№ 2150
гр. София, 07.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело
№ 20231110103787 по описа за 2023 година
Софийският районен съд е сезиран с искова молба от С. М. П. с ЕГН
**********, чрез адв. Д. М. с предявени искове срещу “Стик-Кредит” АД с
ЕИК: ...., за приемане, че клаузата на чл. 17 от Договор за кредит №
645319/19.09.2020 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от Закона за
задълженията и договорите, като противоречаща на добрите нрави и поради
това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1, и чл. 146, ал.
1 от Закона за защита на потребителите и на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
да осъди “Стик-Кредит” АД да заплати на ищцата, сума в размер на 200 лева,
недължимо платена по недействителна клауза за неустойка по Договор за
кредит № 645319/19.09.2020 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане на сумата.
В исковата молба се твърди, че ищцата и ответника са сключили
Договор за кредит № 645319/19.09.2020 г., по силата на който Кредитодателят
се задължава да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 2 000
лева, а Кредитополучателя (ищцата) се задължава да върне сумата от от
3 074,71 лв. Съгласно Договор за кредит № 645319/19.09.2020 г. ГПР по
кредита е в размер на 42,58 %, а ГЛП в размер на 36 %, при срок на кредита от
14 вноски. В чл. 17 от договора е предвидено, че ако ищцата не предостави
допълнително обезпечение на Кредитора дължи неустойка в размер на 0,9 %
1
(нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, съгласно
ал. 2 от същата разпоредба неустойката се заплаща периодично заедно с всяка
погасителна вноска. Ищцата заявява, че е погасила по Договор за кредит №
645319/19.09.2020 г. следните суми: главница 2 000 лева, лихва 1 074 лева и
неустойка в размер на 200 лева. Излагат се съображения, че платената
неустойка по чл. 17 от Договор за кредит № 645319/19.09.2020 г. е недължимо
платена, защото същата е нищожна поради накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и поради неравноправна клауза по смисъла
на чл. 143, ал. 2, т. 19 и чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Сочи се, че е налице
противоречие с добрите нрави - с принципа на добросъвестност и
справедливост, защото неустойката представлява добавка към
възнаградителната лихва. Излага се, че клаузата цели заобикаляне на
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК и води до неоснователно обогатяване на
Кредитодателя за сметка на Кредитополучателя, тъй като чрез неустойката се
увеличава стойността на договора.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът “Стик-Кредит” АД, чрез адв. Х.
Н. е депозирал отговор на исковата молба, в който оспорва предявените
искове като неоснователни. В отговора си ответникът потвърждава
сключването на 19.09.2020 г. на Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние с № 645319, между “Стик-Кредит” АД като
кредитор и ищцата С. М. П.. Подробно е описана технологията на
сключването на договора от разстояние. Относно дължимата неустойка при
непредоставяне на обезпечение, ответникът твърди, че такава неустойка не е
начислявана и събирана от дружеството, но намира, че тази клауза е валидна
и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство.
Неустойката, сочи ответникът, представлява самостоятелен договор, съгласно
смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗЗД, като същата може да се материализира и като
клауза в договор, чието изпълнение обезпечава. Тоест неустойката
представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в
един и същи документ с договора за потребителски кредит и по отношение на
нейната действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива
2008/48, а общите условия на ЗЗД. Според него, за да възникне задължение за
неустойка е необходимо наличието на няколко предпоставки: неустойката да
е уговорена между страните, кредиторът да е изпълнил задължението си или
2
да е бил готов да го изпълни; да е налице неизпълнение на договорно
задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява. Според
ответника, процесната неустойка е за неизпълнение на непарично задължение
за предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни
способи, а нейният вид се определя в зависимост от това дали заемателят по
Договора ще изпълни в някакъв момент своето задължение. Ответникът
счита, че договореният размер на неустойката, като определен процент,
съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ в размер на 0,9%, независимо, че в текста на
Договор за потребителски кредит е посочен вече изчисленият размер
обхващащ целият период договора, изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД
цели и не придвижда неоснователно разместване на блага. Ответникът
развива доводи, че дори и да се приеме, че неустойката е прекомерна, то това
не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да
се намали нейният размер, съгласно TP от 15.06.2010 г. по тьлк. д. № 1 по
описа за 2009 г. на ОСТК на ВКС. С оглед на това ответникът твърди, че
задължението за неустойка, предвидено в Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 645319 от 19.092020 г. отговаря на присъщите ѝ
функции и не следва да бъде прогласявана за нищожна.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба и отговора
фактически твърдения и съобрази формулираните искания, намира, че
предявените искове имат правната си квалификация в разпоредбата на чл.
146, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, както и осъдителен иск с
правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, намира следното.
Видно от представените по делото писмени доказателства между
страните е сключен Договор за кредит № 645319/19.09.2020 г., по силата на
който Кредитодателят се задължава да предостави на Кредитополучателя
кредит в размер на 2 000 лева, а Кредитополучателя (ищцата) се задължава да
върне сумата от от 3 074,71 лв. Съгласно Договор за кредит №
645319/19.09.2020 г. ГПР по кредита е в размер на 42,58 %, а ГЛП в размер на
36 %, при срок на кредита от 24 вноски. В чл. 1.9 от договора страните са
уговорили предоставянето на обезпечение, представляващо банкова гаранция
или поръчителство, а в раздел V, чл. 7 от договора е предвидено
3
предоставянето им в тридневен срок. В чл. 17 от договора е предвидено, че
ако ищцата не предостави допълнително обезпечение на Кредитора дължи
неустойка в размер на 0,9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение, съгласно ал. 2 от същата разпоредба неустойката
се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. Договорът е
сключен при Общи условия, приложени към отговора на исковата молба.
Според представения погасителен план към Договор за кредит №
645319/19.09.2020 г. общо дължимата сума по кредита е в размер на 3 074 лв.,
платими на 24 бр. месечни вноски, като сумата включва 2 000 лв. главница и
1 074.71 лв. договорна лихва за целия размер на кредита. Падежът на
последната вноска е 19.09.2022 г.
От представената разписка за извършено плащане чрез системата Изи
пей от 19.09.2020 г. е видно, че кредиторът “Стик-Кредит” АД е предоставил
на кредитополучателя сума в размер на 2 000 лв. на 19.09.2020 г.
От така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия
вид, количество и качество. Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, при
неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата. В конкретният казус съдът
намира за установено от горепосочените писмени доказателства, че
ответникът е кредитор по Договор за кредит № 645319/19.09.2020 г., а ищеца
е заемополучател.
По делото безспорно се установява, както от събраните писмени
доказателства, че сумата за кредита в размер на 2 000 лв., е получена от
ищеца на 19.09.2020 г.
Съдът намира, че следва да се произнесе по твърдените основания за
нищожност на клауза за неустойка по договора, като и служебно да извърши
такава проверка. Това е така, защото съгласно т. 1 от Тълкувателно решение
№ 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
4
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение
не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за
интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака
ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно
упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на
децата и ползването на семейното жилище.“, от което следва извод, че
първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по
действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото
разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски
спор, съдът следи и например за наличието на неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са
индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП, както и за клаузи,
предвидени като нищожни в чл. 19, ал. 5 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/. Съдът има и задължение служебно да следи за спазване на
императивните разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно
постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза
трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от
обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното
поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната
практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на
Съда на ЕС. В тази насока следва да се има предвид, че според разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
ал. 4 от цитираната правна норма е предвиден лимит на годишния процент на
разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, а именно
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, а ал. 5 от разпоредбата
предвижда нищожност на клаузите, надвишаващи така определените
5
максимални размери. В конкретният случай е видно, че клаузата от договора,
уреждаща лихвен процент за начисляване на наустойка е нищожна, тъй като
превишава десет пъти размера на законната лихва, при допустимо от закона
пет пъти превишение на този размер.
На следващо място е предвидена неустойка, предназначена да
санкционира заемополучателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заема,
съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в
договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за
предоставянето му – 3-дневен от сключване на договора, създават значителни
затруднения за длъжника за изпълнение на договора. На следващо място
посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК
изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за
ползване, съответна на получените гаранции. В случая е предвидено
задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, като
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на преки вреди
за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията
по същия. Поради това следва да се приеме, че така уговорената неустойка,
разсрочена съобразно погасителния план към договора и включена в размера
на погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Съобразно
разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
С оглед гореизложеното съдът намира главния иск на ищеца за
основателен, поради което същия следва да бъде уважен.
6
Съдът намира осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
неоснователен, по следните съображения.
Първият фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване на нещо при начална липса на основание. От значение е
моментът на получаване на облагата, тъй като именно към този момент трябва
да е липсвало основание. Началната липса на основание за преминаването на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, ще е налице във
всички случаи, когато не е налице валиден юридически факт за получаването
на определена имуществена облага, или въз основа на нищожен акт, или
предаването на имуществена ценност е извършено след прогласяване
унищожаемостта на сделката. В този смисъл са и постановките на т. 1 от
ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 1 ОТ 28.05.1979 Г., ПЛЕНУМ НА ВС. В процесният
случай сумите, чието връщане се претендира, се твърди, че са платени по
нищожна клауза за неустойка, като техния размер е 200 лв. Съдът намира, че
независимо от извода за основателност на иска за прогласяване нищожността
на клаузата за неустойка, ищецът не установи плащането на сумата в размер
на 200 лв., въпреки разпределената му доказателствена тежест. Ищецът не
представи доказателства за плащане на сумата от 200 лв., респ. не внесе
определения депозит по допусната по негово искане ССЕ със задача да
установи размера на платените суми по процесната клауза за неустойка и
експертиза не беше изслушана. Други доказателства за плащане на сумата от
200 лв. не бяха представени. Затова и доколкото не се установява една от
предпоставките на фактическия състав на иска, същия се явява неоснователен
и следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът
има право на разноски в размер на 156.28 лв., представляващи държавна
такса, а предоставилия безплатна правна помощ на ищеца по реда на чл. 38,
ал. 1, т. 3 от ЗА адв. Д. М. има право на адвокатско възнаграждение в размер
на 828.14 лв. с включен ДДС, с оглед представените доказателства за
регистрация по ДДС. Претенцията на ответника за присъждане на
възнаграждение по отхвърления иск съдът намира за основателна, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК за сума в размер на 400 лв., представляващи
платено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
7
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността, по иска с правно основание чл.26, ал.1
ЗЗД и чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 21 ЗПК във вр. с чл. 143 – чл. 148 ЗЗП,
предявен от С. М. П. с ЕГН **********, със съд. адрес гр. ..., чрез адв. Д. В.
М., против “Стик-Кредит” АД, ЕИК ...., със съд. адрес гр. ..., чрез адв. Н., на
клаузата на чл. 17 от Договор за кредит № 645319/19.09.2020 г. за неустойка
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от Закона за задълженията и договорите, като
противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при
неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1, и чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на
потребителите.
ОТХВЪРЛЯ иска чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предявен от С. М. П. с ЕГН
**********, със съд. адрес гр. ..., чрез адв. Д. В. М., против “Стик-Кредит”
АД, ЕИК ...., със съд. адрес гр. ..., чрез адв. Н., за заплащане на сума в размер
на 200 лева, недължимо платена по недействителна клауза за неустойка по
Договор за кредит № 645319/19.09.2020 г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане на
сумата.
ОСЪЖДА “Стик-Кредит” АД, ЕИК ...., със съд. адрес гр. ..., чрез адв.
Н., да заплати на С. М. П. с ЕГН **********, със съд. адрес гр. ..., чрез адв. Д.
В. М., сума за разноски в размер на 156.28 лв., представляващи държавна
такса.
ОСЪЖДА “Стик-Кредит” АД, ЕИК ...., със съд. адрес гр. ..., чрез адв. Н.,
да заплати на адв. Д. В. М. със съд. адрес гр. ..., сума в размер на 828.14 лв. с
включен ДДС, представляващи възнаграждение за безплатна правна помощ
на ищеца С. М. П. по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА.
ОСЪЖДА С. М. П. с ЕГН **********, със съд. адрес гр. ..., чрез адв. Д.
В. М., да заплати на “Стик-Кредит” АД, ЕИК ...., със съд. адрес гр. ..., чрез
адв. Н., сума в размер на 400 лв., представляващи разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8