№ 12162
гр. София, 23.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ТЕОДОРА М. ИВАНОВА
при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА
като разгледа докладваното от ТЕОДОРА М. ИВАНОВА Гражданско дело №
20241110114111 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от И. С. Б., чрез адв. Д. Г., против
****** искове както следва:
1/. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19,
ал. 4, за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 8 от сключения между страните
договор за паричен заем № ******** г., предвиждаща заплащане на неустойка от
кредитополучателя в случай на неизпълнение на задължението му по чл. 6 от договора
за предоставяне на обезпечение, като уговорена с цел заобикаляне на императивна
законова забрана, установена в чл. 19, ал. 4 ЗПК, изискваща годишният процент на
разходите да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на *******.
2/. евентуален иск с правно основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП
(предявен при условие, че искът по т. 1 бъде отхвърлен), за прогласяване нищожност
на клаузата на чл. 8 от сключения между страните договор за паричен заем №
******** г., предвиждаща заплащане на неустойка от кредитополучателя в случай на
неизпълнение на задължението му по чл. 6 от договора за предоставяне на
обезпечение, тъй като е неравноправна - задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка;
3/. евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – (предявен при
условие, че исковете по т. 1 и т. 2 бъдат отхвърлени), за прогласяване нищожност на
1
клаузата на чл. 8 от сключения между страните договор за паричен заем № ********
г., предвиждаща заплащане на неустойка от кредитополучателя в случай на
неизпълнение на задължението му по чл. 6 от договора за предоставяне на
обезпечение, поради противоречието й с добрите нрави.
Ищцата твърди, че между нея и ответника има сключен договор за паричен заем
№ ******** г., по силата на който ответникът й е предоставил назаем 2000 лв. при ГПР
48,187 %. Твърди, че в чл. 8 от договора е предвидено, че при неизпълнение на
задължението по чл. 6 от договора за осигуряване на обезпечение, кредитополучателят
дължи неустойка в размер 2091,65 лв., което е над 100% от заетата сума, както и че
тази неустойка е била начислена и включена предварително в погасителния план към
договора за заем. Твърди, че предвидената в договора неустойка не притежава
присъщата й обезпечителна функция и че начисляването й води до скрито оскъпяване
на кредита. Излага, че с невключването на неустойката в размера на ГПР се цели
заобикаляне на чл. 19, ал. 4 и чл. 33, ал. 1 ЗПК. Иска клаузата на чл. 8 от договора да
бъде прогласена за нищожна. Претендира да й бъдат присъдени направените в
съдебното производство разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по
отношение на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
С отговора на исковата молба ответникът ******, чрез адв. Н. Ш., поддържа
неоснователност на предявените искове. Не оспорва наличието на сключен с ищцата
договор за паричен заем, въз основа на който на ищеца е предоставена назаем сумата
2000 лв. Оспорва твърденията на ищеца за недействителност на чл. 8 от договора.
Твърди, че посочената клауза е индивидуално уговорена и че предвидената в нея
неустойка представлява разход, уговорен във връзка с неизпълнение на договорни
задължения на потребителя, поради което не може да се определи като
възнаградителна лихва и съответно не може да се включи при изчисляване на ГПР.
Иска отхвърляне на предявените искове и присъждане на направените разноски по
делото. Прави възражение за недължимост на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна поради липса на доказано основание за прилагането на чл. 38, ал. 1
ЗА.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните
по делото доказателства, прие следното:
От фактическа страна:
От договор за паричен заем № ******** г. и погасителен план към него, и от
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити се установява, че между ищцата И. С. Б., като заемател, и ответника ******,
като заемодател, е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
заемодателят предоставя в собственост на заемателя сумата 2000 лв., която последната
се задължава да върне на 15 равни месечни вноски, като заплати на кредитодателя и
2
уговорената лихва за ползване на кредита. Съгласно чл. 3, ал. 7 от договора,
заемателят дължи на заемодателя фиксирана месечна лихва за ползване на кредита в
размер на 3,330 % върху главницата по кредита, а съгласно чл. 3, ал. 5 от договора ГПР
е 48,187 %. В чл. 3.3., ал. 5 от договора е посочено, че при изчисляване на ГПР не се
взимат предвид разходите, които заемателят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора. В чл. 6 от договора е предвидено задължение за
заемателя да обезпечи потребителския кредит чрез ипотека върху недвижим имот,
особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или чрез ценна книга,
издадена в полза на заемодателя, а в чл. 8 от договора е предвидено, че в случай, че
заемателят не осигури в срок обезпечението по кредита, дължи на кредитодателя
неустойка в размер на 2091,65 лв., с начин на разсрочено плащане, посочен в
погасителния план към договора за кредит. Видно от погасителния план към договора
за заем, месечната погасителна вноска включва, наред с вземането за главница, и
вземанията по чл. 3, ал. 7 и по чл. 8 от договора.
Страните не спорят, а и от чл. 4, ал. 1 от договора се установява, че във връзка
със сключения между ****** и ****** договор за паричен заем, ищецът е получил от
ответника сумата 2000 лв.
Видно от авизо за издадено преводно нареждане за кредитен превод от
07.02.2024 г., ищцата е върнала на ответника сумата 311 лв., представляваща вноска по
сключения между страните договор за заем.
При тези данни съдът намира следното от правна страна:
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 199 от 12.07.2016 г. по
гр. д. № 583/2016 г., IV г. о., решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., IV
г. о., решение № 97 от 8.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. и др., когато са
предявени искове за недействителност на договор, начинът на съединяването на
исковете не зависи от волята на ищеца, а от естеството на порока. Каквато и поредност
и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове са предявени в
условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от
едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на
унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща
недействителност. А и ако сделката е нищожна на едно основание, то последващото
прогласяване на недействителност на друго основание е безпредметно. Във всички
случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие със закона или
заобикалянето му, през по-леките - липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала, липсата на форма. Ако
съдът приеме, че сделката не е нищожна, той е длъжен след това да разгледа
основанията за унищожаемост, също подредени според тежестта на порока: от най-
3
тежкия - поради неспазване на режима на настойничеството и попечителството, през
по-леките - поради неспособност да се разбират или ръководят действията, поради
заплашване, поради измама, поради грешка, до най-лекия - поради крайна нужда. Ако
съдът приеме, че сделката не подлежи на унищожение, той е длъжен след това да
разгледа съответното основание за недействителност, напр. за висяща
недействителност поради извършването й без или извън надлежно учредената
представителна власт. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от
сочените от ищеца основания, разгледани в поредност според тежестта на порока,
отпада вътрешнопроцесуалното условие под което са предявените останалите
евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци. Съдът не може да се
произнася в решението си по тези искове, тъй като условието, под което те са
предявени не се е сбъднало, а постановеното решение по тези искове подлежи на
обезсилване като недопустимо.
1. По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от сключения между
страните договор за паричен заем № ******** г.:
Клаузата на чл. 8 от процесния договор е нищожна на основание чл. 21, ал. 1
ЗПК, тъй като е сключена с цел заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според
която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на *******.
Процесният договор за паричен заем от **** е сключен при действието на
Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите и представлява
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като е сключен с
физическо лице - потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13 ДР към ЗЗП. Ето
защо са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и Закона
за защита на потребителите (ЗЗП).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. При изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК).
В случая в ГПР е включена само посочената в договора възнаградителна лихва,
като в нейния размер не е включено вземането по чл. 8 от договора (неустойка в
случай на непредоставяне на обезпечение съгласно чл. 6 от договора). То е следвало да
4
бъде включено при определяне размера на възнаградителната лихва, тъй като по
своята същност представлява не неустойка, а допълнително възнаграждение на
кредитодателя. Основното задължение на кредитополучателя по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства и да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им, а не да предоставя
обезпечение. Последното е само гаранция за постигане на дължимия по договора
резултат. Процесната клауза за неустойка не обезпечава пряко изпълнението на тези
задължения на кредитополучателя, а обезпечава изпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение и същата се дължи независимо от своевременното
изпълнение на задълженията за връщане на главница и плащане на възнаградителна
лихва съобразно погасителния план. Така уговорената клауза за неустойка не мотивира
кредитополучателя да изпълни задълженията си по договора за кредит, нито
обезщетява кредитора при такова неизпълнение – т.е. няма присъщите за неустойката
обезпечителна и обезщетителна функции, а само товари длъжника с допълнителни
парични задължения, независимо от изпълнението на основните задължения по
договора, които допълнителни парични задължения представляват скрито начисляване
на допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Изводът, че уговорената неустойка представлява всъщност разход по кредита,
тъй като е част от възнаградителната лихва, следва и от обстоятелството, че същата,
посочена като глобална сума в договора за заем, е предварително заложена в
погасителния план като част от месечните погасителни вноски. Следователно тези
разходи са били известни на кредитора към сключване на договора и с оглед начина на
уговарянето им и предвидения начин за заплащането им се явяват част от
възнаградителната лихва. Доводът на ответника, че се касае за неустойка,
представляваща разход във връзка с неизпълнение на договорни задължения, е
неоснователен.
Разходът по чл. 8 от договора е уговорен като неустойка, а не като
възнаградителна лихва, с цел да се заобиколи забраната, установена с императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това е така, защото ако при изчисляване на ГПР се
включи и размерът на неустойката по чл. 8 от договора, размерът на същия възлиза на
152,769 %, а този процент надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален
размер на ГПР. Стойността 152,769% съдът изчисли по следния начин: 1/. установи, че
дялът на неустойката от 2091,65 лв. спрямо размера на заема от 2000 лв. е 104,582 %,
т.е. разходът за неустойка представлява 104,582 % от размера на отпуснатия заем; 2/.
към 104,582 % добави посочения в договора ГПР в размер на 48,187 %, включващ
възнаградителна лихва.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
5
С оглед на горното искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21,
ал. 1 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от
сключения между страните договор за паричен заем № ******** г. се явява
основателен и следва да бъде уважен.
С оглед уважаването на главния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД,
вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, не следва да се разглеждат евентуалните искове
за прогласяване нищожността на чл. 8 от договора за потребителски кредит на
другите, посочени от ищеца основания.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата се дължат
направените по делото разноски, възлизащи на сумата 100 лв. платена държавна такса
за разглеждане на делото. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния
представител на ищцата следва да се присъди адвокатско възнаграждение за
предоставената безплатна адвокатска помощ и съдействие в размер на 400 лв.,
съответно на защитения имуществен интерес, предвид фактическата и правна
сложност на делото и извършените по същото процесуалния действия от адвоката.
Следва да се посочи, че с оглед решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС,
определените с Наредба № 1/09.01.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа
размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни за съда. Неоснователно е
възражението на ответника за недължимост на адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца поради недоказване на обстоятелствата по чл.
38, ал. 1 ЗА. Съгласно практиката на ВКС, съдът не следва да преценява и страната не
следва да доказва, че е налице някое от основанията по т. 1 – т. 3 на чл. 38, ал. 1 от
Закона за адвокатурата, а е достатъчно да се представи договор за защита и
съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна
правна помощ на някое от тези основания (напр. определение № 708 от 5.11.2015 г. по
ч. гр. д. № 4891/2015 г. на ВКС, IV г. о., определение № 60227 от 3.06.2021 г. по ч. гр.
д. № 1954/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 50370 от 17.10.2022 г. по ч. гр. д. №
35/2022 г. на ВКС, IV г. о. и др.).
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявения от И. С. Б., ЕГН **********,
против ******, ЕИК *****, установителен иск, че клаузата на чл. 8 от сключения
между страните договор за паричен заем № ******** г. е нищожна на основание чл.
26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА ******, ЕИК *****, да заплати на И. С. Б., ЕГН **********, на
6
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 100 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА ******, ЕИК *****, да заплати на адв. Д. Г., *******, л. № ****, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата 400 лв. адвокатско възнаграждение за
осъщественото процесуално представителство на ищцата пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7