Р Е Ш Е Н И Е
№ 9
гр. Русе, 28 февруари 2022 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Административен съд Русе, в публичното заседание на 15 февруари, през 2022
година, в състав:
Съдия: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
при секретаря Д.
Михайлова в присъствието на прокурора Д.Н.
като разгледа докладваното от съдията административно
дело № 16 по описа за 2022 година, за да се произнесе, взе
предвид:
Производството по настоящото дело е по реда на чл. 203 и сл. по глава XI от
Административно-процесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 1 ал.1 от Закон за отговорността на държавата и
общините за вреди(ЗОДОВ),вр.чл.17 ал.6 ДОПК.
Образувано е по искова молба от Д.В.Н. ***, чрез процесуален представител -
адв. Р.М. ***, насочена против Националната агенция по приходите, а искът е с
правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Претендира се заплащане на обезщетение в
размер на 300 лева за претърпените от ищеца Н. имуществени вреди,
представляващи направените от него разноски за адвокатско възнаграждение при
обжалването по административен ред пред директора на ТД на НАП – Варна на
разпореждане с изх.№ С180018-125-0341275 от 13.11.2018г., постановено по изп.
дело № 18150005624/2015г., от публичен изпълнител в същата дирекция.
Процесното разпореждане, както и решението на по-горестоящия
административен орган под № 266/05.09.2019г. били отменени с влязло в сила
съдебно решение № 1 от 10.02.2020 г., постановено по адм. дело № 709/2019 г. по
описа на Административен съд – Русе. В исковата молба се излагат подробни доводи за
наличието на всички кумулативни предпоставки за ангажиране на отговорността на
ответника.
Претендират се лихви върху главницата, считано от 22.08.2019 г. – датата на
подаване на жалбата срещу разпореждането до директора на ТД на НАП-Варна до
окончателното изплащане. Претендират се и разноски по настоящото дело, съгласно
приложен списък.
Ответникът-Национална агенция по приходите, действащ чрез процесуален
представител, моли да бъде отхвърлен иска, като неоснователен и недоказан.Претендира
юрисконсултско възнаграждение.
Прокурорът от ОП Русе дава
заключение, че искът е основателен, като предлага да се присъди в полза на Д. Н.
претендираната сума, ведно с доказаните разноски по административното дело, а
относно търсената лихва върху главницата поддържа в становището си, че тя се
дължи, но не от посочената в ИМ дата, а от дата на влизане в сила на решението
на АС-Русе по адм. дело № 709/2019г.
В настоящия казус, след пълен анализ на събраните по делото писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Искът е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ вр.чл.17 ал.6 ДОПК.
От приобщеното към
доказателствата по настоящото дело адм. дело № 709/2019г. по описа на
Административен съд-Русе, на което се основава иска е видно, че с Решение № 1 от 10.02.2020 г., влязло в сила на същата дата като необжалваемо,
е отменено по реда на чл.268 ДОПК решение № 266/05.09.2019г. на директора на ТД
на НАП – Варна, имащ качеството на решаващ орган по чл.267 от ДОПК, с което е
оставена без уважение жалбата на ищеца Д.Н. срещу разпореждане с изх. №
С 180018-125-0341275 от 13.11.2018г., постановено по изп. дело №
18150005624/2015г., от публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП
Варна, като е отменено и самото разпореждане с изх. № С 180018-125-0341275 от 13.11.2018г.,
постановено по изп. дело № 18150005624/2015г. и преписката е върната на
публичния изпълнител за извършване на ново разпределение на постъпилата по изп.дело
сума.
В проведеното съдебно
производство по адм. дело № 709/2019г. по описа на съда е поискано присъждане на
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и съдействие както в
съдебното производство, така и в производството по административното обжалване
на разпореждането на публичния изпълнител.
Със съдебния си акт по същото
дело Административен съд-Русе е приел, че на решаващия орган не е вменено
задължение да се произнася по искането за разноски, направени във фазата на
административното обжалване така, както съдът дължи произнасяне при направено
искане в хода на съдебно обжалване, с оглед на разпоредбата на чл. 161 ал.1
изр.първо ДОПК вр.чл.144 ал.2 ДОПК. В случая решението на решаващия орган не
съдържа разпореждане относно разноските, а и решаващият орган не разполага с
подобно правомощие. При липсата на друг специален ред за обезщетяване за
страната, направила разноски в производство по оспорване по административен
ред, съдебният състав е посочил възможността да ги претендира с иск по реда на
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. С такива мотиви не е уважил искането за присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение, направени във фазата на
административното обжалване, а само тези в съдебното такова, които ги присъдил в
размер на 300лв.
