Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………./……………….2025 г.
гр. В.В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 9-ти съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година,
в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: НАСУФ ИСМАЛ
при участието на секретаря Илияна Илиева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. д. № 12970 по описа за 2020 г.
на РС-Варна,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа
искова молба, подадена от Ж.И.Д.,
ЕГН ********** против ДП „Б.с.т.“,
ЕИК *и М.И.Ж., ЕГН **********, с
която към съда е отправено искане с правна квалификация по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване
нищожността на решение от 10.01.1997 г., постановено по гр. д. №
1654/1995 г. по описа на РС-Варна и потвърждаващото го решение от 03.07.1997 г.,
постановено по в. гр. д. № 580/1997 г. на ОС-Варна, поради това, че повеляват изпълнение на нещо, което е
неизпълнимо; на действия, които съставляват престъпления и поради
несъществуване на защитимо материално право.
В исковата молба
ищецът твърди, че е налице изначална
невъзможност за изпълнение диспозитива на решенията, поради което е налице
нищожност на същите поради липса на предмет и липса на материално право. Сочи,
че решенията по гр. д. № 1654/1995 г. по описа на ВРС и по в. гр. д. № 580/1997 г. на ВОС са
влезли в сила през 1998 г., но едва на 06.07.2005 г. в хода на образуваното производство по
принудително изпълнение по изп. дело № 12275/2000 г. на СИС при ВРС е констатирано, че липсва реален предмет на изпълнението – предаване
владението върху недвижима вещ – магазин с площ от 22.41 кв. м., находящ се на
партерния етаж на сградата в *, представляващ имот пл. № *в кв. *по плана на *-ми
подрайон на гр. В., доколкото имотът не съществувал.
Като последица от обявяване нищожността на решенията се претендира и
обезсилване на изпълнителния лист, издаден по гр. д. № 1654/1995 г. на ВРС, евентуално прогласяване на
неговата нищожност.
По същество се моли съдът
да уважи предявения иск.
Претендират се сторените
съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът ДП „Б.с.т.“ е депозирал писмен
отговор на исковата молба, с който изразява становище за недопустимост и
неоснователност на предявените искове. Твърди се, че с решение по гр. д. №
5435/2002 г. по описа на СРС, образувано въз основа искова молба на ищеца в
настоящото производство, съдът е отхвърлил предявените искове с правно
основание чл.209, ал.3 ГПК (отм.) /сега чл. 270, ал.2 ГПК/, за прогласяване
нищожността на решенията по гр.д. № 1654/1995 г. по описа на ВРС и по в.гр.д. № 580/1997 г. по описа
на ВОС. След проведен инстанционен контрол, постановеното решение по гр. д. № 5435/2002 г. по описа
на СРС е влязло в сила.
Ответникът сочи, че въз основа искова молба на Ж.Д., на същото основание,
пред ВРС е било образувано гр.д. № 1927/2009 г. по описа на съда, като отново е било
поискано прогласяване нищожността на решенията по гр. д. № 1654/1995 г. по
описа на ВРС и по в. гр. д. № 580/1997 г. по описа на ВОС. Като недопустимо и
на основание чл. 299, ал. 2 ГПК, с определение
№ 16263/27.10.2009 г., производството по гр. д. №1927/2009 г. по описа
на ВРС е било прекратено. Определението на първоинстанционния съд е потвърдено
от Окръжен съд – Варна и същото е влязло в сила.
Според ответника, настоящото производство се явява трето по ред, като
същото е образувано по иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК, предявен от Ж.Д.,
против ДП „Б.с.т.“, за прогласяване нищожността на двете съдебни решения.
Намира, че поредното предявяване на същите искове, със същото основание, пред
друг съд, е не само недопустимо, но и представлява злоупотреба с право.
