№ 471
гр. София, 10.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА
ПЕТКОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско
дело № 20241110119187 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 ГПК.
Съдът е сезиран с искова молба предявена от С. В. Т., представлявана от адв. А. И.
срещу „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД, с която са предявени при условията на обективно
кумулативно съединяване установителен искза признаване на установено спрямо ответника,
че договор за паричен заем № ********, сключен между страните, е недействителен поради
противоречието му със закона и осъдителен иск за осъждането на ответника да заплати на
ищеца сумата от 625, 18 лв., представляваща недължимо платено по договора ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 16.02.2023 г. между С. В. Т. в качеството й на
заемател /кредитополучател/ и „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД в качеството му на заемодател
/кредитодател/ бил сключен договор за паричен заем № ********, по силата на който на
ищцата е предоставена сумата от 1 000 лв. Посочено е, че между страните бил договорен
годишен лихвен процент в размер на 40, 00 %, а годишният процент на разходите бил
посочен в размер на 49, 02 %. Посочено било в договора, че общата сума, дължима от
заемателя, включваща възнаградителната лихва за целия срок на договора била 1 229, 64 лв.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от сключения договор заемателят се задължил да предостави едно от
следните обезпечения на заемодателя: сключване на договор за поръчителство с поръчител,
който получава трудово възнаграждение по безсрочен трудов договор над 1 500 лв., не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „АКСЕС ФАНАНС“
АД, няма неплатени осигуровки за последните две години, няма задължения към други
банкови и финснсови институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад е със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; банкова гаранция с
бенефициер заемодателя за сумата по договора със срока на валидност 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора, сключване на договор за гаранция с одобрено
от заемодателя дружество гарант, което предоставя гаранционни сделки по занятие. Ищецът
сочи, че на същата дата е сключил договор за гаранция № ******** със „Файненшъл
България“ ЕООД. Сочи съгласно сключения договор потребителят възлага, а гарантът се
съгласява да издаде гаранция в полза на „Аксес Файнанс“ АД, като гаранцията се издава в
1
срок от 5 дни от подписване на договора или в случай на неизпълнение на потребителя да
предостави обезпечение по договора за потребителски кредит. По сключения договор
потребителят дължи възнаграждение на дружеството гарант в размер на 516, 48 лв., платимо
разсрочено на вноски. Ищецът сочи, че нито в погасителния план, нито в договора за
паричен заем, нито в договора за предоставяне на гаранция не е посочено какво точно се
включва в ГПР и дали в него се включва възнаграждението за гаранта. Счита, че сключеният
договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията на закона. В неговото
съдържание липсва посочване на всички разходи, които ще направи потребителят.
Договорът за потребителски кредит и договорът за предоставяне на гаранция са тясно
свързани и възнаграждението на гаранта следва да бъде включено в годишния процент на
разходите. Счита, че сключването на договор за гаранция представлява задължително
условие за сключването на договора за потребителски кредит и защото кредитодателят
поставя трудно изпълними условия за обезпечение на вземанията си по друг начин, поради
което и възнаграждението за гаранта представлява скрито възнаграждение за кредитодателя.
Поддържа още, че договорът за гаранция е без правно основание, тъй като
кредитополучателят няма интерес от сключването му, а уговорката, че кредитополучателят
ще заплати възнаграждение вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася
неравноправие в кредитното правоотношение по чл. 143, т. 1 ЗПК. Твърди, че със
сключването на договор за гаранция на практика се прехвърля рискът от
неплатежноспособност на длъжника от кредитора на кредитополучателя, което може да
доведе до свръхзадлъжнялост на кредитора. Сочи още, че уговорката за възнаградителна
лихва противоречи на добрите нрави, доколкото размерът й надхвърля 3 пъти законната
лихва. Въз основа на изложените доводи иска договорът за заем да бъде прогласен за
нищожен. Твърди, че ищцата е погасила сумата от 1 625, 18 лв. по договора, поради което и
на основание чл. 23 ЗПК сумата от 625, 18 лв. била недължимо платена и претендира
връщането й.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна „АКСЕС
ФАЙНАНС“ АД, подаден чрез И. Н. – пълномощник, в който исковете се оспорват като
несонователни. Не оспорва сключването на договора за паричен заем № ********. Твърди
се, че размерът на ГПР отговаря на законовите изисквания. Сочи, че в същият не следва се
включва възнаграждението на гаранта, тъй като то се дължи само в случай, че потребителят
избере тази опция за обезпечение на договора. Посоченият в договора ГПР се формира по
законоустановената формула. Договорът за гаранция се сключва с трето лице, което е
търговско дружество, сключващо гаранционни сделки по занятие. Договорът за гаранция е
действителен и е породил правните си последици. Моли за отхвърляне на исковете.
