РЕШЕНИЕ
№ 55
гр. Златоград, 01.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЗЛАТОГРАД в публично заседание на тридесет и
първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Асен Черешаров
при участието на секретаря Роска С. Юрчиева
като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело №
20235420100302 по описа за 2023 година
Съдът за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на искова молба подадена, К. А. М., чрез
пълномощника му адв. З. Д срещу А. И. Б.; Б. И. Б.; Е. И. Д.; С. И. Р.; С. В. М.;
С. А. К.; М. А. К.; Р. Я. М.; Н. В. Г; С. В. М.; Ж. Р. М. и С. Р. М..
Ищецът извежда съдебно предявеното субективно право при
твърденията, че с Решение №318/06.04.1999 година на ПК-Н е възстановена
собствеността на редица поземлени имоти сред които и няколко поземлени
имота в местността „М.“, О Н.
Пълномощникът на ищеца адв. Д. сочи, че в настоящата кадастрална
карта поземлените имоти в местността „М.“, който ползва и владее ищеца са
обединени в един идентификатор с №-51319.9.76, одобрен със Заповед РД-18-
75/19.11.2021 г. на изпълнителен Директор на АГКК, като част от ответниците
по делото са наследници по права линия на покойния И. М. М., а друга част -
Р. Я. М. и С. В. М. са съпрузи съответно на покойните В.И. М. и А.И. М..
Ищецът твърди, че е собственик по силата на давностно
владение на поземлен имот с площ 7 479 кв.м. в местността „М.“ в
1
землището на гр. Н., обл.С. с идентификатор 51319.9.76. От 2003 г. до
настоящия момент, или повече от 20 години сочи, че ползва и владее
необезпокояван от никого процесният имот, като преди това се владеел и
ползвал от родителите му.
Границите на имота са съседи с идентификатори:51319.9.79;
51319.9.158; 51319.9.97; 51319.9.98; 51319.9.78;51319.10.420;51319.9.63;
51319.9.64; 51319.9.6. номерът по предходния план на гр. Н.е 004071.
Процесният поземлен имот е нанесен в кадастралната карта на
община Н. на името на починалия на 01.09.1998 година И. М. М., оставил за
наследници ответниците по делото - А. И. Б., Б. И. Б., Е. И. Д., С. И. Р.,С. В.
М. (съпруга на починалия А. И. М.), С. А. К., М. А. К., Р. Я. М. (съпруга на
починалия-В. Ив. М.), Н. В. Г., С. В. М., Ж. Р. М. - С. и С. Р. М..
Ищецът твърди също така, че фактическата власт върху имота
осъществява, като една част от него засаждане със зеленчуци, картофи и
фасул, а друга коси като ливада. В продължение на няколко месеца ищецът се
опитвал да се снабди с нотариален акт за имота, но ответниците отказват да се
явят пред нотариуса и с тези си действия оспорват правото на собственост на
ищеца.
Предвид изложеното, моли съда да постанови решение с което да
признае за установено по отношение на ответниците, че той ищецът е
собственик на претендирания в исковата молба и при посочени граници имот.
Претендира и за разноски по делото.
В срока по чл. 131 ГПК, от името на А. И. Б., Б. И. Б., Е. И. Д., С. И.
Р., Р. Я. М., Н. В. Г., С. В. М., Ж. Р. М. - С. и С. Р. М. е постъпил отговор на
исковата молба, с който ответниците признават изцяло предявения иск, като
основателен и доказан и молят същия да бъде уважен. В отговора се сочи още,
че се оспорва единствено твърдението в исковата молба, че ответниците са
отказали да се явят пред нотариус. Твърди се, че ищецът до настоящия момент
не е търсил съдействие от тяхна страна за прехвърляне на притежаваните от
тях, по наследство, идеални части от процесният поземленият имот и не ги е
канил да се явят пред нотариус. За намерението му, че желае да придобие
изцяло собствеността върху имота, разбирали едва след образуване на
настоящото дело и получаването на исковата молба. Сочи се, че никой от тях
до настоящия момент не е оспорвал собствеността му конкретно върху
2
поземлен имот с идентификатор 51319.9.76.
Ответниците С. В. М., С. А. К. и М. А. С., в срока по чл.131 от
ГПК не е постъпил отговор на исковата молба.
В проведеното по делото открито съдебно заседание на 09.05.2024 г.,
от всички редовно призовани страни се явяват ищецът чрез пълномщника си и
ответниците Е. И. Д., Б. И. Б., А. И. Б., С. И. Р. и Ж. Р. М.. Същите са заявили,
да не се дава ход на делото, защото искат да ангажират адвокат, който да се
яви в съда и да направи съответните искания, изявление и да защити правата
им. Твърдят, че посочено от тях в Молба от 22.02.2024 г. не отговаря на
истината. Не признават иска на К., а искат да сключат с него спогодба, с която
той да узакони този имот на свое име, но изрично да се впише в спогодбата, че
се отказва да има претенции към останалите наследствени бащини им имоти.
С оглед изразеното становище, Съдът е приел, че формално не са
налице процесуални пречки за разглеждане на делото в съдебното заседание,
но предвид изявленията на явилите се ответници, че подписаното от тях
признание не отговаря на истината, че не са разбрали, че с поставяне на
подписа си, признават изцяло иска, предявен от К. М., съдия-докладчикът е
приел, че следва да даде възможност на ответниците, да се консултират с
адвокат и за следващото съдебно заседание, да се явяват заедно с процесуален
представител.
На 06.06.2024 г. е постъпила Молба, вх. №1283/06.06.2025 г. от
ответниците М. А. К., С. А. К. и С. В. М., с която са направили признание на
иска по чл.237 ГПК.
В хода на производството за ответниците С. Р. М., Н. В. Г., Р. Я. М. и
С. В. М. се явява адв. Е. В. Същият моли съда да постанови съдебен акт, с
който отхвърли исковата претенция на ищеца като неоснователна и
недоказана по съображения изложени в съдебно заседание както и такива
изложени в писмената му защита.
След изясняване становищата на страните, Съдът е приел наличие на
редовна искова молба, с предявен допустим иск, подлежащ на разглеждане в
рамките на исково производство.
С Протоколно определение, рег. 80/26.02.2025 г., Съдът е приел за
окончателен проекта за доклад по делото, като същият е допълнен чрез
3
разпределяне доказателствената тежест на страните в рамките на настоящото
производство.
Съдът, като прецени представените по делото доказателства и
обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
На първо място, следва да бъдат разгледани въпросите относно
допустимостта на признание на иска, оттегляне на направеното признание
и разглеждане на производството по реда на чл.237 от ГПК:
Първоначално, част от ответниците по делото са депозирали молба по
реда на чл.237 от ГПК, с която е заявено признание на иска. В последствие
т.нар. ,,признание на иска“ е оттеглено, като заявилите оттеглянето му сочат
/обощено/, че е налице от тяхна страна единствено признание на факта, че
ищецът е съсобственик, наравно с тях, в обща имуществена маса, вкл.
процесния имот. Заявена е и готовност за постигане на спогодба за
разпределяне собствеността върху отделни имоти, в който случай процесният
имот да бъде поставен в собственост на ищеца.
Процесуалния предстватил на ищеца релевира възражение относно
невъзможност заявеното признание на иска да бъде оттеглено в последствие.
Предвид и предоставената възможност от предходния съдия-докладчик
на ответниците, оттеглили волезявлението си да обосноват действителните си
намерения и воля, Съдът стига до извод, на първо място, че предвид липсата
на професионални правни познания, заявилите признание на иска, с
изключение на ответниците М. А. К., С. А. К. и С. В. М., действително не са
били наясно с евентуалните правни последици от направеното волеизявление
по чл.237 от ГПК.
Настоящият съдия-докладчик намира, че депозирано признание на иска
от страна на всички ответници по делото е /л. 27, 28 и 54/, е недопустимо и
следва да се цени по реда на чл.175 от ГПК, а не по чл.237 от ГПК, предвид
следните съображения:
Институтът на признанието на иска е разяснен в Решение №
141/14.07.2016г. по гр. Дело № 2428/2021г. на II т.о на ВКС.
В Решение № 20 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о.,
ГК, ВКС, е застъпен следният извод:
„Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той
заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен.
