РЕШЕНИЕ № .....
гр.
София, 27.05.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-В въззивен състав, в публичното
заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
М. БОГДАНОВА
при
секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия М. Богданова в. гр.
д. № 14766/2016 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 12042/30.07.2016 г., постановено по гр. д.
№ 64095/2014 г. по описа на СРС, II Г. О., 74-ти
състав, е признато за установено по отношение на М.Х.П., че дължи на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 2744,20 лева, представляваща начислена цена за доставена топлинна
енергия в периода от м. 11.2011 г. до м. 04.2013 г., както и сумата от 519,58
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 01.01.2012 г. до 06.03.2014 г. Предявените от ищцовото
дружество искове са частично отхвърлени за разликата над посочените суми до
пълните претендирани размери съответно от 2803,36 лева, представляващи главницата
за начислена цена за доставена топлинна енергия, и от 522,83 лева, представляващи
претендираното обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Решението е постановено при участието на третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
С Определение № 41397/20.02.2017 г., постановено по
гр. д № 64095/2014 г. по описа на СРС, II Г. О., 74-ти състав, е изменено Решение №
12042/30.07.2016 г., постановено по гр. д. № 64095/2014 г. по описа на СРС, II Г. О., 74-ти състав, в частта за разноските, като „Т.С.“
ЕАД е осъдено да заплати на М.Х.П. сумата от 12,38 лева, представляващи
деловодни разноски за първоинстанционното производство, а М.Х.П. е осъдена да
заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1442,42 лева, представляващи сторените от ищеца
разноски в исковото производство.
С Определение от 19.06.2017 г. (неправилно именувано
Решение), постановено по гр. д. № 64095/2014 г. по описа на СРС, II Г. О., 74-ти състав, е допуснатата поправка на ОФГ в
диспозитива на Определение № 41397/20.02.2017 г.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ответника, с която първоинстанционното решение се обжалва в частта, с
която искът за главница е уважен за сумата над 801,59 лева до пълния уважен
размер, както и в частта по отношение на мораторната лихва за сумата над 100,00
лева, поради това, че в тази си част решението било неправилно и
незаконосъобразно като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила
и материалноправните разпоредби, както и събраните по делото доказателства.
Поддържа, че с оглед заключението на СТЕ, сумата за изравняване била -2121,74
лева – за получаване. Навежда доводи, че с оглед заключение на ССчЕ и
потребените количества БГВ се установявало, че реално дължима била сумата от
452,07 лева, тъй като била налице сума за получаване от 2253,93 лева. Твърди,
че от представената индивидуална справка се установявало, че потреблението за
периода било в размер на 387,43 лева, като имало и сума за получаване от 10,98
лева. Излага съображения, че от доказателствата по делото било видно, че
количествата потребена топлинна енергия в имота съответствали на сумите по
изравнителната сметка, които се разминавали с прогнозните дялове. Твърди, че
според извършеното разпределение, дължимите суми били в размер на 452,07 лева,
като трябвало да се приспаднат сумите, начислени за периода от м.05 до м.10.2011
г., тъй като били извън процесния период. Излага подробни съображения във
връзка с размера на дължимите суми. Поддържа, че с оглед размера на вземанията
се дължало обезщетение за забава в размер на законната лихва, възлизащо на
сумата от 100,00 лева. Навежда доводи, че ищецът бил извършил недопустимо
прихващане на суми извън процесните, което се установявало от заключението на
ССчЕ, като излага аргументи, че не са били налице предпоставките за извършване
на прихващане. Иска отмяна на решението в обжалваните части и отхвърляне на
исковите претенции. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на
въззивна жалба от ищеца. В открито съдебно заседание същият не изпраща
представител. С писмена молба е изразил становище за неоснователност на
въззивна жалба. Претендира разноски.
В срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на
въззивна жалба от третото лице-помагач на страната на ищеца и не е взето
становище.
Срещу постановеното определение по чл. 248 ГПК е
подадена частна жалба от ответника, в която се твърди, че последното е
неправилно и незаконосъобразно. Поддържа, че изчисленията били неправилни и не
били съобразени с представените по делото доказателства. Навежда доводи, че
списък с разноски в размер на 1447,42 лева не бил представян, освен това
юрисконсултското възнаграждение било прекомерно. Излага съображения, че на
ответницата не се дължали разноски само в размер на 12,38 лева. Иска отмяна на
обжалваното определение и присъждането на разноски, в това число и за сторени
банкови такси.
В срока, предоставен от съда, не е подаден отговор на
частна жалба от ищеца. В открито съдебно заседание не изпраща представител и не
взема становище.
