
на исковата сума в хода на процеса. Направеното от ответника изявление не
представлява признание на иска по смисъла на чл. 237, ал. 1 ГПК, а признание
на факт по арг. от чл. 175 ГПК. Налице е признание на фактите, изложени в
исковата молба.
Установи се по делото, че между ответника и ищеца са възникнали
7
правоотношения по Договор за потребителски кредит № 121321/25.01.2021г.
по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора. От събраните по делото доказателства се
установява, че императивно определеното съдържание на договора е налице.
Ответникът е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Процесният договор отговаря на изискванията на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради
което попада в приложното поле на потребителската защита, като приложими
са освен правилата на ЗПК, но и правилата на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно - че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други
разходи.
Настоящият съдебен състав приема, че в случая е налице нарушение на
нормата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит, според
която годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/,
8
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и който се изчислява по формула,
съгласно Приложение 1 към закона, като вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания. Легална дефиниция за "Общ
разход по кредита за потребителя" е дадена от законодателя в Параграф 1, т. 1
от Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит, където е
посочено, че това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
Посочването на размера на ГПР е задължително, тъй като по този начин
се информира потребителя за възможността да съобрази реалната цена на
финансовата услуга, а също и да прецени икономическите последици от
сключване на договора, което ще му даде възможност да направи избор да
сключи или не договора за кредит.
В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски
кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение
№ 1 начин.
Според съда в съдържанието на договора за потребителски кредит е
допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като посоченият ГПР в
размер на 49,65 % е неточен и заблуждава кредитополучателя /потребителя/.
Предвидената в Договор за потребителски кредит № 121321/25.01.2021г. сума
в размер на 91,80 лв. за неустойка за непредоставяне на обезпечение, следва
да се включи в ГПР, съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в противен
случай това ще доведе до съществена разлика в посочения и действително
9
прилагания ГПР, което е равнозначно на непосочването на ГПР по кредита.
В настоящия случай в договора липсва конкретизация относно начина,
по който е формиран посочения процент ГПР /49,7 %/, което води и до
неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин чл. 10, ал. 1 от ЗПК. ГПР е посочен като абсолютна стойност,
при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което не е
позволило на ответника да прецени икономическите последици от
сключването на договора, поради което съдът намира, че той е
недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК.
Невключването в ГПР на сума в размер на 91,80 лв. за неустойка,
оскъпява кредита, още повече, че тази сума е включена в погасителния план с
подписването на същия.
В чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит е предвидено, че
Годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България.
Очевидно е, че посочения в договора за кредит ГПР от 49,65 %, а и
действителния размер на ГПР, определен след включване на сумата за такса за
неустойка надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения, което от своя страна е заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК.
Гореизложеното обосновава извод не само за неравноправен характер на
клаузата касаеща договарянето на такса за експресно разглеждане, но и за
противоречие на договора с императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото в уговорения ГПР не са отразени всички
действителни разходи по кредита. Така потребителят като икономически по-
слабата страна е бил лишен от възможността да извърши информиран избор
за крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти, с което се нарушава принципът на
добросъвестността. Като не е посочил коректно неговата стойност и не е
включил стойността на таксата за експресно разглеждане, кредиторът е
нарушил изискванията на закона, което води до недействителност на цялата
сделка, с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК. В тази хипотеза потребителят
10
следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. На
основание изложеното, предявеният иск чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е
изцяло основателен, по изложените съображения и констатирани
противоречия и заобикаляне на нормите на ЗПК и следва да бъде уважен.
При този изход на спора по предявения главен иск, съдът не дължи
произнасяне по предявения евентуален иск.
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в
друга и начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на
ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника. Ответникът е противопоставил възражение, че сумата
от 219,37 лв. е получена на правно основание - Договор за кредит №
**********/27.07.2020г.
В случая, от признанието на ответника, както и представените
доказателства за това, че е получил общо плащане по Договор за
потребителски кредит № 121321/25.01.2021г. в размер на 704,61 лв. и
доколкото ищецът дължи на основание чл.23 ЗПК само чистата сума по
кредита, която е в размер на 500 лв., то разликата от 204,61 лева се явява
получена от ответника по първоначалния иск без правно основание. По делото
се представиха доказателства за извършено плащане на сумата в хода на
процеса, който факт съдът взема предвид на основание чл.235, ал.3 ГПК,
поради което искът следва да отхвърлен изцяло като погасен чрез плащане в
хода на процеса..
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените по делото разноски за държавна такса в размер
на 90.98 лева.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ минималния
размер по Наредба №1/2004, а именно 400 лв. Съдът намира, че нормата на чл.
11
7, ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери на
адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор
от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №
60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
12
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./.
Като се вземе изхода на спора и гореизложеното, адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено в размер на 400 лв.
По изложените мотиви съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1. т. 10 ЗПК по иска, предявен от Г. В. Й., ЕГН**********, гр.******,
бл.67, вх.Г, ет.2, ап.6 против *****, *******, със седалище и адрес на
управление: гр.****** № 147, ап.14 Договор за потребителски кредит №
121321/25.01.2021г. поради противоречие с нормите на ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Г. В. Й., ЕГН**********, гр.******, бл.67,
вх.Г, ет.2, ап.6 против *****, *******, със седалище и адрес на управление:
гр.****** № 147, ап.14 иск с правно основание чл.55, ал.1, предложени първо
13
ЗЗД ответника да бъде осъден да плати на ищцата сумата от 204,61 лева,
като погасен чрез плащане в хода на процеса.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК *****, *******, със седалище
и адрес на управление: гр.****** № 147, ап.14 ДА ПЛАТИ на Г. В. Й.,
ЕГН**********, гр.******, бл.67, вх.Г, ет.2, ап.6 сумата от 90,98 лв.
направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА *****, *******, със седалище
и адрес на управление: гр.****** № 147, ап.14 ДА ПЛАТИ на адвокат С. С.
Т., личен № ***********, като процесуален представител на Г. В. Й., сумата
от 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по
производството безплатна правна помощ.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
14