№ 1634
гр. София, 28.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Вяра Евг. Баева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100506425 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 04.03.2021 г. по гр.д. № 75612/2019 г. Софийски районен
съд, 51 състав отхвърлил предявения от ЕЛ. Д. Д., ЕГН **********, срещу
„Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата
5 837.73 лева – получена без основание сума по изпълнително дело №
20138440404307 по описа на ЧСИ С.Я., поради погасяване по давност на
вземанията по изпълнителен лист от 17.09.2013 г., издаден по ч.гр.д. №
9122/2013 г. по описа на Софийски районен съд, 88 състав. На основание чл.
78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 100
лева – юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата ЕЛ. Д. Д., която
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на
материалния закон. За да отхвърли иска районният съд приел, че отмяната на
ППВС № 3/1980 г., прогласена с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по
тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, няма обратно действие и в този смисъл
давността за главница и лихва по процесния изпълнителен лист била спряна
до 26.05.2015 г., респ. след тази дата е започнал да тече нов тригодишен
1
давностен срок, който към момента на принудителното събиране на сумите не
е бил изтекъл. Според въззивницата това становище било неправилно.
Съгласно меродавната съдебна практика давността върху вземания - предмет
на изпълнително дело, образувано преди 26.05.2015 г., течала от момента на
последното валидно изпълнително действие, тъй като давност в
изпълнителния процес течала. Приетото в ППВС № 3/1980 г. тълкуване било
отменено и отмяната имала обратно действие. Поради това моли съда да
отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи
предявения иск. Претендира разноски, като за тези във въззивното
производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в
писмени бележки от 23.03.2022 г.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на
чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД като въззивна инстанция обсъди събраните по делото
доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с
изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:
Съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за сумата 5 837.73 лв., при твърдения същата да е събрана принудително
и получена без основание от взискателя „Т.С.“ ЕАД по изп. дело №
20138440404307 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ, поради
погасяване по давност на вземанията по изпълнителен лист от 17.09.2013 г.,
издаден по ч.гр.д. № 9122/2013 г. по описа на Софийски районен съд, 88
състав. Претендирана е и законната лихва от завеждане на исковата молба в
съда на 31.12.2019 г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е оспорил предявения иск с възражение, че вземанията по
2
изпълнителния лист не са били погасени по давност. Искал е от съда да
отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Като краен резултат
въззивният съд го намира за правилно по следните съображения:
От фактическа страна: По делото се установява, че процесният
изпълнителен лист от 17.09.2013 г. е издаден по гр.д. № 9122/2013 г. на СРС,
88 състав, въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
с която длъжникът – ищец в настоящото производство е осъден да заплати на
„Т.С.“ ЕАД сумата 2 606.66 лв. – главница за доставена топлинна енергия в
периода м. 05.2008 г. – м. 10.2012 г., ведно със законната лихва от 04.06.2013
г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 732.30 лв. за
периода 01.07.2008 г. – 11.04.2013 г., и 306.95 лв. – разноски по делото. Видно
от приложеното гр.д. № 9122/2013 г. на СРС, 88 състав, заповедта е връчена
на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 вр. ал. 7 ГПК (в приложимата редакция)
на 26.07.2013 г., и с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414,
ал. 2 ГПК (в редакция преди изменението с ДВ бр. 100/2019 г.) на 10.08.2013
г. заповедта е влязла в сила – чл. 416, пр. 1 ГПК.
Видно от приетия заверен препис от изп. дело № 20138440404307 по
описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ, същото е образувано въз основа на
изпълнителния лист 17.09.2013 г. по молба на „Т.С.“ ЕАД от 27.11.2013 г., с
която е извършено възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. С постановление от
16.01.2014 г. ЧСИ наложил възбрана върху собствен на длъжника недвижим
имот, вписана в АВ – Служба по вписванията – София на 21.01.2014 г. След
вписване на възбраната в продължение на две години не са извършвани други
изпълнителни действия, а от взискателя не е искано извършване на такива до
02.02.2016 г., когато с молба поискал от ЧСИ да наложи запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника и да насрочи опис на движими вещи
на длъжника. С последваща молба от 10.03.2017 г. взискателят поискал
3
налагане на запор по банковите сметки на длъжника, както и запор на
трудовото възнаграждение и/или пенсията на длъжника.
С разпореждане от 08.08.2017 г. ЧСИ наложил запор върху банковите
сметки на длъжника в три банки, като запорното съобщение е връчено на
„ЦКБ“ АД на 23.08.2017 г. На 28.08.2017 г. третото задължено лице е превело
по сметка на ЧСИ сумата 5 837.73 лв. На 30.08.2017 г. съдебният изпълнител
наредил плащане на взискателя на сумата 5 157.88 лв. С постановление от
26.09.2017 г. изпълнителното производство е прекратено.
От правна страна: Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с
признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или
възражение или на искане за почване на помирително производство (б. „б”), и
с предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”).
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство се
прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години.
Според т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна
давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. В хипотезата на чл.
116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ:
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитори, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т.н., до постъпването на
парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
4
разпределение и др. Правилата относно спиране и отпадане на ефекта на
прекъсването на давността в исковия процес са неприложими при
прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително
изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД. При изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен
способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен
способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. За разлика
от исковия процес, в изпълнителния процес давността не спира, защото
кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни
способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска
нови изпълнителни способи).
Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на
изпълнителното производство поради т.нар. „перемпция” настъпва по силата
на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление
вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение
и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство
става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на
последното по време валидно изпълнително действие.
След постановяване на цитираното тълкувателно решение е налице
противоречива практика на ВКС по въпроса от кой момент поражда действие
отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015
г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за
вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. По
въпроса е образувано тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което към
настоящия момент няма постановено решение.
С оглед установените по настоящото дело факти обаче, въззивният съд
намира този въпрос за неотносим за спора. Установи се, че последното
5
същинско изпълнително действие за събиране на вземанията по
изпълнителния лист е от 21.01.2014 г., когато е вписана възбраната върху
собствен на длъжника имот. В продължение на повече от две години, считано
от 21.01.2014 г. по изпълнителното дело не са извършвани същински
изпълнителни действия, а от взискателя не са сочени изпълнителни способи,
поради което с изтичане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 21.01.2016 г.
изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, без за това да
е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител. От 21.04.2014 г. е започнал
да тече нов давностен срок за вземанията по изпълнителния лист.
Настоящият въззивен състав намира, че по отношение на вземане, за
което е налице издадена заповед за изпълнение, влязла в сила в хипотезата на
чл. 416, пр. 1 ГПК - поради неподаване на възражение от длъжника в срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК, е приложима нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Същата
предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога 5 години. Това важи за всички съдебно установени
вземания, вкл. за лихвите. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника
чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането
съществува се извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По
силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, както е и в
случая, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна
норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е
установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако
длъжникът не възрази в рамките на установения в чл. 414, ал.
2 ГПК преклузивен срок, заповедта се стабилизира (“влиза в сила“ по
терминологията на закона), като се получава ефект, близък до силата на
пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на
вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти, са
основанията на иска по чл. 424 ГПК - новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства. Извън иска по чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се
ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва вземането въз
основа на настъпили преди издаване на заповедта факти. Когато длъжникът е
бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния
съд да приеме възражението му по реда на чл. 423 ГПК. Този режим се
различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на
6
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който
се предвиждаше възможност за предявяване на искове - чл.
252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.), чл. 255 ГПК (отм.), които не се
преклудират със специални срокове. Съгласно сега действащия ГПК обаче, с
изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта
се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор
относно съществуването на вземането. Аргумент в полза на това разбиране е
и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която допуска в производството по търговски
спорове възражение за прихващане да се прави до приключване на съдебното
дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или неоспорването
му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение.
В този смисъл е и решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., ІV
ГО на ВКС, съгласно което давността за вземанията по влязла в сила заповед
за изпълнение в хипотезата на чл. 416, пр. 1 ГПК е петгодишна и започва да
тече от влизане в сила на заповедта за изпълнение. Цитираните от
въззивницата в писмената й защита решение № 141 от 17.07.2019 г. по гр. д.
№ 3152/2018 г., ІІІ ГО на ВКС и решение № 421 от 26.02.2016 г. по гр.д. №
1812/2015 г., ІV ГО на ВКС са неотносими за спора, тъй като първото касае
въпроса прекъсва ли давностния срок молба по чл. 405, ал. 1 ГПК за издаване
на изпълнителен лист, а второто – срока на погасителната давност при
несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК (отм.).
Предвид преклудиращото действие на влязлата в сила заповед за
изпълнение, районният съд правилно не е обсъждал в решението си погасени
по давност ли са били вземанията по изпълнителния лист за период преди
влизане в сила на заповедта за изпълнение на 10.08.2013 г., в който смисъл
недопустимо са били наведени твърдения в исковата молба и се поддържат с
писмените бележки пред въззивния съд.
Съобразно цитираното тълкувателно решение, с налагане на възбраната
на 21.01.2014 г. (моментът на вписването й в АВ – СВ) давността е
прекъсната и е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок, който би
изтекъл на 21.01.2019 г. Преди изтичането му, на 28.08.2017 г. вземанията по
изпълнителния лист ведно с такси и разноски по изпълнението са събрани, а
на 30.08.2017 г. сумата 5 157.88 лв. е получена от взискателя. След като към
този момент вземанията по изпълнителния лист не са били погасени по
давност, сумата не е получена от ответника без основание, а предявеният иск
7
с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е неоснователен подлежи на
отхвърляне.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), съобразно извършената от юрисконсулт дейност в настоящата
инстанция, въззивният съд определя размер на възнаграждението от 100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.03.2021 г., постановено по гр.д. №
75612/2019 г. на Софийски районен съд, 51 състав.
ОСЪЖДА ЕЛ. Д. Д., ЕГН **********, гр. София, ул. ****, да заплати
на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
****, на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00 лв. (сто лева), представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок
от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8