В срока, предоставен от съда, не е подаден отговор на
частна жалба от третото лице-помагач на страната на ищеца и не е взето
становище.
Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с
която предявените искове са уважени за сумите съответно до 801,59 лева, представляващи
цена за доставена през процесния период топлинна енергия, и до 100,00 лева,
представляващи начислена върху дължимата главница лихва за забава, както и в
частта, с която исковите претенции са частично отхвърлени, поради което в тази
част то е влязло в сила.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите
на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради
което е процесуално допустима.
Частната жалба е подадена в предоставения от съда срок
(арг. чл. 62, ал. 3 ГПК) от легитимирана страна, като е насочена срещу акт,
който подлежи на въззивна проверка.
СРС, 74-ти състав, е бил сезиран с първоначално
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения
възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително
правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на
което продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху
процесните стоки и да ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати
уговорената продажна цена и 2)
продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна
енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма,
регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през част от релевантния
период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т.
2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
"Битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т.
41б ДР ЗЕ "Потребител на енергийни услуги" е: краен клиент, който
купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или
разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от
17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно
бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право
на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно
основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който
ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й…
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1
ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството
"клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл
изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1
ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като
клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.
Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода,
регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за
търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване
на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна
част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна
енергия за собствените му битови нужди.“.
Предвид частичното обжалване на първоинстанционното
решение и наличието на влязла в сила като необжалвана част от същото, с която
са уважени частично исковите претенции на ищеца, е формирана сила на пресъдено
нещо относно обстоятелствата за възникнала между страните облигационна връзка и
осъществена от ищеца-въззиваем доставка на топлинна енергия през исковия период. Следователно, спорът по делото се концентрира
върху обстоятелство какъв е размерът на реално потребеното количество топлинна
енергия, респ. – какъв е размерът на дължимата сумата. В тази насока трябва да
се отбележи, че безспорните по делото обстоятелства се подкрепят и от
представения по делото Нотариален акт № 55, том VII, рег. № 16968, нот. дело № 1152/2007 г. от който се
изяснява, че въззивницата-ответник е собственик на процесния недвижим имот –
апартамент № 36, находящ се в гр. София, ж. к. „***********.
Правното действие на сключения договор за продажба
попада под приложното поле на чл. 150 ЗЕ, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между търговец и физическо лице във връзка с
продажбата на топлинна енергия за битови нужди.
Договорът е
сключен при предварително установени от ищеца публично известни общи условия по
смисъла на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, утвърдени от ДКЕВР /към настоящия момент – КЕВР/,
които влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ.
Доколкото по делото няма твърдения, нито данни въззивникът П. да е упражнила
правото си на възражение срещу общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ,
следва да се заключи, че приетите от „Т.С." ЕАД и одобрени от комисията
общи условия за процесния период са влезли в сила 30 дни след първото им
публикуване и са обвързващи за него. Явно е, следователно, че между страните е
доказано принципното съществуване на облигационно правоотношение. То произтича
от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди през процесния
период, а на основание чл. 155 ЗЕ ответникът, като потребител на топлинна
енергия, дължи заплащане цената на отдадената за собствения му недвижим имот такава.
С оглед на това, че между страните е възникнало
правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия,
правният спор по настоящото дело се концентрира върху правнорелевантния факт
дали и какво количество топлинна енергия ищцовото дружество е доставяло на
ответника.
Приети са заключенията на СТЕ, допълнително заключение
на СТЕ и ССчЕ. От заключението на СТЕ се установява, че за процесния период е
доставена топлинна енергия за имота на ответника за отопление на имота, БГВ и
сградна инсталация. Вещото лице е посочило, че стойността на потребената
топлинна енергия по фактури е в размер на 2923,30 лева. Експертът е посочил, че
при изравняване на количеството топлинна енергия е получена сума за възстановяване в размер на -2121,71
лева.
Съдът, при извършена преценка на заключението на СТЕ,
намира, че следва да го кредитира, тъй като е извършено обективно, компетентно
и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи,
като по делото липсват доказателства, че последното е недобросъвестно или
заинтересовано от изхода на правния спор.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая
дължимата сумата трябва да бъде определена съобразно СТЕ, доколкото при
граматическото, систематично и телеологическо тълкуване на чл. 155 ЗЕ от
значение при претенцията за заплащане на топлинна енергия релевантен е
единствено размерът на реално
потребената топлинна енергия. Обстоятелството, че законодателят е предвидил
няколко различни способа за отчитане на топлинната енергия, не придават някакво
значение на прогнозните сметки, доколкото самият закон предвижда винаги поне
една изравнителна сметка, която има за цел да ликвидира отношенията между
страните в облигационното отношение, като отчете реално потребеното количество топлинна енергия.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира,
че е основателен доводът на въззивника, че в случая след изравняването на прогнозно
начислените суми е налице сума за връщане, т. е. отчетено е действително
потребеното количеството топлинна енергия, поради което реално дължимата сума
за потребената топлинна енергия за исковия период възлиза на 801,59 лева, до
която сума искът е основателен, като за разликата до пълния предявен размер
същият следва да бъде оставен без уважение.
За пълнота с оглед доводите на въззивника трябва да се
изясни, че въззиваемият не може да направи извънсъдебно прихващане на суми,
съобразно на чл. 32, ал. 3 от Общите условия. В клаузата на чл. 32, ал. 3 от приложимите към исковия период от време Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от "Топлофикация София"
АД на потребителите в гр. София, одобрени с Решение на ДКЕВР №
ОУ-001/07.01.2008 г., е предвидено, че в случаите, когато при изравнителната
сметка се установи, че купувачът има сума за получаване, от една страна и
просрочени стари задължения, от друга страна, и страните по договора са се
съгласили със сумата в повече да се погасяват най-старите задължения на
купувача, ведно с дължимите лихви. Договорът, има силата на закон за страните,
съгласно нормата на чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД. За да настъпи, обаче,
действието на прихващането, регламентирано от цитираната по-горе клауза от
Общите условия, следва да са налице и останалите законоустановени предпоставки,
установени от нормата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД. Настоящият съдебен
състав, приема, че от ищеца не е доказано наличието на предпоставката
ликвидност на двете насрещни вземания, съгласно изискването на чл. 103, ал.
1 от ЗЗД, за да се приеме, че е настъпило прихващане (каквото на практика се твърди от ищеца) между сумите, подлежащи на възстановяване и тези,
дължими от ответницата за минал (преди процесния) период. На второ място, по делото не е доказано от ищеца
да е извършено надлежно изявление за извършване на извънсъдебното прихващане,
което да е достигнало до въззивницата-ответник. Ето защо, подлежащите на връщане
суми по изравнителните сметки не следва да бъдат прихванати със задължения на
ответницата за минал период от време, преди процесния.
Съдът намира, че е основателна претенцията за
заплащане на мораторна лихва върху дължимата главница, доколкото съобразно
приложимите общи условия към процесния период (одобрени с Решение №
ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, в сила от 13.02.2008 г.) – чл. 33, ал. 1 от
същите, купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. С оглед
изхода на делото по правния спор за главницата следва да уважи въззивната жалба
и в частта по отношение акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото
същата е обусловена от изхода на делото по главния спор. С оглед кредитираното
заключение на ССчЕ и съобразно правилото на чл. 162 ГПК, настоящата съдебна
инстанция намира, че претенцията е основателна до размер на сумата от 100,00
лева за процесния период, като за разликата до пълния предявен размер същата
следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Тъй като правните изводи на въззивният съд не съвпадат
изцяло с правните доводи на първоинстанционния съд, то и обжалваното решение
трябва да бъде отменено частично, като предявените искове бъдат частично
отхвърлени.
Частната жалба е подадена в срока предоставен
неправилно от съда (арг. чл. 62, ал. 3 ГПК), като е насочена срещу акт, който
подлежи на въззивна проверка, поради което последната е процесуално допустима, а
разгледана по същество е основателна, поради следните правни съображения:
Спорът по отношение на дължимите по делото разноски е
спор за материално право, поради което с оглед приложението на принципа – tempus regit factum – към него е приложима правната уредба, която е действала към момента на
приключване на устните състезания в съответната инстанция. В случая устните
състезания са приключили на 16.02.2016 г., а разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК
е изменена едва с ЗИД ГПК ДВ, бр. 8 от 2017 г. Въпреки това с оглед изхода на
настоящия правен спор, съдът намира, че са основателни доводите на частния
жалбоподател, че районният съд неправилно е определил размера на дължимите
деловодни разноски. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да взема
предвид искането за присъждането на банкови комисиони по направени банкови
преводи, доколкото банковият превод не е единственият начин за заплащане на
държавната такса по делото, поради което и тези разноски не се намират в пряка
връзка с настоящото производство. Нещо повече, подобно искане за първи път е
направено в частната жалба, поради което не следва да бъде взето предвид.
С оглед установеното, съдът намира, че следва да
отмени частично обжалваното определение, като съобрази изхода на правния спор
по делото. В полза на ищеца са дължими разноски за заповедното и исковото
производство в общ размер от 381,81 лева, съобразно уважената част от исковите
претенции, а на ответника – разноски в общ размер от 488,39 лева, сторени за
заплащане на депозит за вещо лице и за адвокатско възнаграждение в хода на
първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената част от исковете.
При този изход на правния спор с правна възможност да
претендират разноски за въззивното производство разполагат и двете страни.
Въззивникът е поискал присъждането на разноски, поради
което и съобразно чл. 273 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, съобразно
отхвърлената част от претенциите следва да му се присъди сумата от 445,12 лева,
представляващи деловодни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение и
държавна такса за въззивното производство. Неоснователно е възражението на
въззиваемия по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, тъй като същото е съобразно с предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 2
НМРАВ минимум.
Въззиваемият е поискал присъждането на деловодни
разноски за юрисконсултско възнаграждение. Въпреки това съдът намира, че в
случая не трябва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство. Единственото процесуално действие, което е извършил
въззиваемия-ищец е подаването на бланкетна молба, която е еднотипна във всички производства,
по които страна е „Т.С.“ ЕАД – факт служебно известен на съда. Липсата на активно процесуално поведение изключва
възможността да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение. При
това положение, да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение на
практика би нарушило основния за българското гражданско право принцип на
забраната за неоснователно обогатяване.
Съдебните разноски като законна последица от изхода на правния спор не могат да
служат като средство за обогатяване на едната от страните. Те са последица от
неоснователното ангажиране на нейния патримониум, с оглед организирането на
защитата срещу неоснователната претенция на другата страна. Аналогично е
положението на юрисконсултите, законодателят предполага, че работодателят им е
сторил разходи, за да последните да организират процесуалната защита на
неговите субективни материални и нематериални субективни права. Когато подобно
поведение липсва, то изначално това залегнало в законодателната воля съображение
е изключено.
С оглед цената
на предявените искове решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 12042/30.07.2016 г., постановено по гр. д №
64095/2014 г. по описа на СРС, II Г. О., 74-ти
състав, в частта, с която е признато
за установено по отношение на М.Х.П., ЕГН: **********, с адрес: ***, че дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление:***, разликата
над сумата от 801,59 лева до
уважения размер от 2744,20 лева, представляваща стойността на доставена топлинна
енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за
топлоснабден имот – апартамент № 36, находящ се в гр. София, ж. к. „***********,
за периода от м. 11.2011 г. до м. 04.2013 г., както и в частта, с която е признато за установено по отношение на М.Х.П., че дължи на „Т.С.“ ЕАД разликата над сумата от 100,00 лева до уважения размер от 519,58 лева,
представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
за периода от 01.01.2012 г. до 06.03.2014 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление:*** срещу
М.Х.П., ЕГН: **********, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл.
415, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2
ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че М.Х.П., ЕГН: ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, разликата
над сумата над 801,59 лева до уважения размер от 2744,20 лева,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за топлоснабден имот –
апартамент № 36, находящ се в гр. София, ж. к. „***********, за периода
м.11.2011 г. до м.04.2013 г., както и разликата
над сумата над 100,00 лева до уважения размер от 519,58 лева,
представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху двете
главници за периода от 01.01.2012 г. до 06.03.2014 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парични задължение по чл. 410 ГПК от 04.09.2014 г. по
ч. гр. д. № 46583/2014 г. по описа на СРС, II Г. О., 74-ти състав.
ОТМЕНЯ Определение № 41397/20.02.2017 г., постановено по гр.
д № 64095/2014 г. по описа на СРС, II Г. О.,
74-ти състав, с което е изменено Решение № 12042/30.07.2016 г., постановено по
гр. д. № 64095/2014 г. по описа на СРС, II Г. О., 74-ти състав, в частта за разноските – в частта, с която М.Х.П., ЕГН: **********,
е осъдена да заплати на Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, разликата над сумата от 381,81 лева до присъдения размер от 1442,42
лева, представляващи сторени от дружеството деловодни разноски за
първоинстанционното и заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********,
да заплати на М.Х.П., ЕГН: **********,
сумата от 476,01 лева,
представляващи дължим остатък от разноски, сторени от ответницата в хода на
първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената част от исковите
претенции.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********,
да заплати на М.Х.П., ЕГН: **********,
сумата от 445,12 лева,
представляващи разноски, сторени от ответницата в хода на въззивното
производство, съобразно отхвърлената част от исковите претенции.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД на страната на въззиваемия-ищец „Т.С.“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1:
2: