Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 02.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 47 състав, в
открито съдебно заседание, проведено на дванадесети април през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ***********
при участието на секретаря ******, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 15211 по описа за 2018 година на Варненския районен съд, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е
сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 33,
ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Ф.И.“
ЕАД твърди, че въз основа на Договор за потребителски кредит № ********* от 25.08.2014
г. „**********“ ООД е предоставило на Т.И.В. сумата от 1000 лева, като е уговорена
фиксирана лихва в размер на 136.60 лева. Посочва, че по договора се дължат
такси в общ размер на 632.80 лева, която сума включва такса за оценка на досие
– 50 лв. и такса за предоставяне на услугата „Домашно посещение“ – 582.80 лева.
Заявява, че предоставената сума е изцяло усвоена от ответника, но същият не е
заплатил всички дължими вноски по кредита, като първото допуснато просрочие по
кредита е от 16.12.2014 г. Ищцовото дружество твърди, че крайният срок за
изпълнение на договора е настъпил на 31.12.2014 г. Посочва, че на 28.07.2016 г.
е сключен договор за цесия, по силата на който „П.Ф.Б.“ ООД е прехвърлило вземанията
си по процесния договор за кредит на „Ф.И.” ЕАД. Дружеството било упълномощено
от цесионера да уведоми длъжника за прехвърлянето, във връзка с което на
последния било изпратено писмено уведомление чрез „Български пощи“ ЕАД, но пратката
била върната на подателя. Поради изложеното ищецът счита, че ответникът следва
да се счита уведомен за цесията с получаване на преписа от исковата молба и
приложенията. Обосновава интереса си от предявяване на исковете с
обстоятелството, че за процесните вземания е издадена заповед за изпълнение по
ч. гр. д. № 9963 по описа за 2018 г. на ВРС, срещу която в преклузивния срок по
чл. 414, ал. 2 ГПК е постъпило възражение от длъжника.
Отправя
искане до съда за приемане за установено, че Т.И.В. дължи на „Ф.И.” ЕАД
следните суми:
- сумата от 834.00 лева – главница по
Договор за потребителски кредит № ********* от 25.08.2014 г., сключен между „П.Ф.Б.“
ООД, ЕИК *********, и ответника, вземанията по който са прехвърлени в полза на
ищеца с Договор за цесия от 28.07.2016 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 25.06.2018 г. до
окончателно изплащане на задължението;
- сумата от 74.07 лева – договорна
лихва, начислена по договора за кредит за периода от 16.12.2014 г. до
31.12.2014 г.;
- сумата от 51.82 лева – обезщетение за
забава, начислено по договора за кредит за периода от 16.12.2014 г. до
31.05.2018 г.;
- сумата от 184.05 лева – такса за
услугата „Домашно посещение“ по договора за кредит за периода от 16.12.2014 г.
до 31.12.2014 г.;
за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 9963/2018 г. по описа на ВРС.
Претендира
присъждане на извършените по делото разноски.
В срока по чл.
131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, в който оспорва изцяло
предявените искове, както по основание, така и по размер. Потвърждава, че между
него и „П.Ф.Б.“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № ********* от 25.08.2014
г. и по същия е усвоена сумата от 1000 лева, както и че датата на първата
просрочена вноска е 16.12.2014 г. Посочва, че с представения по делото договор
за цесия е прехвърлено вземане в размер на 1092.12 лева, като не е ясно каква е
неговата структура. От друга страна, сборът на заявените с исковата молба
претенции възлиза на 1143.94 лева, като счита, че не е ясно как са формирани
тези суми. Поддържа, че съдът следи служебно за клаузи в договора, които
противоречат на императивни правни норми, на добрите нрави или са
неравноправни. Навежда доводи за недействителност на договора за кредит, като
счита, че същият не отговаря на изискванията по чл. 11 ЗПК. Намира, че
съдържащата се в него информация относно броя и размера на погасителните
вноски, ГПР и годишния лихвен процент, е най-обща и не е конкретизирано какво
точно се включва в размера на месечната вноска. Заявява, че не са посочени
лихвен процент, дължим при просрочие, предупреждение за последиците при
просрочие на вноските, а правото на отказ на потребителя от договора е
формулирано едва в общите условия. Поради изложеното намира, че потребителят
следва да върне само чистата стойност на кредита, като направените плащания
следва да се приспаднат от размера на усвоената главница. Навежда доводи за нищожност
на клаузата, с която е предвидено начисляването на такса за услугата „Домашно
посещение“. Намира същата за неравноправна, доколкото таксата се дължи дори
когато услугата не е била предоставена на клиента. Посочва, че след като
ответникът не е заплащал дължимите месечни вноски, то очевидно услугата по
тяхното събиране от дома му не е била извършвана. Счита, че при липсата на
пропорционалност между размера на таксата и размера на задължението по кредита,
таксата на практика се превръща в скрита възнаградителна лихва и средство за
неоснователно обогатяване на кредитора. Поддържа, че направените от
кредитополучателя плащания на основание посочената договорна клауза следва да
се приспаднат от размера на усвоената главница.
Моли
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове да бъдат отхвърлени и да му
бъдат присъдени разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:
От приложеното ч. гр. д. № 9963
по описа за 2018 г. на ВРС, 25 състав, се установява, че в полза на ищеца е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумите,
предмет на настоящото производство. В срока по чл. 414 ГПК срещу нея е
постъпило възражение, като в срока по чл. 415 ГПК заявителят е предявил иск по
чл. 422 ГПК.
С доклада по делото като
безспорно между страните е обявено обстоятелството, че между Т.И.В. и „П.Ф.Б.“
ООД е сключен Договор за потребителски кредит № ********* от 25.08.2014 г., по
който е усвоена сумата от 1000 лева.
Горното се потвърждава и от
приложените към исковата молба писмени доказателства. В съдържанието на
договора за потребителски кредит /л. 8/ се установява, че общият размер на
отпуснатия кредит възлиза на 1000 лева. В него са отразени също размерът на
уговорената възнаградителна лихва – 136.60 лева и на дължимите такси, както
следва: за оценка на досие – 50 лева и за услугата „Кредит у дома“ – 582.80
лева. Посочено е, че договорът се сключва за срок от 45 седмици, като първото
седмично плащане е с падеж 01.09.2014 г. и размерът на дължимата вноска е 39.32
лева.
Към писмените доказателства по
делото е приобщен и договор за прехвърляне на вземания от 28.07.2016 г. /л. 9-17/.
По силата на последния „П.Ф.Б.“ ООД е цедирало на
ищцовото дружество вземания по сключени договори за кредит, подробно описани в
приложение № 1 от договора /л. 18-20/. В последното е включен и процесният
договор за потребителски кредит, който е индивидуализиран чрез номер на
договора, дата на сключване и клиентски номер на кредитополучателя.
На л. 21 от делото е приложено
пълномощно, с което „П.Ф.Б.“ ООД е упълномощило „Ф.И.” ЕАД да уведоми длъжниците
за извършената цесия.
Съгласно заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
кредитира като подробно и добре аргументирано, последната вноска по процесния
договор за кредит е извършена на 31.10.2015 г., като към датата на заключението
размерът на непогасените суми по него е, както следва: главница – 832.36 лева,
лихва – 75.68 лева, такса оценка на досие – 36.80 лева, такса услуга „Кредит у
дома“ – 147.28 лева, обезщетение за забава – 51.82 лева. Вещото лице е изчислило
размера на всички извършени плащания, като е посочило подробно по пера какви
суми са погасени с тях. Тези изчисления са обективирани в табличен вид в
приложение към експертното заключение. Видно от неговото съдържание, ответникът е изплатил общо 677.28 лева по
процесния договор за кредит, като с тази сума са погасени вземания в следните
размери: 167.64 лева – главница, 60.92 лева – договорна лихва, 13.20 лева –
такса оценка на досие и 435.52 лева – такса услуга „Кредит у дома“.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка съдът
достигна до следните правни изводи:
Както по-горе бе изложено, в
полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу
ответника за сумите, предмет на настоящото производство. Длъжникът в срок е
подал възражение срещу заповедта за изпълнение и в изпълнение указанията на
съда заявителят в законоустановения преклузивен срок е предявил установителен
иск за вземането. Поради изложеното съдът намира, че се породил правен интерес
от провеждане на настоящото производство и същото е допустимо.
