РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ПАЗАРДЖИК
РЕШЕНИЕ
№ 751 / 8.11.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р
О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПАЗАРДЖИК, II състав в открито съдебно
заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесетата година в
състав:
СЪДИЯ : ГЕОРГИ ПЕТРОВ
при секретаря АНТОАНЕТА МЕТАНОВА, като разгледа
докладваното от съдията докладчик Петров адм. дело №802 по описа на съда за 2019 год., за да се
произнесе взе предвид следното:
I. За характера на
производството, исковете и становищата на страните:
1. Производството е по реда на Глава
Единадесета от Административно процесуалния кодекс, във връзка с чл. 1, ал.2 от Закон за отговорността на
държавата и общините за вреди .
2. Образувано е по искова претенция, заявена от Д.Т.Ш.,
ЕГН : **********,***, да бъде осъдена
Областна дирекция на МВР, Пазарджик, да заплати на ищеца сумата от 150,00лв.
имуществени вреди, представляващи извършени разноски за адвокатско
възнаграждение по н.а.д. № 157 по описа на Районен съд Пещера за 2018 г., както
и обезщетение за забавено плащане на същата парична сума съразмерно на законната
лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане.
Сочи се, че въпросната сума от 150,00лв., е
фактически заплатено възнаграждение за
адвокатска защита, поради което са налице реално претърпени щети от ищеца, в
резултат на противоправно поведение от страна на ответника, изразяващо се в
издаването на несъответно на закона Наказателно постановление № 18-0315-000275
от 21.05.2018г. на Началник Група в Районно управление Пещера към Областна
дирекция на МВР, Пазарджик.
3. Ответната Областна дирекция на МВР,
Пазарджик, пл. „Съединение“, №3, в представено по делото подробно писмено
становище от процесуалния представител юрк. Пенова, счита исковите претенции за
неоснователни.
Поддържа се, че заплатеното от жалбоподателя
адвокатско възнаграждение за адвокатска защита и процесуално представителство
по дело с предмет обжалване на наказателно постановление, не води до увреждане
на патримониума му, тъй като срещу него, той получава адвокатска услуга.
В този контекст се сочи, че направените разноски
по адвокатско възнаграждение, не могат да се интерпретират като имуществена
вреда по смисъла на чл. 4, във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, доколкото не
произтичат пряко и непосредствено от административно разпореждане, а от договор
за правна помощ и съдействие.
Според ответника, ЗАНН и НПК, не признават
правото на жалбоподателя, да възстанови направените от него разноски по
административно наказателното дело. В този смисъл се сочи разрешението дадено в
Тълкувателно решение № 2 от 03.06.2009г., по т.д. № 7/2008г. на ВАС, ОСК.
Счита се, че отговорността за разноски е санкция
за страната, неоснователно предизвикала правен спор.
Поддържа се възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, като се сочи, че разноските които не представляват
необходим и разумен разход за адвокатска защита, от която субекта се нуждае, за
да защитава ефективно и пълно, засегнатите от незаконна административна дейност
свои права и интереси, не могат да се характеризират като причинена имуществена
вреда.
4. Участвалият по делото прокурор, представител
на Окръжна прокуратура Пазарджик дава заключение, че исковата претенции е
основателна.
II. За фактите :
5. Производството по адм. н. дело № 1572 по описа на Районен съд Пещера
за 2018г. е било сложено в ход по жалба на Д.Т.Ш. срещу Наказателно
постановление № 18-0315-000275 от 21.05.2018г. на Началник Група в Районно
управление Пещера към Областна дирекция на МВР, Пазарджик., с което за
нарушение по чл. 147, ал. 1 от ЗДвП, на основание чл. 181, т. 1 от ЗДвП, нему е
наложено административно наказание глоба в размер на 50,00лв. и за нарушение по
чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, на основание чл. 183, ал. 1, т.1, предл. второ от ЗДвП, нему е наложена глоба в размер на 10,00лв.
За защита на правата и законно установените си
интереси, Ш. е упълномощил свой процесуален представител по делото, като защита
е била фактически осъществена в хода на
производството от адвокат Т.В.В. ***.