В условията на евентуалност се поддържа, че предявеният иск е
неоснователен, доколкото соченото от ищеца основание за нищожност би могло да
бъде основание за неправилност или недопустимост на съдебните решения и би могло да бъде
само основание за въззивно или касационно обжалване на същите. Сочи се, че
процесните решения освен че са валидни, същите са и допустими и правилни,
отделно са и изпълнени. Излага се, че решенията не са нищожни, тъй като са постановени
от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, изготвени в писмена форма и
подписани, и от съответните съдии, участвали при разглеждането на делата.
Актовете са разбираеми. Решенията са изразили волята на съда и отговарят на
изискванията за валидност по ГПК. Породили са правните последици, присъщи на
съдебния акт. Твърди се, че оплакванията в исковата молба досежно обоснованост,
неправилност или недопустимост на съдебните решения, не могат да се обсъждат в
настоящото производство, доколкото дори и да са порочни решенията, каквито не
са, то те пораждат всички присъщи на едно съдебно решение правни последици –
сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила, конститутивно действие.
По същество моли за
отхвърляне на предявения иск.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът М.И.Ж. не е депозирал писмен отговор и не е изразил
становище по предмета на спора.
Настоящият
съдебен състав, като съобрази предметните предели на исковото производство,
очертани в исковата молба и писмения
отговор и като взе предвид, събрания и приобщен по дело доказателствен
материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:
По възраженията за недопустимост на иска по чл. 270, ал. 2 от ГПК, на
основание чл. 299, ал. 2 вр. ал. 1 от ГПК:
Съгласно
чл. 298 от ГПК решението
влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание, като влязлото в сила решение има
действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници.
В настоящия казус Районен съд – гр.
София през далчената 2002 г. е разгледал искове за нищожност на процесните
решения, постановени по гр. д. № 1654/1995 г. на РС-Варна и в. гр. д. №
580/1997 г. на ОС-Варна, предявени от И.Ж.И., Д.В.И., Ж.И.Д. и М.И.Ж. против „Б.
с. т.“, гр. София, по които е образувано гр. д. № 5432/2002 г. на РС-София.
Релевираните в производството по гр. д. № 5432/2002 г. на
РС-София основания за нищожност обаче не са идентични на тези, които са
поставени за разглеждане от настоящия съдебен състав.
РС-София е разгледал следните основания за нищожност, за
които са твърдяли ищците:
- в мотивите на акатуваните решения се признава право на
собственост на ответника „БСТ“ въз основа на нотариален акт, по който той не е
страна, а е страна Р. д.на БСТ – гр. В.и че договорите за групов строеж и доброволна
делба според мотивите е сключен между ищците и БСТ, а всъщност този договор бил
между тях и РД на БСТ, т.е. поддържа се, че решенията са нищожни, заради това
че съдът е постановил решение спрямо неправосубектно лице;
-
в мотивите на атакуваните решения нямало анализ на доказателствата;
-
съдът не е обсъдил фактическите доводи на ищците в мотивите към решението си.
Решението
на РС-София е потвърдено с решение от 10.01.2007 г., постановено по в. гр. д. №
2564/2005 г. на СГС.
Въззивното
решение на СГС е повтърдено с решение от 18.11.2008 г., постановено по
касационно гр. дело № 3048/2007 г. на ВКС.
В
конркетния случай по гр. д. № 12970/2020 г. на РС-Варна настоящият съдебен
състав е сезиран с искове за нищожност на решенията, предявени от Ж. Д.против
Държавно предрпиятие „БСТ“ и М.Ж., поради това че:
- решението е
постановено при липса на защитимо материално право;
- решението
повелява изпълнение на действие съставляващо престъпление;
- решението повелява изпълнение на нещо, което е неизпълнимо.
Т.е. между двете производства е налице тъждество между
страните и искането, но не и на основанията на искането за нищожност, поради
което и възраженията на ответника за недопустимост са несъстоятелни.
Производството по гр. д. № 1927 по описа за 2009 г. на
РС-Варна е заведено също по искове на Ж.Д., И.И. и Д.И. против Д. п.„БСТ“ и М.Ж.
за прогласяване нищожността на процесните решения, но същото е прекратено с
влязло в законна сила определение № 16263/27.10.2009 г., на основание чл. 299,
ал. 2 от ГПК, заради заведеното по-рано във времето гр. дело № 5435/2002 г. на
РС-София, коментирано по-горе.
Крайният извод на съда е за допустимост на производството
по настоящото дело.
По основателността на предявените искове по чл. 270, ал. 2 от ГПК:
Законодателят не е посочил изрично конкретните пороци, съставляващи
основанията за нищожност на съдебното решение, но те са изяснени не само от
правната доктрина, а и от трайно установената и последователна съдебна практика,
включително задължителната такава – т. 8 и т. 15 от ППВС № 1/10.11.1985 г.,
Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно
постановление № 1/29.09.2016 г. на ОСС на ГК и ТК на ВКС и I-ва и II-ра колегия
на ВАС, както и в казуалната практика на ВС и ВКС - Решение № 73/18.05.2015 г.
по гр.д. № 5113/2014 г. на ВКС, III г.о., Решение № 668/15.11.2010 г. по гр. д.
№ 1790/2009 г. на ВКС, I г.о., Решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011
г. на ВКС, І г.о. и др. Съгласно тази константна съдебна практика, за да е
нищожен съдебният акт, постановен по гражданско дело, той трябва да страда от
толкова сериозен порок, нарушаващ съдоустройствените или процесуалните норми,
установяващи изискванията за неговата валидност, че изцяло да е лишен от
законова опора и да не притежава качествените характеристики на валидно съдебно
решение, определение или разпореждане. Така, нищожност на съдебния акт е налице
при постановяването му от ненадлежен орган (несъдебен орган или макар и
изхождащ от името на съд – от лице или лица, които нямат съдийска правоспособност)
или от съд, действал в ненадлежен състав (еднолично вместо от съдебен състав
или ако в съдебния състав е участвало лице, нямащо съдийска правоспособност);
ако е постановен изцяло извън правораздавателната власт на съдилищата в
страната; когато не е съставен в писмена форма или е в писмена форма, но е
неподписан и липсата на подпис (подписи) се дължи, не на пропуск или на
обективна невъзможност за полагането му, а на отказ на съдиите, образуващи
мнозинство, да го подпишат; при абсолютна неразбираемост на волята на съда,
когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, т.е. преодоляна по реда
на чл. 251 от ГПК, или по реда на чл. 247 от ГПК; когато решението повелява
изпълнение на нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически
постижения на съвременната цивилизация или повелява изпълнение на действие,
което съставлява престъпление или и изобщо, ако е несъвместимо с основите на
правопорядъка.
Съгласно
удостоверение за наследници на И.Ж.И. с изх. № 44/19.06.2020 г., издадено от с. В.и удостоверение за наследници на Д.В.И. с изх. № АУ052621/17.06.2020 г., издадено от общива В., ищцата Ж.И.Д. и ответникът М.И.Ж. са деца и
законни наследници на починалите съпрузи.
С влязло в законна
сила решение от 10.01.1997 г. по гр. д. №
1654/1995 г. на РС-Варна, И.Ж.И., Д.В.И., Ж.И.Д. и М.И.Ж. са
осъдени на предадат на Р. д.„Б. с. т.“ – гр. В.владението върху собствения му
недвижим имот - магазин с площ 22.41 кв., със сервизни помещения, находящ се на
партерния етаж на сграда в *, представляващ имот с пл. № *в кв. *по плана на *-ми
подрайон на гр. В., на основание чл. 108 от ЗС.
Горепосоченото решение е потвърдено с решение от 03.07.1997 г., постановено
по в. гр. д. № 580 по описа за 1997 г. на ОС-Варна.
Въз
основа на решението е издаден изпълнителен лист от 19.08.1997 г.
Въз основа на изп. лист е
образувано изп. дело № 12275/2000 г. по описа на СИС при РС-Варна, което е
прекратено поради липса на предмет на изпълнение.