Софийският районен съд, след като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установено следното от фактическа страна:
Приет като доказателство по делото е разпечатка от Договор за паричен заем
******** от 16.02.2023 г., сключен между „Аксес Файнанс“ АД в качеството му на
кредитодател – заемодател и С. В. Т.в качеството му на кредитополучател - заемател, по
силата на който на кредитополучателя бил отпуснат заем – потребителски кредит, в размер
на 1 000 лв. Посочено е, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на
49.02%. Сумите следва да се върнат на 12 месечни вноски по погасителен план при падеж на
първата вноска 23.03.2023 г., като размерът на погасителната вноска е 102, 47 лв. В чл. 3 от
Договора е посочено, че заемателят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на
настоящия договор да предостави на заемателя едно от следните обезпечения: 1. Едно
физическо лице – поръчител, което да отговаря на следните изисквания: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, брутният размер на
дохода му да е в размер не по-малък от 1 500 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да
не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Аксес файненс“
2
АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“ и да подпише договор за
поръчителство; 2. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7, т.е.
общо дължимата сума от заемателя, включваща заемната сума и възнаградителната лихва, в
общ размер на 1 229, 64 лв. или 3. Одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки по занятие, съгласно предметът му на дейност и в
съответствие с всички необходими законови разпоредби, относими към упражняването на
тази дейност.
Като доказателство по делото е приложен погасителен план, в който е посочено, че с
всяка погасителна вноска се дължи и част от погасяването на задължението –
възнаграждение за гарант в размер на 43, 04 лв., като общо дължимата сума, представляваща
сбора от погасителната вноска и възнаграждението за гарант е 145, 51 лв. на месец
Приети като доказателства по делото са още разписки за извършени плащания от С.
В. Т. в полза на ‚АКСЕС ФАЙНАНС“ АД, както следва на 23.03.2023 г. – 145, 51 лв., на
20.04.2023 г. – 145, 51 лв., 30.06.2023 г. – 155. 50 лв., 03.07.2023 г. – 1 лв., 18.08.2023 г. – 158
лв., на 29.09.2023 г. – 190лв., на 31.10.2023 г. – 250 лв., на 30.12.2023 г. – 145 лв., на
29.02.2024 г. – 434, 66 лв., в общ размер на 1625, 18 лв.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове за прогласяване на
нищожност на Договор потребителски кредит /Договор за паричен заем/ № ******** от
16.02.2023 г. с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1,
т. 10 – поради противоречие със закона за осъждането на ответника да заплати на ищцата
сумата от 625, 18 лв. – част от общо платената сума от 1 625, 18 лв. по недействителен
договор за потребителски кредит, различна от главницата или като платена въз основа на
нищожни клаузи от договора.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно
основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за
двете страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките, установяващи
недействителността на договорните клаузи на сочените от него основания. В тежест на
ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна
информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните
договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с
клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение.
По делото не се спори, че страните са били в облигационни правоотношения,
възникнали по силата на сключен договор за потребителски кредит от 16.02.2023г., по
силата на който кредитодателят предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 1 000
лв., кредитополучателят се задължил да върне заетата сума в срок от 12 месеца на
погасителни вноски, като е следвало да върне сумата 1 229, 64 лв, като в договорът бил
посочен годишен процент на разходите в размер на 49,02 %. Страните не спорят, че
задължението по договора е изпълнено, като на кредитодателя е платена сумата от 1625, 18
лв.
Договорът за кредит е сключен при действието на Закона за потрбителския кредит
/ЗПКр/, като по делото няма доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило
заемната сума за търговска или професионална дейност, поради което и ищецът има
качеството „потребител“ по смисъла на закона, на основание § 13, т.1 ДР на Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/.
3
За ищцата не фигурира задължение за заплащане на възнаграждение/такса за гарант в
договора за кредит, а единствено такова е начислено в погасителния план. Размерът на
възнаграждението е посочен в договора за гаранция, а именно 516, 48 лв. От отразяванията в
договора за кредит става ясно, че в ГПР не е включено възнаграждението за поръчителя, тъй
като ако то беше включено ГПР, изчислен служебно от съда по реда на чл. 162 ГПК, щеше
да надвишава 74%.
Въз основа на установените обстоятелства от ангажираните писмени доказателства,
съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство
представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за
кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на §
1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Същевременно, при цялостния анализ на
договора за кредит е видно, че неговото сключване и получаването на сумата по кредита е
било обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на
кредитополучателя. Макар в чл. 3 на Договора да са посочени възможни начини на
обезпечаване, настоящият състав намира, че изборът за потребителя е само привиден и в
действително сключването на договора за кредит е обусловено от сключване на договор с
дружество гарант, одобрено от кредитодателя. Това е така, защото предвидената хипотеза в
чл. 3, ал. 1, т. 1 е фактически неизпълнима. За пет дни кредитополучателят не само би бил
затруднен да намери поръчител, който да отговаря на посочените условия, а и поръчителят
не би имал възможност за толкова кратък срок да се снабди с всички документи, които са
необходими пред кредитодателя, за да бъде одобрен. Тези условия са реално неизпълними за
такъв срок. Освен това са поставени множество условия, които не съответстват на нуждата
от обезпечение на кредит в такъв размер. Посочената в чл. 3, ал.1, т. 2 възможност за
предоставяне на гаранция е не само правно, но житейски нелогична. Липсва правен интерес
на кредитодателя да издаде банкова гаранция с размер главницата, т.е. да разполага с
търсената сума и същевременно да потърси и поиска кредит за главницата, не само това, и
да плати възнаграждение за ползването на заетата сума. Ето защо настоящият състав намира,
че фактически единствено приложимото обезпечение за сключване на договора е това по чл.
3, ал. 1, т. 3, а именно сключване на допълнителен договор с гарант и заплащане на
възнаграждение към гаранта. При това положение това възнаграждение следва да бъде
включено в процента на разходите, а то не е. Заемателят е уведомен за дължимостта му с
погасителният план, но не е имал възможността да прецени интереса си от сключването на
договора при съобразяване на всички разходи по него.
След като от кредитополучателят дължи заплащане на възнаграждение за гарант като
фактическо условие за сключване на договора и без то да има отношение към
кредитоспособността му, то съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19,
ал. 1 от Закона за потребителския кредит /ЗПКр/ и § 1, т. 1 ЗПКр. Съгласно § 1, т.1 ДР на
ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
4
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Посоченият в договора разход по кредита- 49,02 %, не е действителен, тъй като в него
не е отчетено възнаграждението по гаранционната сделка. Ако беше посочено и включено в
годишния процент на разходите, то същият щеше да надвиши законустановения максимум
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вследствие на непосочването и невключването на възнаграждението за
гаранта в ГПР се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, съгласно която разпоредба
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, потребителят бива и въведен в заблуждение
относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита
си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се до нарушение във връзка с чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на
кредита.
Установява се, че кредиторът при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, но не посочва
изрично това. Ето защо съдът намира, че в случая е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр.
Доколкото в сключения договор за кредит ГПР е посочен неправилно, съдът намира,
че в случая е налице и нелоялна търговска практика от страна на кредитната институция,
„заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че е нарушено изискването за посочване и
изчисление на ГПР съобразно законовите изисквания, което от своя страна води до
недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, тъй като е изведено като
съществено условие на договора.
При това положение предявения установителен иск е основателен и следва да бъде
уважен.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Уважаването на съединения осъдителен иск е обусловено от
установяване на следните предпоставки е заплащане от ищеца на ответника на
претендираната в исковата молба сума от 625, 18 лв., както й че със същата надвишава
главницата по договора и с нея се погасяват задължения за договорна лихва и задължение за
заплащане на възнаграждение по договор за поръчителство.
По делото се установи, че ищцата е заплатила в полза на ответника сумата от 1 625,
18 лв. и доколкото сключеният договор за потребителски кредит беше прогласен за
нищожно, то сумата над главницата от 1 000 лв. е получена от кредитодателя на нищожно
основание, респ. без основание и той дължи връщането й, поради което и този иск следва да
бъде уважен.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и
възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с
уважената част от иска.
По делото е представен списък на сторените разноски от ищеца, като в негова полза
следва да се присъди сумата от 130 лв., представляваща заплатена държавна такса по сметка
на СРС.
По отношение на претендираното адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2
ЗА, настоящият състав споделя разбирането, че в тези случаи възнаграждението на адвоката
се определя от съда, а определените размери в НМРАВ не са задължителни.
Възнаграждението следва да бъде определено в минимален размер с оглед фактическата и
5
правна сложност на делото и извършените процесуални действия от адвоката.
Водим от горното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН в отношенията между С. В. Т. с ЕГН **********, с
адрес в ****************** и „Аксес Файненс“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление **************************, че сключеният между страните Договор
за паричен заем ******** от 16.02.2023 г. е нищожен поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „Аксес Файненс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ************************** да заплати на С. В. Т.с ЕГН **********, с адрес
в ****************** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 100 лева, представляваща
разноски.
ОСЪЖДА "„Аксес Файненс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ************************** да заплати на адв. А. Д., член на САК, личен №
********** на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, сумата от 480 лева с ДДС, представляваща
възнаграждение за оказана на ищеца безплатна правна помощ в производството на първа
инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софииски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6