Според представения по делото Договор за правна
защита и съдействие от 04.09.2018г.(л.23 по а.н.д.№157/2018г.
на Районен съд Пещера),
за осъщественото процесуално представителство Ш. е заплатил изцяло и в брой на
адв. В. сумата от 300,00лв.
6. С Решение № 95 от 02.10.2018г., постановено
по адм. н. дело № 157 по описа за 2018г., Районен съд Пещера е отменил Наказателно постановление №
18-0315-000275 от 21.05.2018г. на Началник Група в РУ Пещера в частта с която за
нарушение по чл. 147, ал. 1 от ЗДвП, на основание чл. 181, т. 1 от ЗДвП, на Ш.
е наложено административно наказание глоба в размер на 50,00лв. и е потвърдил Наказателно
постановление № 18-0315-000275 от 21.05.2018г. на Началник Група в РУ Пещера в
частта с която на Ш. за нарушение по чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, на основание
чл. 183, ал. 1, т.1, предл. второ от ЗДвП е наложена глоба в размер на 10,00лв.
Решението не е обжалвано и съответно е влезнало
в законна сила на 01.11.2018г., според направеното за това отбелязване в
екземпляра от съдебния акт, представен в хода на настоящото производство.
III. За правото:
7. Несъмнено е, че задължението за заплащане на
разноски извършени в хода на конкретно съдебно, исково или административно
производство, представлява по правната си същност елемент от съдържанието на
облигационно отношение между страните в процеса, по силата на което едната от
тях, чиято поддържана в процеса позиция е била призната от съда за основателна,
има правото да иска от противната страна, да й заплати направените разноски.
Правоотношението съдържа всички белези на облигационното отношение, доколкото
има имуществен характер, като в съдържанието му влизат право да се иска от
насрещната страна определено поведение - заплащането на разноските и
корелативното на това право, задължение на противната страна да плати тези
разноски. Тези права и задължения са релативни. Правоотношението има
едностранен характер. Негов обект е парична сума, която включва само
направените по делото разноски – държавните такси, разноските по производството
(възнаграждение за вещо лице, разноски по призоваване на свидетели и пр.) и
възнаграждението за един адвокат, ако страната е имала такъв или юрисконсултско
възнаграждение, ако такова е осъществено. Правоотношението възниква, като
последица от влязлото в сила съдебно решение, в което съдът е
присъдил в полза на съответната страна, сторените от нея разноски.
8. В част от доктрината и съдебната практика се
счита, че тази материалноправна отговорност е деликтна по естеството си,
безвиновна е, но не обхваща всички вреди, а само разноските за производството,
направени от насрещната страна по делото.
Това становище не може да бъде споделено.
Упражняването на право на иск, респективно на правото на жалба срещу
административен акт и съответно, осъществяването на право на участие и защита в
процеса на ответната по иска или по жалбата страна, явно не могат да бъдат
квалифицирани като противоправно поведение, включително когато се окаже че
иска, жалбата или пък респективно, осъществената процесуална защита срещу тях
са неоснователни. Използваната в доктрината квалификацията „неоснователно
предизвикан правен спор“, като описание на елемент от фактическия състав с
проявлението на който се свързва пораждането на задължението за заплащане на
разноски, не превръща воденето на съдебен процес или защита на ответника в
съдебния процес в противоправна дейност, нито пък облигаторното задължение за
поемане на разноските по съдебното уреждане на спорния между правните субекти
въпрос, в осъществяване на юридическа отговорност за извършен деликт в резултат
на който за една от страните са причинени подлежащи на обезщетяване вреди.
9. В този смисъл, би могло да се каже, че
разноските по разрешаването на спорен между правните субекти въпрос са подобни
на разноските по сключването или изпълнението на договор (примерно по чл. 186
от ЗЗД) или пък на разноските по сключване на извънсъдебна или съдебна спогодба
(чл. 78, ал. 9 от ГПК, чл. 20 и чл. 178 от АПК).
Поради тази причина, не е възможно да се приеме,
че възлагането от съда на задължение за заплащане на разноски съставлява
осъществяване на юридическа, деликтна отговорност.
Все в тази насока, в контекста на принципа „per
argumentum a contrario“, трябва да се съобрази, правилото на чл. 3, изр. първо
от ГПК, според което участващите в съдебните производства лица и техните
представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват
предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави,
както и правилото на чл. 91, изр. първо, предл. първо от ГПК, според което
страна, която неоснователно причини отлагане на делото, понася независимо от
изхода му разноските за новото заседание.
Ето, това именно са случаите в които осъждането
за заплащане на разноски съставлява осъществяване на деликтна отговорност за
виновно(вкл. при условията на небрежност във втората хипотеза) предприето
поведение от страната в съдебния процес.
10. С оглед изложеното до тук, трябва да се
посочи, че искането за присъждане на разноски в съдебния процес и искането за
присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди имат различно
основание. Това ще рече, че искането за присъждане на разноски, извършени в
съдебно производство по обжалване на наказателно постановление, не могат да се
търсят под формата на претърпени вреди в друго, отделно исково производство по
реда на ЗОДОВ. Такъв иск, би следвало да се определи като недоказан, защото
макар и фактически извършени от лицето и довели до намаляване на неговата
имуществена сфера, тези разноски не са вреди от осъществено противоправно
поведение на другото лице от което се искат и присъждането им не може да бъде
форма на осъществяване на неговата юридическа, гражданска отговорност.
Поради тази причина, разноските следва да бъдат
присъдени именно в съдебното производство в хода на което те са извършени.
11. Пречки това да бъде сторено не се откриват,
нито в ЗАНН, нито пък НПК. Действително в ЗАНН, липсват нарочни правила относно
присъждането на разноски, но това разбира се в никакъв случай не трябва да бъде
разбирано като забрана това да бъде сторено. При положение, че законодателя е
считал, че такава рестриктивна мярка трябва да бъде приложена, тоест разноски в
производството по чл. 63 от ЗАНН да не бъдат присъждани, разбира се той
несъмнено би възвел в правна норма това разрешение, което в твърде съществена степен
засяга правата и защитимите интереси на страната, чиято позиция в процеса е
призната за основателна от съда с постановения от него краен съдебен акт.
Такава забрана обаче няма установена, нито в
ЗАНН, нито пък НПК, към който препраща чл. 84 от ЗАНН. Според чл. 190, ал. 1 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство
бъде прекратено, разноските по дела от общ характер остават за сметка на
държавата, а разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се
възлагат на частния тъжител. Цитираният текст, повече от очевидно не съдържа
каквото и да е ограничение или забрана, на признатият за невинен да не бъдат
присъдени разноските, които той е заплатил в хода на съдебното производство (а
не държавата, т.е. съда или прокуратурата са извършили).
Достатъчно в тази насока е да се съобрази,
нормата на чл. 190, ал. 2 от НПК според която, за присъдените разноски се
издава изпълнителен лист от първоинстанционния съд.
Очевидно е че законодателят е уредил
възможността за присъждане на разноски в хода на наказателното съдебно
производство и не я е ограничил единствено до разноските които се възлагат в
тяжест на частният тъжител. Както се посочи, обратното разрешение е твърде
рестриктивно и в съществена степен засяга правата на страните в съдебния
процес, поради което без съмнение би било изрично установено в процесуалния
закон.
12. Впрочем, разбирането, че не е допустимо
прилагане по аналогия на правилата установени в чл. 143 от АПК, поради което
разноски не може да бъдат присъждани в съдебното производство по обжалване на
наказателно постановление, има за последица пораждането на необходимостта от
водене на подобно на настоящото, ново исково производство по реда на ЗОДОВ(като
единствена друга възможност за защита на правата), което след отмяната на
наказателното постановление е с отнапред известе́н
резултат, но в хода на което отново се извършват деловодни разноски и те отново
се възлагат в тяжест на административно наказващият орган. Прилагането на
закона по този начин е в явно и нетърпимо противоречие с функциите които би
трябвало да осъществява правното регулиране на обществените отношения.
