РЕШЕНИЕ
№ 493
гр. Перник, 10.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Симона Пл. Кирилова
при участието на секретаря ЕМИЛ Н. КРЪСТЕВ
като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело №
20231720100351 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба на В. Г. А. срещу „Топлофикация Перник“ АД.
Ищецът твърди, че въз основа на влязло в сила решение, постановено по иск с
правно основание чл. 439 ГПК, е отречено съществуването на изискуемо вземане в полза на
ответното дружество за суми, предмет на изпълнителен лист от 17.08.2010 г. и е било
образувано изп.д. № 1345/2018 г. на ЧСИ С.Б. (прекратено при условията на чл. 433, ал. 1, т.
7 ГПК с Постановление от 19.12.2018 г.). Посочва се, че на 28.06.2018 г. по изп.д. №
1345/2018 г. принудително /чрез запор върху банкова сметка на ищеца в ОББ/ му била
удържана сума в общ размер на 65 лева, които били преведени на взискателя
(топлофикационното дружество), въпреки че вземанията му били погА.и по давност, с оглед
на което същите подлежат на възстановяване, ведно с лихвата върху тях.
Същевременно, твърди се, че с цел осъществяване на защитата по материално
незаконосъобразното изпълнение длъжникът по необходимост сторил разходи в общ размер
на 516 лв., от които 260 лв. – платен адвокатски хонорар по изп.д. № 152/2011 г. на ЧСИ
Е.Д., 250 лв. – платен адвокатски хонорар по изп.д. № 1345/2018 г. на ЧСИ С.Б., както и 6
лв. – такса за удостоверение по т. 6 ТТРЗЧСИ), чието заплащане претендира като
претърпени имуществени вреди, заедно със законната лихва от момента на увреждането. В
с.з. уточнява, че разноските са били заплатени на адвоката, за да се запознае същият с
цитираните изпълнителни дела и да прецени необходимите действия, които да бъдат
извършени.
1
При изложените твърдения, че сумите са били неправомерно събрани в полза на
взискателя, съответно – че в резултат на неправомерните му действия длъжникът е претърпя
вреди с имуществен характер се иска „Топлофикация Перник“ да бъде осъдена да заплати на
ищеца сумата в размер на 65,00 лева като получена от ответното дружество без
основание/на отпаднало основание, сумата 30,33 лева, представляваща законна лихва за
забава за периода от 28.06.2018 г. до 01.02.2023 г., сумата 260,00 лева – претърпени
имуществени вреди, изразяващи се в разходи за адвокатска защита по изп.д. № 152/2011 г.
на ЧСИ Е.Д., както и сумата 132,38 лева – законна лихва върху главницата за периода от
26.01.2018 г. до 01.02.2023 г., сумата 250,00 лева - претърпени имуществени вреди,
изразяващи се в извършването на разходи за адвокатско възнаграждение по изп.д. №
1345/2018 г. на ЧСИ С.Б., както и законна лихва върху сумата в размер на 114,94 лева за
периода от 23.07.2018 г. до 01.02.2023 г., сумата 6,00 лева – имуществени вреди, изразяващи
се в разходи за платена такса по т. 6 ТТРЗЧСИ, както и законна лихва в размер на 0,48 лева
за периода от 18.04.2022 г. до 01.02.2023 г.
Претендира се заплащане на законна лихва върху главниците, считано от депозиране
на исковата молба на 01.02.2023 г. до окончателното им изплащане. Претендира разноски.
Ответната страна не е депозирала писмен отговор. В съдебно заседание изпраща
упълномощен представител, който оспорва исковете.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд-Перник е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за връщане на суми, събрани и
преведени в полза на „Топлофикация-Перник“ АД без основание в рамките на изп.д. №
1345/2018 г. на ЧСИ С.Б., искове по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди – платени адвокатски възнаграждения и такси за
издаване на удостоверение, претърпени в следствие материално незаконосъобразно
изпълнение по изп.д. № 1345/2018 г., както и искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху всяка от главниците.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Основателността на иска се обуславя от доказване на първо място на извършена от
ищеца в полза на ответника престация на парична сума, получена от ответната страна без
основание, като в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД липсата на основание следва да е
начална. В случая квалификацията произтича от твърденията на ищеца, че изпълнението по
образуваното ИД № 1345/2018 г. е било поначало незаконосъобразно, доколкото изначално
не е съществувало право на принудително изпълнение (изпълняемо право) в полза на
взискателя, поради изтекла преди образуването му погасителна давност за вземанията.
Сочените твърдения обуславят и квалификация по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на
даденото поради начална липса на основание.
Нормата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД урежда фактически състави на т. нар. „престационна
2
кондикция“, при която задължението за реституция възниква от даването, респ.
получаването на имуществено благо при първоначална липса на основание, при очаквано
основание, което впоследствие не се е осъществило, или когато, макар да е съществувало
към момента на имущественото разместване, то е отпаднало впоследствие с обратна сила.
По същество и трите специални фактически състави на неоснователно обогатяване
предполагат наличието на даване, съответно получаване под формата на пряко преминаване
на имуществени блага от патримониума на едно лице в имуществото на друго, като и трите
фактически състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД регламентират задължение за реституция на
даденото, чийто предметен обхват съвпада с този на полученото.
Възникването в полза на ищеца на вземането, предмет на насрещната претенция, се
поражда от следните материални предпоставки: 1) процесната сума да е излязла от
патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3)
това разместване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без
правно основание, т. е. без да е бил налице годен юридически факт, без да е съществувало
валидно правоотношение между страните.
Между страните не е спорно, а от представеното копие от съдебен акт, включително и
от приобщеното за целите на настоящото производство гражданско дело, се установява, че с
влязло в сила на 24.11.2018 г. решение по гр.д. № 3329/2018 г. е призната материалната
незаконосъобразност на принудителното изпълнение по изп.д. № 1345/2018 г. по описа на
ЧСИ С.Б.. От гр.д. № 332/18 г. и от копието на изп.д. № 1345/18 г. се установява, че
погасителната давност за вземането, предмет на изпълнителния титул, е изтекла преди
образуване на изп.д. № 1345/2018 г. (образувано на 01.06.2018 г.).
В този смисъл, производството по индивидуално принудително изпълнение по изп.д.
№ 1345/2018 г. е било материално незаконосъобразно, поради липса на съществуващо към
момента на образуването му изпълняемо право.
По делото не е спорно, а от приложеното удостоверение от ЧСИ С.Б. се установява,
че в хода на производството по гр.д. № 3329/2018 г. и в рамките на образуваното изп.д. №
1345/2018 г. от длъжника принудително – по силата на наложен запор, е била събрана сума в
размер на 65,00 лв., 64,00 лв. от които са били преведени на взискателя, а 1 лв. – отнесен за
банковия превод.
При липсата на изпълняемо право в полза на взискателя, което да е съществувало
към момента на образуване на изп.д. № 1345/2018 г. на ЧСИ С.Б. изначално е липсвало
основание за принудителното събиране на сумите, респ. за разместването на имуществени
блага. Ето защо сумата от 64 лв. подлежи на връщане като получена от ответника като
взискател по изп.д. № 1345/2018 г. при начална липса на основание.
В случая не е налице доброволно плащане от страна на длъжника, поради което съдът
намира, че разпоредбата на чл. 118 ЗЗД не намира приложение. В този смисъл са и Решение
№ 1483/17.08.1967 г. по гр. д. № 977/1967 г. на ВС, и Решение № 112 от 11.02.2010 г. на
ВКС, по гр. д. № 179/2009 г., в които е прието, че събраните по поискан след изтичане на
погасителната давност запор суми (какъвто е разглежданият случай) не представляват
изпълнение по смисъла на чл. 118 ЗЗД.
По отношение на останалата сума от 1,00 лв. – такса за банковия превод към трето
лице – банката, и при въведените в исковата молба и уточненията фактически твърдения, че
финансовата тежест за разноските по незаконосъобразното принудително изпълнение също
следва да бъде понесена от взискателя по арг. чл. 79 ГПК, както и въведените твърдения, че
ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, съдът намира, че претенцията намира своето
основание в чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Същата следва да бъде понесена от взискателя, доколкото по
3
арг. чл. 79, ал. 1 ГПК в хипотезата на проведено материално незаконосъобразно
принудително изпълнение разноските по изпълнението следва да се понесат именно от
взискателя.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 55 ЗЗД.
Претенцията за заплащане на обезщетение за забава върху главницата за
неоснователно обогатяване е неоснователна. При връщане на дадено при начална липса на
основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за
забава от поканата да изпълни (така ТР № 5/2017 г на ОСГТК на ВКС), а не от датата на
удръжката на сумата. При връщане на дадено при начална липса на основание, от момента
на разместване на имущественото благо, вземането е изискуемо, но длъжникът ще изпада в
забава и дължи обезщетение от момента, в който е получил поканата на кредитора.
В случая няма данни покана да е изпращана, респ. ответникът да е изпаднал в забава,
поради което искът за сумата 30,33 лв. следва да бъде отхвърлен.
По исковете с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
От фактическите твърдения на ищеца се установява, че спорното право се основава
на незаконосъобразно принудително изпълнение, проведено по инициатива на ответника
като взискател – т.е. от поведение на служители физически лица, на които „Топлофикация-
Перник“ АД е възложило да извършват правни и фактически действия по защита правата и
законните интереси на дружеството. Когато вредоносните последици настъпват от действие
или бездействие на лице, на когото е възложено да извършва определена работа, то
правният субект, който е възложил тази работа, следва да носи уредената в чл. 49 ЗЗД, във
вр. с чл. 45 ЗЗД гаранционно-обезпечителна отговорност за виновното противоправно
деяние. В тази връзка е необходимо да се изследва въпросът дали е налице противоправност
като обективен признак от състава на деликтната отговорност, съответно дали е налице
причинно-следствена връзка между противоправното поведение на деликвента, за което
отговорност носи ответникът, и претендираните вреди, изразяващи се в заплатено от ищеца
в изпълнителното дело възнаграждение за адвокат. Без противоправност не съществува
отговорност за заплащане обезщетение за вреди от непозволено увреждане. (Решение №
3360 от 19.XII.1978 г. по гр. д. № 3047/78 г., I г. о.).
От представените договори за правна защита и съдействие се установяват
твърденията на ищеца, че същият е сключил два договора за правна защита и съдействие с
адв. А. П. – 1/ от 25.01.2018 г. за защита и съдействие по изп.д. № 152/2011 г. на ЧСИ Е.Д. с
платено възнаграждение 260 лв., както и 2/ от 23.07.2018 г. за защита и съдействие по изп.д.
№ 1345/2018 г. на ЧСИ С.Б. с платено възнаграждение в размер на 250 лв., а от издаденият
РКО – заплащането на такса в размер на 6 лв. за издаване на удостоверение от ЧСИ Ст.
Бадев на 14.04.2022 г.
Отговорността за разноски в съдебните производства поначало произтича от
неоснователно образуван срещу страната, направила разноските, съдебен процес, съответно
тази страна има право на разноски, когато процесът приключи в нейна полза. Отговорността
за разноски в съдебното исково производство е уредена в чл. 78 ЗЗД, като същата е
обективна, безвиновна и не произтича от противоправно поведение на страната, която е
загубила спора. Отговорността за разноски по чл. 78 ГПК е ограничена и обективна, тъй
като едната страна отговаря без вина, стига другата да е дала повод за завеждане на делото,
без поведението на последната да се квалифицира като противоправно.
Такава обективна, ограничена и безвиновна отговорност на взискателя по отношение
разноските, направени от длъжника в изпълнителното производство, не е уредена в закона.
Чл. 79 ГПК урежда само това как се разпределят в това производство разноските, направени
от взискателя. Не е уредено как се разпределят разноските, направени от длъжника в
4
изпълнителното производство. Не е уредена възможност на длъжника да бъде репариран за
сторените разноски в рамките на изпълнителния процес в зависимост от това дали
обективно съществува, или не правото на принудително изпълнение.
Доколкото се касае за извършени разходи от длъжника в изпълнителното
производство, съдът приема, че предявеният иск е процесуално допустим, тъй като
съдебният изпълнител не разполага с правомощия да осъжда взискателя за сторени от
длъжника разноски в изпълнителния процес при неговото прекратяване. Не е възможно
прилагането по аналогия на разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК в този случай, тъй като
постановлението на съдебния изпълнител за разноските в полза на длъжника не би се
ползвало със сила на пресъдено нещо, съответно въз основа на него не може да бъде издаден
изпълнителен лист. Ето защо и единственият път за защита на длъжника е да претендира
тези разходи по общия исков ред като обезщетение за претърпени от него имуществени
вреди от непозволено увреждане.
За това, обаче, следва да докаже, че взискателят, или лице, на което същият е
възложил работата в хипотезата на чл. 49 ЗЗД, е действало противоправно при образуване
на изпълнителното производство. Такава противоправност, в аспекта на горепосоченото
решение на ВКС, ще има, когато взискателят е действал недобросъвестно и в
противоречие с добрите нрави. В Решение № 189/20.04.2014 г. по гр.д.№ 5193/2013 г. на
ВКС, ІV г.о. е прието, че предявяването на иск или извършването на каквото и да е друго
съдопроизводствено действие поначало е правомерно. Противоправна е злоупотребата с
право, когато производството е заведено недобросъвестно и в противоречие с добрите
нрави.
Диспозицията на чл. 439 ГПК дава възможност на длъжника да оспорва
изпълнението, чрез оспорване на вземането при материалноправна незаконосъобразност на
принудителното изпълнение. С този изрично уреден от закона иск се парира изпълнителната
сила на съдебното изпълнително основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на
изпълнителния процес. С оглед успешно проведеното производство по реда на чл. 439 ГПК
съдът намира, че със сила на пресъдено нещо е призната липсата на съществуващо в полза
на взискателя (ответник) изпълняемо право срещу длъжника (ищец), поради погасителна
давност, изтекла преди образуване на оспореното изп.д. № 1345/2018 г. по описа на ЧСИ
С.Б..
Изтеклата погасителна давност изключва правото на принудително изпълнение,
въпреки че кредиторът се е снабдил с изпълнително основание. Субективното право вече не
е скрепено с принуда и носителят му е длъжен да търпи новосъздаденото положение – той
може да очаква изпълнение (осъществяването му е допустимо и дължимо при доброволно
изпълнение), но не и да го изиска принудително. Подобно на погА.ото по давност
субективно право, правото да се изпълни доброволно, в което юридическото задължение на
длъжника се е превърнало, също не получава юридическа защита – веднъж изпълнено
доброволно (макар и след изтичане на давността), платеното не подлежи на връщане.
Правото гарантира по специфичен начин както погА.ото право, така и естественото
задължение.
Давността е сложен фактически състав, който включва не само изтичането на
определен период от време, в който кредиторът бездейства, но и позоваване на изтеклата в
негова полза давност от страна на длъжника. Ето защо давността не се прилага служебно, а
5
за да настъпят последиците й, е необходимо позоваване, което е предоставено на волята на
длъжника. Допустимо е по аргумент от чл. 113 ЗЗД длъжникът да направи и отказ от вече
изтеклата давност. Както се отбелязва в теорията, дали длъжникът ще се позове на
давността, или не, е въпрос на негова морална преценка – Венедиков, П. Ново вещно
право. С.: Сиби, 1995, с. 196-197. Правните последици от настъпването на факта на
изтеклата погасителна давност не могат да се приложат без искане от страна на длъжника.
Предвид изложеното съдът намира, че преди длъжникът да се е позовал на
изтеклата в негова полза погасителна давност – чрез възражение по предявен срещу него иск
или чрез отрицателен установителен иск, не е осъществен пълният фактически състав на
погасителната давност. Поради това образуване на изпълнително дело преди предявяване на
отрицателния установителен иск от длъжника не съставлява противоправно поведение на
кредитора. Противоправност при образуване на изпълнителното дело ще е налице, само
когато кредиторът е недобросъвестен и злоупотребява с правото си на принудително
изпълнение, когато е предприел такова изпълнение, въпреки, че са му известни
възраженията и становището на длъжника във връзка с погасителната давност за
вземането.
При тези правни съображения съдът намира следното по отношение на заявените
осъдителни претенции за обезщетение за имуществени вреди:
Относно възнаграждението, платено по изп.д. № 1345/2018 г.
В конкретния случай, видно от копието на изп.д. № 1345/2018 г. и материалите от
приобщеното гр.д. № 3329/2018 г. на ПРС, оспореното изп.д. № 1345/2018 г. е образувано на
01.06.2018 г., а исковата молба, с която се оспорва съществуването на изискуеми вземания
по изпълнителния лист, въз основа на който е било образувано, е депозирана преди това – на
17.05.2018 г., като препис от същата е връчен на ответника отново преди образуване на
оспореното изпълнително дело – на 29.05.2018 г.
Тоест, в процесния случай взискателят е образувал оспореното ИД № 1345/18 г. след
като длъжникът по надлежен ред е изразил становището си във връзка с погасителната
давност за вземането, т.е. след като се е позовал на погасителна давност като необходим
елемент за настъпването й. При тези данни налице е разминаване между правно дължимо и
фактически осъществено поведение, поради което е налице и противоправност като
елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане.
Заплащането от ищеца на възнаграждението за положения от адвоката му труд,
намалява имуществената му сфера, поради което съставлява непосредствена имуществена
вреда, поради което обсъдената материална предпоставка също е налице.
В отклонение на общото правило, установено в чл. 286 ЗЗД, съгласно което
възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само когато е уговорено,
възнаграждението по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, се
дължи винаги – чл. 36, ал. 1 ЗАдв, което обуславя по необходимост извършването на
посочения разход. Ето защо и при горните фактически данни, налице е и причинно-
6
следствена връзка между противоправното поведение на ответника, изразяващо се в
образуване на незаконосъобразно изпълнително производство по ИД № 1345/2018 г.
(въпреки позоваването преди това на погасителна давност от страна на длъжника), и
претърпените от длъжника имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 250 лв. /л.10 и л. 65-66/.
Разноските в размер на 250 лв., сторени от ищеца в проведеното незаконосъобразно
изпълнително производство за заплащане на адвокатско възнаграждение, доколкото са
довели до намаляване имуществото на заплатилата го страна, подлежат на обезщетяване
като увреждащи я, поради което искът е основателен и следва да бъде уважен.
Основателна е претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 114,94 лв. досежно
главницата 250 лв., доколкото приложение намират правилата за непозволено увреждане,
съгласно които длъжникът се смята в забава и без покана, т.е. дължи от момента на
увреждането, като в случая възражение за давност не е релевирано в срока за отговор.
Относно възнаграждението, платено по изп.д. № 152/2011 г.
Видно от приложенията към исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д.
№ 3329/2018 г., към същата е приложен препис от Решение № 119/27.04.2018 г. по в.ч.гр.д.
№ 198/2018 г. на ОС-Перник по частна жалба, депозирана от В. А. срещу отказ на ЧСИ Е.Д.
да прекрати изп.д. № 152/2011 г., въпреки съображенията за настъпила перемпция по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК. С решението, влязло в сила на 27.04.2018 г., жалбата е уважена, отказът
на съдебния изпълнител за прекратяване на изпълнението е отменен, като в полза на
жалбоподателя са присъдени разноските в производството, сред които и адвокатско
възнаграждение /л. 7 по гр.д. № 3329/2018 г./.
Договорът за правна защита и съдействие по ИД № 152/2011 г. (с уговорено и платено
възнаграждение в размер на 260 лв.) е сключен на 25.01.2018 г. , т.е. преди позоваването на
погасителната давност, направено с исковата молба по гр.д. № 3329/2018 г. и преди
постановяването на решението на ПОС по частната жалба по чл. 435 ГПК срещу отказа на
ЧСИ Е.Д. да прекрати изп.д. № 152/2011 г.
В конкретния случай липсват данни преди сключване на договора за правна защита
по изп.д. № 152/2011 г. на 25.01.2018 г. длъжникът да се е позовавал на изтеклата
погасителна давност. Изпълнителното производство е сурогат на доброволното изпълнение
– от страна на длъжника липсва добросъвестно изпълнение на гражданските
правоотношения, които в случаите на образувано изпълнително дело са и съдебно
потвърдени. Именно това неправомерно поведение на длъжника е повод за образуване
на изп.д. № 152/2011 г. Ето защо образуването на изп.д. № 152/2011 г. и поддържането на
висящия процес от страна на взискателя преди да му е било известно становището на
длъжника относно давността, не представлява разминаване между правно дължимо и
фактически осъществено поведение и не е налице противоправно поведение на ответника
като елемент от фактическия състав на деликта.
От друга страна, видно от решението на ОС-Перник /л.6-8 по гр.д. № 3329/2018 г./ по
7
реда на чл. 437 ГПК, постановено след уговаряне и заплащане на възнаграждението в размер
на 260 лв. от 25.01.2018 г., със същото са присъдени разноски в производството за
адвокатско възнаграждение. Общата отговорност за разноски може да бъде реализирана
само в рамките на висящото исково производство, но не и в отделно такова – така Решение
№ 59 от 04.05.2017 г. по гр.д. 2817/2016 г. на ВКС, Решение № 54 от 17.02.2016г. по гр. д. №
5091/2015г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 414 от 27.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1049/2008 г.,
Решение № 67 от 3.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2944/2013 г. В обсъдената практика
последователно се приема, че когато поради бездействието на страната или по друга
причина, сторените съдебни разноски не са присъдени на правоимащия и спорът по този
въпрос е разрешен с окончателен съдебен акт, не съществува правна възможност същите
тези разноски да бъдат търсени в отделно гражданско производство. Тази отговорност може
да съществува само по висящ процес и не може да се търси в отделно производство.
По аналогия с цитираната съдебна практика обаче съдът намира, че претенцията за
разноски за възнаграждение за защитата и съдействието по изп.д. № 152/2011 г., с оглед
успешно проведеното производство по обжалване по реда на чл. 435 ГПК, е следвало и е
била реализирана именно в рамките на производството по чл. 437 ГПК.
По изложените съображения – липса на противоправност като елемент от
фактическия състав на деликта, както и доколкото ищецът вече е бил възмезден за
намаляването на имуществото при заплащане на адвокатския хонорар, искът за заплащане
на сумата от 260,000 лева – имуществени вреди, претърпени в резултат на
незаконосъобразното изп.д. № 152/2011 г., е неоснователен и следва да бъде отхвърлен,
както и акцесорният иск за лихва.
За заплащане на сторените разходи за такса за удостоверение.
По аналогични съображения следва да бъде отхвърлен искът за заплащане на сумата
от 6,00 лева – такси за удостоверение от 18.04.2022 г., доколкото същите представляват
разноски във връзка със снабдяване с доказателства по повод настоящия процес. В този
смисъл основанието за присъждането на сочените съдебни разходи е с оглед и
пропорционално на изхода на делото, без поведението на ответната страна, макар да е повод
за иницииране на правен спор, да се квалифицира като противоправно. Ето защо същите
биха могли да бъдат заявени не чрез отделен иск, а като разноски по реда на чл. 78, ал. 1
ГПК в настоящия процес, което обаче не е сторено.
Отхвърлен следва да бъде и искът за лихва върху сумата.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцовата страна следва да бъдат присъдени
разноски, пропорционално на уважената част от исковете – 253,32 лв. от общо доказани
разноски 506,20 лева (103,10 лв. държавна такса, 3,10 лв. за банкови преводи и сумата от
400 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно списъка по чл. 80 ГПК).
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски пропорционално на
отхвърлената и прекратената част от претенциите – в размер на 49,99 лв. от общо 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК.
Така мотивиран, съдът
8
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ-ПЕРНИК“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Перник, ж. к. „Мошино“, ТЕЦ „Република“да заплати на В. Г. А.,
ЕГН ********** на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на 64,00 лева като
получена без основание от страна на „Топлофикация-Перник“ АД като взискател в рамките
на изп.д. № 1345/2018 г. по описа на ЧСИ С.Б., както и на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД –
сумата в размер на 1,00 лв., представляваща банкови такси по изп.д. № 1345/2018 г. на ЧСИ
С.Б., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба на 01.02.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 30,33 лева,
представляваща обезщетение за забава върху главницата от 65,00 лв. в размер на законната
лихва за периода от 28.06.2018 г. до 01.02.2023 г. като неоснователен.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ-ПЕРНИК“ АД, ЕИК ********* да заплати на В. Г.
А., ЕГН ********** на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 250,00
лева – претърпени имуществени вреди, изразяващи се в извършването на разходи за
адвокатско възнаграждение по изп.д. № 1345/2018 г. на ЧСИ С.Б., ведно със законната
лихва от депозиране на исковата молба на 01.02.2023 г., до окончателното изплащане на
вземането, както и на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 114,94 лева, представляваща
обезщетение за забава върху главницата от 250 лв. в размер на законната лихва за периода от
23.07.2018 г. до 01.02.2023 г.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от В. Г. А., ЕГН ********** срещу
„ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ЕИК ********* осъдителен иск с правна квалификация
чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 260,00 лева,
представляваща възнаграждение, платено за един адвокат, в рамките на изп.д. № 152/2011 г.
на ЧСИ Е.Д., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба на 01.02.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането, както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата
от 132,38 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата от 260 лв. в размер
на законната лихва за периода от 26.01.2018 г. до 01.02.2018 г.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от В. Г. А., ЕГН ********** срещу
„ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ЕИК ********* осъдителен иск с правна квалификация
чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 6,00 лева – имуществени вреди,
изразяващи се в разходи за платена такса по т. 6 ТТРЗЧСИ, ведно със законната лихва от
депозиране на исковата молба на 01.02.2023 г., до окончателното изплащане на вземането,
както и законна лихва в размер на 0,48 лева за периода от 18.04.2022 г. до 01.02.2023 г.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ-ПЕРНИК“ АД, ЕИК ********* да заплати на В. Г.
А., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 253,32 лева – разноски пред
Районен съд-Перник.
ОСЪЖДА В. Г. А., ЕГН ********** да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ-ПЕРНИК“
9
АД, ЕИК ********* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 49,99 лева – разноски пред
Районен съд-Перник.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Перник
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
10