№ 21309
гр. София, 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110130118 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на М. П. С., ЕГН ********** срещу „С.К.” АД, ЕИК
*****, с която са предявени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2
ЗЗД, вр. чл. 33 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, евентуално чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, вр.
чл. 146 ЗЗП за прогласяване на недействителността на клаузата на чл. 23 от договор за
потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от разстояние №
715628, сключен на 22.07.2021 г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне
на обезпечение и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 5 лв. - частичен иск от сумата от 79,20 лв.,
представляваща недължимо платени суми по нищожен договор за потребителски кредит №
715628 от 22.07.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба - 27.05.2024 г. до окончателното изплащане на главницата.
Ищецът твърди, че на 22.07.2021 г. е сключил договор за потребителски кредит под
формата на кредитна линия № 715628 със „С.К.” АД, като сумата по отпуснатия кредит е в
размер на 800 лв., при срок на кредита от 12 месеца, вид на вноската – месечна, ГЛП в
размер на 36 % и ГПР в размер на 43,05 %, при обща сума за връщане – 808,80 лв. Посочва,
че в чл. 13 от договора е предвидено договорът за кредит да бъде обезпечен с гарант,
отговарящ на условията, посочени в общите условия, или банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита. В чл. 23 от договора страните са се съгласили, че
неизпълнението на задължението на заемателя, посочено в чл. 13 от договора ще причини на
заемодателя вреди, за което заемателят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
1
кредита за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, която
неустойка се начислява пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в
погасителния план, неразделна част от договора. В случай, че посочената неустойка стане
дължима, заемателят следва да я заплати на равни части, договорени между страните и
платими с всяка погасителна вноска по кредита. Ищецът поддържа, че му е начислена
неустойка в размер на 79,20 лв., тъй като не е представил обезпечение по кредита, с което
общо дължимата за връщане сума е в размер на 888 лв. Твърди, че е погасил изцяло сумата
по сключения договор в размер от 888 лв. Счита, че сключеният договор за кредит е
нищожен поради противоречие със закона на основание чл. 10, ал. 1 и ал. 2, чл. 10а, ал. 2 и 4
ЗПК, чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както и
поради накърняване на добрите нрави. Твърди, че не е спазена предвидената от закона
форма, както и че не е предоставено копие от договора, преддоговорна информация, общи
условия и СЕФ. Посочва, че не е налице съществен елемент от съдържанието на договора –
ГПР по кредита. Сочи, че в договора не са посочени данни за изчисляване на ГПР, т. е.
липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а освен това посоченият
такъв е по-нисък от действителния, който е над максимално установения праг на ГПР,
предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че уговорената клауза за
неустойка за непредоставяне на обезпечение е недействителна, освен това вземането по
същата е следвало да бъде включено в ГПР, като невключването на неустойката води до
грешно посочен размер на ГПР, съответно до недействителност на договора за кредит на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК. Излага съображения и че посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият, представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП.
Счита, че клаузата, с която е уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение
(чл. 23 от договора) е в пряко противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което е и нищожна –
чл. 19, ал. 5 ЗПК, а освен това с нея се заобикаля изискването на чл. 33, ал. 1 ЗПК, поради
което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – с процесната клауза се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, от което обаче
не произтичат вреди, като не е допустимо кумулирането на подобна неустойка с мораторна
лихва. Излага съображения и за неравноправност на клаузата на основание чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, доколкото не е уговорена индивидуално – чл. 146 ЗЗП, и задължава потребителя при
неизпълнение на задълженията си да заплати необосновано висока неустойка, както и че с
нея се накърняват добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите на неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено неоснователното
обогатяване на ответника. Счита, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. На това основание и поради нищожност
на клаузата за неустойка претендира и връщане на недължимо платените суми по нея. С
оглед гореизложеното моли за уважаване на предявените искове и за присъждане на
разноски.
2
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва предявените искове като неоснователни по подробно изложени съображения.
