РЕШЕНИЕ
№ 306
гр. Гоце Делчев, 30.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ в публично заседание на
четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Михаела Г. Клечерова
при участието на секретаря Б.лава Г. Тункова
като разгледа докладваното от Михаела Г. Клечерова Гражданско дело №
20251220100587 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод искова молба, депозирана от Е. А.
А., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Г. Д., ж.к. Ю. *, вх.* ет.* ап *, чрез
пълномощника й адв. Д. В. М. от АК – П., против "Н." ООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление: гр. С., бул./ул. Л. С. (Л.Т.) № *, ет.*, представлявано от И. Н. Х., с която
са предявени в условията на обективно, евентуално искове с правно основание чл. 26, ал.1,
пр. първо от ЗЗД, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от Закона за потребителския кредит
(ЗПК) и на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, във връзка с чл. 26, ал.1, пр. първо и пр. трето от
ЗЗД, във връзка с чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите.
Твърди се в обстоятелствената част на исковата молба, че ищцата е страна по
ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ „ДО ****” № *******от *******г. сключен с
ответното дружество „Н. К.“ ООД. Сочи се, че съгласно чл. 11 от Договора за кредит
Кредитодателят се задължил да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 500,00
лева, а Кредитополучателят /ищцата/ се задължила да върне сумата от 703,04 лева, съгласно
условията на договора. Сочи се също така, че ГПР по кредита е в размер на 49.09 %, а ГЛП в
размер също на 40,60 %. Излагат се твърдения, че в чл. 6, ал. 1 от договора е предвидено, че
ако ищцата не предостави допълнително обезпечение по чл. 4, ал. 3 от Договорът, то тя
дължи неустойка в размер на 4,00 (четири) лева плюс 0.89% от сумата на усвоения транш за
първия ден от всеки лихвен период и 0.89% от сумата на усвоения транш за всеки следващ
ден. Излагат се съображения за недействителност на целия договор, поради неспазване на
специалните основания ЗПК, като се излагат подробни съображения за това. Сочи се, че
договорът не е съобразен със специалните изисквания на чл. 22 от ЗПК, че същия е
1
нищожен, поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а оттам и на
действителния размер на ГПР, чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като сумата, която се
претендира за неустойка не е включена в ГПР и ГЛП.
Твърди се, че съгласно чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договор за
потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и
условията за прилагането му. Сочи, че в случая в Договора за кредит е посочен годишен
лихвен процент, но липсват обаче каквито и да е било условия за прилагането му. Сочи се,
че договорът не е съобразен със специалните изисквания на чл. 22 от ЗПК, че същия е
нищожен, поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а оттам и на
действителния размер на ГПР, чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като сумата, която се
претендира за неустойка не е включена в ГПР и ГЛП. На следващо място, ГПР бил уговорен
в размер от 49,09 %, но в случая по скрит начин бил увеличен, тъй като в него не била
включена дължимата неустойка, което било още едно основание за обявяване нищожността
на сключения договор за потребителски кредит между страните. Заявява, че чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК вменявал задължение договорът за потребителски кредит да съдържа и годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Твърди, че случая действително бил посочен ГПР от 49,09 %, но
липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия. По този начин
потребителят, в случая ищецът, бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Сочи се също така, че съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С
оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата за неустойка следвало да бъде
разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко
свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от
потребителя. Твърди се, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се
нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута опредЕ. с ПМС№426/2014г.
Излагат се твърдения също така, че поради невключване на уговорките за заплащане
на разходи за неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително
2
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита
на потребителите, с преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването
на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт
на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143
и сл. ЗЗП.
В условията на евентуалност, излага твърдения за нищожност на разпоредбата на чл.
6, ал. 1 от договора, регламентираща неустойката. Излагат се съображения, че клаузата за
неустойка е неравноправна по смисъла на ЗЗП и на основание чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, поради
противоречие с императивните норми.
Сочи се, че начислената неустойка по ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ
„ДО ****” № ****** от *****г., е нищожна като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендира чрез
нея е в размер на почти над 70 % от сумата на отпуснатия кредит. По този начин безспорно
се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Твърди се, че в настоящия
случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушава принципа
на добросъвестност и справедливост, че именно и въз основа на това, така начислената
неустойка по Договор за паричен заем е нищожна като противоречаща на добрите нрави и
неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, че предвидената клауза е и неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвижда заплащането на неустойка, която е
необосновано висока. Излага твърдения, че неустойката за неизпълнение на акцесорно
задължение, излиза извън присъщите си обезпечителни функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване.
Моли съда да постанови решение, с което да обяви за нищожен ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ ,ДО ***” №***************/ **********г. сключен със Н.К.
ООД, за нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл. 11 и чл. 19 ал.4
от ЗПК.
В условията на евентуалност да обяви за нищожена клаузата на чл.6 ал.1 от ДОГОВОР
ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ ,ДО ****” №*************/ *******г. на основание чл.
26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при
неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и на основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП.
Ангажирани са доказателства. Направени са доказателствени искания. Претендира се
и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 вр. ал. 2 от Закона за адвокатурата, ведно с
дължимия ДДС.
В рамките на предоставения му срок по чл. 131 от ГПК, ответникът е депозирал
отговор на исковата молба. Не оспорва фактическите твърдения относно сключения договор,
както и посочените от ищеца размер на заема, ГПЛ и ГПР, срок за връщане и останалите
3
съществени елемент на договора за кредит между страните. Счита иска за неоснователен и
недоказан. Възразява досежно твърденията на ищеца, че договорът е нищожен, поради
неспазване изискванията на ЗПК. Излага съображения, че в ГПР не следва да се включва
уговорената между страните неустойка, доколкото същата не представлявала разход по
кредита, а разход, който потребителя следва да заплати поради неизпълнение на
задължението си да предостави обезпечение. Неоснователни били твърденията на ищеца, че
процесният договор противоречал на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Неоснователно било и твърдението, че не е посочен начинът на изчисляване на ГПР и
липсвала яснота по какъв начин е формиран същия. Съгласно разпоредбата на чл. 19 от ЗПК
при изчисление на ГПР не следвало да бъде включен размерът на неустойката, доколкото
същата не представлявала разход по кредита, а разход, който потребителя следва да заплати
поради неизпълнение на задължението си да предостави обезпечение. Излага подробни
правни доводи по същество. На основание чл. 175 от ГПК признава факта на сключване на
договор за потребителски кредит с ищцата от 15.07.2024г., поради което моли този факт да
бъде отделен от съда като безспорен. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение.
Моли съда да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява. В писмено становище
на процесуалния представител ищеца адв. Д. М. заявява, че счита исковете за основателни и
доказани. Претендира адвокатски хонорар, съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
В съдебно заседание ответната страна не се явява и не се представлява. В нарочна
молба до съда поддържа депозирания отговор. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и като съобрази
разпоредбите на закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори между страните и съдът е обявил за ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че между ищеца и ответника е ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ
,ДО **” № *********от *******г., въз основа на който е предоставена сумата 500,00 лева,
при твърдените в исковата молба условия. Видно от приетия като доказателство по делото
договор за потребителски кредит „ДО ***“ от******* на ищцата е бил предоставен
потребителски кредит под формата на кредитна линия в размер на 500 лева със срок на
ползване от 1 година от датата на сключването на договора. Съгласно уговореното в чл. 1 от
договора, с изтичането на 1 - годишия срок, срокът за ползване автоматично се удължавал с
една година за общо 5 години и ако в 30 – дневен срок преди изтичането на първоначалния
или на всеки последващ едногодишен период нито една от страните не изрази писмено
желание за прекратяването му. Съгласно уговореното в чл. 1 от договора, в рамките на срока
на ползване на кредита, кредитополучателят е можел многократно да усвоява суми по
кредитната линия (траншове) до максимално разрешения кредитен лимит, като необходимо
условие за усвояване на следващ транш от кредита е кредитополучателят да е погасил
изцяло всички свои задължения по усвоен предходен транш. Съгласно клаузата на чл. 1, ал. 2
от договора, кредитополучателят се е задължил при условията и сроковете на договора да
4
върне предоставения кредит, както и да заплаща уговорената лихва и другите разходи по
кредита съгласно уговореното в договора. Първият транш по кредита в размер на 500 лева
се е предоставял съгласно чл. 2, ал. 2 на датата на сключване на договора, а съгласно чл. 3 за
кредитополучателя е възникнало задължението да заплаща дължимата лихва по първия
транш по кредита в срока на лихвения периоду посочен от него във Формуляра за
кандидатстване за потребителския кредит, т.е. в срок от 30 дни. Кредитополучателят е бил
длъжен да заплаща дължимата лихва по всеки следващ транш по кредита в срока на
лихвения период, посочен от него във Формулара за усвояване на следващ транш от кредита,
с който е поискал усвояване на съответния транш. Съгласно чл. 11, ал. 1 и ал.8, от договора,
кредитополучателят се задължил да заплати като възнаграждение за ползване на всеки
усвоен транш по кредита годишна лихва в размер на 40,60% от главницата по кредита при
лихва по кредита на ден от 1/365 от годишния лихвен процент, а съгласно чл. 11, ал. 4 и ал.
5, годишният процент на разходите по кредита е възлизал на 49,09 % от сумата на кредита, а
общата сума дължима от кредитополучателя е възлизала на 703, 04 лева. В алинея шеста на
чл. 11 страните са се договорили, че годишният процент на разходите и общата дължима
сума от кредитополучателя са изчислени при следните допускания: в хипотезата, когато при
сключване на договора кредитополучателят е усвоил максималната сума по кредита в
размер на 500 лева и срок на първия транш от 30 дни и в хипотезата когато погасява
главницата след 1 година.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, в срок до края на деня, следващ деня на
предоставяне на сумата на първия транш от потребителския кредит, чрез превеждане на
сумата от първия транш от кредита по банковата сметка на кредитополучатнеля или
предоставянето й чрез системана ePay, кредитополучачетял е бил длъжен да представи на
кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията предвидени в Общите условия на
договора Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция
трябвало да бъде в размер на 1 000 лева и със срок на валидност до 15.07.2029 година. В
случай, че кредитополучателят не представел уговорената гаранция, съгласно чл. 6, ал. 1 от
договора, за него възниквало задължението да заплати на кредитора неустойка в размер на 4
лева плюс 0,89% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0, 89
% от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден. Под първи ден от всеки лихвен период
се имало предвид първия ден, за който се дължала неустойката. Неустойката се начислявала
на ден, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3 - съгласно чл. 6, ал. 2 от договора.
По реда на чл. 175 от ГПК ответникът е признал, че в размера на уговорения в
договора ГПР са включени единствено разходите за възнаградителни лихви и че
прибавянето на неустойка/възнаграждение за дружеството гарант несъмнено би довело до
увеличаване на ГПР над законоустановения в чл. 19 от ЗПК праг.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна, съдът прави
следните изводи от правна страна:
Предявен е главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. 22 от ЗПК вр. чл.
5
11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, за прогласяване нищожността на сключен между страните
ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ ,ДО ***” № ************ от ***********г.,
който е процесуално допустим.
При условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 26, ал.
1 от ЗЗД във вр. чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП за прогласяване недействителността на чл. 6 от
сключения между страните договор за потребителски кредит, предвиждащ заплащане на
неустойка.
Разгледан по същество, предявеният главен иск е изцяло основателен, като
съображенията за това са следните:
Не се спори от страните, а и от приетите по делото писмени доказателства по
безспорен начин се установява, че между страните е бил сключен Договор за потребителски
кредит. Според чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. В този смисъл процесния договор попада под уредбата на ЗПК. В настоящия
случай ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за
защита на потребителите, поради което по отношение на представения договор за
потребителски кредит са приложими освен правилата на ЗПК и разпоредбите на чл. 143 -
148 от ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит може да
бъде обявен за недействителен в случаите, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от закона. Липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Правните
последиците от обявяването на сключения договор за нищожен са предвидени в текста на
чл. 23 ЗПК - потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. В случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С
клаузата на разпоредбата е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се
съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите.
Изследвайки съдържанието на договора, сключен между страните по делото, съдът
намира, че потребителският договор е недействителен поради неспазване на императивните
изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В процесния договор са посочени като
абсолютни стойности лихвения процент по заема и ГПР без да е изрично разписана
методиката на формиране на годишния лихвен процент на разходите по кредита.
Съгласно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. дължими на
6
последните за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Следователно, в посочената величина следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които
са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В процесния договор липсва яснота относно посочените по-горе обстоятелства.
Посочен е лихвен процент /фиксиран/, както и годишно оскъпяване по заема, но се изяснява
как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР е
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо. По този начин, съставните елементи, както бе посочено по-горе, стават
неизвестни и на практика се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки
цената на ресурса.