Прекратителният акт на
държавния съдебен изпълнител е постановен въз основа на удостоверение изх. №
АГ1-9400-М-112 от 31.05.2004 г. на Район „О.“, Община В., от което е видно, че
към датата на завеждане на изп. дело по кадастрален план, одобрен със Заповед №
300-4-47 от 01.10.2003 г. на ИД на Агенция по кадастъра към МРРБ, имот
идентичен с този, който е предмет на предаване на владението, не съществува.
В конкретния случай съдебните
решения са постановени от надлежен орган; в рамките
на правораздавателната власт на съда; в писмена
форма; подписани са
от съдиите; изразената в тях воля е напълно разбираема; волята на съда не е несъвместима с основите на установения правов ред и
с нея не е разпоредено изпълнение на действие,
което противоречи на добрите нрави или основните начала на
правото.
Относно наличието на първото основание за
нищожност – липса на защитимо материално право, следва първо да се
вземе предвид естеството на ревандикационния иск по чл. 108 от
ЗС, по който са постановени атакуваните като нищожни решения на РС-Варна и
ОС-Варна. Искът
по чл. 108 от ЗС е иск за защита на собствеността, предявим от невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. Следователно
при ревандикационния иск изводите относно съществуването или
несъществуването на защитимото право – конкретен имот, така както е очертано в
исковата молба, е въпрос, по който съдът се произнася с крайния съдебен акт.
Респективно отговорът на въпроса за наличието на самостоятелно защитимо
субективно материално право в патримониума на ищеца, разбирано като правото на
собственост върху недижим имот, е свързан с
преценката на съда по същество на спора. Следователно дори да се допусне
хипотетичено, че атакуваните в настоящото производство решения на РС-Варна и ОС-Варна, с които е уважен ревандикационния иск по чл. 108 от ЗС на
първия ответник ДП „Б.с.т.“*** срещу ищцата, втория ответник и
техните родители, е постановено при липсата на защитимо материално право за
ищеца по него, т.е. при положение, че последният не притежава право на
собственост спрямо процесния недвижим имот, то порокът от който би страдал
съдебният акт ще е неправилност, а не нищожност.
Неоснователно се твърди нищожност на
решението на РС-Варна и ОС-Варна и поради
това, че повеляват изпълнение на
действие съставляващо престъпление. Понятето „престъпление“ е легално. Съгласно дефинитивната
разпоредба на чл. 9 от НК, престъпление е това общественоопасно деяние (действие или
бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. Видно от внимателния
прочит на диспозитива на съдебния акт, същият съдържа единствено ясна воля за
осъждане на ищцата, втория ответник и техните родители да предадат
на първия ответник владението върху съответния недвижим
имот, собственост на последния. Осъдителният диспозитив
не разкрива нито субективните, нито обективните признаци, на който и да е
престъпен състав по НК. Напротив, в диспозитива на решението ясно и
недвусмислено е изразена волята за удовлетворяване на непаричното вземане на
БСТ със съдебна санкция. Нито пряко, нито косвено текстът на
диспозитива може да се асоциира с волеизявление
призоваващо изпълнение на притовоправно деяние с висока степен на обществена
опасност, че да е въздигнато в престъпление по смисъла на чл. 9, ал 1 от НК. При така
установената липса на причинно-следствена връзка между престъпленията, които
ищцата е твърдяла, че са извършени спрямо нея и нейните наследодатели и ясно
изразената воля на съдебният състав в крайния съдебен акт по гр. д. № 1654/1995 г. на РС-Варна и в.гр.д. № 580/1997
г. на ОС-Варна, то по делото не е установен и вторият
твърдян от ищеца порок на решението, а именно че е повелило действие,
съставляващо престъпление.
Неноснователно се твърди и че атакуваните решения на РС-Варна и ОС-Варна
повеляват изпълнение на нещо
неизпълнимо. В тази
връзка с исковата и уточняващите молби са инвокирани
множество твърдения, обосноваващи наличието на този порок на
съдебния акт, които могат да се резюмират до едно главно твърдение
за нищожността му, а именно неизпълнимост на повеленото от съда поради
невъзможност да се индивидуализира имотът предмет на иска по чл. 108
от ЗС, с оглед посочване в диспозитива на решението, че имотът,
собствен на ищеца, а именно магазин – тотопункт се намира на партерен
етаж на сграда в имот находящ се в *, представяващ имот пл. № *в кв. *по плана
на *-ми подрайон на града, но в действителност този административния адрес не
отговарял на описанието на имота по устройствен план. Съдът
намира, че решенията не са били
неизпълними за ответниците по него или съдебния-изпълнител
само поради простия факт, че е било налице несъответствие между описанието на
имота предмет на ревандикационния иск по административен адрес и това
по действащия КП, поради което и това възражение за нищожността на съдебния акт
е неоснователно. Отделно от това, липсата на идентичност между имота,
който е описан в решението и за който е постановен осъдителен диспозитив, и
този, за който в действителност се търси защита с предявения петиторен иск по
чл. 108 от ЗС, обуславя отново неправилността на решението и този порок следва
да бъде саниран по реда на инстанционния контрол, а не с иск по чл. 270, ал. 2
от ГПК.
Крайният извод на съда е, че исковете по чл.
270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожността на
съдебния акт са
неоснователни и следва да се отхвърлят
изцяло,
доколкото по делото не се установи нищожността
на решението на РС-Варна, постановено по гр. д. № 1654 по описа за 1995
г. и на решението на ОС-Варна, постановено по в. гр. д. № 580 по описа за 1997
г.,
на никое от заявените от ищеца основания.
Представени са по делото като доказателства множество нотариални актове,
строителни книжа, писмени договори, преписки по описа на Община В. и др. При
постановяване на решението съдът ги счете за изцяло неотносими по релевирания
по настоящото дело правен спор. В това производство съдът не установява право
на собственост, а валидност на решения на съд. Нотариалните актове, писмените
договори, строителните книжа, както и замолената от ищцата СТЕ, която съдът не
е допуснал поради настъпила преклузия на оснвоание чл. 159, ал. 1, предл. 2-ро
вр. чл. 146, ал. 3, изр. 2-ро от ГПК, посредством която страната се домогва да
установи идентичността на имота, нямат никаква връзка с действителността на
атакуваните решения, като те дори не са обсъджани от РС-Варна и ОС-Варна в
мотивите им. От тях не се установяват факти във връзка с предмета на доказване
по делото, поради което са и неотносими.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора в полза на ответниците, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, следва да се присъдят сторените по
делото съдебно-деловодни разноски, съразмерно с отхвърлената
част от исковете.
Ответникът М.Ж. не претендира
разноски.
Ответникът ДП „БСТ“ претендира
2 000.00 лева хонорар за един адвокат, съгласно списъка по чл. 80 от ГПК и
представения договор за правна защита и съдействие. Видно е от договора, че
страните са уговорили заплащането да стане по банков път. По делото не е
представено банковото бордеро, удостоверяващо заплащането на претендираната
сума, поради което и претенцията за присъждане на разноски е несъстоятелна, тъй
като липсват доказателствата за изправността на доверителя по договора за
поръчка.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ, предявените от Ж.И.Д.,
ЕГН ********** против ДП „Б.с.т.“,
ЕИК *и М.И.Ж., ЕГН **********, искове с правна квалификация по чл. 270, ал.2 от ГПК за прогласяване
нищожността на решение от 10.01.1997 г., постановено по гр. д. №
1654/1995 г. по описа на РС-Варна и потвърждаващото го решение от 03.07.1997 г., постановено по в. гр.
д. № 580/1997 г. на ОС-Варна, поради това че повеляват изпълнение на нещо, което е неизпълнимо; на действия,
които съставляват престъпления
и
поради несъществуване на защитимо материално право.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен
съд – гр. В.в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на
страните по арг. от чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: