№ 8732
гр. София, 14.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 63 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря ГАЛИНА ЦВ. ГОРАНОВА ШИПОВАЦ
като разгледа докладваното от КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА Гражданско
дело № 20221110157803 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 от ГПК.
Образувано е по искова молба на В. И. Г., с ЕГН: **********,
доуточнена с молба с вх. № 256376/22.11.2022 г., депозирана чрез адв. Л. В.,
срещу „Животозастрахователен институт“ АД, с ЕИК: *********, с която се
иска ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищеца следните
суми: 1/ сумата от 10 089,69 лева – главница, представляваща обезщетение за
незиползвани платени неприсъствени дни (отпуск) по договор за възлагане на
управлението от 17.10.2019 г. / общо 41 дни/ и 2/ сумата от 451,23 лева –
обезщетение за забава за периода от 17.05.2022 г. /датата на изпадане на
ответника в забава/ до 24.10.2022 г. /денят, предхождащ подаване на исковата
молба/, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
исковата молба – 26.10.2022 г. до окончателното заплащане на сумата.
Претендират се разноски.
В исковата молба се твърди, че на 15.08.2017 г. с решение на съвета на
директорите на „Животозастрахователен институт“ АД ищцата е избрана за
изпълнителен директор (изпълнителен член на съвета на директорите) на
дружеството. След получаване на съответно одобрение от КФН съобразно
изиксванията на КЗ, за заеманата от нея длъжност е сключен договор за
възлагане на управлението от 17.10.2019 г., съгласно който довереникът се
задължава да участва в управлението на ответното дружество като главен
изпълнителен директор.
Съобразно изискванията на КЗ през периода на действие на договора за
възлагане на управление и докато е заемала длъжността „главен изпълнителен
директор“ ищцата е била един от двамата законни представители на
1
„Животозастрахователен институт“ АД.
С протокол от заседание на Съвета на директорите, проведено на
12.04.2022 г. В. Г. е освободена от заеманата длъжност „главен изпълнителен
директор“, като на заседанието, на което е прието посоченото решение не е
поканена, нито е уведомена по какъвто и да е начин за провеждане на
заседанието, неговия дневен ред и решенията му. През времето на
заседанието, на което е прието посоченото решение за освобождаване от
длъжността, ищцата е била в отпуск по болест. На 21.04.2022 г. в Търговския
регистър / ТРРЮЛНЦ/ е вписана промяна в обстоятелствата по партидата на
„Животозастрахователен институт“ АД, с което В. Г. е заличена като
изпълнителен директор и представляващ дружеството. Във връзка с така
посочените обстоятелства, ищцата навежда доводи, че доколкото не
уведомена за проведеното заседание на съвета на директорите, на което е
взето решението и не е уведомена за приетото решение, преди обявяването му
в Търговския регистър, ищцата се явява трето добросъвестно лице по смисъла
на чл. 235, ал. 5 от ТЗ, поради което договорът за управление се смята за
прекратен едва от датата на промяна на обстоятелствата в Търговския
регистър и обявяване на протокола за решение на съвета на директорите в
Търговския регистър – 21.04.2022 г.
На следващо място ищцата посочва, че по договора за възлгане на
управление доверителят разрешава на довереника общо 25 платени
неприсъствени дни (отпуск) на година, а при прекратяване на отпуската на
довереника се изплаща обезщетение, съотвестващо на неизползваните от него
неприсъствени дни по реда, определен в чл. 155 и чл. 156 от КТ.
Посочва, че към датата на прекратяване на договора за възлагане на
управление, е имала непогасени по давност 41 неприсъствени платени дни, от
които 33 дни – за 2021 г. и 8 дни – за 2022 г. (пропорционално на отработеното
време). Посочва, че по реда на чл. 224, ал. 1 от КТ паричното обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск се изчислява от начисленото й
среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец,
предхождащ прекратяването на правоотношението, който в случая се явява
месец март 2022 г., като нетното възнаграждение на ищцата за този месец е
4500 лв., а брутното й възнаграждение – 5141 лева, поради което
среднодневното брутно трудово възнаграждение, което служи като база за
изчисляване на обезщетението е 246,09 лева. Поради това ищцата поддържа,
че ответното дружество дължи да й заплати обезщетение за неизползвани
платени почивни дни (отпуск) в размер на 10 089,69 лева.
