№ 1080
гр. София, 30.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20241000500872 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 857 от 15.02.2024 г. постановено по гр.д. № 4307/2023 г. по описа на Софийски
градски съд, І-30 състав, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М.
Х. Ю. на правно основание чл.2б от ЗОДОВ сумата от 12 000 лева, като обезщетение за
неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен
срок на образуваното сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на
ВОП - София, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 07.04.2023 г. до
окончателното изплащане, като искът е отхвърлен до пълния размер от 124 000 лева.
Решението е обжалвано от ищеца М. Х. Ю. в отхвърлителната му част с доводи за
неправилност. При подробен анализ на национална и европейска практика на ЕСПЧ, се
твърди, че присъденото обезщетение е в занижен размер, което не отговаря на
справедливостта. Поддържа се, че размерът следва да бъде определен при съблюдаване на
международно признати критерии, тъй като във вътрешното право няма аналог на подобно
дело с подобен обществен и личен залог. Подчертава, че въпреки проявената от страна на
жалбоподателя и други пострадали активност, както и поради незачитане на актове на други
институции (напр. 78 броя определения на съда за ускоряване на досъдебното
производство), делото не се е придвижвало ритмично и умишлено е било бавено поради
незаконосъобразно поведение на представители на прокуратурата, а подобна повтаряемост
на забавянията води до по-голяма отговорност на държавата. Изтъква, че от забавеното
1
производство за него са били обективирани загуби на възможности - различни по характер
от пропуснатите ползи, и чието установяване не подлежи на доказване. Изрично сочи, че е
бил лишен от свобода произволно за периода от февруари 1985 г. до юни 1988 г. без съд и
присъда само поради турския си произход, а в последствие бил изгонен от България.
Изтъква, че това било сторено с цел асимилиране на турската етническа общност и с
намерение в нея да се насади страх и примирение с насилствената смяна на имената и
забраната за етнокултурните традиции. Намира, че съдът не е отдал значение на факта, че е
изтекла абсолютната давност (още към 2000 г.). Претендират отмяна на решението в
обжалваната част и уважаване на исковата претенция до пълния размер от 124 000 лева.
Претендира разноски.
Решението е обжалвано и от Прокуратурата на Република България в осъдителната му част.
Твърди се, че не са събрани доказателства, които да установят действителни вреди за ищеца,
които да са в пряка причинна връзка с процесното дело. Поддържат, че не е спазен принципа
на чл. 52 ЗЗД, като се позовава на практика на ВКС. Моли решението да се отмени в
осъдителната част или да се намали размера на обезщетението.
Страните не са заявили становища в писмени отговори, но в открито съдебно заседание
оспорват жалбите.
Въззивните жалби са подадени в срок срещу валидно и допустимо решение, преценено като
такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и доказателствата по
делото намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС.
Ищецът ИМ. Х. Ю. излага в исковата си молба, че е един от пострадалите от т. нар.
„Възродителен процес", продължил повече от 30 години по сл. дело № 1/1991 г. по описа на
Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г.
по описа на ВОП-София, и ДП № 11-048/1999 по описа на ВОП-София. Сочи, че от
25.02.1985 год. в продължение на няколко години бил задържан и лишен от свобода в
затвора на остров Белене, а след това бил принудително заселен в друго населено място.
След окончателното му освобождаване, през 1989 г. бил изгонен от страната заедно със
семейството си и се установил да живее в Турция. Твърди се, че не е извършил престъпление
или друго провинение, които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода,
нито спрямо него имало постановена присъда. Поддържа, че в затвора в Белене нямало
елементарни условия за живот, бил принуден да работи без заплащане, без признаване на
трудов стаж. Сочи, че делото продължило неразумно дълго и така изтекла абсолютната
давност. Ищецът търпял страх и опасения, че обвиняемите могат да останат безнаказани,
очакванията му за възмездие били излъгани, чувствал се безпомощен. Заедно с други
пострадали непрекъснато инициирали действия за придвижване и ускоряване на
производството, за защита на правата им, но нямало никакъв резултат, обратно – делото
целенасочено било бавено. Претендира се като обезщетение на неимуществените му вреди
2
да се присъди сумата от 124 000 лева, ведно със законна лихва от 07.04.2020 година.
Ответникът Прокуратурата на Република България оспорва исковете като недоказани, както
и относно размера им. Поддържа, че търпените вреди не следва да бъдат предмет на иск по
чл.2б от ЗОДОВ, тъй като за събитията, преживени от първоначалния ищец е обявена
политическа и гражданска реабилитация с Решение на Народното събрание, ДВ, бр.
44/01.06.1990 г. Счита, че делото се е отличавало с изключителна правна сложност, отделно,
че отговорността за забавянето е била и на съда, където делото е било внасяне за
разглеждане.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на страните във
въззивното производство, се установява следната фактическа обстановка:
Страните не спорят по фактите и по делото се установява, че наказателното производство по
следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили /така
нареченото дело за "Възродителния процес"/ е започнало на 30.01.1991 г., както и че
понастоящем същото не е прекратено. Ноторно и служебно известно е, че е настъпила смърт
и на последния обвиняем. По делото са били изготвяни и внасяни в съда няколко
обвинителни акта, то е променяло подсъдността си по силата на законодателни промени,
привличани са нови обвиняеми, преписката е била връщана за допълнително разследване,
производството е било спирано и възобновявано, разследването – продължавано, разпитани
са над 360 свидетеля, извършвани се процесуални действия по делегация (разпит на
свидетели), за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни
са и съдебни поръчки.
Няма спор относно факта, че след 01.01.2018 г. са образувани 94 броя дела в СГС по
заявление по чл. 368 НПК за ускоряване на сл. д. № 1/1991 г., ДП № ІІ-048/1999 г. по описа
на ВОП, София, и са издадени 78 броя определения, с които са определени мерки по чл. 369
от НПК за ускоряване на същото досъдебно производство. Установява се, че с искане от
19.03.2018 г. заедно с още пострадали лица ищецът изрично е поискал от Софийския военен
съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № II-048 от 1999 г. по описа на
ВОП.
При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се налагат следните
правни изводи:
По идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл.2б от ЗОДОВ за
неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на досъдебното
наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. /придобило гражданственост като т. нар.
"дело за възродителния процес"/, е установена трайна практика на ВКС, формирана по реда
на чл. 290 от ГПК. /решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г., Г. К., ІV Г. О.,
ВКС, решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на III-то гр. отд., решение №
60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр.
д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-
то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-то гр. отд./. "Съгласно
3
тази константна практика на ВКС, нормата на чл.2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен
ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата
и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица
от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.
6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право,
предоставено с Конвенцията, критериите, въз основа на които съдът прави преценката си
дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл.2б, ал.2 от ЗОДОВ, като са
приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека
(ЕСПЧ). Съгласно тази практиката, разпоредбата на чл.6, § 1 от КЗПЧОС следва да се
тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно
наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за
граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието „при определяне на неговите
граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се
засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т. е. и лицето, пострадало
от престъпление. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по
отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно
производство обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско право с титуляр
жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по
смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му
квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно
вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата
на чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане /граждански иск/ за
парично обезщетение - достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното
"гражданско право".
Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на
спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право.
Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и/или граждански
ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на "жертва"
/пострадал/ от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на
образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се изчислява
продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото
производство е разумен.".
В настоящи случай не е формиран спор, че ищецът е бил включен в списъка на
пострадалите лица от престъплението по чл. 387 от НК - злоупотреба и превишаване на
власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското
малцинство в страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода 1984-1989 г.,
за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно
наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. Няма спор още, че ищецът е бил задържан
и лишен от свобода, а в последствие и принудително заселен в друго населено място,
различно от обичайното му местожителство. Съгласно цитираната по-горе практика на ВКС,
4
при наличието на тези обстоятелства, ищецът, в качеството си на пострадал от
престъплението, разполага с активна легитимация по предявения от него иск по чл.2б от
ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. ВКС еднозначно приема, че независимо от неговата
фактическа и правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество пострадали
лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси, процесното
досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г., продължава да
се развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят
разследващите органи и ответната Прокуратура на РБ, осъществяваща контрол за законност
върху техните действия, още повече, че обвиняемите са починали, а отделно от това е
изтекла и абсолютната давност за провеждане на наказателно преследване.
Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.2б от ЗОДОВ
/решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение №
306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр.
д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-
то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение
№ 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр.
д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-
то гр. отд./, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на
съответното производство /гражданско, административно, наказателно, съдебно такова
и/или в досъдебната му фаза/ причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е
необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които
винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния
срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен
изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради
забавянето на делото, и други подобни.
В случая в исковата молба по делото се твърди настъпването именно на такива вреди за
ищеца – стрес, накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията му за
поне частично възстановяване на справедливостта чрез предаване на съд и налагане на
подобаващо наказание за виновниците и инициаторите на т. нар. "възродителен процес",
разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък
по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза, страх и опасения, че това
забавяне ще позволи на обвиняемите да се "измъкнат" от правосъдието и да останат
ненаказани за деянията си, които са му причинили непоправими вреди по време на т. нар.
"възродителен процес", неоправдаване на очакванията му за възмездие чрез довеждане до
край на наказателния процес, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова
много години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от
тяхното бездействие и конкретно - на прокуратурата, раздразнение, емоционална
напрегнатост, стрес и загуба на вяра в справедливостта в живота, безпомощността и
невъзстановената справедливост от оставяне на виновниците безнаказани. Събраните по
делото доказателства не оборват посочената по-горе презумпция.
5
Въз основа на данните по делото следва да се приеме за доказано, че искът за обезщетение за
неимуществени вреди е основателен. При определяне размера на обезщетението съдът
намира, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени
вреди са търпени от ищеца в един много продължителен период от време от приблизително
30 години. С оглед това настоящият съдебен състав споделя и намира, че следва да се
приложи трайно установена и преобладаваща практика на ВКС /решение №
50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г.
по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г.
на IV-то гр. отд., решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ-то гр. отд.,
решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд. и други/, съгласно която
справедливият размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер,
интензитет и продължителност - обичайни /типични/ неимуществени вреди, причинени от
прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. №
1/1991 г., възлиза на сумата 12 000 лева. В сочената по-горе практика се приема, че при
определянето на този размер на обезщетението е отчетен и фактът, че самото осъждане на
Прокуратурата има основно репариращо действие - предвид моралния, а не имуществен
характер на процесните вреди.
Поради съвпадане на правните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционният съд решението на Софийски градски съд следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на жалбоподателя-физическо лице не се следват разноски за
въззивната инстанция.
По изложените съображения, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 857 от 15.02.2024 г. постановено по гр.д. № 4307/2023 г. по
описа на Софийски градски съд, І-30 състав.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6
7