Признава, че на 22.07.2021 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит №
715628 за сумата от 800 лв. Посочва, че договорът съдържа предвидените в закона
реквизити, като ищецът изрично се е съгласил с разписаните в договора клаузи. Възразява
изцяло срещу твърденията на ищеца, че договорът, респ. процесната клауза за неустойка са
нищожни на посочените основания. Моли за отхвърляне на предявените искове и за
присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание на 20.11.2024 г. е допуснато изменение на иска по чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, по реда на чл. 214 ГПК, като същият е увеличен до сумата от 36 лв. – в
пълен размер.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 33
ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, евентуално чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, вр. чл. 146 ЗЗП за
прогласяване на недействителността на клаузата на чл. 23 от договор за потребителски
кредит под формата на кредитна линия, предоставен от разстояние № 715628, сключен на
22.07.2021 г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение и
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По предявените установителни искове в тежест на ищеца е да докаже: 1/. че на
22.07.2021 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит под формата на
кредитна линия № 715628, съдържащ оспорената клауза на чл. 23 с посоченото в исковата
молба съдържание; 2/. че оспорената клауза е нищожна на заявените с исковата молба
основания - че с нея се нарушават/заобикалят изискванията на чл. 33, ал. 1 ЗПК и чл. 19, ал.
4 и ал. 5 ЗПК, че същата накърнява добрите нрави, т. е. че накърнява принципите на
справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както
и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване, че клаузата е
неравноправна.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора с посочената клауза, както и че клаузата на чл. 23 от договора е индивидуално
уговорена.
В случая се иска прогласяване нищожността на договорната клауза на чл. 23 от
договора за потребителски кредит на различни основания и съобразявайки съдебната
практика съдът приема, че се касае за обективно съединени искове, които с оглед наведените
основания следва да се разгледат при условията на евентуалност, като подлежат на
разглеждане в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-
3
тежкото към най-лекото, а именно: иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП – нищожност поради противоречие
на закона, включително поради неравноправност; иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2
ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 и чл. 33, ал. 1 ЗПК – нищожност поради
заобикаляне на закона; иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – нищожност поради
накърняване на добрите нрави.
По делото не се спори, а се установява и от приетите писмени доказателства - договор
за потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от разстояние №
715628 от 22.07.2021 г. и погасителен план към него, че между „С.К.“ АД – като кредитор, и
М. П. С. – като потребител, е сключен договор за паричен заем, по силата на който
заемодателят е поел задължение да предостави на заемателя паричен заем в размер на
сумата 800 лв. – максимално разрешен лимит по кредитната карта, като условие за усвояване
на всеки следващ транш е пълно погасяване на задълженията по предходните траншове,
подаване на заявление за кредит, одобрение от кредитора и сключване на анекс към
договора за кредит, като срокът за погасяване на първия транш е 11 дни – с падеж на
02.08.2021 г., при срок на кредитната линия – 12 месеца, като главницата е дължима заедно с
възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36 % и годишен
процент на разходите от 43,05 %, като общата сума, дължима за връщане от заемателя
възлиза на 808,80 лв.
Съгласно чл. 13, ал. 1 от договора за потребителски кредит в случай, че страните са
договорили обезпечение, в срок до 3 дни от подписването му, заемателят следва да осигури
действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото
лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения,
такси и други, или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по
договора (включващи главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в
срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от
страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно чл.
13, ал. 2 от договора третото лице-поръчител, както и банковата гаранция, трябва да
отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от кредитора. Одобрението се
извършва единствено по преценка на кредитора.
В чл. 23, ал. 1 от договора е предвидено, че в случай, че потребителят не изпълни
задължението си, посочено в чл. 19 (безспорно се има предвид задължението за обезпечение,
посочено в чл. 13), същият дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността
на усвоения кредит за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, като страните се
съгласяват, че неговото непредоставяне причинява на заедмодателя вреди в размер на
договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и
4
одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в
срок обезпечението. Съгласно чл. 23, ал. 2 от договора страните се съгласяват, че в случай,
че настъпи дължимостта на неустойката, потребителят се задължава да заплаща периодично
начислената му неустойка, заедно с всяка погасителна вноска. В чл. 23, ал. 3 от договора е
уговорено, че неустойката се дължи само за периода на непредоставяне на обезпечение. В
този смисъл, ако потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока
по чл. 13, неустойка не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако след
предоставяне на обезпечението неговото действие бъде прекратено, независимо по какви
причини, отново настъпва неизпълнение по чл. 13, като потребителят дължи неустойка,
считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
Видно от представените по делото като писмено доказателство Общи условия на
договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи отношенията
между „С.К.“ АД и потребителите (ОУ), е че в чл. 12 от тях е предвидено, че преди
сключване на договора за кредит, кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя
въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя,
и ако счете за необходимо извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга
база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. Кредиторът може да извършва проверки в Национален осигурителен
институт, държавните регистри, кредитните учреждения, при телефонните оператори и др.
В чл. 13 от Общите условия е предвидено, че при оценка на кредитоспособността
кредиторът взима предвид и предложеното от потребителя обезпечение по кредита, а
съгласно чл. 14, за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши
вероятността кредитът да бъде одобрен потребителят може да предложи едно от следните
обезпечения: физическо лице – поръчител или банкова гаранция. Според чл. 15 ОУ
предложеното от потребителя обезпечение не задължава кредитора да одобри
обезпечението, както и да предостави поискания кредит.
В чл. 20 – чл. 22 ОУ са предвидени конкретни изисквания относно избрания вид
обезпечение, както следва: 1./ съгласно чл. 20, ал. 1 ОУ поръчител може да е дееспособно
физическо лице, навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно
местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права (социално и здравно
осигуряване) през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на заявката
за кредит, което полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и
не е в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение
към датата на подаване на заявката за кредит, както и е получавало редовно
възнаграждението си за последните 12 месеца преди датата на подаване на заявката
за кредит. Конкретно физическо лице може да бъде поръчител само на един потребител.
Кредиторът има право в зависимост от конкретния случай и/или кредитен продукт
едностранно да въвежда и допълнителни изисквания относно поръчителя. Поръчителят
следва да отговаря и на следните допълнителни изисквания и да представи документи:
минимален осигурителен брутен доход 1 500 лв.; валидно трудово или служебно
5
правоотношение при последен работодател минимум – 6 месеца; липса на записи в ЦКР
относно просрочия, под наблюдение, загуба и т. н.; да не е поръчител по
съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова институция; да не е настоящ
потребител на кредитора; да предостави служебна бележка за доход от работодателя за 6
месеца назад, считано от датата на предоставянето й пред кредитора. Одобрението на
поръчителя се извършва по преценка на кредитора съгласно чл. 20, ал. 3, изр. 2 ОУ. Третото
лице – поръчител в тридневен срок от получаване на сумата по кредита следва да посети
някой от офисите на кредитора и да сключи договор за поръчителство по реда на чл. 138
ЗЗД; 2. съгласно чл. 22 ОУ банковата гаранция следва да бъде издадена в полза на кредитора
от лицензирана банка със седалище в Република България или от банка от трета държава,
лицензирана да извършва дейност на територията на Република България чрез клон, или от
банка, лицензирана в държава членка, която извършва дейност на територията на Република
България директно или чрез клон при условията на взаимно признаване, и съдържа
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения
на потребителя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на
която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези
задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да е най-малко 30 дни след
падежа на последната вноска. Потребителят следва да предостави на кредитора в тридневен
срок от получаване на сумата по кредита банкова гаранция, отговаряща на изискванията
на чл. 22 ОУ. Съгласно чл. 46, ал. 1 ОУ в случай, че потребителят не изпълни задължението
си за предоставяне на договорено обезпечение, той дължи на кредитора неустойка в размер
на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение.
От приложения по делото погасителен план се установява, че общо дължимата сума
по договора за кредит, включваща главница + лихва + неустойка в случай на хипотезата
на чл. 46 ОУ, т. е. когато не е било осигурено обезпечение, възлиза на 888 лв., от
която неустойката е в размер на 79,20 лв. Видно от същия е, че неустойката се начислява
пропорционално към всяка вноска по кредита.
От изслушаното и прието без възражения на страните експертно заключение по
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), което преценено по реда на 202
ГПК районният съд кредитира като обективно и компетентно изготвено от специалист в
съответната област, се установява, че в изпълнение на договора за кредит заемателят е
извършил плащане на сума в общ размер от 840 лв., разпределена от заемодателя за
погасяване на следните задължения: 800 лв. – главница, 4 лв. – договорна лихва, 36 лв.
– неустойка. Съгласно констатациите на вещото лице в посочения в договора за кредит ГПР
от 43,05 % са включени само главница и възнаградителна лихва, като при включване в ГПР
на уговорената в чл. 23 неустойка, то ГПР би бил в размер на 365 %.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1
ЗПК, същият отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК – съдържа дата и място на
сключване, т. 2 – вид на предоставения кредит, т. 3 и 4 – индивидуализиращи страните
6
белези, т. 6 – срок на договора за кредит, т. 7 – посочен е общият размер на кредита и
условията за усвояването му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към
договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските
между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В случая към договора е приложен погасителен план, в
който са посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението
на ищеца за нищожност на неустоечната клауза на чл. 23 от процесния договор за паричен
заем.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 43,05 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 23 от договора, която се
начислява автоматично от заемодателя при неизпълнение на задължението по чл. 13.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в чл. 23 от процесния договор
„неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
(основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
7
по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая е несъмнено, че получаването на заема е обусловено от предоставяне на едно от
посочените в чл. 13 от договора и раздел VIII от ОУ „обезпечения“, като заемателят се е
съгласил да заплати неустойка в размер на 79,20 лв., която се заплаща разсрочено съгласно
включения в договора погасителен план. С уговорената в чл. 23, ал. 1 от договора, вр. чл.
46.1 ОУ неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума – т. нар. „скрита възнаградителна лихва“.
Този извод следва от спецификата и краткия срок (тридневен) за изпълнение на
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката – осигуряването на поемане
на поръчителство за връщане на заема или предоставяне на безусловна банкова гаранция.
По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още
повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи като обезпечение
„поръчителство“, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне
на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице,
отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно разпоредбата
на чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката,
че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде
заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а
това за неустойка ще възникне. Следва да се отбележи, че посочената алтернатива за
обезпечение – банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. В аспекта на изложеното съдът
приема, че обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава
по смисъла на нормата на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя.
Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в
правата и задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне
на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с
оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Уговореното задължение на
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова
гаранция има за цел кредиторът да получи допълнително възнаграждение върху стойността
на отпуснатия заем, което представлява заобикаляне изискванията на (ЗПК) и води до
нейната нищожност съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Следва да се посочи и задължението на кредитора преди сключването на договора за
кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в достъпните
му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже
предоставянето на заемните средства (инкорпорирано и в чл. 12 и сл. ОУ). На практика се
8
получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си
задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез
сключването на договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и
възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната неустоечна клауза
противоречи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите
по кредита от нормативно допустимия. Размерът на неустойката надвишава този на
отпуснатия заем и заедно с нея се формира ГПР, който е значително по-висок от нормативно
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че уговорената в чл. 23 неустойка
представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите.
Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ
размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 23 те не могат
да изпълнят отредената им функция – да дадат възможност на потребителя, по ясен и
достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Съгласно
приетото по делото експертно заключение на вещото лице по ССчЕ, което съдът кредитира
изцяло като компетентно изготвено и обосновано, при включване в ГПР на уговорената
в чл. 23 неустойка, то ГПР би бил в размер на 365 %, с което многократно се надвишава
законоустановеният размер на ГПР.
При това положение се налага извод, че договорът за кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
задължения. Затова неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване
на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен,
че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това и при съобразяване
на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихви и/или други разходи по кредита съгласно чл. 23 ЗПК (така Решение № 2261/18.08.2022
г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение №
3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, Решение
№ 156/11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б
въззивен състав, и др.).
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
9
основателен, поради което не са налице условията за разглеждане на другите релевирани от
ищеца основания за нищожност на договорната клауза – заобикаляне на закона и
противоречие с добрите нрави.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Основателността на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
обусловена от кумулативното установяване от страна на ищеца на следните материални
предпоставки: сключване на процесния договор за паричен заем с посоченото в исковата
молба съдържание, вкл. на оспорените клаузи, които противоречат/заобикалят императивни
материалноправни норми или накърняват добрите нрави; извършени от ищеца плащания на
сумите по договора за заем в полза на ответното дружество.
При установяване на горепосочените предпоставки, в доказателствена тежест на
ответника е да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на платените
от ищеца суми – наличието на валидни договорни клаузи.
От приетото без възражения на страните експертно заключение на вещото лице по
допуснатата ССчЕ се установи, че общо заплатената от потребителя сума по договора
за кредит възлиза на 840 лв., която е разпределена от кредитора за погасяване на
задълженията по тях, както следва: 800 лв. – главница, 4 лв. – договорна лихва, 36 лв.
– неустойка.
Предвид доказване факта на плащането на сумата в размер на 36 лв. – неустойка, в
тежест на ответника е да докаже основание за задържане на сумата. Доколкото искът за
установяване на нищожността на клаузата за неустойка е основателен, то липсва основание
за задържане на сумата.
Искът е основателен в пълния му размер за сумата от 36 лв. и следва да бъде уважен
изцяло.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху
увеличената част – Решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. по описа на ВКС, I
т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер от 5 лв. следва да
бъде присъдена от 27.05.2024 г. – датата на депозиране на исковата молба до окончателното
плащане, а върху разликата над 5 лв. до пълния размер от 36 лв. (или за сумата от 31 лв.) –
от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 14.11.2024 г. до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият съгласно
списък по чл. 80 ГПК е сторил разноски за държавна такса в размер на 100 лв. и за депозит
за възнаграждение на вещо лице в размер на 300 лв. или общо 400 лв., които следва да му
бъдат присъдени, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
По делото се претендира и присъждане в полза на ищцата на адвокатско
възнаграждение в размер на общо 1 800 лв. с вкл. ДДС. По делото е представен договор за
правна защита и съдействие, удостоверяващ заплащането на възнаграждението в брой на
10
адвоката, от страна на ответника не е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради
което в полза на ищцата следва да се присъди и сумата от 1800 лв. – адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от М. П. С., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С............., срещу „С.К.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш............лаузата на чл. 23 от договор за потребителски кредит под формата
на кредитна линия, предоставен от разстояние № 715628 от 22.07.2021 г., сключен между М.
П. С. и „С.К.“ АД, която клауза предвижда задължение за заемателя за заплащане
на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие на
закона на основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 ЗЗД и като неравноправна на основание чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, вр. чл. 146 ЗЗП.
ОСЪЖДА „С.К.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. Ш...........
да заплати на М. П. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С............., на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 36 лв., представляваща платена без основание
сума по нищожната неусточена клауза на чл. 23 от договор за потребителски кредит под
формата на кредитна линия, предоставен от разстояние № 715628 от 22.07.2021 г., ведно със
законната лихва върху първоначално предявения размер от 5 лв. от 27.05.2024 г. - датата на
подаване на исковата молба до окончателното плащане, а върху разликата над 5 лв. до
пълния размер от 36 лв. (или за сумата от 31 лв.) - от подаване на молбата по чл. 214 ГПК -
14.11.2024 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „С.К.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. Ш...........,
да заплати на М. П. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С............., на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата от 2200 лв. – сторени разноски в хода на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11