На последно място, посочва, че два пъти е отправяла писмена покана до
ответното дружество за заплащане на обезщетение за неизползваните почивни
платени дни (отпуск) – на 16.05.2022 г. и на 14.02.2022 г., но и към настоящия
момент не е получила заплащане на дължимите й суми.
Подържа, че след отправяне на първата покана за заплащане на
процесните суми – на 16.05.2022 г., ответникът е изпаднал в забава като
длъжник за заплащане на процесната сума.
С тези аргументи се иска претенциите да бъдат уважени.
2
С исковата молба са представени: Протокол от заседание на Съвета на
директорите на „Животозастрахователен институт“ АД, проведено на
15.08.2017 г.; Договор за възлагане на управлението от 17.10.2019 г.; Устав на
„Животозастрахователен институт“ АД; Актуално състояние на
„Животозастрахователен институт“ АД; Протокол от заседание на Съвета на
директорите на „Животозастрахователен институт“ АД, проведено на
12.04.2022 г.; Правилник за работа на Съвета на директорите на
„Животозастрахователен институт“ АД; Писмо по ел. поща от 16.05.2022 г.;
заявление от В. Г. по чл. 233, ал. 5 ТЗ; писмо от 29.08.2022 г.
В срока по чл. 131 от ГПК от ответника „Животозастрахователен
институт“ АД е постъпил писмен отговор, с който предявените искове се
оспорват като недопустими, евентуално неоснователни и недоказани.
Не се оспорва, че страните са били обвързани от търговско
правоотношение по силата на договор за възлагане на управлението, по силата
на който ищецът е изпълнявал дейност като главен изпълнителен директор.
Досежно недопустимостта се твърди, че не е налице правен интерес от
предявяване на процесната искова претенция, тъй като договорът за възлагане
на управлението е вид граждански договор – разновидност на договора за
поръчка, а не е трудов договор по смисъла на КТ. Поради това спрямо него се
прилагат правилата на гражданското и търговското право, а не правилата на
КТ, в това число относно отпуските. Посочва се, че единствено за целите на
социалното осигуряване последиците на договора за възлагане на управление
се приравняват на тези, възникващи от трудово правоотношение. Поддържа,
че в договора за възлагане на управление се съдържат единствено правила за
начина за заплащане на възнаграждение, но не и неговия размер, тъй като
размерът на възнаграждението се определя по решение на Съвета на
директорите. Поради това моли съдът да остави молбата без уважение и да
прекрати делото.
По отношение основателността на предявения иск се релевира
нищожност на разпоредбите на чл. 7, ал. 2 във връзка с чл. 8, ал. 1 и 2 от
договора за възлагане и управление от 17.10.2019 г. поради липса на съгласие,
тъй като между страните не е постигнато съгласие относно размера на отпуска
на ищцата, относно начина, реда и условията на ползване на отпуска, не е
посочен размера на възнаграждението по времето на ползване на годишна
почивка, а също така и няма съгласие за изплащане на парично обезщетение
при прекратяване на договора. Поддържа, че правото на отпуск е
несъвместимо с функцията на изпълнителен директор. Посочва, че отпускът е
трудовоправен институт и в случай, че се прилага при мениджърски договор,
следва да се уреди подробно и изчерпателно реда и условията, размера на
неприсъствените дни, продължителността и механизма на ползването и
дължимото възнаграждение за времето на ползване на платени неприсъствени
дни (отпуск). Твърди, че липсата на уредба относно работното време води
след себе си и липса на съгласие относно правото на отпуск, тъй като след
като изпълнителния директор не е обвързан със задължението да спазва
работно време и сам оргнаизира изпълнението на функцията по управление на
дружеството, в негово правомощие е да организира почивката си. На
3
последно място, навежда твърдения, че ищцата е депозирала молба за
освобождаване от длъжността изпълнителен директор много време преди
съвета на директорите да вземе решение за освобождаването й.
С тези аргументи се иска претенциите да бъдат отхвърлени.
