Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми януари
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. д. № 4878
по описа за 2021
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 20244333 от 05.11.2020 г., постановено по
гр. д. № 9383/2020 г. по описа на СРС, I ГО, 124 състав, са отхвърлени
предявените от Ю. Е.А. срещу „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание чл.439 ГПК
вр. с чл.124, ал.1 ГПК – за признаване за установено, че ищцата не дължи на
ответника сумата от 3 366, 24 лв. – главница, ведно със законната лихва от
27.12.2011 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 414, 05 лв. за
периода 01.10.2009 г. до 09.12.2011 г., за които е издаден изпълнителен лист на
09.02.2012 г. по гр. д. № 20751/2011 г. на СРС, 81 състав. Ищцата е осъдена да
заплати на ответника сумата от 100 лв. – разноски по делото.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба от ищцата Ю. Е.А., с която го обжалва изцяло. Излага
съображения, че обжалваното решение е необосновано и неправилно, постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че вземането на ответника
е погасено по давност. Към момента на завеждане на изпълнителното дело
давността за вземането е била изтекла. Дори да се приеме противното, 3 години
от депозиране на молбата за образуване на изпълнителното производство давността
също е изтекла. Решаващият съд не е съобразил нормата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
Извършените изпълнителни действия след прекратяване на изпълнителното дело са
невалидни и не могат да прекъснат изтичането на погасителната давност.
Поддържа, че неоснователно решаващият съд се е позовал на ППВС № 3/18.11.1980
г., съобразно което погаситена давност не тече по време на изпълнителното
производство. С ТР № 2/2015 г. на ОСГТК е прието, че посоченото ППВС е изгубило
значение. На основание чл.50 ЗНА тълкуването има действие от деня, когато е
влязъл в сила актът, който се тълкува. С изтичане на предвидения в чл.433,
ал.1, т.8 ГПК двугодишен срок изпълнителното производство се прекратява по
силата на закона. С оглед на това счита, че не следва да се зачитат извършените
от взискателя процесуални действия след прекратяване на изпълнителното
производство. Поддържа, че взискателят не е предприел валидни изпълнителни
действия, които да доведат до прекъсване на погасителната давност. Моли съда да
отмени обжалваното решение, като уважи изцяло предявените искове. Претендира
сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД, с който я оспорва. Излага
съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че
решаващият съд е съобразил формираната съдебна практика и не са налице сочените
във въззивната жалба нарушения на материалния и процесуалния закон. Моли съда
да потвърди обжалваното решение. Претендира сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.439 ГПК вр.
с чл.124, ал.1 ГПК. Ищцата твърди, че е съпруга и наследник на длъжника по изп.
д. № 4230/2012 г. по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ, който е починал на
09.05.2019 г. С изпълнителен лист от 26.04.2012 г., издаден по гр. д. №
20751/2011 г. на СРС, 81 състав, Д.Н.А.е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата
от 2 266, 24 лв. – главница, 414, 06 лв. – лихва за периода 01.10.2009 г. –
09.12.2011 г., 175, 61 лв. – разноски, от които: 75, 61 лв. – държавна такса и
100 лв. – възнаграждение за юрисконсулт. Посоченото изпълнително дело е
образувано по молба на взискателя на 26.04.2012 г. Единствените изпълнителни
действия, извършени в изпълнителното производство, са изпратени запорни
съобщения до различни банки. С изтичане на 2 години, считано от изпращане на
запорните съобщения, изпълнителното производство е прекратено, на основание
чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Счита, че вземането е погасено по давност на 06.06.2017
г. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено спрямо
ответника, че не дължи горепосочените суми, за които е издаден изпълнителен
лист на 26.04.2012 г. по гр. д. № 20751/2011 г. по описа на СРС, 81 състав.
Претендира сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на
исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че ищцата е потребител
на топлинна енергия за битови нужди. Счита, че погасителната давност е
прекъсната с депозиране на молба за образуване на изпълнителното производство.
На основание ППВС № 3/18.11.1980 г. по гр. д. № 3/1980 г. погасителна давност
не тече докато трае изпълнителния процес относно принудителното осъществяване
на вземането. С прекратяване на започва да тече нов давностен срок. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли предявения иск. Претендира сторените по делото разноски, включително
юрисконсултско възнаграждение.
С молба от 26.04.2012 г. „Т.С.“ ЕАД е поискала
образуване на изпълнително производство срещу Д.Н.А., въз основа на
изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 20751/2011 г. по описа на СРС, 81
състав. На основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ взискателят е възложил на ЧСИ М.Б. да
проучи имущественото състояние на длъжника, да прави справки, за набавя
документи, книжа и други, както и да определи начина на изпълнението.
Към молбата е приложен изпълнителен лист от 09.02.2012
г., издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 30.12.2011 г., постановена по гр. д. № 20751/2011 г. по описа на СРС,
III ГО, 81 състав, за сумата от 3 366, 24 лв. – главница за потребена топлинна
енергия, ведно със законната мораторна лихва от 414, 06 лв. за забава от
01.10.2009 г. – 09.12.2011 г., както и законната мораторна лихва върху
главницата, считано от 27.12.20111 г. до изплащане на вземането, както и 175,
61 лв. – разноски по делото, а именно: 75, 61 лв. – държавна такса и 100 лв. –
възнаграждение за юрисконсулт.
До Д.Н.А.е изпратена покана за доброволно изпълнение,
връчена на 14.06.2012 г.
На 06.06.2012 г. е изпратено запорно съобщение до
СУСО.
На 15.06.2012 г. е изпратено искане за вписване на
възбрана върху апартамент № 46, находящ се в гр. София, ж. к. „******.
С молба от 12.06.2015 г. взискателят „Т.С.“ ЕАД е
отправил искане до ЧСИ М.Б. да направи
справка в НАП, с оглед налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника/пенсия, както и да бъде наложен запор върху вземанията по банкови
сметки.
На 27.01.2017 г. взискателят „Т.С.“ ЕАД е отправил
искане до ЧСИ М.Б. да наложи запор върху банковите сметки на длъжника, да
наложи запор върху трудовото възнаграждение и/или запор на пенсия на длъжника.
Ищцата е представила в изпълнителното производство
удостоверение за наследници от 14.05.2019 г., съгласно което Д.Н.А.е починал на
09.05.2019 г. и същата се легитимира като негова наследница по закон - съпруга.
С постановление от 13.02.2020 г. по изп. д. №
20128380404230 по описа на ЧСИ М.Б., изпълнителното производство е прекратено, на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд
установи, че обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото се
включва отрицателен установителен иск, за установяване, че ищцата не дължи на
ответника исковите суми, за които е издаден изпълнителен лист на 09.02.2012 г.
Разпоредбата на чл.439 ГПК
предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел
изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е
уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г.,
заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за
разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези
съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти,
настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното
производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010
г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО). Като средство за защита на
длъжника по висящ изпълнителен процес, чрез предявяване на иска по чл.439 ГПК
се дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право е отпаднало,
поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване,
които обаче имат правно значение за неговото съществуване. Ето защо не всички
правоизключващи и правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет, а
само тези, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение (определение № 214 от
15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
По изложените съображения в
съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон решаващият съд е
разгледал фактите, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен лист, по силата на който е образувано изпълнително
производство.
На 09.02.2012 г. е издаден
изпълнителният лист въз основа на постановената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр. д. № 20751/2011 г. Поканата за доброволно изпълнение връчена на
длъжника на 14.06.2012 г.
Спори се между страните в
производството относно обстоятелството дали задължителните разяснения, дадени с
ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС намират приложение
от момента на образуване на изпълнителното производство или след приемането на
посоченото тълкувателно решение.
На основание чл.124, ал.1 ЗСВ при противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на
закона се приема тълкувателно решение от общото събрание на съответната колегия
на ВКС или ВАС.
Поначало първоначално
приетите тълкувателни решения, респ. ППВС имат обратно действие, доколкото
даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в
сила. Още от този момент тълкуваната норма е имала съдържанието, разяснено в
тълкувателните актове. В конкретния случай обаче с цитираното тълкувателно
решение е прието, че ППВС № 3/1980 г. следва да счита изгубило сила. С последното
е разяснено, че погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес
относно принудителното осъществяване на вземането.
ППВС № 3/18.11.1980 година е
прието при действието на ЗУС (отм.), обнародван В ДВ бр. 23/19.03.1972 година.
На основание чл.59 ЗУС (отм.) тълкувателните постановления са задължителни за
съдилищата и особените юрисдикции, както и за административните органи,
актовете на които подлежат на съдебен надзор. ЗУС (отм.) отменен със ЗСВ
(отм.), обнародван в ДВ бр. 59/22.07.1994 година. На основание чл.84, ал.1, т.2 ЗСВ (отм.) общото събраните на съответната колегия на ВКС може да постановява
тълкувателни решения по приложението на закона при неправилна или противоречива
съдебна практика, като на основание чл.86, ал.2 от същия закон тези решения са
задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт. В действащия ЗСВ
- чл.130, ал.2, също е предвидено, че тълкувателните решения и тълкувателни
постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт,
за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават
административни актове
Съгласно разясненията,
дадени с решение 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г., на ВКС, ГК, ІV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК, извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015
година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС
№ 3/18.11.1980 година поражда действие от датата на обявяването на ТР, като
даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013
година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към
тези, които са приключили преди това. Разяснено е, че при постановяването на
нов тълкувателен акт за приложението на правната норма е налице промяна в
начина, по който ще бъдат прилагана нормата, който е различен от този по
предшестващия тълкувателен акт. Дадените с тълкувателните актове тълкувания на
правната норма са задължителни за съответните органи и същите следва да я
прилагат в смисъла посочен в тези актове, като това тяхно задължение отпада
едва с отмяната им. Затова не може да бъде изисквано от съответния орган да
съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ. С
оглед на това последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните
такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са
постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се
постановява тълкувателния акт се състои от две части. Настоящият съдебен състав
възприема изцяло разрешенията, дадени с посоченото решение на ВКС. С него не се
променя тълкувателното решение на ВКС, а е разгледан въпросът относно
действието във времето на последващо тълкувателно решение, с което е обявено за
загубило сила тълкувателно ППВС, което до момента на постановяване на
тълкувателното решение е било задължително за съдилищата и правните субекти са
съобразявали поведението си приложимите задължителни разяснения на закона.
В разглеждания случай към
момента на приемане на ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. №
2/2013 година на ОСГТК на ВКС, изпълнителното производство, образувано въз
основа на издадения на 09.02.2012 г. изпълнителен лист, е било висящо. С оглед
разясненията, дадени с ППВС № 3/1980 г., погасителна давност не е текла докато
трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.
Спирането на давността по изпълнителното дело е преустановено от момента на
отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година, извършена с т.10 от ТР № 2/26.06.2015 година.
Съгласно чл.116, б.„в“ ЗЗД
давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение
на вземането. Съгласно задължителните разяснения по т.10 от ТР № 2 от
26.06.2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението
чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
В случая след изпратеното на
06.06.2012 г. запорно съобщение следващото поискано от взискателя изпълнително
действие е депозираната на 12.06.2015 г. молба за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника или неговата пенсия, както и запор върху
вземанията му по банкови сметки. В нормата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК е
регламентирано, че изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение
на делата за издръжка.
Съгласно задължителните
разяснения, дадени с ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, т.10, прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар.
„перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да
прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти. В случая 2 – годишният
срок изтича на 06.06.2014 г. по силата на закона изпълнителното производство е
прекратено.
Съгласно разясненията, дадени с решение № 37 от
24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда
на чл.290 ГПК, перемпцията е без правно значение за давността. Общото между
двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за
перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с
различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение (но
пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният
изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва - обратно, тя
предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това
съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Образуването на изпълнителна дело не
е предприемане на принудително изпълнение, а канцеларско действие, което следва
предявяването на изпълнителния лист за изпълнение. Когато молбата за изпълнение
съдържа искане за прилагане на посочените в нея изпълнителни действия, то също
не е предприемане на принудително изпълнение - такива са наложеният запор и
насочването на изпълнението върху вещи - те ще прекъснат давността, но с ефект
от поискването им, освен ако осъществяването им е забавено по причина, за която
взискателят отговаря - след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не
е оказал необходимото съдействие и така е осуетявал тяхното прилагане.
Предвид формираната съдебна практика следва да се
приеме, че поисканите от взискателя след изтичане на 2-годишния срок
изпълнителни действия са довели до прекъсване на давността. Последното действие
на взискателя, довело до прекъсване на давността е извършено на 27.01.2017 г.,
когато е депозирал молба за налагане на запор върху банковите сметки на
длъжника, налагане на запор на трудовото възнаграждение, респ. пенсия.
Според установената от ВКС константна съдебна
практика по приложението на чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се счита
прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане – кредитора,
чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез
предявяване на притезанието в заповедно производство. Предявяването на
отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл.116, б.“б“ ЗЗД и чл.115 б.“ж“ ЗЗД действие (решение № 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. №
1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение № 57/27.06.2018 г.по гр. д. №
591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017
г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на
ВКС, ГК, І ГО; решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І
ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др.). Ето защо в случая давността не се
прекъсва с депозиране на исковата молба, поради което крайният момент на
давностните срокове не следва да се свързва с предявяване на иска. Противното
би означавало, че с реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от
страна на длъжника по изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза
погасителна давност, какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Давността за
процесните вземания, която е започнала да тече на 27.01.2017 г., е изтекла на 27.01.2022
г. – в хода на висящия процес (устните състезания във въззивното производство
са проведени на 28.01.2022 г.). Съгласно разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК,
съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска,
които са от значение за спорното право.
Ето защо съдът следва да зачете изтеклата погасителна давност спрямо
главницата, която е настъпила в хода на висящия процес по предявения
отрицателен установителен иск от длъжника.
По изложените съображения въззивният съд счита, че
вземанията на кредитора, за които е издаден процесният изпълнителен лист от 09.02.2012
г., са погасени по давност към момента на провеждане на устните състезания в
настоящото производство. Ето защо предявеният иск е основателен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции не съвпадат,
обжалваното решение следва да се отмени, като предявеният иск следва да се
уважи.
По разноските по производството:
При този изход на делото и
на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателката следва да се присъдят
сторените в настоящото производство разноски. Техният размер възлиза на 82, 63
лв. – държавна такса и 470 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Общият
размер на разноските за въззивното производство възлиза на 552, 63 лв.
В полза на ищцата следва да
се присъдят сторените разноски в производството пред СРС в размер на 634, 64
лв., от които: 134, 64 лв. – държавна такса, както и 500 лв. – адвокатско
възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
20244333 от 05.11.2020 г., постановено по гр. д. № 9383/2020 г. по описа на СРС, I ГО, 124 състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен
от Ю. Е.А., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес ***, офис 11 – адв. И. М.И.,
срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******, с адрес ***, с правно основание чл.439 ГПК вр. с
чл.124, ал.1 ГПК, че Ю. Е.А., ЕГН **********, не дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******,
сумата от 3 366, 24 (три хиляди
триста шестдесет и шест лева и двадесет и четири стотинки) лв. – главница,
ведно със законната лихва от 27.12.2011 г. до изплащане на вземането, сумата от
414,
05 (четиристотин и четиринадесет лева и пет стотинки) лв., представляваща
мораторна лихва за периода 01.10.2009 г. до 09.12.2011 г., за които е издаден
изпълнителен лист на 09.02.2012 г. по гр. д. № 20751/2011 г. на СРС, 81 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******, с адрес ***, да заплати на Ю. Е.А.,
ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес ***, офис 11 – адв. И. М.И., на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 552, 63 (петстотин петдесет и два
лева и шестдесет и три стотинки) лв., представляваща сторени разноски във
въззивното производство, както и да заплати сумата от 634, 64 (шестстотин тридесет и четири лева и шестдесет и четири
стотинки) лв., представляваща сторени разноски в производството пред СРС.
Решението не подлежи на обжалване пред ВКС, на чл.280,
ал.2, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.