В настоящето производство при
изискване от ответната страна, поради липсата в адм.преписка, приложена по
адм.д. 709/2019г на АС-Русе, е представен договор за правна защита и съдействие
със страни Д.В.Н. *** и адвокат Анатоли Станев. В договора е записано, че негов
предмет е оказване на правна защита и съдействие, изразяващо се в „обжалване на
разпореждане по изп. дело № 18150005624/2015г.“ В т. III от договора е посочено договорено възнаграждение в размер на 300 лева,
платено в брой. Договорът е сключен на 22.08.2019г.,
като от същата дата е и пълномощното за обжалване на разпореждане за разпределение на платени суми
по посоченото изп.дело по адм.ред, т.е пред директора на ТД на НАП Варна/ л.15 лице
и гръб/.
Видно от решение № 266/05.09.2019г.
на директора на ТД на НАП Варна, жалбата на Д.Н. с вх. № 19546/22.08.2019г.
срещу разпореждане с изх.№ С180018-125-0341275 от
13.11.2018г., постановено по изп. дело № 18150005624/2015г., от публичен
изпълнител в същата дирекция, е подадена чрез адвокат Анатоли Станев. По дело 709/2019г на АС-Русе е
приложена жалба с вх. № 19546/22.08.2019г. срещу разпореждане от 13.11.2018г.,
постановено по изп. дело № 18150005624/2015г., но преписката не е в пълнота,
тъй като е без приложеното пълномощно и договора за правна защита и съдействие
пред адм.орган по обжалване на посоченото разпореждане. Както се посочи, в
настоящето производство ответната страна е представила по повод на оспорването
по адм.ред договор за правна защита и съдействие без номер от дата 22.08.2019г.
и пълномощно със страни Д.В.Н. *** и адвокат Анатоли Станев/ л.15 от настоящето
производство/.
По тези факти няма спор между
страните.
При така приетото за установено
от фактическа страна настоящият съдебен състав прави следните изводи:
Съобразно чл. 7 от ЗОДОВ, искът
за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по
настоящия адрес или седалището на увредения срещу органите по чл. 1, ал.1 и чл.
2, ал.1 от ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са
причинени вредите. Ищецът е с адрес в гр. Русе, твърдяното увреждане е
настъпило също в гр. Русе, правното основание на иска е чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ, с
оглед на което исковата молба е предявена пред компетентния съд при спазване на
правилата за родова и местна подсъдност.
Исковата молба е подадена от
лице с надлежна активна процесуална легитимация, насочена е против ответник с
надлежна пасивна процесуална легитимация и отговаря на формалните изисквания за
реквизити, което я прави процесуално допустима за разглеждане в настоящото
производство.
При проверка на допустимостта
на иска съдът намира, че са налице положителните процесуални предпоставки,
обуславящи правото на ищеца да иска от съда да се произнесе по предявената
претенция, с която е сезиран.
Допустимостта на иска се
извежда от наведените от ищеца обстоятелства в исковата молба, че е
неблагоприятно засегнат от отмененото по съдебен ред като незаконосъобразно
разпореждане изх.№ С180018-125-0341275 от 13.11.2018г., постановено по изп.
дело № 18150005624/2015г. потвърдено от решаващия орган при обжалването по административен ред,
като твърди, че по повод на оспорването му по адм.ред е претърпял вреди в
размер на заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300лв., което не му е
било присъдено при съдебното оспорване.
Съгласно чл. 203, ал.1 от АПК,
исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и
длъжностни лица, се разглеждат по реда на глава ХІ от АПК. За неуредените
въпроси за имуществената отговорност чл. 203, ал.2 от АПК препраща към
разпоредбите на ЗОДОВ, който се явява специален закон в производството за
обезщетение. Препращането е само към материално-правните норми, касаещи
имуществената отговорност. Разпоредбата на чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ сочи, че
държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически
лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и
длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 17, ал.6 от ДОПК задължените лица имат право на обезщетение за вредите,
причинени им от незаконни актове, действия или бездействия на органи по
приходите и публичните изпълнители при или по повод изпълнение на дейността им,
която се реализира по реда на ЗОДОВ
Във фактическия състав на
отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл. 1,
ал.1 от ЗОДОВ, се включват следните елементи: незаконосъобразен акт, действие
или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод
изпълнение на административна дейност, отменен по съответния ред; вреда от
такъв административен акт; причинна връзка- пряка и непосредствена между
постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия
вредоносен резултат. Съдебната практика на ВАС приема, че пряката
последица означава директно въздействие върху правната сфера на увредения,
тоест увреденото лице не би претърпяло вредите, ако не бе незаконосъобразния
административен акт и ако административния орган или длъжностните лица бяха
действали съобразно закона. Под вреди следва да се разбират само тези, които са
типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат.
Освен преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, тоест да са настъпили на
място и по време, следващо противоправния резултат
Ищецът носи доказателствената
тежест за установяване на кумулативното наличие на всичките три предпоставки за
присъждане на обезщетение за причинени му вреди.
Разпореждане с изх.№ С180018-125-0341275 от 13.11.2018г. постановено по изп. дело № 18150005624/2015г., се
издава по реда на ДОПК и безспорно носи белезите на индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Неговият издател - публичният
изпълнител е административен орган и по това също няма спор. Съгласно чл.226,
ал. 1 от ДОПК при упражняване на правомощията си той издава постановления и
разпореждания.
Съгласно чл.210, ал.2 от ДОПК
принудителното изпълнение на публичните вземания се извършва от публичния
изпълнител, съответно и разпределението на събраните суми, когато не са
достатъчни да погасят всички задължения - чл.219 от ДОПК. Следователно е налице
и следващия елемент от фактическия състав на отговорността на държавата за
дейността на администрацията- изпълнение на административна дейност.
Не е спорно, че с влязло в сила на решение №
1/10.02.2020г. на АС-Русе по адм. дело № 709/2019г., се отменят разпореждане с
изх.№ С180018-125-0341275 от 13.11.2018г., постановено по изп. дело №
18150005624/2015г., от публичен изпълнител и решение № 266/05.09.2019г. на
директора на ТД на НАП - Варна, с което е потвърдено това разпореждане
В случая е налице първата материалноправна предпоставка - незаконосъобразен
акт на държавен орган, при или по повод изпълнение на административна дейност,
отменен по съответния ред.
По отношение на втората и третата предпоставка:
В ДОПК липсва
специален ред, по който страната в оспорване на административен акт по
административен ред може да търси направените разходи по повод на оспорването,
така както е налице специален ред за разпределяне и присъждане на разноските при съдебното обжалване по реда на чл. 161 ДОПК.
В глава 27 на ДОПК, включително
глава 17 и 18 на ДОПК няма норма, която урежда въпроса с
разпределението на понесените от страните разноски.
Разпоредбата на чл.266 и чл.267 от ДОПК не предвижда с
решението си директорът на ТД на НАП да се произнася и по направените разноски
от жалбоподателя във връзка с оспорването. Съгласно
§ 2 от ДР на ДОПК
за неуредените в кодекса въпроси се прилагат разпоредбите на АПК и ГПК. В АПК въпросът с разноските в административното
производство е уреден в чл.12 ал.3 АПК в смисъл, че не се събират
държавни такси и не се заплащат разноски, освен ако това е
предвидено в АПК или в друг закон, както и в случаите на
обжалване на административни актове по съдебен ред. В
глава шеста "Оспорване на административните актове по административен ред“ по АПК липсва норма указваща този въпрос. В съдебното
производство на основание чл. 143 от АПК и на основание чл.161 ДОПК, съдът се произнася по отговорността за разноските и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция по делото, но не и
за направените пред съответния административен орган при упражнено право на защита
по административен ред
Съдебната
практика приема, че липсва процесуален ред за присъждането на разноските,
направени във връзка с обжалването по административен ред (определение № 275/9.01.2012 г.
на ВАС по адм. д. № 2/2012 г., определение № 16576/11.12.2013
г., постановено от ВАС по адм. д. № 16146/2013 г.), както и че този
законодателен пропуск не може да се запълни с прилагането на чл. 143 АПК
по аналогия, тъй като тя касае понасянето на разноските, направени в съдебното
производство, поради което нормата на чл. 8,
ал. 3 ЗОДОВ, в случая е неприложима / в този смисъл е Решение № 9686 от
24.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13951/2017г., Решение № 8198 от
4.07.2016г. по адм.д. 8411/2015г на ВАС/
Принципно заплатеният адвокатски хонорар
във връзка с административното оспорване на постановленията и разпореждането на публичния изпълнител, са вреда за жалбоподателя, в случая ищеца, тъй като плащането им е довело до
намаляване на имуществото му, което следва да е в
причинно следствена връзка с отменените актове, тъй като потърсената адвокатска
помощ и заплатените хонорари са именно във връзка със защитата срещу тях чрез
оспорването им, което подлежи на доказване от ищеца.
Макар и да липсва нормативно
установено задължение за процесуално представителство по реда на ДОПК за
оспорване на актове по административен ред пред горестоящия/решаващия орган,
адвокатската защита при атакуване законосъобразността на акт на публичния
изпълнител се явява нормален и присъщ разход за обезпечаване на успешния изход
на спора
Това вземане
е равно по размер, но не е идентично с вземането на ищеца в
производството по съдебното оспорване.
По силата на чл. 4 от ЗОДОВ
държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждащото действие.
Ищецът твърди, че е претърпял
вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на разпореждане изх.№ С180018-125-0341275 от 13.11.2018г., постановено по изп. дело № 18150005624/2015г.
