Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 24.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на
двадесет и девети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл. с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 13229 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 453047 от 18.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 85227/2017 г. по описа
на СРС, II ГО, 126 състав, Г.П.П. и М.И.П. са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, на
основание чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от по 1 260, 11 лв., представляваща 1/2
от стойността на потребената топлинна енергия за периода м.12.2014 г. –
м.04.2017 г. в имот с аб. № 272934, както и сумата от по 46, 39 лв.,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение за посочения период,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.12.2017 г. до погасяване
на задълженията. Исковете за стойността на потребената топлинна енергия са
отхвърлени за разликата до пълния предявен размер от по 1 443, 66 лв. и за
периода м.05.2014 г. – м.11.2014 г., а исковете за мораторна лихва – в пълните
им предявени размери за сумата от по 180, 37 лв., представляваща 1/2 от
мораторната лихва върху стойността на потребената топлинна енергия за периода
15.09.2015 г. – 15.11.2017 г., за сумата от по 7, 85 лв., представляваща мораторната лихва върху стойността на дяловото
разпределение за посочения период. Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от по 106, 26 лв. разноски по делото. Решението е постановено при участието
на трето лице - помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу така постановеното
съдебно решение в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е
депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Излага съображения, че решението
в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния
закон. Първоинстанционният съд е приел, че сумите за периода м.05.2014 г. –
м.11.2014 г. са погасени по давност. В
раздел IX от Общите условия - „Заплащане на ТЕ“, чл.33, ал.1 са определени
редът и срокът за заплащане месечните дължими суми за топлинна енергия, а
именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В
този смисъл, срокът на задължението за заплащане на дължимите суми в размера,
посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края на текущия
месец, следващ месеца на доставката на топлинна енергия. Първоинстанционният
съд не е съобразил, че сумата по обща фактура за периода м.05.2014 г. – м.04.2015
г., издадена м.07.2015 г., става изискуема едва м.09.2015 г. Исковата молба е
подадена на 05.12.2017 г., с което е била прекъсната давността. Относно отхвърлената сума в размер на 102, 67
лв., излага съображения, че сумата е дължима, като се позовава на чл.155,
ал.1, т.2 ЗЕ и чл.31, ал.2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия от
„Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с Решение №
ОУ-021/22.04.2002 г. и Решение № ОУ- 026/11.05.2002 г. на ДКЕВР, в съответствие
с които твърди, че за имота е начислявана топлинна енергия по прогнозни
стойности, като след края на отоплителния сезон са изготвяни изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение на
база реален отчет на уредите за дялово разпределение. Моли съда да отмени
решението в обжалваната част и да уважи предявените искове, като му присъди направените
по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от ответниците Г.П.П. и М.И.П., с който я оспорват. Твърдят, че
посочената от жалбоподателя обща фактура от 31.07.2015 г. касае суми за
предходен отоплителен сезон, а именно: м.05.2014 г. – м.04.2015 г. Към датата
на исковата молба 05.12.2017 г. част от
сумите по фактурата са погасени по давност, в какъвто смисъл са и изводите на
първоинстанционния съд. Считат, че правилно СРС е приел, че издаването на
общата фактура от 31.07.2015 г. не променя падежа на общото задължение и същото
не се дължи от датата на издаването й, респективно от изтичането на 30-дневен
срок от публикуването й (чл. 32, ал. 2 от Общите условия). Това е така, защото
съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия от 2014 г. тези общи фактури
обективират месечните задължения за целия отчетен период след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т. е.
при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за
доплащане от потребителя, респективно - изваждане на сумите за връщане на потребителя.
С оглед на това считат, че падежът на месечните задължения за стойност на
потребената топлинна енергия остава посоченият в нормата на чл. 33, ал. 1 от Общите
условия, а именно – в 30-дневен срок от датата на публикуването им. Твърдят, че
ищецът не е доказал ответниците да са били поставени в забава, тъй като не е ангажирал
доказателства за датата на публикуването на издадените фактури на интернет
страницата си, от която тече 30-дневният срок за заплащане на задълженията.
Молят съда да потвърди решението в обжалваната част, като им присъди сторените
по делото разноски.
Третото лице –
помагач на ищеца - „Т.С.“ ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Решението в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло в
сила като необжалвано.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответниците са клиенти
на топлинна за битови нужди енергия в качеството им на собственици на топлоснабден
имот, като му дължат сумата от общо 3 356, 54 лв., от която: сумата от 2 887,
32 лв. - главница, представляваща стойността на ползвана и незаплатена топлинна
енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г., сумата от 360, 74 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 15.11.2017 г., сумата
от 92, 78 лв. - представляваща стойността на услугата дялово разпределение,
както и сумата от 15, 70 лв. - мораторна лихва върху нея за посочения период. Моли
съда да постанови решение, с което да осъди ответниците да му заплатят разделно
– всеки по 1/2 от посочените суми, като му присъди направените по делото
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
С
постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответниците
оспорват предявените искове по основание и размер. Оспорват качеството си на
потребители на топлинна енергия през исковия период. Считат, че ищецът не е
ангажирал доказателства, че са собственици или вещни ползватели на процесния
имот, а представената служебна бележка от Столична община, в която се съдържат
данни за сключен с ответниците договор за продажба на процесния имот, не
доказва правото на собственост по несъмнен начин. Оспорват наличието на
облигационно правоотношение с ищеца, както и с фирмата за дялово разпределение,
като релевират доводи във връзка със законосъобразността на проведеното Общо
събрание на етажните собственици, на което е взето решение за сключване на
договор с последната. Считат, че вземането по фактура **********/31.07.2017 г.
е извън заявения исков период м.05.2014 г. – м.04.2017 г. Правят възражение за
изтекла погасителна давност. Молят съда да отхвърли предявените искове, като им
присъди сторените по делото разноски.
По делото е представено писмо рег. индекс 17-ТД26-773(1)/02.11.2017 г. от
Столична Община, Район „Искър“, в което се съдържат данни, че ап.96, находящ се
в ж. к. „*********, е закупен от Г.П.П. и М.И.П. на 22.02.1994 г.
Видно
от представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на
етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. „*********, от 08.10.2001
г., етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД,
което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в
сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 25.10.2001
г. е сключен договор № 1293 между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в
гр. София, ж.к. „*********, по силата на който дружеството се е задължило да
достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията
на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща
и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до
45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на
топломера за отчетния период.
Пред
СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От заключението на вещото лице инж. Д.С.по изслушаната пред СРС съдебно -
техническата експертиза, която не е оспорена от страните, се установява, че
общият топломер в абонатната станция се отчита по електронен път в началото на
всеки месец, като с помощта на т. нар. „терминал“ се снема показанието на
топломера в 0:00 часа на първо число на месеца. Отчетената енергия, след
приспадане на технологичните разходи, което в случая е направено, се разпределя
между потребителите. Констатира се, че в имота за процесния период е имало 5
бр. отоплителни тела с поставени ИРРО (индивидуален разпределител на разход за
отопление) и 2 бр. водомери за топла вода. На 19.10.2000 г. е изключено
отоплението на стълбите. Дяловото разпределение през исковия период е
извършвано на база реален отчет на разпределителите и в съответствие с
нормативната уредба. При отчета са съставяни протоколи за главен отчет с подпис
на абоната, като показанията от протокола за главен отчет са нанесени правилно
в подробните изравнителни сметки. Размерът на дължимата сума за периода
м.05.2014 г. – м.04.2017 г. по данни на фирмата за дялово разпределение възлиза
на сумата от 2 989, 97 лв., формирана като сбор на общо фактурираната по
прогнозни стойности сума от 2 980, 23 лв. и сумата за доплащане от
изравнителни сметки в размер на 9, 84 лв., а за периода м.11.2014 г. –
м.04.2017 г. – на сумата от 2 774, 27 лв., формирана като сбор на общо
фактурираната по прогнозни стойности сума от 2 701, 50 лв. и сумата за
доплащане от изравнителни сметки в размер на 72, 82 лв. Вещото лице е
установило, че общият топломер е бил изправен.
Пред СРС е изслушана и съдебно - счетоводна експертиза, изготвена от
вещото лице Ю.Н.. От заключението се установява, че на 13.11.2015 г. е било
извършено плащане по фактура за топлинна енергия № ********** в размер на 102,
67 лв. Констатира се, че според информационната система на ищеца задълженията
за процесния имот са, както следва: сумата от 2 887, 32 лв. за потребена
топлинна енергия заедно с мораторна лихва в размер на 360, 74 лв., сумата от
92, 78 лв. за дялово разпределение, заедно с мораторна лихва в размер на 15, 70
лв.
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално
допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка
въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в
§ 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ
преди ДВ, бр.54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Нормата
на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия.
Пред въззивната инстанция страните не релевират възражения относно
качеството на ответниците на клиенти на топлинна енергия, както и относно
съществуването на облигационно правоотношение между тях, поради което този въпрос
е извън въззивния контрол, който е ограничен от релевираните доводи във
въззивната жалба и писмения отговор на насрещната страна, предвид чл.269 ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год.).
В
случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от
етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен
представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В
нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В
изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е
допуснато изслушването на съдебно - техническа експертиза, която е изготвена
въз основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение относно реално потребената от ответника топлинна енергия през
процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за
имота през процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на
действащата през периода нормативна уредба. Съгласно заключението на
съдебно-техническата експертиза стойността на реално потребената топлинна
енергия възлиза на сумата от 2 989, 97 лв. Съдът възприема изцяло изводите
на вещото лице по изслушаната съдебно – техническа експертиза, тъй като са
обосновано и компетентно изградени относно стойността на реално потребената от
ответниците топлинна енергия през разглеждания период.
С
отговора на исковата молба ответниците своевременно са въвели в спорния предмет
възражение за изтекла погасителна давност. Като е приложил института на
погасителната давност, първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца
за периода м.05.2014 г. – м.11.2014 г. са погасени по давност.
С ТР №
3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно
нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо. Към момента на предявяване на иска –
05.12.2017 г. е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми
преди 05.12.2014 г., в какъвто смисъл са и изводите на първоинстанционния съд.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. Последното е предвидено в чл.33, ал.1 от Общите условия на
ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., които обаче не намират приложение в случая,
тъй като заявеният исков период м.05.2014 г. – м.04.2017 г. попада в приложното
поле на Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на
потребители за битови нужди в гр.София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014
г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и
вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл.33, ал.1 от Общите
условия от 2014 г. купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача, в каквато насока не са ангажирани доказателства по
делото.
Неоснователно
е и възражението на жалбоподателя, че сумата по общата фактура за периода
м.05.2014 г. – м.04.2015 г., издадена м.07.2015 г., ставало изискуемо едва през
м.09.2015 г. Релевантен в случая е периодът на потребление, за който се отнася
издадената обща фактура, а не датата на издаване на последната и посоченият в
нея срок за заплащането й. Издаването
на общата фактура и изравнителната сметка не установява нововъзникнало
задължение на клиента на топлинна енергия, а съставлява способ за определяне
окончателния размер на консумираната топлинна енергия за съответния отоплителен
сезон.
По
изложените съображения въззивният съд приема, че вземането на ищеца за
непогасените по давност задължения за стойността на потребената топлинна
енергия възлиза на сумата от 2 622, 88 лв. за периода м.12.2014 г. –
м.04.2017 г., в какъвто смисъл са и изводите на първоинстанционния съд.
Съгласно
заключението на вещото лице по изслушаната съдебно -счетоводната експертиза от
страна на ответниците е извършено плащане на сумата от 102, 67 лв., отразено в
счетоводството на ищеца по фактура № ********** за м.11.2015 г. Видно от
представеното извлечение от счетоводството на ищеца (л.18) тази фактура не е
сред фактурите, вземанията по които формират исковата претенция. Сред тях обаче е обща фактура №
**********/31.07.2016 г., съобщението към която е представено по делото. От
последното е видно, че вземането по фактура № **********, за която е издадено
кредитно известие, на стойност 102, 67 лв., е включено в стойността на общата
фактура за периода, възлизаща на сумата от 889, 73 лв. Това налага извода, че неизплатеният
остатък възлиза на сумата от 2 520, 21 лв. Същият е формиран като разлика
между стойността на непогасените по давност вземания в размер на 2 622, 88
лв. и извършеното от ответниците плащане в размер на 102, 67 лв. Ответниците
отговарят в условията на разделност – всеки за по 1/2 от посочената сума - в
размер на по 1 260, 11 лв.
Във
въззивната жалба не са изложени доводи във връзка с вземанията за мораторна
лихва върху стойността на потребената топлинна енергия и тази на услугата
дялово разпределение, поради което този въпрос е извън предмета на въззивния
контрол, съгласно нормата на чл.269 ГПК.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част
следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При
този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК ответниците по жалбата имат
право на сторените разноски в настоящото производство. Същите се изразяват в
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във
въззивната инстанция в размер на по 350 лв. за всеки един от тях.
Жалбоподателят
своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК регламентира, че ако заплатеното
от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната
правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната
страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко
от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на
съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност
на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и
доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен
случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на
възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права,
съдът намалява договорения адвокатски хонорар.
Минималният
размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл.9, ал.1, вр.
чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за всеки от ответниците по жалбата възлиза на сумата
от 300 лв. Усилията на защитата при упражняване на процесуалните права на
ответниците по жалбата се свеждат до депозиране на писмен отговор на въззивната
жалба, представяне на списък на разноските по чл. 80 ГПК, както и депозиране на
становище преди провеждане на откритото съдебно заседание. Ето защо и доколкото
заплатеното адвокатско възнаграждение в близък до минималния размер, макар делото
да не се отличава фактическа и правна сложност, следва да се приеме, че
заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно. С оглед на това на
ответниците по жалбата следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение
в размер на по 350 лв. за всеки един от тях.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 453047 от 18.07.2018 г., постановено по гр. д. № 85227/2017 г. по описа
на СРС, II ГО, 126 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която предявените от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******,
с адрес ***, срещу Г.П.П., ЕГН ********** и М.И.П., ЕГН **********,
искове са отхвърлени, срещу всеки от ответниците, както следва: исковете с
правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД – за сумата над 1 260, 11 (хиляда
двеста и шестдесет лева и единадесет стотинки) лв. до 1 443, 66 (хиляда четиристотин четиридесет и три лева и
шестдесет и шест стотинки) лв. и за периода м.05.2014 г. – м.11.2014 г.,
представляваща по 1/2 от стойността на потребената топлинна енергия в
топлоснабден имот с аб. № 272934, както и исковете с правно основание чл.86,
ал.1 ЗЗД – за сумата от по 180, 37 (сто и осемдесет лева и
тридесет и седем стотинки) лв., представляваща по 1/2 от мораторната лихва
върху стойността на потребената топлинна енергия за периода 15.09.2015 г. –
15.11.2017 г., за сумата от по 7, 85 (седем лева и осемдесет и пет
стотинки) лв., представляваща 1/2 от мораторната лихва върху стойността на
дяловото разпределение за посочения период.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***, да заплати на Г.П.П.,
ЕГН **********, със съдебен адрес *** – адв. П.Х., на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 350 (триста и петдесет) лв., представляваща заплатено
възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално представителство
във въззивното производство.
ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***, да заплати на М.И.П.,
ЕГН **********, със съдебен адрес *** – мл. адв. Р.М., на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 350 (триста и петдесет) лв., представляваща заплатено
възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално представителство
във въззивното производство.
Решението в частта, с която са
уважени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето
лице - помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК********, с адрес ***.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.