Р Е Ш
Е Н И Е
№……............./ 07. 07.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на седми април през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия ИВАН КИРИМОВ
секретар Цветелина
Добрева, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 2488 по описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 274901 от 14.11.2019
г., постановено по гр.д. № 8065/2016 год.
на СРС, 127 състав, са отхвърлени предявени
от „Т.С.“ ЕАД, срещу Е.Н.Ц. установителни искове по
реда на чл. 422 ЕПК с правно основание чл. 79. ал. 1. пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за установяване дължимост на сумата от 2127, 38 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия през периода от м.02.2012 г. до
м.04.2014 г. в имот с абонатен номер 133721, представляващ апартамент е номер
46, находящ се в гр. София, ж.к. „******, ведно със законната лихва върху главницата от
12.03.2015 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до
окончателното й изплащане, и за сумата от 183,19 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 31.03.2012 г. до 25.02.2015 г.
С
решението- с част с характер на определение, е върната искова молба с вх. №
8003255/15.02.2016 г. в частта, с която се претендира главница за топлинна
енергия за разликата над 2127, 38 лв. до пълния предявен размер от 2131, 46 лв.
и е прекратено производството по гр.д. № 8065/2106 г. по описа на СРС, 127
състав, в посочената част.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Н.”
ЕАД.
Това решение е обжалвано от ищеца “Т.С.” ЕАД в частите, в
които исковете за главница 2127,38 лв. и за лихва
за забава 183,19 лв. са
били отхвърлени, с оплаквания
за неговата неправилност поради нарушения на материалния
и процесуалния закон. Твърди се, че
първоинстанционният съд неправилно, и не в съответствие със събраните по делото
доказателства е приел, че ответникът
няма качеството на потребител на топлинна енергия
по смисъла на ЗЕ като носител на вещни права върху имота, въпреки
че събраните поделото доказателства сочели, че ответникът е потребител на топлинна енергия /ТЕ/ като наемател на процесния имот по смисъла на пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ. Моли да се уважи въззивната жалба, прави и искане за разноски по
делото.
Въззиваемата страна-ответник Е.Н.Ц. и третото лице-помагач на ищеца, не са взели становище по жалбата.
Софийски градски
съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата
съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните
части и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е
произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.
При произнасянето
си по правилността
на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, както обаче следва и да провери правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото писмени доказателства, относно липсата на доказателства ответницата да е
собственик на процесния топлоснабден
имот. Напротив, изложени са доводи за установено по делото възникване на
облигационно правоотношение по договор за наем между ответницата и трето за
спора лице-Столична община, което наемно отношение е съществувало и през
исковия период, и при липсата на доказателства по делото между ищеца и
ответника да е възникнало облигационно отношение по договор за доставка на
топлинна енергия, по аргмент и от ТР № 2
от 25.05.2017г. на ВКС по т.д. № 2/2016 г., ОСГК, е приел, че макар сградата в
която се намира процесното жилище, да е топлоснабдена
етажна собственост, то ответникът като наемател на чужд имот няма качеството топребител
на топлинна енергия нито по силата на закона-чл.153 от ЗЕ- доколкото не е нито
собственик, нито носител на вещно право на ползване, нито по силата на договор с ищеца- доколкото няма доказателства ответницата не е
подавала заявление за откриване на партида на нейно име. Така е приел искът за главницата и акцесорния на него иск за лихви за забава върху плащане на главницата,
да са неоснователни и подлежащи на отхвърляне.
Тези фактически констатации
и правни изводи въззивният съд споделя и
на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното
решение. Не се установи при служебната проверка да са нарушени и императивни
материалноправни норми.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Ищецът твърди с
исковата молба, че облигационно отношение по договор за продажба на топлинна
енергия (ТЕ) е възникнало между дружеството-ищец и ответницата в качеството й
на собственик на топлоснабден жилищен имот, описан в
исковата молба, при което ответницата придобила качеството потребител на ТЕ за
битови нужди по смисъла ЗЕ, като не му
заплатили дължимата цена в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който е
доставена енергията, съгласно Общите условия.
Ответницата с отговора
на исковата молба оспорва исковете, като възразява-чрез осъществяващия правна
помощ по чл.95 от ГПК адв.М.К. т за липсата на
облигационна връзка между ответницата и ищцовото
дружество по договор за доставка на ТЕ, тъй като не била собственик на описания
с исковата молба недвижим имот-жилище, както и правят и др.възражения.
С доклада на първоинстанционния съд по чл.146 от ГПК, който
възпроизвежда проекто доклада по чл.140 от ГПК, е
указано на ищеца, че следва да докаже твърдяното облигационно отношение между
страните. Относно доказателствените искания на ищеца,
представени и посочени от него такива са били събрани, вкл. и такива, с които
ищецът е искал да докаже чия собственост е жилището, съгласно молба от
15.04.2019 г.. С въззивната жалба ищецът не е
направил оплакване за допуснато от първоинстанционния
съд нарушение по събиране на доказателствата, поради които въззивният
съд се произнася при преценка на същия доказателствен
материал.
Събраните по делото
писмени доказателства не са такива, които да са годни да установят правото на
собственост на ответницата върху процесното жилище, описано в издаваните от ответника
фактури за исковите суми.
Относно наличието на
облигационно правоотношение между страните, въззивният съдът намира следното : Съгласно
действащите разпоредби на nap. 1, т. 42 от ДР на Закона за енергетиката (в сила до 17.07.2012г.) и впоследствие чл.
153, ал. 1 ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Според чл. 150, ал. 1 Закона за
енергетиката (ЗЕ) продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. От гореизложената нормативна
уредба се извежда заключението, че с разпоредбите на ЗЕ е установена законова
презумпция, съобразно която всяко лице, за което се установи, че е собственик
или вещен ползвател на имот в топлоснабдена сграда в режим на етажна
собственост, се счита по силата на закона клиент на топлинна енергия, съответно
страна по неформален договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди с
доставчика. Тъй като се касае за правна норма с изключителен характер,
установяваща законова презумпция, същата следва да бъде тълкувана единствено
стриктно, не и разширително, по отношение на нейните субективни предели на
действие. Тоест недопустимо е от текста, уреждащ статута на вещните ползватели,
да се извежда заключение, че ползвателите на имота на облигационно основание
също са включени в обхвата на презумпцията и следва да се считат страна по
договор с доставчика на топлинна енергия. Съгласно чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД,
съобразно който, ако друго не е уговорено, наемателят е длъжен да плаща
разходите свързани с ползването на имота (в това число режийните разходи за
вода, електрическа енергия, отопление и др.) на своя наемодател, а не пряко на
съответните доставчици. В този смисъл е и горепосоченото ТР № 2 от 25.05.2017г.
на ВКС по т.д. № 2/2016 г., ОСГК, и предхождащата го съдебна рактика /напр. решение
№ 504 от 26.07.2010 г., по гр.д.№ 420/2009 г. на ВКС, IV г.о./.
С исковата
си молба ищецът не е посочил
като основание за възникване на
облигационна връзка с ответницата качеството й на наемател, а се е позовал
на възникване на облигационната
връзка по силата на ЗЕ само
поради качеството им на собственици
на процесния топлоснабден имот на ответниците. Съдът не може
да разширява предмета на делото
с факти, които не са били
наведени от ищеца като основание
на иска.
Действително в чл. 64, ал. 1 от общите условия на „Т.С.“
ЕАД е уредено, че купувач може да бъде и физическо лице, което ползва топлинна
енергия за отопление и горещо водоснабдяване в жилище, на което е наемател, но
за да се приложи тази уговорка, следва да бъде налице изрично писмено съгласие
на собственика на имота, както и подадено заявление за откриване на партида на
името на наемателя. При кумулативното наличие на тези предпоставки би
възникнало индивидуално правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия по правилата на чл. 13 и чл. 14 от ЗЗД между доставчика от една страна
и наемодателя и наемателя от друга (солидарно задължени съгласно чл. 64, ал. 1
ОУ), при което, с оглед постигнатото от страните изрично съгласие, уредената в
чл. 153 ЗЕ презумпция няма да намери приложение. В конкретната хипотеза, обаче,
ищецът се позовава с исковата молба на качеството собственик на ответницата
спрямо процесния имот, като не е ангажирал
доказателства за това, нито е направил изменение на обстоятелствата, на които почива иска - от собственик на
наемател на имота. За ответницата е съществувало облигационното право на
ползване на нает имот, което е различно от вещното право на собственост върху
същия имот, а само вещното право прави лицето потребител на топлинна енергия по
силата на закона-чл.153 от ЗЕ.
Ето защо въззивният съд намира, че ищецът не е доказал наличието на
облигационна връзка между него и ответника по силата на закона поради
качеството собственик на ответницата на топлоснабден
имот в сграда-етажна собственост, както твърди си исковата молба. Искът за
главница и обусловеният от него иск за лихви за забава се явяват неоснователни
и подлежащи на отхвърляне.
Поради съвпадане
изводите на двете инстанции решението на СРС следва да се потвърди изцяло.
По разноските за
въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора,
направените от въззивника-ищец разноски за въззивното производство остават в негова тежест. Въззиваемата страна-ответник
не е направила искане за разноски и няма такива.
Воден от горното, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № № 274901 от 14.11.2019 г., постановено
по гр.д. № 8065/2016 год. на СРС, 127 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на “Т.С.” ЕАД по чл.78, ал.1 от ГПК за
разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.