№ 112
гр. гр.Велинград, 25.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, IV - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:МАЯ Г. СРЕДКОВА-ПЕТРОВА
при участието на секретаря ЦВЕТАНА Й. КОЦЕВА
като разгледа докладваното от МАЯ Г. СРЕДКОВА-ПЕТРОВА Гражданско
дело № 20245210100661 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от Е. К. Б., чрез адв. Д. В.
М. против „Кредирект” ЕООД. Ищцата твърди, че с ответното дружество са
сключили договор за кредит № 927417 от 13.09.2023 г. Съгласно договора
кредитодателят се задължава да предостави на кредитоплучателя заем в
размер на 1400 лв., а последният се задължава да върне сумата от 4793,80 лв.,
съгласно условията на договора при ГПР в размер на 58,38 % , а ГЛП в размер
на 47 %, при срок на кредита 18 месеца.
В чл. 18 от договора е уговорено, че ако длъжникът не предостави
обезпечение по чл. 5 от Договора ще дължи неустойка в размер на 2741,34 лв.
Заради непредоставянето на тези обезпечения е начислена неустойка в
размер на 2741,34 лв., включена в погасителния план, като погасителната
вноска за месец става 267 лв.
Намира целият договор за потребителски кредит за нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. 22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал. 4 от ЗПК.
При условията на евентуалност, намира че клаузата на чл.18 ал.1 от
Договора предвиждаща заплащането на неустойка е нищожна на основание
чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това,
че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от
ЗЗП.
Твърди, че договорът не отговаря на изискваният на чл.11 ал.1 т.10 от
ЗПК. Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
1
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
Твърди, че е посочена само абсолютна стойност на ГПР, без ясно разписана
методика на формирането му. Не става ясно дали уговорената неустойка е
включена в този процент на разходите.
Намира договорът за нищожен и поради това, че не е спазена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а от там и действителния размер на ГПК
е завишен, така че ако се включи неустойката процентът ще се завиши много.
Смята, че по този начин се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Твърди, че в договорът е посочен ГПР в размер на 58.38 %, а съгласно
чл. 19, ал. 5 от ЗПК, максимално допустимия размер на ГПР е 50%, поради
което надхвърля максимално установения размер, посочен от закона.
Сочи, че не следва да намира приложение разпоредбата на чл. 26, ал. 4
от ЗЗД и недействителността на клаузата води до нищожност на целия
договор.
При условията на евентуалност намира неустоечната клауза за
противоречаща и на добрите нрави, поради значителна нееквивалентност на
насрещните престации.
Твърди, че същата е неравноправна, на основание чл. 143, т. 19 от ЗЗП,
тъй като сумата която се претендира е в размер на 2741,34 лв., която е над 150
% от отпуснатия кредит в размер на 1400 лв.
Иска от съда да обяви ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ №
927417 от 13/09/2023 за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.22
от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност, да обяви
за нищожна клаузата на чл. 18 ал. 1 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ
КРЕДИТ № 927417 от 13/09/2023 предвиждаща заплащането на неустойка на
основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и
поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП
и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Претендира разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба
от ответника, който признава следните факти: Сключване на Договор за
кредит № между страните за сумата от 1400 лв., която е предоставена на
ищеца в деня на сключване на договора. Признава уговорения лихвен процент
в размер на 47 % и 18 месечния срок за издължаване с дата на първо плащане
13.10.2023 г. и последна вноска на 13.03.2025 г.
Оспорва предявените главен и евентуален иск като неоснователни.
Намира, че неустоечната клауза не е част от същественото съдържание на
договора за кредит и като такова неговата евентуална нищожност не влече
нищожност на целия договор. Сочи, че ищецът е имал възможност да се
запознае с всички клаузи на договора, които са ясни и съдържащи всички
реквизити по ЗПК и ЗПФУР. Твърди, че ищецът е разполагал и с 14 дни, в
които е можел да упражни правото си на отказ от договора, съгласно чл. 28, ал.
2
5 от ОУ и чл. 29 от ЗПК, с което се гарантират правата на потребителя.
Оспорва твърдението на ищцата, че максимално допустимия размер на
ГПК надхвърля определения в закона, тъй като лимита към датата на
сключване на договора от 13.09.2023 г. е 68,20 %, а ГПР в случая е 58,38 %,
поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. от ЗПК.
Сочи, че неустойката не следва да се включва в ГПР, тъй като е
уговорена след датата на сключване на договора.
Клаузата не противоречи на добрите нрави и не е неравноправна клауза
по смисъла на ЗЗП.
Предявява насрещен иск срещу Е. Б., с който моли съда да осъди
ищцата по първоначалния иск да му плати на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, а
при условията на евентуалност, в случай че целият договор бъде обявен за
недействителен на основание чл. 23 от ЗПК, да заплати сумата от 581,20 лв.
представляваща част от неизплатено задължение за главница по Договор за
паричен заем № 927417/13.09.2023 г. в общ размер на 1400 лв., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск.
Прави уведомление за предсрочна изискуемост.
Твърди, че Е. Б. не е изпълнила задълженията си по договора. След
подписването му кредитополучателят не е изпълнил задължението си да
предостави обезпечение, поради което е активирана клаузата на чл. 18 от
Договора. Кредитополучателят е направил плащания, както следва: на
16.10.2023 г. - 254,80 лв.; на 14.11.2023 г. - 267 лв.; на 02.01.2024 г. - 297 лв.;
като общо погасеното задължение е в размер на 818,80 лв. Твърди, че Б. е в
просрочие на 7 вноски.
Предявява частичен иск за сумата от 581,20 лв. отнасящ се
единствено за вземането за главница, като част от цялата главница в размер на
1400 лв. на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, а в условията на евентуалност на
основание чл. 23 ЗПК.
Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Прави възражение за прихващане в случай, че
са налице основания за това.
В срока по чл. 131 от ГПК Б. подава отговор по НИМ. Намира
предявения насрещен иск за допустим, но неоснователен.
Повтаря аргументите си, изложени в първоначалната искова молба, а
именно, че на основание чл. 22 ЗПК, договорът за кредит е изцяло
недействителен, поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която
разпоредба е изрично посочена като основание за нищожност на целия
договор, поради което потребителя дължи връщане единствено на чистата
сума по договора. Сочи практика на СЕС в този смисъл.
Моли съда, в случай, че се уважи предявения насрещен иск разноските
по него да останат за сметка на ответника по първоначалния иск, като цитира
3
практика.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните
по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за установено
следното от правна и фактическа страна:
На 13.09.2023 г. между страните по настоящото дело е сключен договор
за потребителски кредит № 927417/13.09.2023 г., по силата на който
кредитодателя „Кредирект“ ЕООД предоставя на кредитополучателя Е. К. Б.
кредит в размер на 1400 лв., с размер на погасителна вноска 4 х 54,83 и 14 х
131,81 лв., или общо 18 месечни вноски. В договорът е посочен годишен
процент на разходите 58,38 %, при фиксиран лихвен процент 47 %. Датата на
първо плащане е 13.10.2023 г. В инкорпорирания в договора погасителен план
е включена и дължима неустойка в размер на 2741,34 лв., като по този начин и
след направена отстъпка от 12,20 лв. остава сума за плащане 4793,80 лв.
Съгласно чл. 11, ал. 4 от Договора размерът на посочения годишен
процент на разходите /ГПР/ е определен в съответствие с изискванията на чл.
19, ал. 2 от ЗПК съгласно формулата по Приложение № 1 към ЗПК. При
изчисляването му са взети предвид посочените в ал. 2 параметри, в т. ч.
общите разходи по кредита съгласно пар. 1, т. 1 от ЗПК, а именно
възнаградителна лихва. Договореният между страните ГПР не може да бъде
променен, освен по взаимно писмено съгласие между страните.
Съгласно чл. 6 от Договора страните се споразумяват, че кредитът ще
бъде обезпечен с поне едно от посочените в следващите точки обезпечения, а
именно: безусловна банкова гаранция и/или поръчителство на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на ред изисквания.