То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на
иска, за разлика от признанието на факти – юридически или доказателствени,
което е доказателствено средство /чл. 175 ГПК/, и е съвместимо със защита
срещу иска: ответникът може да отрече въведения от ищеца правопораждащ
факт /факти/, а ако го признае – да противопостави съответни възражения.
Съгласно ГПК /в сила от 1.03.2008 г./ признанието на иска е свързвано със
4
специфични правни последици. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до
прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед
признанието, при такова искане от ищеца. Това означава съдът да преустанови
извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на
доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен
акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически
и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така,
както е предявен.
Решение при признание на иска не може да се постанови, когато
признатото право противоречи на закона или на добрите нрави и когато е
признато право, с което страната не може да се разпорежда – чл. 237, ал. 3
ГПК; по брачни искове – чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние – чл.
334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение – чл. 339 ГПК.
Исковете за собственост поначало не са сред посочените изключения.
Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка,
по давност или по други начини, определени в закона. Защитата на
собствеността се състои на първо място в съдебното установяване
/признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички
елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен
способ с допустимите за този способ доказателствени средства. Така
например, когато спорът има за предмет недвижим имот, придобит чрез сдЕ.,
правото на собственост следва да се установи с нотариален акт – чл. 18 ЗЗД;
когато придобиването касае имоти – частна държавна или общинска
собственост, следва да се представи договор в писмена форма, вписан по
разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота –
чл. 18 ЗС; когато ищецът твърди, че е придобил имот по силата на изтекла
придобивна давност, той следва да установи в самото исково производство –
чрез свидетелски показания, извлечения от данъчни книги или по друг
подходящ начин, че е упражнявал владение за себе си през давностния период;
ако се позовава на придобиване чрез административен акт, следва да
представи този акт в исковото производство, и т.н. Ако ищецът не успее да
докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори
ответникът да заяви, че признава иска, т.е., че имотът принадлежи на ищеца.
Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на
ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност,
не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника
признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а
следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае
елементи от основанието на иска за собственост – например владеенето на
имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на
придобиване на движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за
собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се
постановява решение при признание на иска“.
Възприетият извод за недопустимост на решение при признание на
иска, когато негов предмет, какъвто е настоящия случай, е правото на
собственост, е разяснено и в Решение № 35/18.08.2022г. по гр. Дело №
5
2880/2021г., I г. о., ГК, ВКС; Решение № 252/11.04.2017 г. по т. Дело №
2822/2015г., II т. о., ВКС и др.
Сходна е и практиката на ЕСПЧОС - делото Gasus Dosier-und
Fordertechnik Gmbh v. the Netherlands, решение от 23.02.1995г.
Освен в съдебната практика, виждането за неприложимост на института
на признанието на иска, по искове за право на собственост, е възприето и в
правната литература /например ,,Ръководство на граждански съдебен състав“-
книга първа, издание на Национален институт на правосъдието, 2024г./.
Настоящият съдебен състав споделя в пълна степен горните
съображения.
Независимо от това, дори да се приеме, че е допустимо прилагането на
института на признание на иска в производствата по установяване право на
собственост, то следва да се посочи, че независимо от направеното
признание, съдът може да откаже постановяване на решение съобразно
признанието, съгласно чл.237, ал.3 от ГПК.
Както вече се отбеляза, защитата на собствеността се състои на първо
място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик. Това
изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния
въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за този способ
доказателствени средства.
Настоящият съдебен състав намира, че от приетите и събрани по
делото доказателства, не се установяват елементите от състава на
придобивната давност.
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Страни по делото са наследниците на починалия на 01.09.1998 г. И. М.
М. /видно от представеното Удостоверение за наследници с изх.№ 94-00-
1546/14.12.2023г., изд. от О. Н./, на чието име е възстановено, с Решение №
318/06.04.1999г. на Поземлена комисия – град Н., в сила от 07.05.2004г.,
съобразно направено отбелязване върху него, правото на собственост върху
процесния имот, наред с други 7 имота.
Между страните не се спори относно сънаследствения характер на
имота, че същият е бил собственост на праводателя им И. М. М., материално-
правната легитимация на ищеца и ответниците, както и това че процесният
имот е идентичен с имот № 004071.
По делото са събрани гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите
К. В., Т. Т. и Ф. Д.
От показанията на свидетелите се установява безпротиворечиво, че
ищеца ползва имота след смъртта на неговия баща А., който пък го има от
дядото на ищеца – общият наследодател на страните.
По отношение свидетелите В. и Д. не се установява родство със
страните, а свидетлката Т. живее на семейни начала с ищеца, като имат дете,
6
родено от съжителството им.
Показанията на свидетелите са логични, последователни и
непротиворечащи си, като същото е относимо и към показанията на свид. Т.,
чиито показания се ценят при условията на чл.172 от ГПК.
Свидетелката излага преки и непосредствени възприятия, свързани с
ползването на имота, периодът, в който е започнало, както и по отношение на
това по какъв начин е установено. Съдът дава вяра на показанията на
свидетелката, независимо от установената връзка с ищеца. Единствено на това
основание не може a priori да се отрече доказателствената стойност на
показанията й, както и възможността тя да дава правдиви показания по
делото. Процесуалният закон съдържа ясен регламент кои лица не могат да
бъдат свидетели и съдът не може да поставя допълнителни ограничения като
отхвърля достоверността на показанията на допустим свидетел само по
съображения, че се намира в родствена, брачна или приравнена връзка с
ищеца, щом законът допуска това лице да бъде свидетел по делото.
Заинтересоваността и предубедеността на свидетеля не са субективни
предположения, които да тежат отнапред върху дадено лице, единствено
поради родствена връзка или близки отношения със страна по делото.
Напротив, касае се за конкретни факти, които като всеки друг факт в процеса,
трябва да бъдат доказани, а не единствено предполагани. Предубедеността на
даден свидетел се доказва, като се установи недостоверността на твърденията
му. Следователно да се отрече доказателствената стойност на показанията на
свид. Т.единствено по съображение, че живее с ищеца в конкубинат, но без да
е установено показанията й да са недостоверни, би представлявало проява на
предубеденост от страна на самия ръководно-решаващ орган. Имайки предвид
тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че показанията на
свидетелката са изключително подробни, хронологически и логически
последователни и вътрешно непротиворечиви. В тях тя възпроизвежда
обстоятелства, които непосредствено е възприела като очевидец. От тези
обстоятелства се налага категоричен извод, че тя има ясна представа за факти,
от значение по делото.
Съдът дава пълна вяра на показанията на свид. Т. Те не са оборени от
нито едно доказателство по делото. Същевременно свидетелката не се опитва
манипулативно да представи фактическата обстановка като преувеличава
потребностите на ищеца. В заключение показанията на свидетелката се ценят
като подробни и добросъвестно дадени, поради което се ползват с доверие от
съда.
И Т. и Д. сочат, че дядото на ищеца /наричан и с арабското име И./
приживе е разпределил ползването на имотите от неговите деца, като на
бащата на ищщеца е предоставен процесния имот.
Според същите имотът е ползван от бащата на ищеца до неговата смърт,
което събитие, видно от представеното по делото Удостоверение за
наследници с изх.№ 94-00-1546/14.12.2023г., изд. от О. Н., е настъпило на
06.05.2015г.
7
До този момент, по думите на свид. Т., тя и ищеца единствено са му
помагали в работата – отглеждане на зеленчуци, коситба. Свидетелката е
категорична, че за периода от 2003г. до 2015г. имотът е обработван съвместно
и със сестрата и майката на ищеца. Сочи още, че от свекър си /бащата на
ищеца/ знае, че имотът му е разпределен от неговия баща.
Същевременно сочи, че не е възприела ищецът ,,К. да е забранявал на
ответниците да ползват имота“.
Както вече се посочи свид. Д.също е възприела пряко, че имотът е бил
собствен на И. /И. М./, който го предоставил на сина си А., а той, след смъртта
си, го оставил на своя син – ищеца.
От показанията на свид. В. също се установява, че ищецът ползва
имота след смъртта на баща му.
И тримата свидетели установяват, че ищецът е благоустроявал пътя към
процесния имот, както и че в него е застроена сграда, за която В. не е възприел
кога и от кого е построена, но свидетелите Т. и Д. сочат, че е изпълнена от
бащата на ищеца.
По-нататък, установява се от свидетелските показания, че ищецът, едва
след смъртта на баща му /06.05.2015г./, самостоятелно и със собственото си
семейство, а при нужда и помощта на приятели, обработва имота, като част от
него го ползва за производство и отглеждане на зеленчуци, а друга като
ливада за косене.
При анализа на съвкупно събраните по делото писмени и гласни
доказателства, съдът намира, че процесният имот се ползва от ищеца от
06.05.2015г., а не както се сочи в депозираната искова молба от 2003г.
Обективно, за времето от датата 06.05.2015г., установена като начален момент
на владение, до датата на предявяване на исковата молба -28.12.2023г. /а и до
приключване на съдебното дирене/ не е изтекъл 10- годишен период,
представляващ елемент от състава на придобивната давност.
По доказателствата:
Горната фактическа обстановка Съдът възприе въз основа представените
и приети по делото писмени доказателства и събраните гласни свидетелски
показания.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Основателното провеждане на положителния установителен иск за
собственост е обусловено от установяване по пътя на пълното и главно
доказване на елементите от фактическия състав на приложимата разпоредба
на чл.124,ал.1 от ГПК, а именно: право на собственост на ищцовата страна,
8
придобито на твърдяното основание.
За да легитимира правото си на собственост върху процесния имот,
ищецът се позовава на придобивна давност, осъществена в периода от 2003г.
до датата на предявяване на исковата молба -28.12.2023г..
Така соченото от ищеца придобивно основание, настоящият съдебен
състав приема, че не установява правото на собственост върху
процесния имот да е възникнало за него.
Първият елемент от състава на придобивната давност е упражняване на
владение, което да съдържа признаците, установени в чл. 68 ЗС. Съгласно
текста на цитираната разпоредба, владението представлява "упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго
като своя". Външен, обективен признак на владението е упражняването на
фактическа власт.
Субективният признак на владението е намерението на владелеца – той
държи вещта като своя, т.е. той се смята или иска да стане собственик.
В случая от показанията на разпитаните свидетели се установява, че
ищецът е получил имота като предадена му от неговия баща вещ.
Доколкото по делото се установява правоприемство между ищеца и
неговия баща, следва да се обсъди и възможността, с оглед събраните по
делото доказателства, ищецът да е придобил собственост върху имота по
силата на давностно владение, спрямо ответниците, чрез присъединяване
владението на праводателя му – неговия баща А.М., наследник на И. М..
По делото не се спори, а се установява и от събраните доказателства, че
процесният имот е сънаследствен, възстановен с Решение № 318/06.04.1999г.
на Поземлена комисия – град Н.о, в сила от 07.05.2004г., съобразно направено
отбелязване върху него, на праводателя на страните И. М. М. /И./.
По делото не се установява начален момент, от който бащата на ищеца
да е установил ползване, съответно владение върху имота, с оглед преценка
възможността да придобие по давност процесния имот.
От друга страна, установява се по делото, че праводателят на страните,
на чието име е възстановено правото на собственост върху имота е починал на
01.09.1998г. Така дори да се приеме, че приживе И. М. е разпределил между
наследниците си имотите си, то не е могъл да прехвърли собственост на
процесния имот на който и да е било от неговите наследници, а единствено да
им разпредели ползването на същите. След настъпване събитието на неговата
смърт, наследниците му придобиват съсобственост върху притежаваното от
него имущество.
Следва да се посочи, че след влизане в сила на ЗСПЗЗ през 1991 г. до
приключване на реституционно производство за процесния земеделски имот
/07.05.2004г., съобразно направено отбелязване върху Решение №318/1999г. на
ПК Неделино/ е било невъзможно придобиване по давност на имота от бащата
на ищеца. Това е така тъй като съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ
изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се
9
възстановява по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизането й в
сила, а в хипотезата, когато към момента на влизане в сила на разпоредбата не
е налице завършен фактически състав на земеделската реституция, началният
момент, от който може да тече придобивната давност, е възстановяването на
собствеността. Константна и без противоречия е съдебната практика съгласно
която до този момент, давност не е могло да тече в полза на ищеца, респ.
неговия наследодател, тъй като ответниците не са могли да защитят правата
си. В случая, видно от отбелязването върху представеното по делото Решение
№ 318/1999 г. на ПК-Неделино, същото е влязло в законна сила на 07.05.2004
г., когато е приключила административната процедура и е завършено
производството по земеделската реституция. От този момент, ответниците,
респ. техните наследодатели, са разполагали с възможност да защитят правото
си на собственост и съответно започва да тече срокът за придобиването му по
давност от страна на ищеца, респ. неговия праводател.
В ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, е
изяснено в мотивите, че: „При спор за придобиване по давност на съсобствен
имот от един от съсобствениците, следва да се даде отговор на въпроса дали
той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало
упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е
започнало, докато не бъде променено.
След като основанието, на което съсобственикът е придобил
фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите
съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно
да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС.
Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху
чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да
превърне с едностранни действия държането им във владение.
Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и
недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите
съсобственици.“
Както се каза, по делото отсъстват твърдения и не се ангажират
доказателства за такива действия както на ищеца, така и на неговия баща
спрямо ответниците, вкл. преживялата му съпруга и низходящите му,
съответно майка и сестри на ищеца по делото.
В мотивите на същото тълкувателно решение е прието, че последващо
манифестиране промяна в намерението не е необходимо и когато
упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците
с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на
идеалните части на останалите. Тази хипотеза обаче не е налице. Липсват
доказателства по делото за това да е манифестирана спрямо ответниците
промяна в намерението. Прокарването на автомобилен път до имота и
неговото обработване не надхвърлят обикновеното ползване на имота, което
да сочи променено отношение за своене.
10
Същият извод остава непроменен, независимо от това, че свидетелите Т.
и Д. сочат извършено строителство от страна на бащата на ищеца, за което не
се ангажират дори твърдения, че е проява на манифестирана фактическа власт
върху вещта на основание, което да изключва владението на останалите.
Свидетелката Т. изрично отговаря, че не е ставала свидетел на това ищецът К.
да е забранявал на ответниците да ползват имота /л.185/.
Владението на невладеещия собственик се счита отблъснато, едва когато
с действията си владеещият собственик го отблъсква и препятства да
упражнява правото си на собственост /Решение № 276/20.11.2014г. по гр. дело
№ 3036/2014г., I г.о., ГК на ВКС/.
От друга страна, само по себе си, неупражняването на фактическа власт
върху имота от ответниците няма за последица загубване правото на
собственост върху него, тъй като законът не предвижда подобен резултат –
чл.99 ЗС. Затова обстоятелството, че ответниците не обработват спорния
имот, не е довело до загубване правото им на собственост върху него и то – в
полза на ищеца.
Съобразявайки горното, Съдът намира, че ищецът не доказва
основателността на претенцията си, относно изпълнение фактическия състав
на придобивната давност, поради което искът му следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски възниква единствено за
ответниците. Такива обаче не се претендират, поради което не се възлагат в
тежест на ищеца.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ ИСКА на К. А. М., ЕГН: ********** с адрес: гр. С., ул.
,,Б.“ №60, ет.4, ап.1, срещу А. И. Б.; Б. И. Б.; Е. И. Д.; С. И. Р.; С. В. М.; С. А.
К.; М. А. К.; Р. Я. М.; Н. В. Генчева; С. В. М.; Ж. Р. М. и С. Р. М., за
признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът К. А.
М., ЕГН: ********** с адрес: гр. С., ул. ,,Б.“ №*, ет.*, ап.*, е собственик по
силата на давностно владение, продължило повече от 20 години, в периода от
2003г. до датата на предявяване на исковата молба на поземлен имот с
идентификатор 51319.9.76, с площ от 7 479 кв.м., находящ се в
местността „М.“ в землището на гр. Н., обл.С., при граници: имоти с
идентификатори: 51319.9.79; 51319.9.158; 51319.9.97; 51319.9.98;
51319.9.78;51319.10.420;51319.9.63; 51319.9.64; 51319.9.6.
11
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С. в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Златоград: _____А.Ч.__________________
12