Съдът намира, че този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че
договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
В допълнение следва да се изложи, че не са спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагането на лихвения процент; индекс или
референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на "печалбата на кредитора"
(възнаградителна лихва), като не е посочено каква част от месечната погасителна вноска
представлява главница и каква - лихва. Не е ясно по какъв начин е определен размерът на
общата дължима сума и какви вземания се включват в нея. Във връзка с условията за
прилагане на лихвения процент - липсва уточнение за базата, върху която се начислява
същият - дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Това
изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е
приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40,60%. Ето
защо, нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния
договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и
включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявения
евентуален иск.
По разноските:
Предвид изхода на спора и уважаването на предявения иск, на ищеца се дължат
сторените по делото разноски.
Същият е направил разноски за държавна такса в размер на 50,00 лева. С оглед изхода
на спора, ответното дружество на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъде осъдено да
заплати на ищеца сторените в производството разноски за държавна такса.
Претендира се и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищеца е
7
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА - на материално
затруднено лице. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от
предвидения в Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа. Предмет на разглеждане
по делото са два обективно кумулативно съединени иска и в случая е приложима
разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от същата наредба, според която дължимото възнаграждение за
осъществено процесуално представителство по гражданско дело се определя съобразно вида
и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно.
Ответната релевирала възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Според настоящия съдебен състав в разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА липсва
изискване предварително клиентът да доказва обстоятелството, че е материално затруднено
лице, поради което оказването на безплатна помощ се извършва единствено по преценка на
самия адвокат на база заявеното от доверителя му. В подкрепа на изложеното е и
предвиденото в ал. 2 на същия член, според която адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски.
Респективно на адвоката се следва присъждане на възнаграждение единствено в
благоприятен за неговия доверител изход на спора. В този смисъл преценката дали да
предостави правна помощ при съществуващ риск да не получи никакво възнаграждение е
само негова. Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 от ЗА не може да бъде обсъждано от
съда при произнасяне по отговорността за разноските, като предпоставките за присъждането
им са: 1) да има доказателства за извършване на безплатна правна помощ; 2) в съответното
производство насрещната страна да е осъдена за разноски. При кумулативното наличие на
двете условия съдът е длъжен да присъди адвокатското възнаграждение, платимо на
процесуалния представител, като при определяне конкретния размер се изхожда от
действителната фактическа и правна сложност на спора. В случай, че страната, която следва
да заплати направените по делото разноски, оспори наличието на предпоставки по чл. 38, ал.
1, т. 1-3 от ЗА за предоставяне на правна помощ, тя следва при условията на пълно и главно
доказване да установи, че страните по договора за адвокатска услуга са договорили
предоставянето на адвокатска помощ по различни от посочените в разпоредбата причини,
като такива в настоящия случай липсват. Отделно от това по делото е представена, по повод
искане за освобождаване на ищеца от заплащане на депозит за вещо лице, имуществена
декларация, подписана лично от ищцата, от която е видно, че същата действително е лишена
от възможността да поеме финансовата тежест на воденото от нея гражданско дело.
В случая при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство по делото съдът съобрази сложността на
делото, извършените процесуални действия от страните и определи на адв. Михайлов
възнаграждение в размер на 480,00 лева с ДДС.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
8
ПРОГЛАСЯВА нищожността на сключения между Е. А. А., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. Г. Д., ж.к. Ю. *, вх. * ет. * ап*, и "Н." ООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул./ул. Л. С. (Л.Т.) № *, ет. *, представлявано от И.
Н. Х., ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ ,ДО **” №*********** от **********г.,
поради противоречието му с чл. 22 от Закона за потребителския кредит, на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Н." ООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление: гр. С. бул./ул. Л. С. (Л.Т. № *, ет.**, представлявано от И. Н. Х. да
заплати на Е. А. А. с ЕГН **********сумата 50,00 лв. /петдесет лева/, представляваща
заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, Н." ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул./ул. Л. С. (Л. Т.) № *, ет.**0, представлявано от
И. Н. Х., да заплати на адвокат адв. Д. В. М. от АК-П., с адрес на кантора: гр. Пл., ул. „П. О.
и К.“ №*, ет.*, сумата 480,00 лева (четиристотин и осемдесет лева) за осъщественото
представителство и защита на Е. А. А. с ЕГН **********, пред първа инстанция.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд - Благоевград.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Гоце Делчев: _______________________
9