За да бъдат уважени предявените
искове, следва да се установи наличието на следните материалноправни
предпоставки: 1) валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за
кредит, сключен между ответника и „П.Ф.Б.“ ООД; 2) валидно сключен договор за
цесия между „П.Ф.Б.“ ООД и ищеца, предмет на който са вземанията по процесния договор
за потребителски кредит; 3) съобщаването на цесията на ответника; 3)
настъпването на крайния срок за изпълнение на договора за потребителски кредит.
От представените по делото
писмени доказателства се установява по безспорен начин съществуването на
облигационна връзка по договор за потребителски кредит, сключен между „П.Ф.Б.“
ООД и ответника. Настоящият съдебен състав намира, че същият отговаря на
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.
Договорът е сключен в писмена форма и клаузите му са формулирани по ясен и
разбираем начин. В него са отразени индивидуализиращите данни на страните,
посочени са размерът на получената сума, общият размер на сумата, която следва
да бъде върната, годишният процент на разходите, както и дължимата фиксирана
лихва в процентно изражение и като номиналният размер. Договорът съдържа и
погасителен план, в който са описани размерът, броят, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски.
От граматическото тълкуване на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК следва, че погасителният план следва
да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, а относно последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми – само в случай че са дължими при различни
лихвени проценти за целите на погасяването. По отношение на процесния договор
второто изискване е неприложимо, тъй като той е сключен при фиксирана лихвен
процент за целия срок на договора и за всички вземания по него. Погасителният
план може да е обективиран в отделен документ или да представлява част от
текста на самия договор за кредит. Същественото е той да има минимално
необходимото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК, което условие в случая е
спазено.
Изискване за посочване на
дължимите суми по пера в рамките на всяка отделна погасителна вноска е въведено
с чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. То обаче касае хипотеза, различна от процесната, при
която в течение на изпълнението по договора кредитополучателят погаси
предсрочно главницата по срочен договор за кредит. В този случай за него се
поражда правото да получи нов погасителен план, в който да са посочени отделно
главницата и лихвата по всяка погасителна вноска.
Поради така изложените
съображения съдът намира за неоснователно възражението на ответника за
нищожност на процесния договор за кредит.
Спорно между страните е и
обстоятелството дали претендираните вземания са валидно прехвърлени на ищцовото
дружество. Настоящият съдебен състав намира, че от представените към исковата
молба писмени доказателства се потвърждава, че кредиторът „П.Ф.Б.“ ООД е цедирал на „Ф.И.” ЕАД вземанията си към Т.И.В., основаващи
се на процесния договор за потребителски кредит. Както по-горе бе посочено, в
приложението към представения договор за цесия подробно са описани всички
подлежащи на прехвърляне вземания. Доколкото те са индивидуализирани с
посочване номер на договора, дата на сключването му, имена и ЕГН и клиентски
номер на кредитополучателя, не би могло да съществува никакво съмнение, че сред
тях попадат и вземанията по процесния договор за кредит. Предвид
изложеното разминаване между размера на
прехвърленото вземане така, както е посочен в договора за цесия, и размера на
предявените искови претенции не би могло да опорочи прехвърлянето, в каквато
насока ответникът е релевирал възражение. Нещо
повече, наличието на такова разминаване е лесно обяснимо, доколкото сумата,
посочена в договора за цесия отразява размера на задължението към момента на
прехвърлянето и е напълно възможно след този момент да са настъпили промени в
него, напр. с начисляване на обезщетение за забава.
Макар по делото да няма данни
ответникът да е получил преди образуване на производството уведомлението за
извършената цесия, приложено по делото, следва да се отчете обстоятелството, че
уведомлението е връчено в рамките на настоящото исково производство. В подкрепа
на този извод е наложилата се съдебна практика – Решение № 114/07.09.2016 г. по
т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II т.о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009
г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I
т.о., Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т.о. и
Решение № 46/25.05.2017 г. по т.д. № 572/2016 г. на ВКС, I т.о.
По възражението на ответника за
нищожност на клаузата от договора, въз основа на която е начислена
претендираната такса за услугата „Домашно посещение“ съдът намира следното:
Процесният договор за кредит
попада в предметния обхват на Закона защита на потребителите, поради което и
ответникът се ползва със специалната закрила по този закон. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договор, сключен с потребител, са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следва да се отбележи, че съдът следи
служебно за наличие по делото на фактически и/или правни основания, обуславящи
неравноправност на клауза в потребителски договор, като при констатиране
наличието на неравноправни клаузи съдът следва да прогласи тяхната нищожност,
освен ако потребителят изрично не се противопостави на това.
Съгласно легалната дефиниция,
дадена в чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза е всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
В посочената разпоредба неизчерпателно са изброени отделни проявни
форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор, като т. 13
визира клаузи, които налагат на
потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът
не изпълни своите.
Съгласно наведените твърдения с
исковата молба услугата „Домашно посещение“ се предоставя по избор на клиента и
представлява домашна доставка на заетата сума в брой и седмично домашно
събиране на вноските по кредита. Видно от съдържанието на договора за кредит,
стойността на посочената такса е близка до чистата стойност на предоставената
заемна сума. В този смисъл посочената клауза генерира допълнителен пасив за
потребителя и води до опасност от свръхзадлъжнялост. Същевременно, тя обезсмисля
и основната мотивация на кредитополучателя за сключване на договора за кредит,
а именно – да си набави средства за задоволяване на текущите си потребности.
Налице е очевидна нееквивалентност на насрещните престации на страните,
доколкото таксата се дължи за хипотетичния разход по посещение на потребителя
от служител на финансовата институция, който е възможно да не възникне в
зависимост от текущата платежоспособност на кредитополучателя. Т.е. дори да не
бъде реално предоставена услугата, потребителят ще дължи уговорената за нея
такса.
От така изложените съображения
следва, че разглежданата клауза от договора противоречи на добрите нрави,
поради което и същата се явява нищожна на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП и като такава непораждаща права и задължения за страните по
заемното правоотношение. В този смисъл предявеният иск за сумата от 184.05 лева
– такса за услугата „Домашно посещение“ по договора за кредит за периода от
16.12.2014 г. до 31.12.2014 г. е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Що се отнася до клаузата от
договора, предвиждаща такса за оценка на досие, същата противоречи на императивната
разпоредба на чл. 16 ЗПК, която вменява на кредитора задължението да оцени
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит. По съществото
си договорната клауза, с която се уговаря такса за оценка на досие прехвърля
върху длъжника риска от неизпълнение от страна на кредитора на задължението му
за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника. Наред с изложеното,
съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид
изложеното и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК посочената клауза от договора е
нищожна.
Предвид извода за нищожност на
клаузите, предвиждащи такса за услугата „Домашно посещение“ и такса за оценка
на досие, съдът намира, че от размера на дължимите от ответника суми за главница, договорна
лихва и обезщетение за забава следва да бъдат приспаднати извършените плащания,
които са отнесени от кредитора за погасяване на двата вида такси. Съгласно
заключението на съдебно-счетоводната експертиза ответникът е заплатил 13.20
лева – такса оценка на досие и 435.52 лева – такса услуга „Кредит у дома“, или
общо недължимо платената сума възлиза на 448.72 лева. Същевременно, вещото лице
е изчислило, че непогасените суми по договора за кредит са, както следва:
главница – 832.36 лева, договорна лихва – 75.68 лева, и обезщетение за забава –
51.82 лева. При приспадане на посочените суми, отнесени за погасяване на двата
вида такси, съдът намира, че следва да възприеме реда, уговорен от страните в
чл. 9 от общите условия, а именно: законна лихва, договорна лихва, главница.
При това следва да се приеме, че изцяло са погасени задълженията за законна и
възнаградителна лихва, както и част от главницата в размер на 321.22 лева.
Така, остатъкът от дължимата главница по договора за кредит възлиза на 511.14
лева.
Предвид така изложените
съображения предявеният иск за главница следва да бъде уважен за сумата от
511.14 лева, като за разликата над тази сума до пълния предявен размер същият
следва да бъде отхвърлен. Останалите искове следва да бъдат отхвърлени изцяло
като неоснователни.
По разноските:
С оглед
изхода на спора и предвид отправеното от страна на ищеца искане, съобразно
задължителните указания, дадени с т. 12 на ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените в заповедното
производство разноски съразмерно на уважената част от исковете в размер на 33.51
лева.
В исковото
производство ищецът е извършил разноски за заплатена държавна такса по частично
уважения иск в размер на 50 лева и депозит за съдебно-счетоводна експертиза в
размер на 150 лева. На същия съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ следва да бъде определено
възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лева. При
съобразяване на размера на реално извършените разноски на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски за исковото производство съразмерно на уважената част от
исковете в общ размер от 134.05 лева.
Предвид
частичното отхвърляне на исковете съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК и на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ищцовото дружество следва да бъде осъдено
да заплати на процесуалния представител на ответника дължимото адвокатско
възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от исковете – съотв. 165.95 лева за заповедното производство и 171.48
лева – за исковото производство.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че ответникът Т.И.В., ЕГН **********,***, ДЪЛЖИ
на ищеца „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, СУМАТА
ОТ 511.14 лева /петстотин и
единадесет лева и четиринадесет стотинки/, представляваща главница по
Договор за потребителски кредит № ********* от 25.08.2014 г., сключен между „П.Ф.Б.“
ООД, ЕИК *********, и ответника, вземанията по който са прехвърлени в полза на
ищеца с Договор за цесия от 28.07.2016 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 25.06.2018 г. до
окончателно изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 9963/2018 г. по описа на ВРС, КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
разликата над сумата от 511.14 лева /петстотин и единадесет лева и
четиринадесет стотинки/, до пълния претендиран размер от 834.00 /осемстотин тридесет
и четири лева/.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, срещу
Т.И.В., ЕГН **********,***, искове за приемане на установено, че ответникът
дължи на ищеца следните суми: сумата
от 74.07 лева /седемдесет и четири лева
и седем стотинки/ – договорна лихва, начислена по договора за кредит за
периода от 16.12.2014 г. до 31.12.2014 г.; сумата от 51.82 лева /петдесет и един лева и осемдесет и две стотинки/ –
обезщетение за забава, начислено по договора за кредит за периода от
16.12.2014 г. до 31.05.2018 г.; сумата от 184.05
лева /сто осемдесет и четири лева и пет стотинки/ – такса за услугата
„Домашно посещение“ по договора за кредит за периода от 16.12.2014 г. до
31.12.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр. дело № 9963/2018 г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА Т.И.В., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, СУМАТА ОТ 33.51 лева / тридесет и три лева и петдесет
и една стотинки/, представляваща сторени в заповедното
производство разноски, на основание
чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Т.И.В., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, СУМАТА ОТ 134.05 лева /сто тридесет и четири лева и
пет стотинки/, представляваща сторени в исковото производство
разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на **********,
ЕИК *********, СУМАТА ОТ 165.95 лева /сто шестдесет и пет лева и
деветдесет и пет стотинки/ – адвокатско възнаграждение за заповедното
производство и 171.48 лева /сто седемдесет
и един лева и четиридесет и осем стотинки/ – адвокатско възнаграждение за
исковото производство, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението
подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: