№ 1399
гр. Пловдив, 09.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Милена Анг. Левашка Августинова
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20255300501167 по описа за 2025 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от П. В. В., ЕГН **********, чрез
пълномощника си адвокат И. В., против Решение № 4407 от 08.11.2024 г. постановено
по гр.д.№ 19324 по описа за 2023 г. на ПдРС, IX с., с което:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ решенията по т. 1, т. 2, т. 3, т. 4, т. 5, т. 6, т. 7 и т.
8, обективирани в Протокол от 01.07.2021 г. на Общото събрание на Етажната
собственост, находяща се в гр. ***, състояща се от вх. 1 и вх. 2, по предявения от И. Я.
Д., ЕГН **********, с адрес гр. ***, против Сграда в режим на Етажна собственост,
находяща се в гр. ***, състояща се от вх. 1 и вх. 2, представлявана както следва – вх. 1
от „Ариете Хоум 2“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Пловдив, ул. „Арабаконак“ № 1, ет. 5, ап. 14, и вх. 2 - от управителя Д. И. Р. с адрес гр.
***, ***, и против П. В. В., ЕГН **********, с адрес гр. ***, *** (конституиран с
Определение № 8647/15.07.2024 г., постановено по делото, на основание чл. 23, ал. 5
ЗУЕС – ред. ДВ, бр. 14 от 17.02.2021 г.) иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
поради съществуваща привидност, че такива са взети, доколкото не съществува
самостоятелна Етажна собственост, находяща се в гр. ***, състояща се от вх. 2 - при
условията на чл. 8, ал. 2 ЗУЕС.
ОСЪЖДА Сграда в режим на Етажна собственост, находяща се в гр. ***,
състояща се от вх. 1 и вх. 2, представлявана както следва – вх. 1 от „Ариете Хоум 2“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул.
„Арабаконак“ № 1, ет. 5, ап. 14, и вх. 2 - от управителя Д. И. Р. с адрес гр. ***, ***, да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на И. Я. Д., ЕГН **********, сумата от 1 431
1
лв. – разноски в производството по гр.д. № 12689/2021 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, сумата от 1 000 лв. – разноски в производството по гр. д. № 1544/2023 г. на
Окръжен съд – Пловдив и сумата от 1 130 лв. – разноски в производството по гр.д. №
19324/2023 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА П. В. В., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ***, да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на И. Я. Д., ЕГН **********, сумата от 1 000 лв. –
разноски в производството по гр. д. № 1544/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив.
Въззивникът оспорва първоинстанционното решение като недопустимо,
неправилно и незаконосъобразно.Поддържа, че районният съд е дал неправилна
правна квалификация на предявените искове, тъй като се касае за два предявени иска –
главен отрицателен установителен и евентуално конститутивен, а не предявени
множество искове на двата така посочени. Моли въззивният съд да направи
предварителна преценка относно допустимостта на предявените искове.
Твърди се, че от Решение № 50024 от 27.03.2023 г. по гр.д.№ 978/22 г. на ВКС се
налага извод, че нищожността на взетите решения на ОСЕС може да се предяви чрез
установителен иск само при наличието на правен интерес и само в случай, че
протоколът от взетите решения на ОСЕС е бил оспорен по реда на чл.16, ал.9 ЗУЕС.
Поддържа се, че в случая не е налице правен интерес от страна на ищеца да води
установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, нито е
налице от негова страна оспорване на протокола по реда на чл.16, ал.9 ЗУЕС.
Във връзка с изложеното се оспорват ищцовите твърдения, че този протокол е с
невярно съдържание доколкото протоколът не е оспорен от ищеца по реда на чл.16,
ал.9 ЗУЕС в законовоопределения срок. Излагат се доводи, че след като не е била
надлежно проведена от ищеца процедура по чл.16, ал.9 ЗУЕС, то процесният протокол
от проведеното на 01.07.2021 г. ОС на ЕС се е стабилизирал окончателно като
съдържание и обвързва етажните собственици с доказателствена сила относно
отразените в него действия на ОС, т.е. че същият е породил своето правно действие.
Предвид изложеното се посочва съдебна практика относно идентичността на
понятията „стабилизиране“ и „влизане в сила“. Настоява се, че всички възражения
против съдържанието на протокола от проведеното на 01.07.2021 г. ОС на ЕС са
преклудирани, същият е стабилизиран и има обвързваща етажните собственици,
третите лица и съда доказателствена сила. Предвид изложеното се сочи, че е
недопустимо за първи път в хода на съдебната фаза да се оспорва съдържанието на
протокола, поради което не следва да се обсъждат и възраженията срещу
съдържанието му. В тази връзка се възразява, че евентуалният иск по чл.40 ЗУЕС е
недопустим поради непреминатата процедура по чл.16, ал.9 ЗУЕС. Настоява се, че
предявяването както на главния, така и на евентуалния иск при непремината
процедура по чл.16, ал.9 ЗУЕС представлява недопустима форма на заобикаляне на
закона от страна на ищеца и само въз основа на този аргумент исковете са
недопустими. Заключава се, че доколкото в ЗУЕС е предявен специален ред за отмяна
на решенията на ОС, то предявеният от ищеца установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК
във вр. с чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД е изначално недопустим поради липсата на правен
интерес от неговото предявяване. С оглед на изложеното, на основание чл.270, ал.3
ГПК се иска от въззивния съд да прогласи в цялост обжалваното решение като
недопустимо, включително в частта за разноските, както и да присъди адвокатско
възнаграждение на осн.чл.36, ал.2 във вр. с ал.1, т.3 ЗАдв., както и направените
разноски по делото.
2
На следващо място се излагат доводи, че при прекратяване на производството
по главния иск въззивният съд е длъжен да разгледа предявения в условията на
евентуалност конститутивен иск с правно основание чл.40 ЗУЕС. Поддържат се
изложените доводи за липсата на оспорване от страна на ищеца по реда на чл.16, ал.9
ЗУЕС на протокола от проведеното на 01.07.2021 г. ОС на ЕС и неговата стабилизация
по отношение и на предявения в условията на евентуалност иск по чл.40 от ЗУЕС.
Моли се да се прогласи за недопустим искът по чл.40 от ЗУЕС, а в случай, че се
приеме за допустим – същият да се отхвърли като неоснователен, необоснован и
недоказан. Претендира се присъждането на адвокатско възнаграждение на осн.чл.36,
ал.2 във вр. с ал.1, т.3 ЗАдв., както и направените разноски по делото.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от И. Я. Д.,
ЕГН **********, чрез пълномощника адвокат А. П., с който взема становище за
неоснователност на жалбата с искане да се остави без уважение. Оспорват се доводите
за недопустимост на предявения иск за прогласяване на нищожността на обжалваните
решения с позоваване на Решение № 1250 от 18.10.2023 г. по възз.гр.д.№ 1544/2023 г.
на ПдОС като необжалвано и влязло в сила. Оспорват се доводите за липсата на
правен интерес от страна на ищеца за предявяването на иска за прогласяване на
нищожността на решенията на ОС на ЕС с позоваване на съдебната практика на ВКС -
Определение № 98/15.03.2022 г. по ч.гр.д.№ 479/2022 г. на ВКС и др., както и се
релевират доводи за основателността на исковата претенция. Взема се становище по
съображенията в жалбата за недопустимост на исковете поради липсата на проведено
оспорване на протокола от ОС на ЕС по реда на чл.16, ал.9 от ЗУЕС. Твърди се, че
ищецът не оспорва съдържанието на протокола, а незаконосъобразността на взетите
решения, която се установява именно от съдържанието на протокола. Иска се оставяне
на жалбата без уважение. Претендират се разноските по делото.
Не е подаден отговор на въззивната жалба от Сграда в режим на Етажна
собственост, находяща се в гр. ***, състояща се от вх. 1 и вх. 2, представлявана както
следва – вх. 1 от „Ариете Хоум 2“ ЕООД, и вх. 2 - от управителя Д. И. Р..
Постъпила за разглеждане е и частна жалба от П. В. В., ЕГН **********, чрез
пълномощника адвокат И. В., против Определение № 992 от 23.01.2025 г. постановено
по гр.д.№ 19324 по описа за 2023 г. на ПдРС, IX с., с което е оставена без уважение
молбата на въззивника за изменение и допълване на Решение № 4407/08.11.2024 г.,
постановено по делото, в частта му за съдебно-деловодните разноски.
В частната жалба се излагат съображения относно правния интерес на П. В. като
собственик на самостоятелен обект, намиращ се във вх.2 на процесната сграда, за
подаването на молба за изменение на решението в частта за разноските. Моли се за
отмяна на атакуваното определение и вместо него първоинстанционното решение да
бъде изменено в частта за разноските, както следва:
по отношение на сумата от 1431 лева, представляващи разноски в
производството по гр.д.№ 12689/2021г., ПдРС, като се приеме, че същите не се дължат
от ЕС;
по отношение на разноските, които въззивникът и ЕС са осъдени да се заплатят
пооделно на въззиваемата страна за производството пред Окръжен съд Пловдив, IX
гр.с. в размер на 1000 лева, представляващи разноски за един адвокат, като се приеме,
че същите не дължат посочените разноски или се допълни първоинстанционното
решението с осъждането на въззиваемата пред Окръжен съд Пловдив, IX гр.с. страна
да заплати на адвоката на въззивника сумата от 1000 лева на осн.чл.36, ал.2 във вр. с
3
ал.1, т.3 ЗАдв.;
по отношение на присъдените разноски от 1000 лева на ищеца по гр.д.№
19324/2023 г., ПдРС, представляващи разноски за един адвокат, която сума е осъдена
да заплати ЕС, да се приеме, че не се дължи поради липсата на доказателства за
направата на посочените разноски от ищеца по делото и се допълни
първоинстанционното решението с осъждането на ищеца по делото да заплати на
адвоката на въззивника сумата от 1000 лева на осн.чл.36, ал.2 във вр. с ал.1, т.3 ЗАдв,
представляващи разноски за осъществена защита по предявения при условията на
евентуалност иск по чл.40 ЗУЕС. Претендира се присъждането на разноски. Прави се
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
С подадения писмен отговор на частната жалба от И. Я. Д., чрез пълномощника
адвокат А. П., се оспорва същата. Излагат се доводи за недопустимост, а по същество
за неоснователност на частната жалба. Иска се оставянето на частната жалба без
разглеждане в частта й, подадена от името на ЕС като недопустима, а в останалата й
част да бъде оставена без уважение като неоснователна.
Не е постъпил отговор на частната жалба от Сграда в режим на Етажна
собственост, находяща се в гр. ***, състояща се от вх. 1 и вх. 2, представлявана както
следва – вх. 1 от „Ариете Хоум 2“ ЕООД, и вх. 2 - от управителя Д. И. Р..
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
По въззивната жалба срещу Решение № 4407/ 08.11.2024 г. по гр.д.№
19324/2023 г. на ПдРС, IX с.:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на И. Я. Д.
против Етажна собственост в сграда с административен адрес: гр. ***, вх.1 и вх.2, с
която е предявил главен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността
на приетите решения по т. 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7 и 8 на Общото събрание на ЕС на вх. 1 и вх.
2 от секция Д на сграда с административен адрес: гр. *** от 01.07.2021г. и евентуален
иск по чл. 40 от ЗУЕС за отмяна на атакуваните решения по т. 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7 и 8 на
Общото събрание на ЕС на вх. 1 и вх. 2 от секция Д на сграда с административен
адрес: гр. *** от 01.07.2021г. поради тяхната незаконосъобразност.
Ищецът се легитимира като собственик на самостоятелен обект – ателие Д2-01,
находящо в секция „Д“ на жилищен комплекс в гр. ***. Твърди, че жилищната сграда
е била проектирана и изпълнена с обекти за обществено обслужване и гаражи на
партера с общ поземлен гараж с две двупосочни входно-изходни рампи и максимален
брой паркоместа. Твърди, че са обособени шест отделни секции, разположени по
правилата и с отстояния, изискуеми при комплексно застрояване, отразени като
секции„А“, „В“, „С“, „D“, „Е“, „F“.
На 01.07.2021г. било проведено общо събрание на собствениците на
самостоятелни обекти в етажната собственост на секция Д, състояща се от два входа –
вход 1 и вход 2, с административен адрес гр. ***, по предварително обявен ред:1.
4
Вземане на решение за разделяне на етажните собственици на входове 1 и 2 на
сградата; 2. Вземане на решение за одобряване на определените по реда на чл. 17, ал. 4
и ал. 5 от ЗУЕС идеални части; 3. Вземане на решение за прекратяване по взаимно
съгласие на сключения на 24.07.2019г. между „Ариете Хоум“ ЕООД и общото събрание
на етажната собственост на вх. 2 на сградата, договор за възлагане на услуга
„Професионален домоуправител“; 4. Вземане на решение за упълномощаване на лице,
което да подпише споразумението за прекратяване по взаимно съгласие на сключения
на 24.07.2021г. договор между „Ариете Хоум“ ЕООД и общото събрание на етажната
собственост; 5. Вземане на решение по чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС правомощията на
управителния съвет /управителя/ да бъдат възложени на юридическо лице, което не е
собственик на самостоятелен обект в етажната собственост; 6. Вземане на решение по
чл. 19, ал. 8 ЗУЕС за одобрение съдържанието на договора за възлагане, който ще бъде
сключен с юридическо лице по чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС; 7. Вземане на решение за избор
на лице, което да сключи договора с избраното по чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС юридическо
лице; 8. Други.
Ищецът твърди, че взетите решения на ОС на ЕС от 01.07.2021 г. по т. 1, т. 2, т.
3, т. 4, т. 6, т. 7 и т. 8 са нищожни поради следното: Твърди, че сградата, в която е
разположена процесната ЕС се състояла от шест отделни секции. В двете хоризонтално
разположени в план секции – към дъното на парцела са били ситуирани
срещуположно една на друга двете двупосочни рампи за подземния гаражи, които са
покрити и са в обема на сградата. Входовете на подземното паркиране се затваряли с
ролетни врати на ниво терен. Подземният паркинг бил общ за всички секции. Към
всяка секция от страна на паркинга имало вход от стълбище, което позволявало
неограничен достъп до цялата сграда. Това изключвало автономността на входовете и
секциите в жилищната сграда, тъй като чрез паркинга е бил възможен достъп до всеки
един от тях. Поради това, независимо от отделно обособените секции и входове,
самата сграда била свързана в едно конструктивно цяло.Съгласно таблицата за
площообразуване на секция „Д“ двата входа представлявали една етажна собственост.
Поради това с взетото решение по т. 1 за отделянето на вход 2, като отделна ЕС, бил
бил създаден правен субект, който не отговарял на законовите изисквания. Ищецът
твърди, че при установената липса на необходимите изискуеми законови предпоставки
за отделяне на вход 2, като отделна ЕС, взетото решение по т.1 било
незаконосъобразно и нищожно и като такова следвало да бъде отменено. Предвид
изложеното се твърди, че предпоставките за приемане на други стойности на
идеалните части от общите части на ЕС не били налице, с което обосновава
нищожността на взетото решение по т.2. По отношение на последното и се твърди, че
нямало данни дали при вземане на това решение присъстващите собственици от входа
са представлявали най-малко 2/3 съгласно чл. 17, ал. 6 от ЗУЕС. С липсата на
легитимен орган на управление се обосновава твърдението за недействителност и на
всички приети решения ОС на ЕС от 01.07.2021 г.
Ищецът излага доводи за незаконосъобразност на решенията на ОС на ЕС.
Твърди, че е налице порок при свикването на ОС на ЕС, тъй като не било установено
поне седем дни преди провеждането му да е поставена покана, подписана от
управителя или лицата по чл. 12, ал. 1 и ал. 2 от ЗУЕС, съдържаща изискуемите
реквизити. Твърди за липсата на кворум за провеждането на ОС на ЕС на 01.07.2021г.,
тъй като дори и след отлагането на събранието с един час съгласно чл.15, ал.2 ЗУЕС
присъстващите етажни собственици не са формирали необходимия кворум от
минимум 33 % ид. части от общите части на Етажната собственост на секция Д – вход
5
1 и вход 2, като на същото не са присъствали собственици на самостоятелни обекти
/гаражи или апартаменти/, чиято принадлежност е към вх. 1 на сградата, както било
отбелязано в самия протокол. При установяване на необходимия кворум за
провеждането на общото събрание били взети предвид само общите части на
присъстващите собственици на вх.2, които не били достатъчно да формират
изискуемото присъствие. Още повече, че десет от собствениците на 12 самостоятелни
обекта били представлявани от десет пълномощника, чиято представителна власт и
пълномощия се оспорва. Оспорва се качеството на собственици на присъстващите
лица, както и на представляваните лица на процесното ОС. Твърди, че решенията по т.
5, т. 6 и т.7 са незаконосъобразни, тъй като били взети при липса на изискуемия
кворум от 67 на сто идеални части от общите части на ЕС. Относно решенията по т.
8.1, т. 8.2, т. 8.3, т. 8.6 ищецът твърди, че са взети извън обявения дневен ред и като
такива се явяват незаконосъобразни. По този начин било нарушено правото на
собствениците на самостоятелни обекти в ЕС да бъдат информирани за решенията,
които следва да бъдат взети и касаят пряко техните интереси, за да осигурят
присъствие или представителство.Решението по т. 8.1 касаело прекратяване и
оттегляне на функциите на управител на ЕС на „Ариете Хоум 2“ ЕООД. Решението по
т. 8.2 засягало предаването на наличните и държани от управителя „Ариете Хоум 2“
ЕООД касови наличности и документи. Решението по т. 8.3 пряко засягало
имуществената сфера на ЕС, тъй като касаело размера на вноските, които правели
етажните собственици за поддържане на общите части. Решението по т. 8.6 също
засягало имуществени интереси на собствениците и конкретно на ищеца, на който
било предоставено право на ползване на общи части срещу заплащане на обезщетение,
което било платено изцяло и еднократно на етажната собственост.Премахването на
изградения строеж пред входната врата на неговия апартамент освен това не било от
компетентността на ОС в този му състав.Това решение било достатъчно съществено, за
да бъде обявено и гласувано като отделно решение, а не в т. „Други“.Предвид
възмездния характер на предоставеното му право на ползване ОС на ЕС следвало да
обсъди и вземе решение за възстановяване на платената от него сума, поради което
решението се явявало незаконосъобразно и като такова следвало да бъде отменено.
С Определение № 8647 от 15.07.2024 г. на осн.чл.23, ал.5 ЗУЕС е конституиран
П. В. В., собственик на самостоятелен обект в ЕС, в качеството му на ответник в
производството.
С обжалваното решение районният съд е разгледал предявения главен иск при
спазването на задължителните указания в Решение № 1250/18.10.2024 г. по гр.д. №
1544/2023 г. на ПОС, с което е било обезсилено Решение № 772 от 23.02.2023 г. по гр.
д. № 12689/2021 г. на Районен съд – Пловдив, постановено при първоначалното
разглеждане на правния спор от районния съд.
След преценка на доказателствената съвкупност районният съд е достигнал до
извода, че не са били налице предпоставките по чл. 8, ал. 2 ЗУЕС за отделяне на вх. 2
в самостоятелна Етажна собственост. Според районния съд въпреки провеждането на
ОС на ЕС от 01.07.2021 г. на двата входа, решенията са взети с мнозинство от
собствениците на съответните ид.ч. от общите части на вх. 2, т.е. от нелегитимна ЕС, с
което е създадена привидност, че такива решения са взети. По изложеното районния
съд е постановил решение, с което е прогласил нищожността на атакуваните
решенията на ОС на ЕС.
С оглед уважаването на главния иск районният съд не е разгледал предявения
6
при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 40 ЗУЕС.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно като постановено от надлежен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
подписано е и волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе
нейното съдържание.
Настоящият съдебен състав намира атакуваното съдебно решение за допустимо,
тъй като е налице право на иск, което е надлежно упражнено и съдът се е произнесъл
по спорното право, така, както е въведено с исковата молба.
Неоснователни са доводите на въззивника за недопустимост на решението на
районния съд.
Обжалваното решение е постановено след повторно разглеждане на делото от
първостепенния съд след като с Решение № 1250/18.10.2024 г. по гр.д. № 1544/2023 г.
на Окръжен съд – Пловдив е обезсилено Решение № 772 от 23.02.2023 г. по гр. д. №
12689/2021 г. на Районен съд – Пловдив и делото е върнато за ново разглеждане от
друг състав на районния съд. С въззивното решение е преценена допустимостта на
предявения главен иск, поради което са дадени задължителни указания при новото
разглеждане съдът да се произнесе по главния иск за установяване нищожност на
процесните решения на ОС на предявеното от ищеца основание, като разгледа
предвидените в закона предпоставки – наличието на обособеност, при която отделен
вход дава достъп само до част от индивидуално притежаваните обекти, които
единствено обслужва, доколкото само при липса на такава обособеност би се стигнало
до привидност, че е взето решение от общо събрание, докато в действителност не
съществува етажна собственост при условията на чл. 8, ал. 2 ЗУЕС. Посочено е, че ако
искът за нищожност се приеме за неоснователен, съдът следва да се произнесе по
евентуалния иск по чл. 40 ЗУЕС, при преценка, че е предявен в 30-дн. срок по ал. 2 на
чл. 40 ЗУЕС и като съобрази, че законосъобразността на атакуваните решения се
преценява с оглед само изрично наведените от ищеца пороци относно процедурата по
свикване или провеждане на общото събрание или материалната законосъобразност на
решенията, като в производството по чл. 40 ЗУЕС съдът не може служебно да прилага
императивни правни норми, освен ако се касае до нарушение на общ принцип или
констатира наличие на злоупотреба с право.
Настоящият въззивен състав напълно споделя изводите в решението по гр.д. №
1544/2023 г.,ПдОС, за допустимост на главния иск, с който се претендира прогласяване
на нищожността на атакуваните решения на ОС на ЕС от 01.07.2021 г.
Искът за установяване нищожността на атакуваните решения е основан на
твърденията, че не са налице предпоставките на чл.8, ал.2 от ЗУЕС за обособяването
на вх.2 от секция Д като самостоятелна ЕС, поради което решенията не съставляват
такива взети от легитимна ЕС. Твърденията на ищеца, съставляващи основанието на
главната искова претенция, отговарят на хипотезата на създадена привидност за взето
решение от ЕС, по отношение на която не са налице условията на чл. 8 ЗУЕС
(наличието на обособеност, при която отделен вход дава достъп само до част от
индивидуално притежаваните обекти, които единствено обслужва). Тази хипотеза е
изрично възприета в съдебната практика като такава, при която е допустимо
7
предявяване на иск за нищожност на решение на общо събрание на етажна
собственост извън срока и по реда с иска по чл.40 ЗУЕС. Приема се, че извън срокът
по чл. 40 ЗУЕС нищожност на решение на общо събрание на етажна собственост (чрез
иск при наличие на правен интерес или преюдициално по друг спор) може да се
установява, само ако са наведени твърдения, че формално е създадена привидност за
взето решение. Такива биха били случаите, в които е взето решение на общо събрание
по реда на ЗУЕС, независимо, че той е неприложим, тъй като е налице изключението
по чл. 2 или чл. 3 ЗУЕС или е регистрирано и не е прекратено сдружение на етажните
собственици, в което участват всички етажни собственици, ако общото събрание е
упражнило правомощие, което не произтича от чл. 11 и чл. 33 ЗУЕС или липсва взето
решение, въпреки че такова е отразено в протокола на общото събрание (и ако
протоколът е оспорен в срока по чл. 16, ал. 9 ЗУЕС), както и когато не са налице
условията на чл. 8 ЗУЕС (наличието на обособеност, при която отделен вход дава
достъп само до част от индивидуално притежаваните обекти, които единствено
обслужва). Извън хипотезата на привидност за взето решение на общото събрание,
пороци на същото, независимо дали водят до нищожност (включително и поради
противоречие с императивни правни норми) или до незаконосъобразност на
решението, могат да се установяват само чрез иска по чл. 40 ЗУЕС, но не и чрез иск за
нищожност на решението на ОС или преюдициално при спор, свързан с изпълнение
решение на общото събрание, предявени извън срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС.
Посоченото не важи в хипотеза, в която изпълнението на решението на общото
събрание би довело до нарушение на правен принцип или би съставлявало злоупотреба
с право. ( в този смисъл Решение № 50024 от 27.03.2023 г. на ВКС по гр. д. №
978/2022 г., II г. о., ГК; Определение № 4125 от 17.09.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. №
3195/2025 г., II г. о., ГК.).
Предвид изложеното въззивникът неоснователно оспорва допустимостта на
главната искова претенция с позоваването на Решение № 50024 от 27.03.2023 г. по гр.д.
№ 978/22 г. на ВКС, тъй като с разясненията в същото не се отрича допустимостта на
главния иск, а напротив същата се обосновава. Некоректно се тълкуват мотивите на
решението и се настоява, че допустимостта на главния иск е обусловена от
оспорването на протокола от взетите решения на ОС на ЕС по реда на чл.16, ал.9
ЗУЕС. Подобен извод не може да се изведе, тъй като в разглеждания случай не се
твърди липсата на взето решение, въпреки неговото отразяване в протокола, а
приемането на решение от ЕС, каквато няма предвид липсата на предпоставките за
обособяването на такава по чл.8, ал.2 ЗУЕС, т.е. че не налице взети решения от ЕС.
Неоснователно се оспорва правният интерес на ищеца да претендира
нищожността на решенията на ОС на ЕС, доколкото същият е и етажен собственик и
като такъв те пряко го засягат. Следва да се каже, че в съдебната практика се признава
не само правния интерес на етажните собственици, какъвто е и ищецът, за
предявяването на установителен иск за прогласяване нищожността на решенията на
ОС на ЕС, но и на всички останали лица, които могат да обосноват правен интерес. (
съгласно Определение № 98 от 15.03.2022 г. по гр. дело № 479/2022 г. на ВКС, IV
гр.д.)
Пространствено във въззивната жалба се излагат съображения за
доказателствената стойност на протокола от взетите решения от ОС на ЕС, доколкото
същият не е оспорен съгласно чл.16, ал.9 от ЗУЕС. По делото не се твърди и не се
установява да е бил оспорен протоколът в срока и по реда на чл.16, ал.9 ЗУЕС, поради
което същият се е стабилизирал като съдържание. Дори и последното да се установява,
8
неоспорването на протокола в срока и по реда на чл.16, ал.9 ЗУЕС е без правно
значение за допустимостта на главния иск в настоящото производство. Следователно
неоснователно се настоява, че главният иск е недопустим поради непремината
процедура по чл.16, ал.9 от ЗУЕС, доколкото този факт е ирелевантен относно неговата
допустимост.
Недопустимостта на главния иск не се извлича от цитираната в жалбата съдебна
практика, обективирана в Определение № 4176/20.09.2024 г. по ч.гр.д.№ 2689/2024 г.
на ВКС и др., доколкото със същата е даден отговор на въпроса относно
допустимостта на иск за прогласяване нищожност на взети от ОС на ЕС решения
поради противоречие със закона, заобикалянето му и поради нарушение на добрите
нрави, както и поради злоупотреба с права, които съставляват различни основание за
нищожност на решенията на ОС на ЕС от твърдяното по настоящото дело. В този
смисъл доводите на въззивника, формирани въз основа на посочената в жалбата
съдебна практика, че искът за нищожност по чл.124, ал.1 ГПК във вр.с чл.26, ал.1, пр.1
ЗЗД е недопустим предвид специалния ред по реда на ЗУЕС, са неотносими към
предявения в настоящото производство главен иск. С предявения в това производство
главен иск се претендира нищожност на решенията на ОС на ЕС на различно
основание от коментираните в цитираната практика на ВКС, т.е. нищожност поради
привидно взети решения от ОС на ЕС предвид липсата на условията по чл.8, ал.2 от
ЗУЕС, за установяването на който порок е допустимо предявяването на иск за
нищожност съгласно Решение № 50024 от 27.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 978/2022 г.,
II г. о., ГК; Определение № 4125 от 17.09.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3195/2025 г., II г.
о., ГК. Именно и според последните извън хипотезата на привидност за взето решение
на общото събрание, пороци на същото, независимо дали водят до нищожност
(включително и поради противоречие с императивни правни норми) или до
незаконосъобразност на решението, могат да се установяват само чрез иска по чл. 40
ЗУЕС, но не и чрез иск за нищожност на решението на ОС или преюдициално при
спор, свързан с изпълнение на решение на общото събрание, предявени извън срока по
чл. 40, ал. 2 ЗУЕС.
Въззивникът твърди недопустимост на решението поради неправилно
определена правна квалификация на главния иск. Съгласно приетото в мотивите на
Тълкувателно решение № 2/2011 г. от 29.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС правната
квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него
решение само когато с последното решаващият съд е нарушил правилата на
диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от
страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато
липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата
претенция, с която е сезиран, обуславя правилността на решението му. В настоящия
случай, въпреки общото посочване, че са предявени обективно съединени искове по
чл.124 от ГПК, първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на диспозитивното
начало, тъй като се е произнесъл по въведените от ищеца с исковата молба основание и
петитум на иска.
Предвид горното и на основание чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде
проверена правилността на решението по изложените във въззивната жалба
оплаквания, като въззивният съд се произнесе по правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да
се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи на районния съд,
9
по отношение на които липсват оплаквания от страните, т.е. настоящата инстанция не
може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни
възражения в този смисъл от страните по делото.
В производството не е налице спор, че е ищецът е собственик на самостоятелен
обект в сграда с идентификатор № 56784.514.9516.4.48 по КККР на гр. Пловдив,
представляващ ателие D2-01, находящо се в сграда № 4 с адрес гр. ***, ведно с 2, 02 %
ид.ч. от общите части на сградата Секция D, представляващи 11, 57 кв.м, съгласно
представения в производството титул за собственост.
По делото няма спор, че на 01.02.2021 г. е проведено Общото събрание на
Етажната собственост на самостоятелни обекти във вх.1 и вх.2 на сграда, намираща се
в режим на етажна собственост и находяща се на административен адрес: гр. ***, на
които са взети решенията – оспорени с исковата молба като нищожни поради
създадена привидност на вземането им от ЕС.
Конкретно се установява, че първо е взето решение по т.2 от обявения дневен
ред, с което са одобрени определените по реда на чл.17, ал.4 и ал.5 ЗУЕС идеални
части от общите части на вход 2 на сградата, т.нар. Таблица за площообразуване,
обетивирана в протокола. С оглед на така взетото решение относно общите части на
вх.2, които формират 100 %, в протокола е посочено, че всички последващи решения
на общото събрание ще бъдат взимани с мнозинство според изискванията на ЗУЕС,
като това мнозинство за решенията ще бъде изчислявано съгласно определените по
реда на чл. 17, ал. 4 и ал. 5 ЗУЕС идеални части от общите части на вход 2 на сградата.
Последвало е вземането на следните решения от ОС на ЕС: 2. Учредяване на
отделна ЕС на вх. 2 на сградата като форма на управление на част от сградата, като по
този начин управлението на сградата ще се осъществява във всеки отделен вход, т.е.
всеки от входовете – 1 и 2 на сградата, ще има отделно управление; 3. Да не се
прекратява по взаимно съгласие сключения на 24.07.2019 г. между „Ариете Хоум 2“
ЕООД и ОС на ЕС на вх. 2 на сградата договор за възлагане на услуга „Професионален
домоуправител“, като договорът се остави да изтече на 24.07.2021 г.; 4. Пристъпване
към разглеждане на предложение по т. 8 „Други“ за избор на юридическо лице, което
ще осъществява функциите на управител на Етажната собственост; 5. Избор на „Вход
Мениджър“ ЕООД за юридическо лице, което ще осъществява функциите на
управител на ЕС на вх. 2 и за сключване на договор с това дружество; 5.
Правомощията по ЗУЕС на управителя на ЕС да бъдат възложени на „Вход
Мениджър“ ЕООД; 6. Одобряване на съдържанието на договора за възлагане на
правомощията по ЗУЕС на управителя, който ще бъде сключен с „Вход Мениджър“
ЕООД; 7. Упълномощаване на И. В. да сключи на 01.08.2021 г. с „Вход Мениджър“
ЕООД договор за възлагане на правомощията по ЗУЕС на управителя: 8.1. „Ариете
Хоум 2“ ЕООД да преустанови да изпълнява функциите на управител на вх. 2 на
сградата, считано от 01.08.2021 г.; 8.2. Упълномощаване на И. В., П. В. и Б.К. до
началото на м. август 2021 г. да подпишат с „Ариете Хоум 2“ ЕООД приемо-
предавателен протокол по отношение на касата на ЕС, както и във връзка с решението
по предходната точка да подпишат приходно-разходни документи; 8.3. От всички
собственици на самостоятелни обекти да бъде събирана сума от 16 лв.,
представляваща размера на ежемесечната вноска, която ще прави всеки собственик на
самостоятелен обект – апартамент, която сума се отнася до разходите за управление и
поддържане на ОС на сградата и която ще бъде заплащана на „Вход Мениджър“
ЕООД. 8.4. Избор на И. В. и З.В. за лица, които да извършват проверка на водената от
10
„Ариете Хоум 2“ ЕООД каса на ЕС, както и да отчетат резултатите от нея в срок до
31.07.2021 г.; 8.5. Констатиране, че на ОС управителят „Ариете Хоум 2“ ЕООД
представя доклад; 8.6. Собственикът на апартамент 1 на вх. 2 И. Я. Д. да премахне
изградения пред входната врата на неговия апартамент строеж – представляващ П-
образно иззидани тухли с поставена входна врата, като възстанови в пълна степен
нанесените щети по отношение на вида и състоянието на общите части на вх. 2 на
сградата, а именно – части от две срещуположни стени, таван и площадка.
Предвид взетите решения и въззведеното основание за нищожност на същите,
поставеният пред въззивният съд въпрос е относно наличието на условията по чл.8,
ал.2 от ЗУЕС за обособяването на самостоятелна ЕС за вход 2 от секция Д на
процесната сграда.
Разпоредбата на чл.8, ал.2 от ЗУЕС предвижда, че когато сградата е с повече от
един вход, управлението може да се осъществява във всеки отделен вход. Това
управление обхваща и общите части на сградата, прилежащи към самостоятелните
обекти на съответния вход.
По приложението на правната норма е установена съдебна практика, според
която разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЗУЕС намира приложение, когато в сграда с
множество самостоятелни обекти съществуват два и повече входове, всеки от които
осигурява достъп до част от самостоятелните обекти. Приема се, че тъй като тази обща
част осигурява достъп и обслужва само част от самостоятелните обекти /а не всички/,
това е основание управлението й да се извършва от самостоятелна етажна собственост,
учредена от собствениците на обектите в сградата, които тя обслужва. Именно
наличието на обособеност/относителна самостоятелност, при която отделният вход
дава достъп само до част от индивидуално притежаваните обекти - които и единствено
обслужва /респективно не обслужва и други части/обекти на сградата/, би позволило
ефективно самостоятелно управление съобразно чл. 8, ал. 1 ЗУЕС на съответните
общи части от отделената етажна собственост и спазване на взетите от нея решения и
правила за вътрешен ред ( в този смисъл Решение № 53 от 11.03.2016 г. на ВКС по гр.
д. № 4753/2015 г., III г. о., ГК).
Видно от представената по делото таблица за разпределение, в секция D на
обектите на ул. „Знаме“ № 4, обектите са разположени на 7 етажа, които са обособени
в два входа – вх. D1 и вх. D2, както и сутерена участва с площта на двете стълбищни
клетки от 62, 80 кв.м., които са включени в общите части.
В първоинстанционното производство е прието заключение на СТЕ, от което се
установява, че всеки вход в жилищен комплекс в УПИ II-220, 226, жилищно и
обществено застрояване в кв. 445 по плана на кв. „Зеленчукова борса“ в гр. ***, има
достъп до подземно ниво с гаражи на кота -3,30, което е решено като общо
пространство с два входа и изхода за автомобили и с достъп от стълбищна клетка и
асансьор на всяка една от жилищните секции, като достъпът и пешеходен и за
автомобили е електронно регулиран. Посочено е, че са обособени над 25 броя
паркоместа. Вещото лице е установило, че подземното ниво на кота -3, 30 съответства
на тип част „Архитектурна“ за обект жилищен комплекс в УПИ II-220, 226, жилищно
и обществено застрояване в кв. 445 по плана на кв. „Зеленчукова борса“ в гр. ***.
Експертизата е установила, че собствениците на самостоятелни обекти в секция „Д“,
съответстваща на сграда с идентификатор № 56784.514.9516.4 имат достъп до
подземното ниво на кота - 3, 30 от стълбище и асансьор на всеки един от входовете.
Според вещото лице, цялото подземно ниво на кота – 3, 30 е един общ подземен
11
паркинг, който няма как да бъде разделен на части, тъй като е така функционално
организиран с одобрения проект. Посочено е, че подземното ниво обхваща територия
извън контура на жилищните тела, както и под пространството между тях – с напълно
оползотворяване на площта.
Въз основа на посочената доказателствена съвкупност, районният съд е приел,
че в сградата има подземно ниво, в което са обособени паркоместа, като подземното
ниво е функционално свързано с двата входа на сградата, като нивото на кота – 3, 30 е
предвидено така по одобрения Архитектурен проект при изграждане на сградата.
Посочил е, че до подземното ниво с паркоместа достъп е осигурен и от двата входа на
сградата чрез стълбищна клетка и асансьор – за всеки вход, но последното не е
разделено, съотв. не е обособена част, която да обслужва всеки един от двата входа.
Районният съд е приел за безспорно, че всеки вход от сградата осигурява
самостоятелен достъп до обектите в този вход, но е заключил, че доколкото обаче
сградата в режим на ЕС не е съвкупност единствено от самостоятелните обекти в нея и
общите части, осигуряващи достъп до тези обекти, а в последната е изграден общо за
цялата сграда ниво на кота - 3,30, което обслужва и двата входа, не може да се приеме,
че е налице функционална обособеност, даваща възможност за самостоятелно
управление на всеки един вход и обособяването му в отделна Етажна собственост.
Първоинстанционният съд е заключил, че не са били налице предпоставките по
чл. 8, ал. 2 ЗУЕС за отделяне на вх. 2 в самостоятелна Етажна собственост, поради
което оспорените решения са взети от нелегитимна Етажна собственост като е
създадена привидност, че такива решения са взети.
Против така възприетите от районния съд фактически и правни изводи за
основателност на главната искова претенция не са изложени конкретни доводи във
въззивната жалба.
След самостоятелна преценка на доказателствената съвкупност въззивният съд
намира за установено по делото, че не е налице функционална обособеност на
процесния вход 2 предвид общо ползваното подземно ниво на кота - 3,30, което
обслужва и двата входа. По делото не може да се заключи, че вход 2 е обособен по
начин, по който да бъде самостоятелно управляван в съответствие с разпоредбата на
чл. 8, ал. 1 от ЗУЕС. Следователно не се установяват предпоставките на чл. 8, ал. 2 от
ЗУЕС за обособяването на самостоятелна ЕС на вх.2, поради което оспорените
решения са привидно взети от ЕС и като такива са нищожни.
Ето защо, главният иск за прогласяване нищожността на решенията, взети от ОС
на ЕС на сграда с административен адрес: гр. ***, вх.1 и вх.2, проведено на 01.07.2021
г. се явява основателен и следва да бъде уважен.
Предвид основателността на главния иск, не са налице условията за разглеждане
на предявения при условията на евентуалност иск по чл.40, ал.1 ЗУЕС, респективно и
за произнасяне по възведените оплаквания за неговата недопустимост и
неоснователност.
Предвид изложеното, въззивният съд намира обжалваното решение за
правилно, фактическата обстановка е правилно установена от районния съд и напълно
се подкрепя от събраните по делото доказателства. Споделят се изводите на районния
съд за начина, по който следва да се ценят събраните по делото доказателства, както и
правните изводи, които те обосновават, поради което на осн.чл.272 от ГПК въззивният
съд препраща към същите.
12
Ето защо, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.
По отношение на частната жалба срещу Определение № 992 от 23.01.2025 г.
постановено по гр.д.№ 19324 по описа за 2023 г. на ПдРС, IX с.:
Частната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима.
С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на П. В. за
изменение и допълване на Решение № 4407/08.11.2024 г., постановено по делото в
частта му за съдебно-деловодните разноски.
Определението е правилно.
Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната
инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Цитираната разпоредба
визира поначало два вида актове - такива по съществото на спора пред съответната
инстанция и такива, които турят край на производството пред нея поради наличие на
процесуални пречки и недопустимост на процеса. Това разбиране на законодателя,
изяснено в последователната практика на ВКС по присъждане на разноски, има своето
логично основание в това, че отговорността за разноски се определя съобразно
крайния изход на спора между страните. Ако разноските са направени в отделно,
макар и процесуално свързано с основното, производство, разноските по него се
присъждат от съда /инстанцията/, пред който приключва основният материалноправен
спор между страните или се прекратява производството като недопустимо. В първия
случай съдът в съответната инстанция се произнася за разноските с решението по
съществото на спора, а във втория - с определението, с което прекратява
производството по спора. ( в този смисъл Определение № 41 от 23.03.2021 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 3311/2020 г., I г. о., ГК; Определение № 720 от 19.02.2024 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 2739/2023 г., II г. о., ГК).
При съобразяване с посочените разяснения въззивният съд намира, че след като
с обжалваното решение районният съд се е произнесъл по съществото на
материалноправния спор и е уважил предявения главен иск, правилно е приел, че
следва да бъде ангажирана отговорността на ответните страни за разноските в
производството на осн.чл.78, ал.1 ГПК. Тези разноски съставляват както сторените по
гр.д. № 19324/2023 г., ПдРС, така и направените в предходно образуваните по гр.д. №
12689/2021 г., ПдРС, и по в.гр. д. № 1544/2023 г., ПдОС. Предвид изложеното,
правилно е осъдена ЕС като ответна страна по гр.д.№ 12689/2021 г., ПдРС, да заплати
направените от ищеца разноски от 1130 лева, което задължение на ЕС не се
опровергава от наведените доводи в частната жалба за обезсилване на решението по
посоченото дело. Както се посочи, присъждането на разноските е обусловено от изхода
на делото при разрешаването на материалноправния спор, което обосновава и
отговорността на ответната ЕС съгласно чл.78, ал.1 ГПК, а не от обезсилването на
решението.
Изложеното обосновава и отговорността на ЕС и на П. В. за сторените разноски
от ищеца по в.гр. д. № 1544/2023 г., ПдОС, на осн.чл.78, ал.1 ГПК с оглед уважаването
на главната искова претенция. Неоснователно се настоява, че въззивното решение по
в.гр. д. № 1544/2023 г., ПдОС, е постановено въз основа на въззивните жалби на ЕС и
П. В.. С това въззивно решение не е приключен материалноправния спор, поради
13
което и доколкото разноските, включително направените такива в процесуално
свързаните с основното производство дела, се присъждат при разрешаването на спора
и съобразно неговия изход, правилно е постъпил съдът при постановяването на
крайния съдебен акт по гр.д. № 19324/2023 г., ПдРС. Следователно неоснователно е и
искането за присъждането на разноски на пълномощника на въззивника по в.гр. д. №
1544/2023 г., ПдОС, на осн.чл.36, ал.2 във вр. с ал.1, т.3 ЗАдв. предвид изхода на
делото.
Неоснователно се оспорва отговорността на ЕС за сторените разноски за
адвокатско възнаграждение от ищеца по гр.д. № 19324/2023 г., ПдРС. От представения
договор за правна защита и съдействие от 28.02.2024 г. на л.161 по гр.д. № 19324/2023
г., ПдРС, се удостоверява договарянето и заплащането в брой на адвокатското
възнаграждение в размер от 1000 лева от ищеца. Посоченият договор е прикрепен и
номериран по делото съгласно изискването на чл.82, ал.6 от Правилника за
администрацията в съдилищата, поради което дори и да не е отразено представянето
му в протокола от с.з., същият е надлежно приложен и удостоверява направата на
разноските за адвокатско възнаграждение.
Не следва да бъде уважавано искането за допълване на първоинстанционното
решение с присъждането на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител
на П. В. на осн.чл.36, ал.2 във вр. с ал.1, т.3 ЗАдв за осъществената защита по
предявения при условията на евентуалност иск по чл.40 ЗУЕС.
Според съдебната практика, при евентуалното съединяване на искове срещу
един ответник – съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си по главния
иск, и ако го уважи, той изобщо не се произнася по евентуалния иск, като в тези
случаи право на разноски има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, като
ответникът му дължи разноските, направени както по повод уважения главен иск, така
и по повод неразгледания евентуален иск; в тези случаи ответникът няма право на
разноски, тъй като евентуалният иск нито е отхвърлен, нито производството по него
се прекратява (той остава неразгледан, без да е налице непълнота на решението по
смисъла на чл. 250 ГПК, тъй като съгласно чл. 271, ал. 2 ГПК в тези случаи
висящността по евентуалния иск се възстановява пред въззивната инстанция, ако тя
отмени решението по главния иск. По евентуалния иск съдът дължи разглеждане и
произнасяне с решението си, само ако се сбъдне процесуалното условие, при което той
е предявен – отхвърляне на главния иск, както и когато производството по главния иск
бъде прекратено. В тези случаи произнасянето по претенциите за разноските зависи от
изхода на спора по евентуалния иск – ако той бъде уважен, право на разноски отново
има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, а ако евентуалният иск бъде отхвърлен,
право на разноски има само ответникът, съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, като ищецът му
дължи разноските, направени както по повод главния иск, така и по повод евентуалния
иск. (съгласно Определение № 5810 от 12.12.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2596/2024 г.,
III г. о., ГК).
В разглеждания случай с първоинстанционното решение съдът е уважил главния
иск, поради което не се е произнесъл по евентуалния иск, при което разноските се
дължат само на ищеца, но не и на ответниците по делото. Посочената в частната жалба
съдебна практика не намира приложение, доколкото същата касае оставянето без
разглеждане на субективно съединен евентуален иск, присъдени са сторените разноски
от евентуалния ответник след като искът срещу него въобще не е бил разгледан,
какъвто не е настоящия случай.
14
С оглед на гореизложеното обжалваното определение се явява правилно и
следва да бъде потвърдено, а частната жалба да се остави без уважение.
По разноските във въззивното производство: С оглед изхода на правния спор
разноските по делото се следват на въззиваемия И. Я. Д., направата на които се
установява по делото в размер на 1 000 лева за платено адвокатско възнаграждение. В
производството е направено възражение за прекомерност на осн.чл.78, ал.5 от ГПК от
П. В., което е неоснователно, тъй като с оглед предмета на правния спор,
многобройните възражения на същия по предявения иск, поддържани във въззивното
производство, както и направените от него оплаквания, следва да се приеме, че
договореното от въззиваемия И. Д. адвокатско възнаграждение не се явява прекомерно
спрямо фактическата и правната сложност на спора и не е налице основание за
неговото намаляване.
Така мотивиран, Пловдивският окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4407 от 08.11.2024 г. постановено по гр.д.№
19324 по описа за 2023 г. на Районен съд Пловдив, IX с.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 992 от 23.01.2025 г. постановено по гр.д.№
19324 по описа за 2023 г. на Районен съд Пловдив, IX с.
ОСЪЖДА П. В. В., ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на И. Я. Д., ЕГН
**********, сумата от 1 000 лв. (хиляда лева) –разноски за настоящото въззивно
производство.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15