Претендират се разноски.
В хода на производството по делото са представени: три фиша за работна
заплата на ищцата В. Г., решение на КФН от 28.02.2018 г., договор за
възлгагане на управление от 28.07.2016 г., както и извлечение от счетоводна
програма.
Изготвена и приета е съдебно счетоводна експертиза с вх. №
180838/03.06.2024 г. и допълнителна съдебно счетоводна експертиза с вх. №
320453/10.10.2024 г. Разпитани са свидетели П.И.Т..
В съдебно заседание, проведено на 15.04.2025 г. процесуалният
представител на ищеца по делото поддържа исковата молба и иска същата да
бъде уважена.
Процесуален представител на ответната страна изразява становище за
отхвърляне на исковите претенции.
От страните по делото са постъпили писмени бележки.
Софийският районен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните,
приема за установено следното:
Страните не спорят, а и от представеното по делото копие от договор за
възлагане на управление от 17.10.2019 г., се установява, че същият е сключен
между „Животозастрахователен институт“, с ЕИК: ********* като доверител,
от една страна и ищцата В. Г. като довереник, от друга страна. С посочения
договор дружеството възлага, а ищцата приема срещу възнаграждение да
участва в управлението на дружеството и да го представлява като
изпълнителен директро. Съгласно договора същият влиза в сила на 17.10.2019
г. /чл. 2 от договора/. В чл. 7, ал. 2 от договора страните са уговорили, че при
прекратяване на договора на довереника се изплаща обезщетение
съответстващо на неизползваните от него неприсъствени дни по реда,
определен в Кодекса на труда /КТ/. От своя страна в чл. 8 от договора е
постигнато съгласие, че доверителят разрешава на довереника, при
изпълнение на задълженията му като изпълнителен директор, платени
неприсъствени дни /отпуск/ извън празничните и почивните дни за една
календарна година, в размер, който се определя по реда на чл. 155 и чл. 156 от
КТ. Ползването на дните се определя по заявление на доверителя съгласувано
с председателя на съвета на директорите. Уговорено е също, че довереникът
може да използва полагащите му се платени неприсъствени дни в рамките на
съответната календарна година, за която се отнасят, освен ако ползването им
не е отложено по реда на чл. 176 от КТ. Правото на ползване на дните се
погасява съгласно чл. 176а от КТ.
Съгласно протокол от 12.04.2022 г. от заседание на Съвета на
директорите на „Животозастрахователен институт“ АД същото е при дневен
4
ред – 1/обсъждане и приемане на решение за избор на Лозана Славчова за
изпълнителен член от състава на съвета на директорите на дружеството и 2/
обсъждане и приемане на решение за освобождаване на В. Г. от заеманата от
нея длъжност – изпълнителен член от състава на съвета на директорите на
дружеството. Същата обаче оставала член на съвета на директорите. Видно от
протокола на заседанието ищцата В. Г. не е присъствала. Независимо от това е
взето решение същата да бъде освободена от заеманата от нея длъжност –
изпълнителен член от състава на съвета на директорите на дружеството. От
справка в ТРРЮЛНЦ се установява, че В. Г. е заличена като представител на
дружеството на 21.04.2022 г. От съвета на директорите ищцата е заличена на
29.08.2022 г.
По делото е приложено заявление по чл. 233, ал. 5 от ТЗ от ищцата В. Г.
до съвета на директорите на ответното дружество, с което същата е подала
своята оставка като главен изпълнителен директор на ответното дружество и
член на съвета на директорите.
Представен е правилник за работата на съвета на директорите на
ответното дружество. В чл. 10, т. 7 от същия е посочено, че председателят на
съвета на директорите разрешава отпуските на изпълнителните директори.
Последните са част от съвета на директорите /чл. 21/.
Видно от решение № 210-ЖЗ от 28.02.2018 г. на КФН е разрешено
преобразуването чрез вливане на „ЗАД Здравноосигурителен институт“ АД, с
ЕИК: ********* в „Животозастрахователен институт“ АД.
Налице е бил и договор за възлагане на управлението от 28.07.2016 г.
между „ЗАД Здравноосигурителен институт“ АД, с ЕИК: ********* като
доверител, от една страна и ищцата В. Г. като довереник, от друга страна. По
силата на същия ищцата отново е била изпълнителен директор в прекратеното
дружество „ЗАД Здравноосигурителен институт“ АД, с ЕИК: *********.
Представено е писмо от ищцата до ответното дружество, с което същата
отправя до ответника искане да й бъде заплатено обезщетение по чл. 7, ал. 2
от договора за възлагане на управление. Няма дани дали това писмо е
изпратено до дружеството респ. кога е получено от него. Налице е второ
писмо от 29.08.2022 г., депозирано пред ответника по електронна поща, с
което ищцата отново отправя покана за заплащане на обезщетение по чл. 7, ал.
2 от договора за възлагане на управление.
Приложени са фишове за заплата на ищцата, в които е отбелязано в графа
„начисления“ ползван платен годишен отпуск.
По делото е изготвено и прието заключение по допусната съдебно
счетоводна експертиза /ССчетЕ/с вх. № 180838/03.06.2024 г..
Съгласно същото последното месечно основно трудово възнаграждение
на ищеца е получено за пълен отработен месец - м. януари 2022 г. и възлиза на
5 414 лева. При съобразяване на това размер среднодневното брутно
възнаграждение е в размер на 270.70 лева.
От изготвената допълнителна съдебно счетоводна експертиза с вх. №
320453/10.10.2024 г. се установява, че всяка година на ищцата са начислявани
5
съответно са се полагали по 25 платени неприсъствени дни – ири по 2.08 дни
месечно. Заявления от отлагане на отпуск не са налични в счетоводството
на ответника. По години според вещото лице дните са както следва: за 2019 г.
– 6 дни /пропорционално от 17.10.2019 г. до края на годината – средно 5.15
дни/, за 2020 г. – 25 дни, за 2021 г. – 25 дни и за 2022 г. – 8 дни / при крайна
дата 21.04.2022 г., ако крайната дата е 12.04.2022 г. – то са 7 дни/.
През 2019 г. ищцата не е подавала заявление за ползване на
неприсъствени дни.
През 2020 г. ищцата е ползвала 21 платени неприсъствени дни.
През 2021 г. ищцата е ползвала 20 платени неприсъствени дни.
През 2022 г. ищцата не е подавала заявление за ползване на
неприсъствени дни.
Така е налице остатък: за 2019 г. – 6 дни /при стойност 5.15 /, за 2020 г. –
4 дни; за 2021 г. – 5 дни и за 2022 г. – 8 дни /до 21.04/ респ. 7 дни /до 12.04/.
Така изготвеното заключение /основно и допълнително/ следва да бъде
кредитирано, доколкото същото е пълно и изчерпателно и отговаря на
поставените задачи като за вещото лице липсват данни за евентуална
заинтересованост от изхода на делото. Освен това заключението не е оспорено
от никоя от страните по делото. Съдът не кредитира заключението единствено
в частта относно пропорционало полагащите се дни за 2019 г. Това е така,
доколкото съобразно отработеното време при отпуск от 2.08 средномесечно,
но ищцата са се полагали 5.15 дни или закръглението следва да бъде към 5
дни, а не за 6 дни.
От показанията на разпитания по делото свидетел П.И.Т. / бивш
служител в ответното дружество/ се установява, че същата е работила в
ответното дружество до м. март 2022 г. на длъжност „юрисконсулт, директор
на дирекция „Правна““. Уточнява, че тя и ръводената от нея дирекция нямали
отношение към работата на отдел „Човешки ресурси“. Така свидетелката
познава ищцата, която била изпълнителен директор в дружеството, а преди
това заемала същата длъжност в прекратеното чрез вливане дружество – на
основание договор за управление.
Свидетелката разказва, че тя самата била по трудов договор и ползвала
отпуската си въз основа на заявление, в което вписвала от коя до коя дата
желае да й бъде разрешен отпуск. Поддържа, че никога в заявлението
служителите не пишели дни от коя година да им се зачетат като отпуск, ако
имат отпуск от изминали години – съответно такава информация липсвала и в
заповедите за отпуск. От своя страна работодателят никога не бил връчвал на
служителите си уведомления колко дни неизползван отпуск имат от предходни
години. Така всички служители знаели, че при подаване на заявление им се
„чисти“ първо най-старият отпуск. Някаква заповед или вътрешен правилник
за такава поредност обаче в дружеството нямало.
Според свидетелката на всички служители и на ищцата като
изпълнителен директор се полагали 20 дни основен платен отпуск и 5 дни
отпуск допълнително за работа при условията на ненормиран работен ден.
6
Разказва, че е познавала и предходен изпълнителен директор – Росица
Ленкова, която при освобождаването й длъжност също имала много отпуск, но
същият й бил заплатен, доколкото счетоводно парите били заделени. На
самата свидетелка обезщетението за неизползван платен отпуск също било
заплатено при напускането й.
Показанията на свидетелката съдът следва да кредитира като ясни и
правдоподобни. Съдът съобразява разпоредбата на чл. 172 от ГПК, доколкото
свидетелят е бивш служител на ответника, но не намира основания за
поставяне под съмнение достоверността на изнесените данни още повече, че
същите кореспондират на останалия доказателствен материал.
На последно място по делото е представено извлечение от програмен
продукт – с начало още през 2017 г., съгласно което годишно са начислявани
по 25 дни отпуск. Така за 2017, за 2018 и за 2019 г. – остатъкът дни е 0. За 2020
г. – остатъкът е 8 дни, за 2021 г. – 25 дни и за 2022 г. – 6 дни.
Останалите доказателства по делото съдът не обсъжда като неотносими
към правния спор.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с
чл. 9 ЗЗД, вр. с чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 244, ал. 7 от ТЗ – за сумата от 10
089,69 лева и с правно основание по чл. 86 от ЗЗД – за сумата от 451,23 лева.
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже сключване на договор за
възлагане на управление между ищеца и ответника, в който страните са
уговорили ползването на платени неприсъствени дни (отпуск), както и
заплащане на обезщетение за неизползваните такива при прекратяване на
договора, като страните са уговорили прилагането на правилата и реда на КТ
относно ползването на същите (отпуск) и заплащането на обезщетение за
неизползваните дни при прекратяване на договора за възлагане на управление,
прекратяване на договора, както и размерът на брутното възнаграждение,
получено за последния пълен отработен месец преди прекратяване на
договора за възлагане на управление.
В доказателствена тежест на ответника е да установи възраженията си, в
това число възражението, че клаузите на чл. 7, ал. 2 във връзка с чл. 8, ал. 1 и 2
от договора за възлагане и управление от 17.10.2019 г. са недействителни
поради липса на съгласие.
В доказателствена тежест на ищеца по иска по чл. 86 ЗЗД за заплащане
на обезщетение за забава е да докаже възникване на валиден главен дълг
(задължение за заплащане на обезщетение за неизползван отпуск) и изпадане
на ответника в забава (изтичане на уговорения падежен срок – в случай, че
задължението е срочно или отправяне на покана до ответника за заплащане на
задължението – при безсрочни задължения).
По допустимостта:
Настоящият състав намира предявените искове за допустими, като в тази
връзка доводите на ответната страна няма как да бъдат споделени. В случая се
7
претендира заплащане на парично вземане, произтичащо от договор – като
спорът се води между страните по този договор. В тази връзка и страната по
договора, която счита, че има неудовлетворено парично притезание, винаги
има правен интерес да предяви иск за изпълнение на задълженията на
насрещната страна по правоотношението.
Поради това наведените възражения от страна на ответното дружество
за липса на правен интерес като основание за допустимост на претенцията са
неоснователни.
По основателността:
Предвид заявените от страните твърдения и оспорвания съдът намира,
че по делото са налице два основни спорни въпроса: 1/ валидни са
постигнатите между страните уговорки в чл. 7, ал. 2 и чл. 8, ал.1 от сключения
помежду им договор за възлагане на управление от 17.10.2019 г. и 2/ ако
същите са валидни, то обезщететие за колко неизползвани неприсъствени дни
се дължи на ищцата при прекратяване на договора.
По първия въпрос съдът намира следното:
От събраните по делото доказателства, а и от твърденията на страните,
следва безспорен извод, че между същите е скючен договор за управление –
като ищцата е приела да изпълнява функциите изпълнителен директор на
ответното дружество вкл. да представлява същото пред трети лица като
заедно с това е член и на съвета на директорите. Договорът е влязъл в сила на
17.10.2019 г. /съгласно уговореното в него/ като ищцата е изпълнявала
съответните функции до надлежното отразяване на промяна в ТРРЮЛНЦ –
настъпило на 21.04.2022 г.
Тук следва да се отбележи, че при ответното дружество е установена
едностепенна система на управление – от съвет на директорите. Съгласно чл.
244, ал. 4 от ТЗ съветът на директорите възлага управлението на дружеството
на един или няколко изпълнителни членове, избрани измежду неговите
членове и определя възнаграждението им, а според ал. 7 на същшя член
отношенията между дружеството и изпълнителен член на съвета се уреждат с
договор за възлагане на управлението, който се сключва в писмена форма от
името на дружеството чрез председателя на съвета на директорите. В
процесния случай сключеният с ищцата договор попада именно в посочената
хипотеза.
В тази връзка следва да се отбележи, че договорът за възлагане на
управлението е от категорията на гражданските договори и не представлява
трудов договор по смисъла на КТ. Доводите изложени от ответното дружество
в тази посока са принципно верни и съответстват на правната теория и
съдебна практика. Като вид граждански договор обаче договорът за възлагане
на управление попада и под общата регламентация на ЗЗД съответно е
подчинен на принципа за свобода на договарянето, уреден в чл. 9 от ЗЗД. Ето
защо и страните са свободни да уговорят клаузите на договора за управление
като са ограничени в тази си свобода единствено от законови ограничения и
правилата на морала и добрите нрави. Предвид тези доводи и съдът намира,
че няма пречка страните по договора за възлагане на управление да договорят
8
помежду си, че за някои тяхни отношения ще намира приложение КТ, което е
станало и в случая. В тази насока и съдът приема, че постигнатите уговорки за
приложение на разпоредби на КТ – обективирани в чл. 7, ал. 2 и чл. 8, ал. 1 от
процесния договор са допустими и валидно уреждат елементи от
правоотношението между страните. Съответно доводът на ответника, че били
недействителни поради липса на съгласие няма как да бъдат споделени. Това е
така, доколкото от една страна доводи в какво се изразява посоченият порок
„липса на съгласие“ не бяха конкретно развити, а от друга страна посоченото
субсидиарно приложение на КТ намира израз не само в процесния договор, а
и в други документи на ответника – напр. правалника за работа на съвета на
директорите. На последно място не може да се пренебрегне и фактът, че
ответникът е търговец по смисъла на ТЗ съответно за него важат по-завишени
правила при договорянето спрямо други правни субекти. В случая става дума
и за застрахователно дружество, разполагащо със значителен финансов и
човешки ресурс, който му позволява да ангажира съответната правна помощ
за адекватно изготвяне на договори и други документи.
По втория въпрос съдът намира следното:
С оглед валидността на уговорките по чл. 7, ал. 2 и чл. 8, ал. 1 от
договора, на които ищцата основава претенциите следва да бъде обсъден
въпросът за колко дни съответно какво обезщетение се дължи на ищцата.
В случая чл. 8, ал. 1 от договора препраща съответно към чл. 155 и чл.
156, както и чл. 176 и чл. 176а от КТ.
Според чл. 155, ал. 4 от КТ размерът на основния платен годишен
отпуск е не по-малко от 20 работни дни. От своя страна чл. 156, ал. 1, т. 2 от
КТ предвижда, че при условията на чл. 155, ал. 2 /има се предвид настояща ал.
4 – предвид корективно търкуване с оглед изменения в чл. 155, които обаче не
са отразени в чл. 156/ работникът има право на допълнителен платен годишен
отпуск: за работа при ненормиран работен ден - не по-малко от 5 работни дни.
С оглед гореизложеното макар в договора за възлагане на управление да
не е уговорен изрично конкретен размер на платените неприсъствени дни на
годишна база – от така цитираната нормативна уредба /към която договорът
препраща/ и от ангажираните доказателства /ССчЕ, свидетелски показания,
счетоводни справки/ съдът достигна до извод, че между страните е уговорено
ищцата да има право на 25 дни годишно – платени неприсъствени дни.
На следващо място в чл. 176, ал. 1 от КТ е предвидено, че ползването на
платения годишен отпуск може да се отложи за следващата календарна година
от: 1. работодателя - поради важни производствени причини или от работника
- когато ползва друг вид отпуск или по негово искане със съгласието на
работодателя. В ал. 2 на същия текст е регламентирано, че когато отпускът е
отложен или не е ползван до края на календарната година, за която се отнася,
работодателят е длъжен да осигури ползването му през следващата
календарна година, но не по-късно от 6 месеца, считано от края на
календарната година, за която се полага.
Давността за ползване на правото на отпуск е уредена в чл. 176а от КТ,
който предвижда, че когато платеният годишен отпуск или част от него не е
9
ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага,
независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по
давност.
В настоящия случай по делото се установи / отново от счетоводните
справки и свидетелските показания/, че в ответното дружество е имало
практика ако полагащият се за годината отпуск не е използван през нея
същият да се отлага за следващата година. Съответно е имало практика при
подаване на заявление за отпуск през текущата година, да се отчисляват
/“чистят“/ първо дните, останали от предходната година. Посоченото
положение е било възприето и при ищцата – по силата на уговореното в чл. 8,
ал. 1 от процесния договор – независимо че същата не е работник/служител на
трудов договор при ответника.
В тази връзка и при условията на чл. 7, ал.2 от договора на ищцата се
дължи обезщетение при прекратяване на договора – за неизползваните
платени неприсъствени дни.
Предвид гореизложеното и заключението по двете ССчетЕ този дни са
общо 22 дни. Това е така, доколкото през 2019 г. ищцата е имало право на 5
дни отпуск /изчислени от съда при коректно закръглявяване въз основа на
заключението на в.л. – пропорционално на действието на договора/, през 2020
г. на 25 дни, през 2021 г. също на 25 дни и през 2022 г. – пропорционално на
действието на договора – до 21.04.2022 г. на 8 дни.
През 2019 г. ищцата не е заявявала отпуск – поради което при заявени за
ползване 21 дни през 2020 г. – то със същите са „изчистени“ 5-те дни от 2019 г.
изцяло и 16 дни от 2020 г. Останали са за прехвърляне 9 дни от 2020 г. Със
заявените 20 дни от 2021 г. са „изчистени“ първо 9-те дни от 2020 г. и 11 дни
от 2021 г. Така неизползвани са останали 14 дни от 2021 г. и 8 дни от 2022 г.
или общо 22 дни – като за тези дни обезщетението не е погасено по давност.
В тази връзка и искът за главница се явява основателен до сумата от
5955.40 лева /22 дни по 270.70 лева/, а за разликата до пълния размер от 10
089.69 лева или за сумата от 4134.29 лева – искът следва да бъде отхвърлен.
Тук следва да се отбележи, че по делото се установи, че и преди
процесния договор ищцата е имала сключен друг договор за възлагане на
управлението. Този договор от 2016 г. обаче е бил с друго ЮЛ съответно
ищцата е била изпълнителен директор в същото. Предвид, че предходното
дружество е прекратило своето съществуване чрез вливане в ответника по
делото по всяка вероятност в счетоводната програма на ответника при
прехвърляне на информация се е стигнало до „прехвърляне“ и на дните, които
ищцата не е ползвала като изпълнителен директор на на „ЗАД
Здравноосигурителен институт“ АД, с ЕИК: *********. Ето защо и при
подаване на заявление за ползване на платени неприсъствени дни при
настоящия ответник в счетоводната програма „са чистени“ най-старите
неизползвани дни, останали практически от предходното дружество. Дори
това да е така обаче както се разясни по-горе договорът за възлагане на
управление е граждански такъв е се урежда от постигнатите между самите
страни уговорки. При преглед и на двата договора обаче съдът не установи
10
уговорка неизползвани дни от ищцата при вливащото се дружество да се
прехвърлят към правоприемника. Ето защо и ищцата е следвало да уреди
отношенията си по изплащане на съответно обезщетение за неизползваните
дни при прекратяване съществуването на „ЗАД Здравноосигурителен
институт“ АД, с ЕИК: *********. Тези дни липсва уговорка да бъдат
прехвърлени към настоящия ответник съответно доколкото същият не е и
страна по договора от 2016 г. няма как и да му се вменят задължения по
същия, нито съответна уговорка да се предполага поради „мигрирането“ на
данните за счетоводни цели.
По отношение на иска за обезщетение за забава – същият е основателен
до сумата от 92.64 лева /върху 5955.40 лева/ - за периода от 30.08.2022 г. до
24.10.2022 г. Съдът приема, че ищцата е поставила ответника в забава именно
с втората покана от 29.08.2022 г., изпратена по електронна поща. Това е така,
доколкото на първата покана липсва както дата на изготвяне, така и някаква
индикация за изпращане съответно получаване от ответника и съдът въобще
не може да установи на какво страната основава дата 16.05.2022 г. на
получаване на същото съответно дата 17.05.2022 г. – като дата на забавата.
За разликата до 451.23 лева или за сумата от 358.59 лева искът следва да
бъде отхвърлен.
По исканията за разноски на страните:
Разноски в настоящото производство претендират и двете страни по
спора. С оглед изход на делото следва да бъдат присъдени и на двете страни.
Никоя от страните не е навела възражение за прекомерност на разноските на
насрещната страна.
Ищецът претендира разноски в размер на 2524.70 лева – за адвокатско
възнаграждение с ДДС, държавна такса и депозит за вещо лице. Последните
са действително извършени, видно от договор за правна защита и съдействие
и платежно нареждане. С оглед изхода на делото на ищцата се дължи сумата
от 1448.59 лева.
От своя страна ответната страна претендира разноски за адвокат от 1300
лева – действително извършени. С оглед изхода на делото на ответника се
дължи сумата от 554.10 лева.
Водим от горното, Софийският районен съд:
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Животозастрахователен институт“ АД, с ЕИК: ********* и
адрес: гр. София, бул. Черни връх, № 51Д ДА ЗАПЛАТИ на В. И. Г., с ЕГН:
********** и адрес: гр. София, **************, следните суми: 1/сумата от
5955.40 лева – главница, представляваща обезщетение за неизползвани
платени неприсъствени дни (отпуск) по договор за възлагане на управление от
17.10.2019 г. /общо 22 дни/, сключен между ищцата В. И. Г. и ответника
„Животозастрахователен институт“ АД и 2/ сумата от 92,64 лева –
обезщетение за забава за периода от 30.08.2022 г. /датата на изпадане на
11
ответника в забава/ до 24.10.2022 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на исковата молба – 26.10.2022 г. до
окончателното заплащане на вземането, КАТО ОТХВЪРЛЯ исковете за
следните суми и периоди: 1/за сумата от 4134.29 лева – главница,
представляваща разликата до пълния претендиран размер на обезщетението за
неизползвани платени неприсъствени дни (отпуск) по договор за възлагане на
управление от 17.10.2019 г. и за 2/ сумата от 358.59 лева – разликата до
пълния претендиран размер на обезщетението за забава, както и искът за
същото за периода от 17.05.2022 г. до 29.08.2022 г., поради неоснователност на
претенциите в отхвърлената част.
ОСЪЖДА „Животозастрахователен институт“ АД, с ЕИК: ********* и
адрес: гр. София, бул. Черни връх, № 51Д, ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК на В. И. Г., с ЕГН: ********** и адрес: гр. София,
**************, сумата от 1448.59 лева – разноски в настоящото
производство съобразно уважената част от исковете /като адвокатското
възнаграждение е с ДДС/.
ОСЪЖДА В. И. Г., с ЕГН: ********** и адрес: гр. София,
**************, ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на
„Животозастрахователен институт“ АД, с ЕИК: ********* и адрес: гр. София,
бул. Черни връх, № 51Д, сумата от 554.10 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение в настоящото производство съобразно отхвърлената част от
исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба
пред Софийски градски съд, в двуседмичен срок от връчването му.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12