В чл. 18 от Договорът е уговорено, ако в дадения срок
кредитополучателят не предостави договореното в чл. 6 от договора
обезпечение или представеното обезпечение не отговаря на условията,
посочени в настоящия договор за кредит, кредитополучателят дължи на
кредитора неустойка в размер на 2729,14 лв.
По делото е представено извлечение от извършените и предстоящи
плащания по договор за паричен заем № 927417 от 13.09.2023 г., от което е
видно, че ищцата е платила суми, както следва: на 16.10.2023 г. – 254,80 лв.; на
14.11.2023 г. – 267,00 лв. и на 02.01.2024 г. – 267 лв. или общо сумата от 788,80
лв. Този факт се признава от ответната страна, а и същата се подкрепя от
събраните по делото доказателства. Последната осемнадесета вноска е
опредЕ. за внасяне на 13.03.2025 г.
На 12.08.2024 г. е изготвено уведомление за предсрочна изискуемост на
вземането по кредита.
По делото е изслушана и приета съдебно – счетоводна експертиза, от
която се установява, че кредиторът е отразил постъпили плащания от Е. Б. в
размер на общо 818,80 лв., подробно описани в колона 2 от Приложение 1 към
заключението. С постъпилата сума от 818,80 лв. са погасени сумите, както
следва: 30 лв. такси за администриране на просрочен кредит; 624,31 лв.
неустойка за липса на обезпечение; 164,49 лв. възнаградителна лихва за
периода от 13.09.2023 г. до 13.12.2023 г. и 0,00 лв. за главница; В договорения
ГПК 58,38 лв. е включен само годишен лихвен процент от 47 %. Начислена
като дължима сума за неустойка за гаранция е в размер на 2729,14 лв. Ако
сумата бъде включена в общите разходи по кредита, то размерът на ГПК би
4
бил равен на 605,30 %
От правна страна, съдът намира за установено следното:
Съдът е сезиран с обективно съединени първоначални искове, както
следва:
- за обявяване на нищожност на договор за потребителски кредит на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр.с чл. 11 и чл.
19, ал. 4 от ЗПК;
-предявен в условията на евентуалност при отхвърляне на
първоначалния иск - да се обяви за нищожна неустоечната клауза - с правна
квалификация чл. 26, ал. 4, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД като
противоречаща на добрите нрави, както и на основание чл. 26, ал. 4, във вр. с
чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради противоречие със закона - чл. 143, ал. 1 от
ЗЗП и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Предявен е обективно съединен частичен иск за връщане на сумата
от 581,20 лв. ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния
иск - 12.08.2024 г., частичен иск от цялото в размер на 1400 лв., в условията на
евентуалност претенцията е с правно основание чл. 23 от ЗПК.
По първоначално предявения иск за обявяване на нищожност на
договор за потребителски кредит на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във
вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр.с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК ГПР включва общите разходи на
потребителя по Договора, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни възнаграждения от всякакъв вид), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В текста на ал. 2
от ЗПК е посочено, че ГПР се изчислява по формула, съгласно Приложение
№1, а съгласно чл. 19 ал. 4 и ал. 5 от ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5-
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута,
опредЕ. с Постановление на МС на РБ. Клаузи в договора, надвишаващи
определения размер се считат за нищожни. “
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа данни за ГПР и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В текста на чл.
10а ал. 4 от ЗПК е посочено, че видът размера и действието, за което се
събират такси и/ или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени
в договора. От посочените правни норми може да се направи извод, че не е
достатъчно в Договора да бъде посочен общият размер на ГПР в процентно
съотношение от общия размер на предоставения кредит. Нужно е освен общия
размер на ГПР в договора да се посочат всички разходи по вид и размер, от
които се формира ГПР, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от
ЗПК.
В конкретния случай, видно от чл. 3, ал. 2, т. 4 от Договор за
потребителски кредит от 13.09.2023 г. е уговорен годишен процент на
разходите по кредита, възлизащ на 58,38 %. Посочена е общо дължимата сума
от потребителя 4793,80 лв. От приетото по делото Заключение на вещото лице
е установено, че липсват данни какви разходи е включил кредитора при
изчисления от него ГПР в размер на 58,38 %. Изчислил е, че при главница от
1400 лв., годишен лихвен процент от 47 % и срок на погасяване 18 месеца, то
ГПР възлиза на 605,30 %, а не както и посочено в договора 58,38 %. Това
5
налага извод за съда, че в ГПР са включени и други тежести за потребителя,
които не са ясно посочени в договора за потребителски кредит. При
положение, че в процесния Договор ГПР е посочен само общо при това
неотговарящо на действителната стойност, без да бъдат посочени отделните
разходи по вид и размер /в чл. 11, ал. 4 от Договора е заявено, че при
изчисляването на ГПР са взети предвид посочените в ал. 2 параметри, в т. ч.
общите разходи по кредита съгласно пар. 1, т. 1 от ЗПК, а именно:
възнаградителната лихва, която е многократно под изчисления от вещото лице
размер на ГПК/, не може да се приеме, че са спазени изискванията на закона.
В случая годишният процент на разходите надхвърля 60 пъти размера на
законната лихва за забава (при допустима норма 50%, ГПР е определен на
605,30 %), поради което съдът намира, че уговорката противоречи на закона.
Същата е нищожна, поради противоречие със закона, на основание чл. 22 от
ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 от ЗПК и чл. 10а ал. 4 от
ЗПК.
Ответникът прави възражение, че уговорената неустойка е възникнала
като задължение за плащане два дни след подписване на договора за кредит, т.
е. не са имали задължение да я включат в ГПР, което съдът намира за
неоснователно. Видно от самия договор за кредит и приложения към него
погасителен план сумата е предварително въведена в таблицата. Освен това
според изричната разпоредба на чл. 19, ал. 1 от ЗПК в ГПР се включват не
само настоящите, но и бъдещите разходи на потребителя по договора за
потребителски кредит, какъвто разход несъмнено се явява неустойката за
непредоставено обезпечение.
Макар настоящия съдебен състав да е достигнал до извод за
нищожност на една от съществените клаузи на Договора за
потребителски кредит, това влече след себе си недействителност на
целия договор, на основание чл. 22 от ЗПК, а не само нищожност на отделна
договорка от него.
С оглед на горното предявеният иск се явява основателен.
С оглед уважаване на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
предявените искове в условията на евентуалност при отхвърляне на
първоначалния иск - да се обяви за нищожна неустоечната клауза - с правна
квалификация чл. 26, ал. 4, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД като
противоречаща на добрите нрави, както и на основание чл. 26, ал. 4, във вр. с
чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради противоречие със закона - чл. 143, ал. 1 от
ЗЗП и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
По обективно съединения насрещен частичен иск с правно
основание чл. 23 ЗПК, съдът намира същият за основателен, по следните
съображения:
За да бъде уважен този иск е необходимо ищецът по насрещния иск да
докаже, че е предал сумата в размер на 1400 лв. /което обстоятелство е
обявено за безспорно от съда/ и настъпилата изискуемост на задължението.
Ответникът по насрещния иск и ищец по първоначалния иск не прави
твърдения, че е платила дължимите по договора суми изцяло, а единствено
частично в общ размер на 818,80 лв. което се признава от ищеца по
разглеждания иск.
Съдът намира, че задължението е изискуемо на две различни
6
основания: първо на ответника по насрещния иск е връчено уведомление за
обявяване на предсрочна изискуемост на вземането, като е направено и
изрично изявление от ищеца в този смисъл, на следващо място: последна
падежна дата на задължението е 13.03.2025 г., който момент е настъпил преди
приключване на съдебното дирене в първа инстанция, поради което съдът е
длъжен да отчете и този факт при постановяване на решението си.
Относно размера на задължението, съдът отчита, че дължи произнасяне
единствено по отношение на частта, с която е сезиран, а именно: 581,20 лв.,
част от главницата за сумата от 1400 лв.
На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Приложено в
конкретния случай Е. Б. дължи на „Кредирект“ ЕООД сумата, в размер на
581,20 лв., изчислена по следния начин: общо задължение за главница от 1400
лв., намалено с направените плащания от 818,80 лв., съобразно заключението
на вещото лице, или сумата от 581,20 лв.
С оглед уважаването на главния иск следва да се уважи и иска за
присъждане на законната лихва, считано от датата на предявяване на иска, а
именно: 12.08.2024 г. до изплащане на задължението.
С оглед на горното предявеният иск се явява основателен.
По разноските:
При този изход на производството, съдът намира, че разноските следва
да се възложат изцяло на ответната страна, като се солидаризира с цитираната
от ищцата съдебна практика. С решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-
224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз в т. 96 от решението СЕС е
приел за необходимо да се произнесе по въпроса дали е съвместимо с
принципа на ефективност, възлагането на потребителя на съдебните разноски
в зависимост от върнатите му суми, при положение, че искът му е уважен в
частта относно неравноправния характер на спорната клауза. В т. 95 от
решението е обосновано, че разпределянето на разноските по съдебно
производство пред националните юрисдикции попада в обхвата на
процесуалната автономия на държавите членки, при условие че са спазени
принципите на равностойност и на ефективност. Съобразявайки принципа на
ефективността, СЕС е приел, че обвързването на разпределението на
съдебните разноски в това производство само с недължимо платените суми,
чието връщане е разпоредено, може обаче да възпре потребителя да упражни
посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по
съдебен ред /т. 98 от решението/. С оглед на всички изложени съображения
СЕС е решил, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13,
както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не
допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да
се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо
платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има
предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да
възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на
ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на
договорни клаузи“. Аналогично, при предявен от потребител иск за
нищожност на клауза по сключен от него договор и основателност на този иск,
7
следва да се счита за недопустимо възлагането в негова тежест на разноски по
уважен иск на кредитора за връщане на суми по договор /Определение №
305022.12.2023 г. по в. ч. гр. д. № 3141/2023 г. на ОС Пловдив/. С оглед на
горното всички разноски по уважения насрещен иск следва да се останат в
тежест на „Кредирект“ ЕООД.
Съгласно представен списък с разноски ищцата претендира да се
възложат в тежест на ответното дружество суми, както следва: 936 лв. с ДДС
адвокатско възнаграждение на адв. М. по първоначалния иск, 480 лв. с ДДС за
процесуално представителство по насрещния иск и 193 лв. дължима ДТ.
Другият спорен момент при присъждане на разноските е свързан с
дължимостта на адвокатско възнаграждение при оказана безплатна правна
помощ на ищцата, в качеството й на материално затруднено лице. От
събраните справки, касаещи имущественото състояние на Б., се установява, че
годишен брутен доход от трудово възнаграждение възлиза на 6733,25 лв.
Същата е получила и парична печалба от Телематик Интерактив България за
обща сума 6377,63 лв., притежава недвижимо имущество и няма МПС.
Въпреки наличното имущество на потребителя ищец по първоначалния
иск, съдът намира, че разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗАдв. предвижда правото на
адвокатско възнаграждение на адвоката в случаите на оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие, в съответствие с изхода от спора и в
определен от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 от ЗАдв. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда н а чл. 38,
ал. 1, т. 2 ГПК във вр. с чл. 36, ал. 2 ЗАдв. е достатъчно по делото да бъде
представен договор за правна помощ, в който да е посочено, че се оказва
безплатна правна помощ от адвокат на конкретно основание. Съдът няма
задължение да следи в производството по делото за наличието или липсата на
предпоставките по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. за оказване на безплатна правна помощ.
В определение №515/02.10.2015г. по ч.гр.д.№2340/2015г.ВКС, недвусмислено
се приема, че изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на
безплатна помощ по чл.38, ал.1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза - достатъчно за уважаването на
искането по чл.38, ал.2 ЗА е правна помощ по делото да е осъществена без
данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по
чл.36, ал.2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл.78 ГПК.
Ответното дружество е направило възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение от адв. М., като съдът намира, че
в случая следва да се определи размер по-нисък от предвидения минимален в
Наредба 1 за възнагражденията за адвокатската работа, а именно по
първоначалния иск следва да се определи възнаграждение в размер на 800 лв.,
както и още 300 по насрещния иск, с включен ДДС в тях. Съдът отчете
действително извършената от адвоката работа, изразяваща се в изготвяне на
искова молба, отговор по насрещната искова молба, както и депозиране на
изрични молби преди открити съдебни заседания, като основно място в тях
заема обосноваване на дължимост на адвокатското възнаграждение, а не по
съществото на спора. Отчете се също и не високата фактическа и правна
сложност на делото, както и обемната съдебна практика по подобни казуси,
която допълнително занижава сложността му. Процесуалният представител на
Б. не се яви в откритите съдебни заседания. С оглед на горното съдът прецени,
8
че така определения размер е справедлив и като такъв е достатъчен да
възнагради труда на адвоката.
С отговора на първоначалната искова молба е направено възражение за
прихващане на насрещни вземания на страните, вкючително за присъдени
разноски. За да се допусне прихващане е необходимо наличие на две
действителни насрещни вземания, като пасивното е изпълняемо. В случая
насрещни са единствено вземането на Б. за платената от нея държавна такса в
размер на 192 лв. и вземането на „Кредирект“ ЕООД с ЕИК ********* с
правно основание чл. 23 от ЗПК в размер на 581,20 лв., което е предмет на
насрещния иск. В Определение 2877/05.10.2023 г. постановено по ч. гр. д. №
3120/2023 г. по описа на ВКС е прието, че е допустимо, когато страна дължи
разноски на насрещната, да се прилага погасителен способ прихващане. При
зачитане на изходната позиция на нормативното тълкуване с т. 11 ТР №
6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС следва да се приеме, че за
да определи съдът по компенсация отговорността на страните за разноските в
крайния акт, е необходимо компенсаторно изявление да е заявено най-късно в
съдебното заседание, в което приключва разглеждането на делото пред
съответната инстанция. В случая изявлението е направено с отговора на
исковата молба, в който е инкорпориран и насрещния иск, който е сведен до
знанието на Е. Б., при връчването му за отговор по реда на чл. 131 от ГПК.
Отчитайки горното, съдът намира, че следва да се извърши прихващане до
размера на по-малката сума от 192 лв., поради което няма да се присъдят
разноски на Б. за държавна такса, поради погасяването им чрез прихващане, а
вземането на „Кредирект“ ЕООД по уважения насрещен иск се погасява чрез
прихващане в размер на 192 лв., поради което ще се осъди Б. да върне сумата
от 389,20 лв.
С оглед на горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Кредирект“ ЕООД
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, че сключеният между Е. К. Б. с ЕГН
**********, с адрес: гр. Ракитово, ул. „Ракита“ № 7 и „Кредирект“ ЕООД с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, Договор за потребителски кредит №
927417 от 13.09.2023 г. е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 23 от ЗПК Е. К. Б. с ЕГН **********, с
адрес: гр. Ракитово, ул. „Ракита“ № 7 ДА ЗАПЛАТИ НА „Кредирект“ ЕООД с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5 сумата от 389,20 лв. /триста осемдесет и
девет лева и двадесет стотинки/, частичен иск по неизплатено задължение за
главница по Договор за паричен заем № 927417 от 13.09.2023 г. в общ размер
на 1400 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
насрещния иск 12.08.2024 г. до окончателното плащане, като горницата над
389,20 лв. до претенцията от 581,20 лв. е ПОГАСЕНА ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ
с дължимите държавни такси по делото в размер на 192 лв.
9
ОСЪЖДА, на осн. чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА „Кредирект“
ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5 да заплати на адвокат Д. В. М., АК
Пловдив, с адрес на кантората гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81, ет. 3,
ап. Б сумата от 1100 лв. /хиляда и сто лева/ с ДДС адвокатско възнаграждение
по първоначалния и насрещния иск.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пазарджик в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Велинград: _______________________
10