В случая обаче ищецът, комуто е
доказателствената тежест, не е ангажирал доказателства, установяващи твърдяното
причиняване на вреди в размера на заплатеното адвокатско възнаграждение в хода
и за нуждите на проведеното административно оспорване именно на посоченото
разпореждане. Причинната връзка между отмененото разпореждане и вредите, като
негова пряка и непосредствена последица не се презюмират, а подлежат на
доказване. Извършеното от ищеца плащане се основава на сключен договор за
правна защита и съдействие от 22.08.2019г., изразяващо се в обжалване на разпореждане без номер и дата,
постановено по изп. дело № 18150005624/2015г., като процесуалното
представителство е за пред Директора на ТД на НАП-Варна като решаващ орган по
чл.267 ДОПК. Твърдените от ищеца имуществени вреди по повод заплатеното
адвокатско възнаграждение следва да са настъпили в хода на конкретното административно
оспорване.
Действията на служителите на ответника,
обективирани в издадения акт – отменен впоследствие по съдебен ред като
незаконосъобразен, е единственият каузален фактор, който обуславя заплащането на адвокатско възнаграждение. Представените от ищеца документи не установяват
наличието на извършено плащане по конкретното отменено разпореждане с изх.№
С180018-125-0341275 от 13.11.2018г. постановено по изп. дело № 18150005624/2015г.,както
се твърди в исковата молба, тъй като касаят правна защита във връзка с „разпореждане
за разпределение на суми по изп. дело № 18150005624/2015г.“, без това
разпореждане да е конкретизирано дори като дата.
По арг. от
чл. 226, ал. 1 от ДОПК публичният изпълнител издава разпореждания, респ. те
биха могли да бъдат повече от едно по повод образувано изпълнително дело,
поради което не може да се приеме, че по изпълнителното дело е издадено само
едно разпореждане и това е именно разпореждане изх. № С180018-125-0341275 от 13.11.2018г., още повече и че на съда и страните е
ноторно известно,
че по посоченото изп.дело са извършвани множество разпределения на постъпили
суми- приложението по дело 709/2019г., предмет и на множество съдебни и
административни производства
Сключения договор с оглед на
съдържанието му е за общо правно съдействие пред Директора на ТД на НАП Варна
именно във връзка с обжалване на извършени разпределения на платени суми по изпълнителното
дело, без да е посочено конкретното оспорено разпореждане за разпределение на
суми, дори не е посочената датата на разпореждането, по което се предоставя
адвокатската услуга, още повече, че то е било известно към момента на сключване
на представения договор за правна защита и съдействие без номер. С това не е
доказано, че претендираните вреди са пряка и непосредствена последица от
проведеното административно оспорване, т.е не е доказана относимостта на
извършения разход към отмяната му по съдебен ред.
Все пак както се посочва в решение
6832 от 23.05.2018г по адм.д. 8730/17г на ВАС наличието на договорено и
заплатено адвокатско възнаграждение не основава твърдяната причинно-следствена връзка
между претендираните за обезщетение разходи и незаконосъобразността на
административния акт, при недоказване на относимостта на извършения разход към
отмяната му, при което предявеният иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се явява неоснователен и недоказан. Неоснователен при това
положение се явява и акцесорният иск за присъждане на лихви върху главницата,
още повече че претендираната лихва следва да е от постановяването на решението
по адмд. 709/2019г, т.е от 10.02.2020г.
По изложените съображения настоящият
съдебен състав намира, че искът за заплащане на обезщетение за имуществени
вреди не е доказан по основание и размер.
Ответникът по иска претендира
присъждане на разноски за юрисконсулско възнаграждение пропорционално на
отхвърлената част от исковата претенция. Предвид изричната нормативна уредба в
чл.10 ал.4 ЗОДОВ към датата на
завеждане на исковата молба, на ответника
се следва присъждане на разноски за претендираното юрисконсулско възнаграждение
с оглед на чл.37 от ЗПП и чл.24 от Наредбата за правна помощ и съдът определя
това дължимо възнаграждение на 100лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Д.В.Н. ***, чрез процесуален представител - адв. Р.М. *** иск против
Националната агенция по приходите с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за
заплащане на обезщетение в размер на 300 лева за претърпени имуществени вреди,
представляващи направените от него разноски за адвокатско възнаграждение при
обжалването по административен ред пред директора на ТД на НАП – Варна на
разпореждане с изх.№ С180018-125-0341275 от 13.11.2018г., постановено по изп.
дело № 18150005624/2015г., от публичен изпълнител в същата дирекция.
Осъжда Д.В.Н. ***, ЕГН ********** да заплати на Национална агенция по приходите,
със седалище гр. София, сумата от 100
лева, представляваща разноски по делото за юрисконсулско възнаграждение
Решението може да се обжалва с касационна
жалба в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
административен съд.
Съдия: