РЕШЕНИЕ
№ 137
гр. Благоевград, 23.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Димитър Р. Беровски
при участието на секретаря Ана Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Димитър Р. Беровски Гражданско дело № 20201210101541 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
I. Обстоятелства по производството.
Производството е по реда на Глава тринадесета от ГПК („Основно производство”).
Образувано е по искова молба, подадена от Е “ ЕООД, ЕИК , със седалище и адрес на управление гр. С , район В , ж.к. М , ул. „Р “
№ , представлявано от управителя Р И М - Т чрез пълномощника си адв. П В против КР. М. СТ., ЕГН **********, с постоянен
адрес: град Б , ул. „Г Пърличев “ № .
Ищецът твърди, че между „Ю “ АД, действащ в качеството му на заемодател, и ответника КР. М. СТ., като кредитополучател, е бил
сключен Договор за потребителски кредит № FL394200 от 23.04.2008г. Поддържа, че по силата на посочения договор заемодателят е
предал на кредитополучателя сумата от 2500 лв., като кредитополучателят следвало да погаси задълженията си по кредита на 120
месечни погасителни вноски, с краен падеж на целия заем - 23.04.2018г. Сочи, че кредитът станал изцяло изискуем с изтичане на
падежа за внасяне и на последната погасителна вноска на 23.04.2018г. Заявява, че след усвояване на кредита кредитополучателят не
бил изпълнил поетите си договорни задължения, като били останали непогасени главница в размер на 2411,91 лв. и 300 лв. договорна
лихва за периода от 19.05.2017г. до 23.04.2018г. Излага, че съгласно Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
18.01.2016г. „Ю “ АД (цедент) е прехвърлило на „Е“ ЕООД (цесионер) вземанията си към ответника К.С., произтичащи от
горепосочения договор за потребителски кредит, като ответникът е бил уведомен за така извършената цесия чрез изпращането на
уведомително писмо от „Е “ ЕООД, действащ като пълномощник на предишния кредитор („Ю “ АД). с уведомително писмо „Е “
ЕООД. Поддържа, че след усвояване на кредита кредитополучателят не бил изпълнил поетите си договорни задължения, като били
останали непогасени главница в размер на 2411,91 лв. и 300 лв. договорна лихва за периода от 19.05.2017г. до 23.04.2018г. Твърди, че
за посочените вземания на 22.05.2020г. по ч. гр. д. № 774/2020г. по описа на РС- Благоевград е била издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК, срещу която ответникът подал възражение по чл. 414 ГПК.
Ответникът изразява становище за неоснователност на ищцовите претенции. Тази си процесуална позиция обосновава с доводи, че:
не бил уведомен за извършената цесия по установения в закона ред; вземанията били погасени по давност на основание чл. 110 ЗЗД,
тъй като била изтекла петгодишна давност.
По повод подадената искова молба, предмет на разглеждане в настоящото производство са следните установителни искови
претенции:
- чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК -
относно вземането за сумата от 2411,91 /две хиляди четиристотин и единадесет лева и деветдесет и една стотинки/ лева главница,
дължима на основание, сключен на 23.04.2008г. Договор за потребителски кредит № FL394200, като с подписването на 1/18/203716г.
Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ между „Ю “ АД, ЕИК и „Е “ ЕООД, ЕИК , по силата на който задължението
на КР. М. СТ., ЕГН **********, произтичащо от договор за потребителски кредит № FL394200/23.04.2008n е изкупено от „Е “ ЕООД,
ведно със законната лихва, считано от 22.05.2020г. до окончателното погасяване.
- чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ - относно вземането за сумата от 300 лв. договорна
лихва за периода от 19.05.2017г. до 23.04.2018г.
За вземанията по така предявените установителни искове е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК с № 4010 от 22.05.2020г. по ч. гр. д. № 774/2020г. на Районен съд – гр. Благоевград.
Срещу цитираната заповед, в рамките на едномесечния срок по чл. 414 ГПК, е постъпило възражение от страна на настоящия
ответник, имащ качеството на длъжник в заповедното производство.
II. Фактически и правни изводи.
1. Относно допустимостта на предявените установителни искове:
1
Предявените установителни искове са процесуално допустими. Същите изхождат от легитимирано лице, депозирани са пред
компетентния съд и в законоустановения едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК. В тази връзка неоснователни са възраженията на
процесуалния представител на ответника адв. И.К. за недопустимост на предявените искове, тъй като не била съобщена надлежно
цесията. В тази връзка следва да се посочи, че това е въпрос по основателността на исковете, а не по тяхната допустимост.
2. Относно основателността на предявените установителни искове:
2.1. Относно установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 99, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК.
Уважаването на тази искова претенция е детерминирано от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ облигационно
правоотношение, създадено между ответника и цедента по силата на процесния договор за потребителски кредит, от който за
ответника е възникнало задължение за заплащане на сумата, претендирана като неизплатена главница по заема; 2/ реалното
предоставяне от цедента на ответника на сумата, претендирана като главница по договора; 3/ наличието на твърдения договор за
цесия, с който процесното вземане е прехвърлено в полза на ищцовата страна; 4/ уведомяване на длъжника за извършената цесия, и 5/
неизпълнение на задължението на ответника за заплащане на главницата.
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), ищцовата страна
следва да установи наличието на първите четири от посочените изисквания. А в случай, че това бъде сторено, ответникът трябва да
проведе доказване относно погасяването на своето задължение.
Именно в контекста на изложените принципни положения трябва да се потърси и разрешение на фактическите и на правните
проблеми, които поставя разглежданият казус.
За доказване сключването на процесната сделка между „Ю“ АД (като кредитодател) и КР. М. СТ. (като кредитополучател) ищецът
представи с исковата молба копия от Договор за потребителски кредит № FL394200 от 23.04.2008г. и Погасителен план към него,
Договор за цесия от 18.01.2016г. и приложенията към него, Пълномощно от 18.01.2016г. на „Ю “ АД, Пълномощно от 02.05.2017г. и
на писмо с обратна разписка от 18.12.2019г. за връчване на уведомление по чл. 99 ЗЗД. Процесуалният представител на ответника
оспори автентичността на положените от ответника подписи върху процесния договор, като по реда на чл. 183 ГПК бяха изискани и
оригиналите на горепосочените документи. Ищецът, в указания му от съда срок, представи оригиналите на гореизброените документи.
Съдът с протоколни определения от 19.02.2021г. и 16.04.2021г. констатира наличието на идентичност между представените от ищеца
оригинали на документите, а именно: Договор за потребителски кредит № FL394200 от 23.04.2008г. и Погасителен план към него,
Договор за цесия от 18.01.2016г. и приложенията към него, Пълномощно от 18.01.2016г. на „Ю “ АД, Пълномощно от 02.05.2017г. и
на писмо с обратна разписка от 18.12.2019г. за връчване на уведомление по чл. 99 ЗЗД, с копията приложени към исковата молба.
Освен това по делото бяха приети и оригиналите на Молба за потребителски кредит от ответника КР. М. СТ. от 21.04.2008 година,
Декларация за свързани лица от 23.08.2008 година, Искане за удостоверяване на трудова заетост с дата 21.04.2008 година, Заверено
копие на документ за самоличност – лична карта на ответника КР. М. СТ..
С оглед изложеното се доказва сключването на процесния договор за потребителски кредит между „Ю “ АД (като кредитодател) и
КР. М. СТ. (като кредитополучател).
От съдържанието на визирания договор е видно, че размерът на главницата е 2500 лв. – предоставена в заем на кредитополучател.
Усвояването на главницата не се оспорва от ответника. Усвояването на главницата се установява и от заключението на вещото лице
по приетата съдебно-счетоводна експертиза (ССч.Е.), като същата е била преведена от кредитодателя на ответника К.С. по негова
разплащателната сметка с IBAN: .
Срокът на кредитния договор е до 23.04.2018г., като към него бил изготвен погасителен план. Съгласно този погасителен план
кредитополучателят следвало да погасил задълженията си по кредита на 120 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 40,26 лв.
В чл. 3 от договора било уговорено между кредитодателя и кредитополучателя, че за предоставения паричен кредит се дължи лихва.
От представения по делото Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 18.01.2016г. и Приложение към него, се
установява, че „Ю “ АД (цедент) е прехвърлило на „Е “ ЕООД (цесионер) вземанията си към ответника К.С., произтичащи от
процесния договор за потребителски кредит.
От представеното по делото пълномощно е видно, че предишният кредитор „Ю “ АД е упълномощил новия кредитор - ищеца „Е “
ЕООД да уведоми длъжника - ответника К.С. за извършената цесия.
От данните по делото става ясно, че на 18.12.2019г. ищецът е изпратил до ответника уведомление с изх.№ 896 за извършената цесия,
ведно с покана за доброволно изпълнение, в която е отразено, че кредитор по паричното вземане, произтичащо от процесния договор
за кредит, е ищецът. Съобразно приобщеното към доказателствата известие за доставяне от 20.12.2019г., издадено от куриерската
компания „М “ ООД, визираното уведомление за продажбата на вземането е било изпратено на адреса на длъжника, като същото е
върнато обратно, с отбелязване, че пратката е непотърсена.
По делото се установява, че ищецът е приложил към исковата си молба уведомлението, изходящо от цедента за извършената цесия.
Спорно по делото е обстоятелството дали прехвърлянето на вземанията по процесния кредитен договор е произвело действие
спрямо длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съдът намира, че процесната цесия е произвела действие спрямо длъжника. В тази връзка следва да се има предвид следното:
Съгласно разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД предишният кредитор трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на
вземането и от този момент цесията има действие спрямо длъжника и третите лица. Уведомяването за цесията трябва да бъде
извършено от стария, а не от новия кредитор, тъй като целта на закона е длъжникът да бъде защитен срещу ненадлежно изпълнение на
лице, което не е носител на вземането. Понеже прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария
кредитор, напълно логично е изискването съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор,
за да създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов/ТР № 142-7 от 11.11.1954 г. на
ОСГК на ВС, решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., ТК, ІІ ТО на ВКС/. Затова съобщението от новия кредитор няма
предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи
новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Според чл. 36 ЗЗД представителната власт възниква
по волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което упълномощителят е изявил /чл.39 ЗЗД/ и не са
предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с уведомяването за
цесията. Следователно по силата на принципа за свободата на договарянето /чл.9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи
новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.
99, ал.3 и ал.4 ЗЗД (вж. в този смисъл решение № 156/30.11.2015г. по т. д. № 2639/2014г., II т. о. на ВКС; решение № 137 от 2.06.2015г.
по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. на ВКС ).
В настоящия казус старият кредитор е упълномощил новия кредитор да съобщи за извършената цесия, като тази упълномощителна
сделка не противоречи на разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Следва да се има предвид и, че съобразно практиката на ВКС (вж. решение № 3/16.04.2014г. по т. д. № 1711/2013г., II т. о. на ВКС;
решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г.,ІІ т.о. на ВКС) връчването на препис от исковата молба с приложено към нея
надлежно уведомление от цедента, в случая чрез пълномощник за цесията от 18.01.2016г., съставлява надлежно съобщаване за
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД
2
и следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3
ГПК.
Възможността уведомяването на длъжника за цесията да се случи посредством депозирането на искова молба от цесионера,
придружена с документите, които обективират прехвърляне на вземането, се допуска и в облигационноправната доктрина (вж. Ал. К
„Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение“, нова редакция и допълнение от П. П , С , г., стр. 487). Извън
гореизложеното, е необходимо да се отчете, че поначало длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомление за цесията,
само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от него лице. В случая липсват както
възражения, така и доказателства от такъв порядък. Ето защо, след като бъде известен за цесията (дори и чрез връчване на препис от
исковата молба) длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение поради липсата на уведомяване,
след като не е изпълнил на предишния кредитор (вж. Решение № 40 от 13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г., I т. о. на ВКС и
Определение № 987 от 18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г., IV г. о. на ВКС).
С оглед изложените съображения са изпълнени изискванията на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, като е настъпил уведомителният ефект на цесията
с връчването на ответника на препис от исковата молба, подадена от ищеца (цесионер), който е надлежно упълномощен от цедента. В
този смисъл неоснователни се явяват възраженията на ответника, че не бил уведомен за извършената цесия по установения в закона
ред.
Посредством заключението на коментираната по-горе съдебно-счетоводна експертиза ССч.Е., което не е било оспорено от страните,
се изяснява цялото движение по процесния кредит (отпускане и погасяване на дължими суми). В този контекст вещото лице е
формирало категоричен извод, че понастоящем непогасената и дължима главница възлиза на сумата от 2411,91 лв. Действително от
заключението на ССч.Е. става ясно, че от страна на ответника по кредитния договор е била заплатена сумата от 428,26 лв.
Обсъжданите плащания обаче не са довели до пълно погасяване на главницата по договора, а само до нейното частично погасяване в
размер на 88,09 лв. Установява се също така от заключението на вещото лице, че след датата на процесната цесия /18.01.2016г./
ответникът не е бил извършвал плащания по договора за кредит.
Въпреки доказателствената тежест, разпределена на ответника, за установяванe на факта, че е погасил задължението си за главница,
същият не е ангажирал доказателства в тази насока.
За пълнота трябва да се отбележи, че релевираното от ответника възражение, че липсвало уведомяване за предсрочната изисуемост
на кредита, е неоснователно. В настоящия случай ищецът основава исковата си претенция на основание изтекъл краен срок по
процесния договор за кредит, вземанията, по които са му били цедирани. Нито в заявлението по чл. 410 ГПК, нито в самата искова
молба ищецът се е позовавал на настъпила предсрочна изискуемост на процесния договор за кредит. По делото няма и данни
процесният договор за потребителски кредит да е бил обявяван за предсрочно изискуем от кредитодателя и цедент „Юробанк
България “ АД.
Ответникът е релевирал и възражение за погасяване по давност на вземането за главница. Това възражение е неоснователно. В тази
връзка следва да се има предвид, че съгласно чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо,
като тя се прекъсва при предявяване на иск (чл. 116, б. „б“, предл. 1 ЗЗД) и не тече в хода на самото съдебно производство (чл. 115, ал.
1, б. „ж“ ЗЗД). В принципен план искът се смята за предявен с постъпване на исковата молба в съда (чл. 125 ГПК). Съобразно
разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, в хипотезата на предявяване на иск, имащ за предмет установяване съществуването на вземане по
издадена заповед за изпълнение, искът се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Такъв е и настоящият случай. Посоченият нормативен регламент е
изключение от общото правило на цитирания чл. 125 ГПК и като законодателно разрешение е създадено в интерес на кредитора, тъй
като свързва материалноправните последици от предявяването на иска с момент, предхождащ депозирането на исковата молба. Към
тези последици несъмнено се включва и прекъсване течението на погасителната давност, спиране на давността и правото на законна
лихва (вж. в този смисъл мотивите към т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на
ВКС).
Съгласно разпоредбата на чл. 110 ЗЗД вземанията за главница се погасяват с петгодишната давност. Настоящият съдебен състав
намира, че същата не е изтекла дотолкова, доколкото към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 22.05.2020 г.,
вземането не е погасено, тъй като същото е претендирано поради настъпил краен падеж на дата 23.04.2018 г., който петгодишен срок
би изтекъл на 23.04.2023 г. Към 22.05.2020 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, по което е образувано ч.гр.д. №
774/2020 г. по описа на РС - Б / този давностен срок не е изтекъл.
В обобщение се налага крайният извод, че искът, касаещ претендираната главница се явява основателен поради наличието на всички
законови предпоставки, включени във фактическия състав, пораждащ това вземане.
2.2. Относно установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ.
Основателността на този иск е предпоставена от едновременното наличие на няколко изисквания, а именно: 1/ наличието на
уговорка, постигната между цедента и ответника, в качеството им на страни по твърдения договор за потребителски кредит, за
дължимост от страна на ответника на договорна лихва; 2/ размер на претендираната договорна лихва; 3/ настъпване на падежа на
задължението на кредитополучателя за заплащането на последната, и 4/ неизпълнение на задължението на ответника за заплащане на
главницата.
В рамките на процесната кредитна сделка, сключена между цедента „Ю “ АД и ответника, е била постигната и уговорка за това, че
последният ще дължи възнаградителна лихва (вж. чл. 3 от договора за кредит).
От коментираното вече заключение на допуснатата ССч.Е става ясно, че за периода на договора (от 23.04.2008г. до 23.04.2018г.)
размерът на дължимата договорна лихва възлиза на сумата от 519,92 лв. Установява се също така, че първата просрочена неплатена
вноска по процесния договор за кредит е на 23.03.2009г., като до 23.03.2010г. е била начислявана съответно лихва по кредита. Става
ясно, че към месец април 2010г. цедентът вече не е бил начислявал лихва.
По отношение на тази претенция следва да се обсъди възражението на ответника по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за настъпила погасителна
давност досежно претендираната договорна лихва. В тази връзка следва да име предвид, че съгласно чл. 114 ЗЗД давността започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като тя се прекъсва при предявяване на иск (чл. 116, б. „б“, предл. 1 ЗЗД) и не
тече в хода на самото съдебно производство (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД). В принципен план искът се смята за предявен с постъпване на
исковата молба в съда (чл. 125 ГПК). Съобразно разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, в хипотезата на предявяване на иск, имащ за
предмет установяване съществуването на вземане по издадена заповед за изпълнение, искът се счита предявен от момента на подаване
на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Такъв е и настоящият случай.
Посоченият нормативен регламент е изключение от общото правило на цитирания чл. 125 ГПК и като законодателно разрешение е
създадено в интерес на кредитора, тъй като свързва материалноправните последици от предявяването на иска с момент, предхождащ
депозирането на исковата молба. Към тези последици несъмнено се включва и прекъсване течението на погасителната давност,
спиране на давността и правото на законна лихва (вж. в този смисъл мотивите към т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Съгласно разпоредбата на чл. 111 б. "в", пр. 2 ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с тригодишната давност. В настоящия случай
исковата претенция е предявена на 22.05.2020г., при което изчислявайки три години назад, то вземанията за лихва се считат за
3
погасени по давност преди 22.05.2017г. Следва да се изтъкне, че съгласно заключението на вещото лице към месец април 2010г.
цедентът вече не е бил начислявал лихва по договора за кредит. Става ясно от изготвената от вещото лице таблица № 3 към
заключението, че дължимата се лихва е за период до 31.12.2015г. Това води до извод, че възражението за погасяване по давност на
претендираната договорна лихва за периода от 19.05.2017г. до 23.04.2018г. е основателно.
В обобщение се налага крайният извод, че искът, касаещ претендираната договорна лихва се явява неоснователен и като такъв
следва да се отхвърли.
Относно разноските:
При този изход от делото и двете страни имат право на разноски. Искане за присъждане на разноски е направено както от ищеца,
така и от ответника
Съобразно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС е необходимо да бъде
извършено диференцирано произнасяне по разноските, направени от ищеца както в заповедното производство, така и в настоящото
исково дело. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца съразмерно с уважената част на предявените искове, се дължат разноски в
заповедното производство в общ размер на 53,32 лв. и в исковото производство в общ размер на 193,92 лв.
Право на разноски по принцип има и ответникът. В тази връзка следва да се има предвид, че същият се представлява от адв. И.К.,
която оказва безплатна адвокатска защита на основание чл. 38, ал.1, т.3 предл. 2-ро от Закона за адвокатурата. Правото на адвокат да
окаже безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на визираните в т. 1 – т. 3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв., е установено със закон. Когато в
съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., адвокатът, оказал на страната безплатна
правна защита, има право да му се присъди адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда. Съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., съобразно отхвърлената част от исковете и
осъжда другата страна да го заплати. Следователно ищецът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ответника сума в
минимален размер от 46,44 лв. (арг. от чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата).
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. Б , Гражданско отделение, Осми състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че КР. М. СТ., ЕГН **********, с постоянен адрес: град Б , ул. „Г “ №
, дължи на „Е “ ЕООД, ЕИК , със седалище и адрес на управление гр. С , район В , ж.к. М , ул. „Р “ № , представлявано от
управителя Р И М -Т , следната сума, която е била предмет на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 4010 от 22.05.2020г.,
издадена по ч. гр. д. № 774/2020г. на Районен съд – гр. Б , а именно:
- 2411,91 лв. /две хиляди четиристотин и единадесет лева и деветдесет и една стотинки/ - главница, дължима на основание,
сключен на 23.04.2008г. Договор за потребителски кредит № FL394200, като с подписването на 1/18/2016г. Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ между „Ю “ АД, ЕИК и „Е “ ЕООД, ЕИК , по силата на който задължението на КР. М. СТ., ЕГН
**********, произтичащо от договор за потребителски кредит № FL394200/23.04.2008г. е изкупено от „Е “ ЕООД, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 22.05.2020г., до
окончателното погасяване.
ОТХВЪРЛЯ иска на „Е “ ЕООД, ЕИК , със седалище и адрес на управление гр. Со , район В , ж.к. М , ул. „Р “ № , представлявано
от управителя Р И М -Т предявен против КР. М. СТ., ЕГН **********, с постоянен адрес: град Б , ул. „Г № с който се претендира
да бъде признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че ответникът дължи на ищеца следната сума, която е била предмет на
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 4010 от 22.05.2020г., издадена по ч. гр. д. № 774/2020г. на Районен съд – гр. Б , а именно:
- 300 лв. /триста лева/ - договорна лихва за периода от 19.05.2017г. до 23.04.2018г.
ОСЪЖДА, КР. М. СТ., ЕГН **********, с постоянен адрес: град Б , ул. „Г “ № да заплати на „Е “ ЕООД, ЕИК , със седалище и
адрес на управление гр. С , район В , ж.к. М , ул. „Р “ № 4-6 , представлявано от управителя Р И М -Т следните суми:
- сумата от 53,32 лв. /петдесет и три лева и тридесет и две стотинки/ – представляваща общ размер на разноските, дължими за
заповедното производство (ч. гр. д. № 774/2020г. на РС – гр. Б ) съобразно уважената част от исковете и
- сумата от 193,92 лв. /сто деветдесет и три лева и деветдесет и две стотинки/ – представляваща общ размер на разноските,
дължими за исковото производство (гр. д. № 1541/2020г. на РС – гр. Б ) съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „Е “ ЕООД, ЕИК , със седалище и адрес на управление гр. С , район В , ж.к. М , ул. „Р “
№ , представлявано от управителя Р И М -Т да заплати на адв. И.К. сумата от 46,44 лв. /четиридесет и шест лева и четиридесет
и четири стотинки/, съобразно отхвърлената част на предявените искове.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд – гр. Б в двуседмичен срок, считано от връчването на препис на страните по
делото. Като въззивната жалба се подава чрез Районен съд – гр. Б .
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
4