РЕШЕНИЕ
№ 143
гр. гр.Мадан, 15.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и осми
август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Елка Ст. Алендарова
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20255430100172 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от З. Б. П. против
******* АД и ******** ЕООД, с която са предявени искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде прогласена нищожността на договор
за паричен заем № ******* от *******г., сключен с първия ответник
„******“ АД като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ
материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал.1, т. 10 и
т.11 от ЗПК, както и да бъде прогласен за нищожен договор за предоставяне на
гаранция №***** от ******* г., сключен чрез „*******“ АД с втория ответник
„*******“ ЕООД като лишен от правно основание, противоречащ на добрите
нрави.
В исковата молба се твърди, че ищецът бил сключил Договор за паричен
заем № ****** от **** г. с първия ответник „******“ АД и Договор за
предоставяне на гаранция № ***** от *******г., който бил сключен от ищеца
чрез „*******“ АД с втория ответник „*******“ ЕООД. Ищецът счита, че с
договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 45,00 % се
нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с
изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради
което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Ищецът се
позовава на съдебната практика, която приема, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер, като трайно се приема, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
1
размер на законната лихва, като цитира: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на
ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По
аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната
лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В
настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 45 %
годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява
нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
установени в обществото.
Сочи също, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден
като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на
клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен
елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална
недействителност на кредитната сделка, като в тази връзка цитира: Решение
№ I - 151 от 03.12.2019г. по в.гр.д. № 1491/19г. на ОС - Б., Решение № 1398 от
27.11.2019 г. по в. гр. д. № 2171 / 2019 г. на XIV състав на Окръжен съд - П.
Решение № 85 от 16.01.2019 г. по в. гр. д. № 2272/2018 г. на XIV състав на
Окръжен съд “ П., Решение № 79 от 15.01.2019 г. по в. гр. д. № 1780 / 2018г. на
XIV състав на Окръжен съд - П., Решение N№ 938 от 04.07.2018 г. по в. гр. д.
N№ (1067/ 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение по в.т.д. №
81Д8г. на ОС - Р., Решение по в.г. д. № 20^18г. на ОС - В., решение по в. гр. д.
№ 393/17г. на ОС - П., 7 състав, решение по в. гр.д. № 63/17г. на ОС - Г.,
Решение по в.гр.д. № 29/17г. на ОС- Г., Решение по в.гр.д. № 165Д7г. на ОС -
Г., Решение № 1915 от14.10.2016г. по в.гр.д. № 3426/16г. на САС, ТО,11 състав
и др./.
Твърди, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1,
т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния
размер на Годишния процент на разходите. Счита, че действително
приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в
договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 56,44 % е заблудил
потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до
неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за
ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на
кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието
на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Сочи, че
уговореното възнаграждение за фирмата - гарант е разход по кредита, който
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите
- индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал.1 и 2 ЗПК. В
нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът
не е включил в договорения ГПР от 56,44 % разходите, които следва да
извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата – гарант, като
поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския
договор размер на ГПР, ищецът счита, че последният не съответства на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
2
защита на потребителите, като сочи, че с преюдициално заключение по дело
С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики,
изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер
на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на
чл. 143 и сл. от ЗЗП. В молбата се твърди, че посоченият в стандартния
европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 56,44 % съставлява
невярна информация, която е заблудила потребителката относно
действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи по време
на действие на договора, като с това кредиторът недобросъвестно е увредил
потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в
размер на 56,44 % ГПР.
Ищецът сочи, че не му е било разяснено по ясен и разбираем начин и
при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора
какъв е размера на всички разходи, за която той следва да заплати, нито тази
информация произтича по-прозрачен за него начин от условията на договора и
поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не е
могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение
относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с
получения заемен ресурс.Твърди, че кредиторът не е изпълнил задължението
си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя
стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 1000.00 лв. с посочен
лихвен процент от 45 % и ГПР 56,44 %, с общ размер на всички плащания
1144,05 лв. Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация,
потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение,
съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи
кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до
неравнопоставеност й кредитното правоотношение.
Сочи, че кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е
включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност
на ГПР. Принципът за обективност и прозрачност на уговорките по
потребителските сделки, регламентирано в чл. 5 от Директива 93 /13 /ЕИО,
транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следва да
се съставят на ясен и разбираем език е тълкувано с преюдициални заключения
на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Според Съда на ЕС яснотата и
разбираемостта не се отнася само формално и граматически до
разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на
потребителите на икономическите последици от поемането на задълженията
им и връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи / Решение по
дело С-186/16г., съображения 60, 70, 71 и 72 от Решението по дело № С-
26/13г., Решение от 23.04.2015г. по дело С - 96/14; Решение от 26.02.2015г. по
дело С - 143/13; Решение но дело С-472/10; Решение по съединени дела С-
154/15, С-307/15 и С-308/15 от 21.12.2016 г/ и«с оглед на задължителния им
характер са съобразени с Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т.д. № 535/16г. на
ВКС, II т.о, с което съдебният състав е приел, че „Тълкуването на СЕС поставя
като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така формулирана, че
да е разбираема не само от граматическа гледна точка........................ така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
3
произтичащите за него икономически последици. При съмнение относно
смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя
начин - чл.147, ал.2 ЗЗП“. Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на
56,44 %, поради което и съобразно изведените критерии в дело С-453/10
кредиторът е внесъл неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като
потребителят е бил лишен от възможността да разбере какви са
икономическите последици от поетото от него задължение и по - конкретно
какъв е действителния размер на разходите, които ще направи.
Посочва, че на собствено основание е нищожен и сключения договор за
предоставяне на поръчителство/гаранция и уговорката за заплащане на
възнаграждение за гарант не е породила правни последици, като в тази връзка
ищецът излага следните съображения: Поставянето на изискването за
заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение
противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8,
параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно,
че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за
потребителския кредит, като ищецът се позовава на съображение 26 от
Директивата, в която се посочва се посочва, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин.
Счита, че клаузата, която предвижда, че се дължи възнаграждение за
осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата,
като сочи, че на практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Твърди, че по този
начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за
обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Сочи, че е изпълнен общия фактически състав на чл. 143 3ПП и с оглед
на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на
договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да
бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за
потребителя.
Сочи също, че договорът за поръчителство е с акцесорен характер, той
може да съществува валидно единствено при условие, че съществува
действителен главен дълг, като твърди, че кредитната сделка е нищожна,
поради което не е породил правно действие и сключеният договор за
учредяване на поръчителско правоотношение. По изложените съображения
моли за уважаване на иска.
4
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника „*********“
ЕООД, с който взема становище за неоснователност на иска. Въвежда
възражения за нередовност на исковата молба и недопустимост на иска.
Оспорва иска по същество, като сочи, че процесният договор за предоставяне
на гаранция е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на
закона, тъй като е сключен валидно - между лице, което е вписано в Регистъра
на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, в рамките на предмета, за
който е вписано и дееспособно лице, което към момента на сключване на
договора е могло да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги
ръководи, като е спазена и изискваната форма. Договорът за предоставяне на
гаранция, сключен между ищеца и „*******“ ЕООД, урежда отношенията
между страните по договора - възложител и поръчител. По силата на договора
за предоставяне на гаранция, едната страна - „********“ ЕООД се задължава
да издаде гаранция за плащане в полза на „*******“ АД с наредител - ищецът,
с цел гарантиране за изпълнението на задълженията на наредителя,
възникнали съгласно договор за паричен заем, а другата страна - ищецът се
задължава да заплати уговореното за тази услуга възнаграждение.
Сочи, че сключеният между ищеца и „******“ ЕООД договор е с
характер на двустранен договор - *******“ ЕООД предоставя услуга, а
потребителят следва да заплати възнаграждение за услугата, като уговореното
между „********“ ЕООД и ищеца възнаграждение по договора за
предоставяне на пръчителство е насрещната престария срещу поетото
задължение за издаване на гаранция. Дружеството сключва гаранционни
сделки по занятие. Счита за неоснователно твърдението на ищеца, че
договорът за предоставяне на гаранция може да съществува валидно
единствено при условие, че съществува действителен главен дълг, тъй като е с
акцесорен характер, като сочи, че договорът за предоставяне на
поръчителство урежда отношенията между „********“ ЕООД и възложителя
по повод задължението на „*******“ ЕООД да обезпечи изпълнението на
негов кредит. Сочи също, че сключеният договор между „*******“ ЕООД и
ищеца не е договор за поръчителство, каквото твърдение е наведено в
исковата молба, а е договор за предоставяне на услуга по поръчителствате по
договор за кредит, сключен между заемател и кредитор, като твърди, че
разпоредбите на чл. 138 и сл. от ЗЗД са неприложими както към издадената в
полза на кредитора гаранция, така и към процесния договор за предоставяне
на гаранция.
Твърди, че ответното дружество е вписано като финансова институция в
Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. За ЗКИ, с основен
предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие.
Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по
договора за паричен заем, сключен с „*******“ АД, с което да избегне
неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на
задълженията по чл. 4 от Договора за паричен заем или разваляне на договора
поради неизпълнението) е потърсила услугите на Дружеството да издаде
гаранция за плащане в полза на кредитора. Именно изпълнението на
договорното задължение на Заемателя за обезпечаване на вземанията по
договора за паричен заем е породило сключването на Договора за
предоставяне на гаранция, а Дружеството е сключило договора поради
5
възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга, поради
което ответникът счита за неоснователно твърдението, че договорът между
ищцовата страна и „********“ ЕООД е бил лишен от правно основание. Счита
за неоснователно твърдението, че договорът за предоставяне на
поръчителство/гаранция противоречи на добрите нрави. Твърди, че
преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка,
позовавайки се на противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в
какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да наведе
твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип.
Сочи, че каквато и да било обосновка в тази насока липсва в исковата молба,
което прави претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото
понятието за добри нрави е субективно и относително, то подлежи на
изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая
- от ищеца. Такива доказателства не са ангажирани.
Ответникът *******“ ЕООД сочи, че договорът за предоставяне на
гаранция не нарушава нито изрично формулиран правен принцип, нито
правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби,
като твърди, че същият е сключен в съответствие с принципите на
добросъвестността и справедливостта. Дружеството-ответник е вписано като
финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по
чл.3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни
сделки по занятие. Именно в това си качество — на търговец, дружеството
следва да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него
гаранционна сделка. Уговореното между „*******“ ЕООД и ищеца
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е насрещната
престация срещу поетото задължение за издаване на гаранция.
Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство/гаранция,
като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на
изпълнението на задълженията по договор за кредит, не противоречи или
нарушава законови разпоредби или добрите нрави. Ответникът „*******“
ЕООД, задължавайки се да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора,
не получава нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив. Твърди,
че както при всеки алеаторен договор, престацията по договора за
предоставяне на гаранция на пръв поглед изглежда нееквивалентна, но
дължимото му се възнаграждение по Договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство е определено след извършена преценка на риска.
Сочи също, че ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то
тя изобщо не би сключила договора. Към момента на сключване на договора,
по времето на неговото изпълнение/действие и до приключването му спор
между страните не е съществувал, като цитира Определение № 381 от
14.04.2016 г. по гр. д. № 1275 / 2016 г. на ВКС, „Нееквивалентността на
престациите не води до нищожност на договора. Когато страните са
договорили неравностойни насрещни престации, заинтересованата страна
може в едногодишен срок да иска унищожаване на договора, ако той е
сключен поради крайна нужда. “ Принцип на добросъвестността При
сключване на договорите, процесуално представляваното от мен дружество е
действало добросъвестно. Клаузите в договора за предоставяне на гаранция за
6
формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител -
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен,
би могъл да прецени икономическите последици от сключване на договора.
Нещо повече, в договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че той
влиза в сила само, ако заемополучателят не представи на кредитното
дружество обезпечение под формата на поръчителство от физически лица или
банкова гаранция.
Ответникът счита за неоснователни и твърденията на ищеца, че
договорът е уговорен неравноправно в ущърб на потребителя. Сочи, че
договорът за предоставяне на гаранция е сключен само и единствено поради
възлагането от ищцовата страна, като твърди, че ищецът е кандидатствал за
кредит, който е следвало да бъде обезпечен или с поръчителство, или с
банкова гаранция, или чрез дружество-гарант. Твърди също, че ищецът е
можел да избере дали да сключи договора за кредит при тези условия или не,
можел е да избира между три вида обезпечения, които да представи. Първата
възможност е да се представи банкова гаранция. Втората възможност е да се
осигурят двама поръчители. Третата възможност е представяне на гаранция от
дружество-гарант. Ищецът е можел да избере както банката, която би издала
банкова гаранция, така и дружеството, което да гарантира изпълнението на
задълженията му. Ищецът е избрал да сключи договор с „********“ ЕООД.
Ответното дружеуство се позовава на Директива 93/13/ЕИО, респ. Закона за
защита на потребителите, преценка на неравноправния характер не се
извършва въз основа на клаузи, които описват общия предмет на договора,
нито пък на съотношението качество/цена на доставените стоки или
предоставените услуги. Съгласно чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, клаузите, определящи
основния предмет на договора и възнаграждението/цената, както и
съответствието между възнаграждението/цената и доставената стока или
услуга не подлежат на преценка за неравноправност, ако са изразени по ясен и
разбираем начин. Разпоредбата е транспонирана в чл. 145, ал. 2 от Закона за
защита на потребителите, съгласно която „Преценяването на неравноправната
клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката
и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна,
при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, (чл. 145, ал. 2
ЗЗП) В множество решения и СЕС се е произнесъл, че чл. 4, параграф 2 от
Директива 93/13/ЕИО установява изключение от механизма за контрол по
същество на неравноправни клаузи, предвиден от въведената с тази директива
система за защита на потребителите, при условие, че клаузата е изразена на
ясен и разбираем език.
В отговора си ответникът сочи, че преценка за неравноправност на
клаузи от основния предмет на договора се прави само в случай, че те са
неясни и неразбираеми, като цитира /решение по дело С-186/16 т.1, изр.2 от
диспозитива; решение по дело С-484/08, EU:C:2010:309, т.32; решение по дело
С- 26/13, т.68/ (Решение № 60079 от 19.01.2022 г. по т. д. № 105 / 2020 г. на
ВКС, 1-во тър. отделение).
Твърди, че в договора за предоставяне на гаранция ясно и разбираемо е
написано, че „*******“ ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в
7
полза на „********“ АД с наредител З. Б. П., а З. Б. П.се задължава да заплати
на „******“ ЕООД посоченото в договора възнаграждение. Сочи, че всеки
потребител - относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен, би могъл да прецени потенциално значимите икономически
последици за него. Икономическите последици са се равнявали на сумата,
която потребителят е трябвало да заплати. По изложените съображения моли
за прекратяване на производството, а при условията на евентуалност за
отхвърляне на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпим ОИМ от ответника „********“
АД, с който въвежда възражения за недопустимост на иска и нередовност на
исковата молба. Моли на осн. чл. 213 ГПК, съдът служебно да присъедини
към настоящото производство гр.д. № 173/2025 г. по описа на Районен съд М.
С оглед на факта, че между същите страни са налице други висящи
граждански дела, счита, че са налице предпоставките всички дела да бъдат
разгледани в едно исково производство, а именно страната на ответниците,
делата са подсъдни на един и същ граждански съд, делата подлежат на
разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред, делата са свързани
помежду си с общ предмет - правоотношения по договори за паричен заем и
договори за предоставяне на гаранция/ поръчителство, обстоятелствената част
на исковите молби и претенциите на ищеца по делата са идентични. Счита, че
съединяването на производствата ще осигури процесуална икономия и ще
улесни защитата на двете страни в производството. По този начин нито се
нарушават правата на страните нито се прегражда възможността на ищеца от
реализиране на съдебна защита спрямо ответното дружество. Сочи, че
процесуалното поведение на ищцовата страна, инициирайки множество
идентични съдебни производство, представлява злоупотреба с право и
съзнателен опит за обогатяване за сметка на ответника.
Ответното дружество ******“ АД счита за неоснователно твърдението
на ищеца за недействителност на договора за паричен заем, поради
нищожността на клаузата за възнаградителна лихва и сочи в процесния
случай, редът и условията за сключване на договор за паричен заем,
изискванията към неговото съдържание и условията за неговата
действителност са предмет на Директива 2008/48 и Закона за потребителския
кредит, чиито разпоредби са специални по отношение на разпоредбите на
Директива 93/13, Закона за защита на потребителите и Закона за задълженията
и договорите. Посочва, че в закона изчерпателно са изброени основанията за
недействителност на договорите за потребителски кредит (чл. 22 ЗПК) и
основанията за нищожност на отделни договорни клаузи, а именно такива
имащи за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този закон (чл. 21
ЗПК). Във връзка с нищожността на отделни клаузи от договорите за паричен
заем, чл. 24 ЗПК препраща единствено към разпоредбите на чл. 143 – 146 от
Закона за защита на потребителя. По същество оспорва иска като
неоснователен.
Сочи, че Законът за потребителския кредит не ограничава размера на
възнаградителната лихва до двукратния размер на законната лихва, както и,
че размерът на лихвеният процент по договора за паричен заем е в
съответствие с изискванията на Закона за потребителския кредит. Размерът на
лихвения процент по договора, като елемент на годишния процент на
8
разходите (чл. 19, ал. 1 ЗПК), е в рамките на ограничението, предвидено в чл.
19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че в Закона за потребителския кредит не е предвидено
изрично ограничение на размера на годишния лихвен процент
(възнаградителна лихва). Сочи, че размерът на годишния лихвен
процент/възнаградителната лихва/ лихвата по кредита се регулира чрез
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Р Б, а в годишния процент на разходите, съгласно чл.
19, ал. 1, се включва и лихвата по кредита, като се позовава на Решение №
50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027 / 2022 г., ВКС, където се посочва
следното: „В този специален закон [Закона за потребителския кредит], както и
в ЗЗД и в ТЗ, включително и в други закони, уреждащи правила относно
договорите за кредит или заем, не съществуват разпоредби, според които
уговорките за договорна възнаградителна лихва, като възнаграждение за
ползването на предадената парична сума, да не могат да надвишават
определен максимален размер... В Решение № 179 от 20.11.2023 г. по гр. д. №
519 / 2023 г. на ВКС и в Решение № 222 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 589 / 2023
г. на ВКС се указва, че основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не е налице,
когато клаузи от именуван договор съответстват на правните норми,
изграждащи неговия институт. При наличието на нормативно установена
горна граница на разходите по договорите за потребителски кредит (чл. 19, ал.
4 ЗПК), част от които е лихвеното задължение, съдебната практика приемала
за валидна, като непротиворечаща на добрите нрави, уговорката, при която
договорната лихва не надвишава двукратния, респ. трикратния размер на
законната лихва е неактуална и неприложима. Сочи, че кредитополучателят
заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да
надвишават пет пъти законната лихва, като в този смисъл се позовава на
Определение № 2446 от 24.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 2071/2023 г., в
Решение № 179 от 20.11.2023 г. по гр. д. № 519 / 2023 г. на ВКС и в Решение
№ 222 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 589 / 2023 г. на ВКС се указва, че
основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не е налице, когато клаузи от именуван
договор съответстват на правните норми, изграждащи неговия институт.
Твърди, че договорът за потребителски кредит е в съответствие с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Съгласно, чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в
договора трябва да има информация за лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му, ако лихвеният процент не е фиксиран, в
договора трябва да има информация и за индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички приложими лихвени проценти. Твърди, че лихвеният
процент по процесния договор е фиксиран и е ясно посочен в чл. 2, т. 6 от
договора. Условията за прилагането на лихвения процент също са записани в
договора. Съгласно чл. 2, т. 6.1 от договора, „Лихвеният процент е валиден за
целия срок на договора, фиксиран и не подлежи на промяна. Всяка една
погасителна вноска съдържа главница и лихва. С всяка вноска се погасява част
от главницата и начислената възнаградителна лихва върху остатъчната
9
съобразно погасителния план главница за съответния период в зависимост от
периодичността на вноските.“
Счита за неоснователно твърдението, че договора за паричен заем е
недействителен, тъй като не отговаря на изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 от
Закона за потребителския кредит, като твърди, че Договорът за потребителски
кредит е в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 11 ЗПК. В договора са
посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, информация
за размер (чл. 2, т. 2 от ДПЗ) и брой на погасителни вноски (чл. 2, т. 14 от
ДПЗ), дата на плащане на всяка вноска (чл.2, т. 5 от ДПЗ), периодичността (чл.
2, т. 3 и т. 4 от ДПЗ) и датите на плащане на погасителните вноски (чл. 2, т. 5
от ДПЗ). Както се вижда от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тя не
съдържа каквито и да е било условия или указания, отнасящи се до годишния
процент на разходите. Такива условия се съдържат в разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Тази информация е налична в договора за потребителски кредит. Клаузите на
договора за паричен заем са в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10
ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Сочи, че в съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК в
процесния договор са посочени годишният процент на разходите (чл. 2, т. 8 от
ДПЗ) и общата сума дължима от потребителя (чл. 2, т. 7 от ДПЗ), взетите
предвид допускания (чл. 2, т. 8 от договора: “договорът ще е валиден за срока,
за който е бил сключен, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране,
лихви за забава и неустойки за изпълнение на някое от задълженията по
настоящия договор, както и други разходи, освен посочените в настоящия
договор“). Общата дължима сума, посочена в договора, представлява сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя,
съобразно разпоредбата на т. 2, § 1 от Допълнителните разпоредби към закона.
Годишният процент на разходите по кредита, посочен в договора за паричен
заем, отразява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на
разходите, посочен в договора за паричен заем, е изчислен към момента на
сключване на договора за потребителски кредит по определения в
Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани
договорените с потребителя условия, които са отразени и в договора – размер
на усвоената сума (чл. 2), броя на усвояванията, размер (чл. 2, т. 2) и брой на
погасителни вноски (чл. 2, т. 14) , дата на плащане на всяка вноска (чл.2, т. 5
от договора), обща дължима сума (чл. 2, т. 7). ГПР включва всички разходи по
кредита и в процесния случай това е само лихвеното задължение, освен
главницата, тъй като това е единственият разход по кредита за
10
кредитополучателят към момента на сключване на договора. В съответствие с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК общата дължима сума и годишният
процент на разходите са изчислени към момента на сключване на договорите.
Сочи също, че релевантен за изчислението на ГПР е моментът на
сключване на договора за кредит, като при изчисление на ГПР се вземат
предвид известните към момента на сключване на договора разходи. Този
извод се потвърждава и от мотивите по дела С-714/22 и С-448/17 на СЕС:
„...ГПР трябва да се изчисли, в момента, в който кредитният договор е
сключен“ (т. 64, С-448/17) кредиторът следва да посочи, не очакваният ГПР,
като точният му размер подлежи на уточнение след отпускането на кредита (т.
54, С-714/22), а ГПР по договора за кредит към момента на неговото
сключване. Твърди, че Заемодателят към момента на сключване на договора за
кредит, няма задължение да предвижда и допуска възможни и условни
разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР, като поради тази
причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използват
предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания.
В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т.
3, буква „а“ на Приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е
валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще
изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по
договора, което е посочено в чл. 2, т. 8 от договора.
В отговора си ответното дружество счита за неоснователно и
твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР по договора за паричен
заем следва да се включи възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство, който той е сключил с „*********“ ЕООД, като
сочи, че сключването на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство е
задължително условие за отпускане на заема е невярно. Възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не се включва при
изчисляване на ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за
потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за
потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК. Предоставянето на обезпечение не е
условие за предаване на заемната сума от заемодателя, а заемополучателят
следва да предостави обезпечение, единствено за да изпълни задълженията си
по закон и за да избегне неблагоприятните последици от неизпълнението
(разваляне на договор или дължимо на Заемодателя обезщетение за
неизпълнение). Сключването на договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство с трето лице не се явява необходимо условие за
сключването на договора за кредит или за предаване на заемната сума.
Отделно от това възнагражданието по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство към деня на сключване на договора за заем не е
безусловно дължимо, а е от значение дали гаранцията на Файненшъл
България‘‘ ЕООД ще бъде активирана или не от действията на заемателя.
Твърди, че договор за предоставяне на гаранция/поръчителство е подписан
след сключването на договора за паричен заем и след получаване на заемната
сума, като в него е уговорено, че същият влиза в сила, в случай че не бъде
предоставено друго обезпечение по сключения Договор за паричен заем в
тридневен срок, поради което ответникът сочи, че разходите за обезпечаване
на вземането не могат да се включат при изчисляване на общата дължима сума
11
и ГПР, тъй като те нито са неизбежен разход, нито са известни на заемодателя
към момента на сключване на договора за заем, нито са в определен към този
момент размер.
Сочи също, че при промяна на условията по договора не се изчислява и
посочва нов ГПР. Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид разпоредбите
на членове 11 и 12(2)), не изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, когато
има промяна в лихвения процент, в таксите, които формират общите разходи
за кредита или когато се променят съответните договорни условия. От всичко
гореизложено може да са направи фактическият извод, че разходите по
договора за предоставяне на гаранция/поръчителство и в частност -
уговореното по него и в частност - уговореното по него възнаграждение, не е
следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите по договора за
кредит, като единственият разход за потребителя е предвидената в договора
възнаградителна лихва.
Твърди, че договорът не само формално покрива минимално
изискуемите реквизити на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, но посочените параметри са
и коректни и сочи, че при договорения размер на заемна сума и лихвен
процент, брой, размер и периодичност на вноските, посоченият в договора
ГПР е коректно изчислен. Във връзка с клаузата за представяне на
обезпечение, ответникът сочи, че в договора за паричен заем не съществува
изискване за сключване на договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство; не съществува изискване за сключване на договор за
предоставяне на гаранция/поръчителство с избрано от заемодателя дружество;
не е предвидена дължимост на възнаграждение за поръчителство/гаранция;
представянето на обезпечение не е въздигнато в условие за отпускане на
кредит. Заемателят се е съгласил и задължил в срок до три дни от сключването
на договора за паричен заем и получаването на заемната сума да предостави
избраното от него обезпечение. Сочи, че изискването за предоставяне на
обезпечение по договора за паричен заем не противоречи нито на Директива
2008/48, нито на Директива 93/13/ЕИО. Посочва, че съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК
и от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО, изискването да се предостави
обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно, като се позовава на
практиката на ВКС, където се приема, че обезпечението е необходимо присъщ
белег на всеки един договор за кредит. Твърди, че договорът за банков кредит
крие поначало големи рискове за кредитодателя, поради което това се
компенсира с обезпечения, в т.ч. и поръчителство, както и с възможност на
кредитодателя да упражнява надзор върху кредитополучателя (заемателя),
като в тази връзка цитира : Решение № 1101 от 25.01.2007 г. по т. д. №
679/2005 г., II т. о. на ВКС; Наличието на уговорено обезпечение е необходимо
присъщ белег на всеки един договор за банков кредит. Определение № 365 от
13.05.2014 г. по ч.пр. д. № 1367/2014 г. на ВКС.
Твърди също, че единственото задължение на кредитора във връзка с
исканите обезпечения е да предостави информация за тях в стандартния
европейски формуляр и в договора, както се вижда от разпоредбите на чл. 11,
т. 18 от Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива
2008/48/ЕО. Сочи, че представянето на обезпечение не замества процедурата
по оценка на кредитоспособността. Оценката на кредитоспособността е
процедура по изготвяне на комплексна правна и финансова характеристика на
12
потенциалния заемополучател, включваща финансови и нефинансови
показатели, която дава възможност да се оцени неговата
способност/възможност да погаси кредита напълно и в срок. Ответникът
счита за неверни твърденията на ищеца, че „*********“ АД не е направил
оценка на кредитоспособността преди сключването на договора за паричен
заем са неверни, като сочи, че последният не взима предвид, че ответното
дружество е поискало от него подробна информация относно финансовото му
състояние, в това число доходи от трудова дейност, разходи на домакинството
му, други дължими суми по кредити и лизинги, други разходи, чист
разполагаем месечен доход, недвижимо имущество, наличие на фактори,
поставящи го в неравностойно положение и други, поради което счита за
неоснователни твърденията за недобросъвестност на „********“ АД. Счита,
че действията на дружеството са в синхрон както с националното, така и с
европейското законодателство. Ответникът сочи, че в цитираните от ищеца
решения на СЕС не са разглеждани въпроси, свързани с обезпеченията на
кредити, нещо повече по дело Von Colson and Kamann v Land Nordrhein-
Westfalen Case C-14/83 и дело Case C-106/89 Marleasing SA v La Comercial
Internacional de Alimentacion SA изобщо не са разглеждани въпроси, свързани с
кредитиране.
Ответното дружество счита за неоснователно и твърдението, че
невключването на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция
при формиране на ГПР представлява заблуждаваща търговска практика,
видно и от липсата на каквито и да е било доводи в тази насока, като се
позовава на решението по дело С-453/10, СЕС посочва, че за да окачестви
като „заблуждаваща“ практика, състояща се в посочването на по-нисък ГПР,
националният съд трябва да провери дали и доколко тази практика подтиква
или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел. В решението също така е посочено, че
такава търговска практика представлява само един от елементите, на които по
силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/9 компетентният съд може да
основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи
относно цената на отпуснатия на потребителя кредит. СЕС е посочил, че „Тази
констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна
точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/9 на действителността на
сключения договор за кредит.“ СЕС също така посочва, че „Член 6, параграф 1
от Директива 93/9/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в
смисъл, че когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и
потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може
да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не може да се
основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в
случая потребителят, последици от обявяването на недействителността на
съответния договор в неговата цялост.“ В решението по дело С-42/15 Съдът на
Европейския съюз приема, че прилагането на санкция за кредитодателя,
изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски не би могло да се
смята за пропорционално, когато липсващите данни по чл. 10, § 2 от
Директивата са от такова естество, че не могат да засегнат способността на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Или Член 23 от
13
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата
членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа
всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът
за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос
за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата
на своето задължение. Сочи, че същото тълкуване дава СЕС и в г. 55 на
решението по дело С -714/22, съгласно която лишаването на кредитодателя от
правото му на лихви и разноски е пропорционално в случаите, когато подобно
посочване е лишило потребителя от възможността да определи обхвата на
своето задължение. Твърди, че в процесния случай заемополучателят,
избирайки да обезпечи вземанията чрез дружество-гарант, индивидуално
договаря с него съответните приложими в отношенията им условия, поради
което не може да се приеме, че същият е бил лишен от възможността да
определи обхвата на задълженията си. Счита за неоснователни твърденията за
заблуждаваща търговска практика, като сочи, че ищецът е договорил
индивидуално условията на договора за дружеството-гарант. Видно от
представените договори, в тях ясно и разбираемо са посочени задълженията и
на двете страни по съответния договор, като потребителят е бил в състояние
да прецени икономическите последици на взетите от него решения. По
изложените съображения моли за прекратяване на производството, а при
условията на евентуалност за отхвърляне на иска.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
писмени доказателства, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Липсва спор между страните, а и от събраните по делото доказателства
се установява, че ищеца е сключил с *****АД договор за паричен заем №
******* от ***** (л. 8-10д.), по силата на който заемодателят ****** АД
предоставило на ищеца З. Б. П. заем в размер на 1000 лева, при следните
параметри, описани в чл. 2 от договора: размер на двуседмична погасителна
вноска 76,27 лева, срок на договора 30 седмици, брой вноски 15, фиксиран
ГЛП 45%, обща дължима сума 1144,05 лева, ГПР 56,44 %. Съгласно чл. 4 от
договора за заем заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата
на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: 1. Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря
на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за
размер на трудово възнаграждение; нетния размер на получаваното от него
трудово възнаграждение да е в размер над 1500 лв.; да работи по безсрочен
трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен
заем, сключен с „*******“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните
две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции
или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е
със статус не по-лош от „Редовен“; 2. Банкова гаранция с бенефициер -
Заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност - 30 дни след
крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор или 3.
одобрено от Заемодателя Дружество - гарант, което предоставя гаранционни
сделки.
На същата дата - ********г. между ******* ЕООД и З. Б. П. е сключен
договор за предоставяне на гаранция № ****** (л. 11-13 д.), по силата на
14
който ****** ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане (за
изпълнение на парични задължения) в полза на „*******“ АД, с наредител -
потребителят, с цел гарантиране, за изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и за
всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по
Договора за паричен заем, за сума, покриваща както следва: задължение за
връщане на заемната сума в размер на 1000 лева; задължение за плащане на
възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в
случай на забава на плащането, разхода за събиране на вземането, съдебни
разноски адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за гаранция
потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 550,95 лева,
платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 36,73 лева.
Вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по
Договора за паричен заем, сключен с „******“ АД, като „*******“ АД е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждение по договора за гаранция. Съгласно
чл. 5, ал. 1 от Договор за гаранция в случай, че гаранта изпълни задълженията
на потребителя по договора за потребителски кредит, гаранта има право да
поиска от потребителя възстановяване на сумата на платените от гаранта
задължения на потребителя по Договора за паричен заем, ведно със законната
лихва върху платената сума, както и направените разноски.
От заключение на вещото лице по извършена по делото съдебно-
счетоводна експертиза и направените от в.л. уточнения в с.з. се установява, че
по договор за паричен заем №***** от ***** г. при следните допускания:
заемна сума-1000 лв.; размер на двуседмична погасителна вноска-76,27 лв.;
срок на заема в седмици-30; брой вноски-15; фиксиран ГЛП-45%; обща
дължима сума-1144,05 лв., ГПР е 56,44% и включва само възнаградителна
лихва. Размерът на ГПР като се включат: условията по договора за паричен
заем и по договор за предоставяне на гаранция № *******с „*****“ ЕООД и
при направени допускания: заемна сума-1000лв.; размер на двуседмична
погасителна вноска-76,27 лв.; срок на заема в седмици-30; брой вноски-15;
фиксиран ГЛП-45%; обща дължима сума-1144,05 лв.; размер на месечна
вноска по договор за гаранция-36,73 лв.; общ размер на възнаграждение по
договор за гаранция-550,95 лв.; общ размер на вноската 113,00 лв. /15 х 113.00
лв./; общ размер на дължимите суми-1695,00 лв., ГПР би бил 549,3837 %.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Ответникът- „********“ АД кредитодател е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно
чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между ищецът и *******АД Договор за паричен
заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
15
изискванията на специалния закон ЗПК.
Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Според дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК - "Обща сума,
дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Като взе предвид съдържанието на описаните по - горе клаузи на чл. 4 от
Договор за паричен заем от *****г., между ********АД и З. Б. П. и чл. 3 от
сключения на ******* г. между ********ЕООД и З. Б. П. договор за
предоставяне на гаранция, съдът намира, че уговореното възнаграждение,
дължимо за ангажиране на гаранта за обезпечаване на задълженията на
заемополучателя по договора за заем съставлява възнаграждение по
усвояване, отпускане и управление на кредита, поради което същото следва да
се включи в годишния процент на разходите - чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Годишният
процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита
и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Доколкото в договора за
заем е предвидено обезпечаването му чрез едно от предвидените в чл. 4
обезпечения, сред които и одобрено от заемодателя дружество- гарант, таксата
16
за допълнителната услуга, която макар и формално да е дължима по друг
договор на друго лице - гарант, е пряко свързана с договора за кредит и се
явява част от съдържанието му и всъщност води до скрито оскъпяване на
кредита и следва да бъде включено в размера на ГПР. Изискванията, които чл.