13. Независимо от изложеното до тук обаче,
необходимо е да се съобрази и следната, установена с тълкувателни актове
съдебна практика :
Съобразно разясненията в Тълкувателно
постановление №2/2014 от 19 май 2015 год., по тълкувателно дело №2 по описа за
2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора
колегия на ВАС, дейността по административно наказване по естеството си е
правораздавателна дейност на администрацията, насочена е към разрешаване на
правен спор, възникнал по повод на конкретно сезиране, при спазване на
състезателно производство в условията на независимост и самостоятелност на
решаването.
Тя е свързана със защитата на реда в областта на
държавното управление по аргумент от чл. 6 от Закона за административните
нарушения и наказания и представлява управленска дейност по осъществяване на
административно наказателна отговорност. Наред с другите правни форми на
изпълнителна дейност - правотворческа, правоприлагаща и договорно - правна,
класифицирани според предметното им съдържание и цел, тя представлява форма на
административна /изпълнителна/ дейност, извършва се по административен ред,
чрез метода на субординация, въз основа на законово предоставена
административно наказателна компетентност. Наказателното постановление, като
резултат от упражнената дейност по административно наказване, също представлява
по естеството си волеизявление на орган на изпълнителната власт, макар и да не
се издава по реда на АПК и съответно, да не носи белезите на индивидуален
административен акт по смисъла на чл.21 от АПК. Въпреки това, основният вид на
дейността по налагане на административно наказание и на извършените действия
или бездействия във връзка с административното наказване, не дава основание
разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ да се
тълкува ограничително, като приложното й поле се свежда до административните
актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни
постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от
предметния обхват на закона.
За квалифициране на иска като такъв по чл. 1,
ал.1 от ЗОДОВ, определяща е не правната природа на отменения акт, а основният
характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното
постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на
чл. 21 от АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган,
представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателно правни
последици, е правен резултат от административна дейност по осъществяване на
една от формите на юридическа отговорност. Неговото издаване е последица от изпълнение
на нормативно възложени задължения, упражнена административно наказателна
компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната
им правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на
административна дейност.
Законодателят не предвижда ред за присъждане на
разноски в производствата по ЗАНН. Доколкото искът по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е за
обезщетение за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразно наказателно
постановление, действия или бездействия в рамките на административно наказване,
то и исканията за обезщетяване на направени разноски в производството по
обжалване подлежат на разглеждане по същия ред.
14. При това положение и с оглед задължителния
характер на тълкувателните постановления, които съобразно нормата на чл. 130,
ал. 2 от Закона за съдебната власт са задължителни за органите на съдебната и
изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички
органи, които издават административни актове, се налага извода, че при преценка
основателността на предявен иск за обезщетение за вреди от категорията на
процесните, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, разглеждан по реда на чл.
203 и сл. АПК, отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление,
следва да се преценява като отменен незаконосъобразен административен акт,
постановен от административен орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на
административна дейност.
Както е прието в прежде посоченото Тълкувателно
постановление, макар наказателното постановление, с което се налага
административно наказание, да не е индивидуален административен акт по смисъла
на чл. 21, ал. 1 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1,
ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган,
представлява властнически акт и е правен резултат от санкционираща
административна дейност.
15. Според Тълкувателно решение № 2 от
03.06.2009 г. на Върховния административен съд, Общо събрание на съдиите от I и
II колегия, постановено по тълкувателно дело № 7 по описа за 2008 г.,
административните съдилища не присъждат разноски в производствата по касационни
жалби срещу решенията на районните съдилища по административно наказателни
дела.
Съответно, съобразно Тълкувателно решение № 1 от
15.03.2017 г., постановено по тълк. д. № 2 по описа за 2016 г. на Върховен
административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по
чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни
постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по
обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по
смисъла на чл. 4 от същия закон.
16. При това положение, трябва да се съобрази,
че според чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (във връзка с чл. 203, ал. 1 АПК), държавата и
общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се
разглеждат по реда на Административно процесуалния кодекс.
Следователно, иска с правно основание чл. 1, ал.