4 от договора въвежда за останалите две допустими обезпечения, които
заемодателят може да предостави- а именно банкова гаранция или две
физически лица поръчители, са на практика неосъществими за него. Не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на
цялата общата сума за плащане по договора за заем или две физически лица-
поръчители, отговарящи на многобройните, кумулативно поставени
изисквания към тях. С поставянето изначално на изисквания, за които е ясно,
че са неизпълними от длъжника на практика единствено възможно
обезпечение по договора за кредит остава сключването на договор с одобрено
от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки, в
случая ********ЕООД, което е и свързано лице с другия ответник, тъй като
видно от извършена справка в търговския регистър ****** АД е едноличен
собственик на капитала на ******* ЕООД. Доколкото по договора за
предоставяне на гаранция обаче е предвидено заплащането на такса, платима
заедно с вноските по погасителния план по договора за кредит,
възнаграждението за гаранта съставлява разход по кредита по смисъла на чл.
19, ал. 1 ЗПК и следва да бъде включено в ГПР. От заключението на
изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че при включване
на възнаграждението за гаранция в ГПР, то същият възлиза на 549.124 %,
който надхвърля законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно пет
пъти размера на законната лихва към датата на сключване на договора
******* г.. Следователно посочения в договора ГПР не отговаря на
действителния, с оглед на което е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Тази норма, от една страна, е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В
случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че целият договор за паричен заем от ********* г., сключен от
ищеца с първия ответник *******“АД е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК
вр. чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК.
По отношение на сключения между ищеца и ***** ЕООД договор за
предоставяне на гаранция от ***** г., то предвид недействителността на
договор за кредит, който обезпечава и във връзка с който е сключен, то
същият е лишен от основание. Видно от съдържанието на договора, за гаранта
е уговорено възнаграждение срещу задължението да издаде гаранция в полза
на заемодателя за задължението на заемателя за плащане на сумтие по
кредита. В случая на тяхното заплащане от гаранта обаче, за него се поражда
регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от гаранта
17
суми - по чл. 5, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция. Следователно
гарантът получава едно възнаграждение, без реално да съществува същинско
насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на
възстановяване. От друга страна за длъжника е уговорено заплащането на
възнаграждение за гаранция дори и при погасяване на кредита от гаранта. В
този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на престациите, но в
случая и липсва престация от една от страните по договора - гаранта, поради
което и този договор се явява недействителен на осн. чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от
ЗЗД като противоречащ на добрите нрави и лишен от основание.
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК по предявения против *******АД иск в
полза на ищеца се дължат направените по делото разноски. Същите се
констатираха в размер на 50 лева за заплатена държавна такса и 150 лева
депозит по ССчЕ , които следва да се възложат в тежест на ответника *******
АД. На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК по предявения против ****** ЕООД иск в
полза на ищеца се дължат направените по делото разноски. Същите се
констатираха в размер на 50 лева за заплатена държавна такса и 150 лева
депозит по ССчЕ, които следва да бъдат възложени в тежест на *******
ЕООД.
В производството ищецът е бил представляван от адвокат, който е
поискал присъждане на възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от
Закона за адвокатурата. Като взе предвид липсата на фактическа и правна
сложност на делото и ниския материален интерес, съдът намира, че следва да
се определи на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД
Е. И. адвокатско възнаграждение в минималния предвиден в Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размер за дела с определен
материален интерес в размер на общо 480 лева с вкл. ДДС за производството,
платимо по равно от всеки от ответник. С оглед изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен сключения между З. Б. П., ЕГН **********,
с адрес: гр. М., ул. „*******“ № * и „******“ АД ЕИК ******** със седалище
и адрес на управление: гр. С., ж.к. „*****“ № *, бул. „******” № **, „******“,
етаж *, офис *****, Договор за паричен заем № *******/******* г., на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
поради противоречие със закона.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен сключения между З. Б. П., ЕГН **********,
с адрес: гр. М., ул. „*******“ № * и „*******“ ЕООД ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „*****“ № *, бул. „******** №
**, „*******”, етаж *, офис *****, Договор за предоставяне на гаранция №
*******/******г. с предмет обезпечаване на задълженията по Договор за
паричен заем № ********/******* г., на основание чл. 26 ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
поради противоречие с добрите нрави и липса на основание.
ОСЪЖДА „********“ АД ЕИК ******* със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „******“ № *, бул. „*******” № **, „*******“, етаж *,
офис ******* да заплати на З. Б. П., ЕГН **********, с адрес: гр. М., ул.
„******“ № * сумата от 200 лева (двеста лева) - направени по делото разноски
18
за държавна такса и депозит за ССчЕ.
ОСЪЖДА ****** ЕООД ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „*****“ № *, бул. „******“ № ****, „******”, етаж *,
офис 40-46 да заплати на З. Б. П., ЕГН **********, с адрес: гр. М., ул. „*****“
№ * сумата от 200 лева (двеста лева) - направени по делото разноски за
държавна такса и депозит за ССчЕ.
ОСЪЖДА „*****“ АД ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „******“ № *, бул. „******” № **, „*******“, етаж *,
офис ****да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е. И. БУЛСТАТ
****** с адрес: гр. П., ул. ****** №*, ап. **, представлявано от Е. Г. И.,
сумата от 240 лева (двеста и четиридесет лева) с вкл. ДДС - адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА ******* ЕООД ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „******“ № *, бул. „***** № **, „*********”, етаж *,
офис ******* да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е. И. БУЛСТАТ
******* с адрес: гр. П., ул. *******№*, ап. **, представлявано от Е. Г. И.,
сумата от 240 лева (двеста и четиридесет лева) с вкл. ДДС - адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд С. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
19