1 от ЗОДОВ, обема следния фактически състав : причинена вреда - имуществена или
неимуществена ; незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или
длъжностно лице на държавата или общината ; незаконосъобразният акт, действието
или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна
дейност ; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт,
действието или бездействието, и настъпилата вреда.
17. С оглед изложените до тук фактически и
правни съображения, ще следва да се приеме, че този фактически състав е частично
осъществен в конкретния случай. В процеса по оспорване на наказателното
постановление с което са наложени две административни наказания, Ш. е
фактически заплатил сумата от 300,00лв. за да си осигури необходимата,
квалифицирана правна помощ. Упълномощеният от него адв. В. е изготвил жалбата с
която е сезиран районния съд, взел е участие и е предприел съответните процесуални
действия в защита на доверителя си в открито заседание. След приключване на
съдебното дирене е пледирал пред решаващия съд по съществото на спора.
Обжалваното наказателно постановление е било отменено относно наложеното
наказание глоба в размер на 50,00лв. с влязло в сила съдебно решение. Съответно,
по отношение на второто от наложените наказания – глоба в размер на 10,00лв.,
жалбата е била отхвърлена.
В резултат на издаването на частично незаконосъобразното
наказателно постановление, за ищеца са настъпили претендираните имуществени
вреди. Определянето на техния конкретен размер, ще следва да стане по аргумент
от правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК, според което, заплатените от ищеца
такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал
такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.
Казано с други думи, иска за присъждане на обезщетение
за претърпени имуществени вреди би бил
доказан по основание и размер за сумата от 250,00лв. Съответно, заявената
главна искова претенция за сумата от 150,00лв., представляваща съответната част
от заплатено адвокатско възнаграждение в производството по а.н.дело № 157 по
описа на Районен съд Пещера за 2018г. се
явява основателна и ще следва да бъде уважена.
18. Необходимо с оглед възраженията на ответната
страна е да се добави, че заплатеното от Ш. адвокатско възнаграждение, като
размер на сумата, впълнота отговаря на критериите по чл. 36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, относно изискването да е
„обосновано и справедливо“, тоест съразмерно на осъществената правна защита и
съдействие. Присъждането му полза на ищеца, очевидно ще обезщети страната за
действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния орган
непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на
която и да е от страните в производството.
Все в тази насока, следва да се съобрази, според
чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела срещу наказателни постановления, в които административното
наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено
имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на чл. 7,
ал. 2, върху стойността на санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко
от 300 лв.
19. Като доказана и основателна по изложените до
тук съображения се явява и акцесорната претенция на ищеца, да се присъди
обезщетение за забавено плащане на паричното задължение от 150,00лв. в размер
на законната лихва, съответно считано от датата на връчване на исковата молба
на ответника (в случая 19.07.2019г.) до окончателното й изплащане.
В този смисъл Тълкувателно решение № 3 от
22.04.2005 г., постановено по гр.д. № 3 по описа за 2004 г. на ВКС, ОСГК сочи,
че при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и
съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението,
както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за
неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят
унищожаемите административни актове, при нищожните - това е моментът на тяхното
издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи -
от момента на преустановяването им.
Тук, за пълнота на изложението трябва да се
поясни, че в случая искането да се
присъди “законната лихва”, следва да бъде разбирано като претенция за осъждане
на ответника да заплати на ищеца обезщетение за забавено плащане на
парична сума, за периода от изпадане в
забава на длъжника до окончателното й изплащане, намираща правното си основание
в чл.86 ал.1 изр. първо от Закона за
задълженията и договорите. Несъмнено е, че в случая става реч именно за
обезщетение, защото - първо, това е легалният термин и второ, естеството на
търсената защита е да се обезщети кредитора за вредите които търпи от
незаплащането на падежа на определена парична сума за която се твърди, че е
дължима от ответника.
Отделен е въпроса, че конкретния размер на това
обезщетение, който не подлежи на доказване в съдебното производство, се съизмерва с нормативно определен лихвен
процент.
Разбира се, обсъжданото обезщетение се дължи за
период от момента на изпадане в забава на длъжника до окончателно му
издължаване спрямо кредитора. В този смисъл, трябва да се посочи, че
предявяване на исковата молба е акт който с който ищеца кани ответната страна
да издължи съответната парична сума и явно поставя в забава длъжника.
20. Несъмнено е, че забавеното плащане на
конкретна парична сума, причинява вреда на кредитора, поради невъзможността да
се ползва от нея в определен период от време. Най-малкото, което кредиторът е
възможно да предприеме, ако сумата му бе издължена в срок е да я вложи в банка
и да получи съответната лихва по влога. Именно поради тази причина, по аргумент
от чл. 86, ал. 1 изр. второ от ЗЗД този размер (равностойността на законната
лихва) не се доказва, като ефективно претърпяна вреда. Разбира се, ако се търси
обезщетяване на някакви по-големи по размер вреди, които са настъпили от
забавата, то те следва да бъдат доказани по общия ред.
Действително в процесуалните закони, не е
предвидена изрична възможност за присъждане на обезщетения за забавено плащане
на съответно присъдени разноски по делото. Това законодателно разрешение обаче
е логично обяснимо.
Обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е мислимо
от момента на изпадане на длъжника в забава, т.е. когато главното парично
задължение е станало ликвидно и изискуемо и длъжника е поканил кредитора си да
го изпълни, което той не е сторил в рамките на определеният му за това срок.
Ясно е, че към момента на присъждане на
съдебните разноски със съответния съдебен акт (включително и когато той е
постановен от касационна инстанция) не е възможно не само да се знае, но дори и
да се предположи, кога кредитора в чиято полза са присъдени разноските ще
постави в забава своя длъжник, за да възникне за последния задължение за
обезвреда, ако забави изпълнението на паричното си задължение след като е
поканен за това. Разбира се, напълно мислима е и възможността, кредитора
по присъдената сума за съдебни разноски,
никога да не поиска тяхното заплащане от своя длъжник или длъжници.
След като момента в който длъжникът по
задължението за заплащане на разноски ще изпадне в забава, не е възможно да
бъде известен към момента на постановяване на
съдебния акт, то повече от ясно е че не е възможно съдът да присъди и
обезщетение за забавено плащане по чл.86 от ЗЗД.
Няма пречка, обаче това обезщетение да бъде
претендирано от кредитора по исков ред, при положение, че неговия длъжник
забави изплащането на главницата.
Прочее, както подробно се посочи в предходното
изложение, по идентичен начин стои въпроса и във връзка с процесното искане за
присъждане на главницата от 150,00лв. Именно защото в процесуалния закон липсва
изрична разпоредба за присъждането на разноски в съдебното административно
наказателно производство, те следва да се търсят по общия ред, в случая
установен в ЗОДОВ.
Ето защо, на същото основание и по същия ред, ще
следва да се иска и обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
IV. За разноските :
21. На основани чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, на ищеца
ще следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски. Те, съобразно
представения по делото списък, се констатираха в размер на 310,00лв. от които
10,00 лв., заплатената държавна такса и 300,00лв., заплатено адвокатско
възнаграждение.
Възражението на ответната страна за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, Съдът намери за неоснователно. Сумата от 250,00лв.
е в рамките на минимално установения размер в Наредба №1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, което изключва
необходимостта от нейното коригиране.
Ето защо, Съдът
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА Областна дирекция на
МВР, Пазарджик, пл. „Съединение“, №3 да заплати на Д.Т.Ш., ЕГН : **********,***,
сумата от 150,00лв.(сто и петдесет лв.) имуществени вреди, представляваща
извършени разноски за адвокатско възнаграждение в производството по н.а.дело № 157
по описа на Районен съд Пещера за 2018
г., както и обезщетение за забавено плащане на същата парична сума съразмерно
на законната лихва, считано от 19.07.2019г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА Областна дирекция на
МВР, Пазарджик, пл. „Съединение“, № 3 да заплати на Д.Т.Ш., ЕГН : **********,***,
сумата от 310,00лв.(триста и десет лева), представляващи извършени от последния
разноски по настоящото производството.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба
пред Върховния административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването
на страните за неговото изготвяне.
Административен съдия : /п/