Р Е
Ш Е Н
И Е №
260494
гр. Пловдив,02.12.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд,въззивно гражданско отделение, в публично заседание на тридесет и
първи август,през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Изева
ЧЛЕНОВЕ:
Радостина Стефанова
Мария
Шишкова
при секретар Петя Цонкова,като разгледа докладваното от председателя в.гр.д.№ 725/20г.по
описа на ПдОС,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано по въззивна жалба на М.М.С.,ЕГН-********** против решение
№ 716/05.11.19г.на РС-Казанлък,2-ри гр.с.,постановено по гр.д.№ 162/18г.,с което
е отхвърлен предявеният от М.М.С. против „Център за психично здраве-****“ЕООД,ЕИК-*****
и Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“,гр.**** иск с правно
основание чл.49 във вр.с чл.45 от ЗЗД за сумата от 6000лв.като частичен иск за
30000лв.,представляваща обезщетение за неимуществени вреди,изразяващи се в
неправомерно задържане,стрес,срам,страх,уронване на престиж,психически тормоз
вследствие престоя на ищеца при ответниците за периода
10.05.14г.-15.05.14г.,ведно със законната лихва,считано от 10.05.14г.до
окончателното изплащане,както и в частта за разноските.В жалбата се излагат
съображения за незаконосъобразност на атакуваното решение и се иска отмяната
му,като се постанови друго,с което да се уважи изцяло исковата претенция,както
и да се върне делото за разглеждане на РС-Казанлък в частта му относно
претенциите на С. по чл.124 от ГПК.
Въззиваемата страна Държавна психиатрична
болница „Д-р Георги Кисьов“,гр.****,БУЛСТАТ-****,представлявана от **** д-р В.Т.
намира жалбата за неоснователна по съображения,изложени в писмен отговор.
Въззиваемата страна „Център за психично
здраве-****“ЕООД,гр.****,представлявана от
**** д-р П. Г. оспорва въззивната жалба като неоснователна,за което
излага съображения в писмен отговор и иска потвърждаване на атакуваното решение
като правилно.
ПдОС, след преценка на събраните по
делото доказателства, допустимостта и
основателността на жалбата, намира за установено следното:
Жалбата е подадена от надлежна страна в
законния срок против подлежащ на обжалване акт,поради което е допустима.
Разгледана по същество е неоснователна
поради следните съображения:
Предявен е за разглеждане иск с правно
основание чл.49 от ЗЗД във вр.с чл.45 от ЗЗД.Ищецът С. е предявил претенция за
ангажиране на отговорността на ответниците „Център за психично здраве-****“ЕООД,гр.****
и Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“,гр.****на основание
действие на възложена от ответниците работа на служителите им ,в резултат на
които е претърпял неимуществени вреди.
Съгл.разпоредбата
на чл.45 от ЗЗД,този,който е възложил на друго лице някаква работа,отговаря за
вредите,причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.От
формулировката на цитираната разпоредба следва,че отговорността по чл.49 от ЗЗД
е отговорност за чужди,виновни действия,която отговорност произтича от
натовареното с извършването ѝ лице,а не се обуславя от вината на
възложителя на работата.Ето защо отговорността на възложителя е гаранционно
обезпечителна и безвиновна,той отговаря за действието или бездействието на
своите служители,на които е възложил работата.Следователно,за да се докаже
искът по чл.49 от ЗЗД е необходимо да се
установи,че вредите са причинени от изпълнителя при или по повод изпълнението
на възложената работа.
В
настоящия случай се установява от събраните по делото доказателства,че М.М.С. е
задържан със заповед за задържане за 24ч.от 09.05.14г.в Първо РПУ-**** след
инцидент,при който в пияно състояние нападнал съседка с брадва,блъснал
човека,притекъл се на помощ,държал се агресивно спрямо полицейските
служители,пристигнали на местопроизшествието.(вж.Постановление за отказ за
образуване на нак.производство на РП-гр.****от
25.05.15г.).
На 10.05.14г.е отведен от полицейски служители в „Център за психично
здраве-****“ЕООД,гр.****,където му е направен преглед (ищецът твърди,че такъв
не бил направен) и е издадена епикриза от д-р С.С. № 333/10.05.14г.,с диагноза
„Налудно разстройство коморбидно с разстройство вследствие употреба на
алкохол.Параноялен синдром с агресивни прояви“ и е насочен в условия на спешност към втория
ответник-Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“,гр.****предвид “психотично
мотивираното му агресивно поведение,застрашаващо живота и здравето предимно на
околните“.На същата дата ищецът е
хоспитализиран в ДПБ-****по спешност въз основа на цитираната епикриза,видно от
представените история на заболяването № 347/10.05.14г.,сестринска
оценка,допълнителен лист № 3 към история на заболяването № 347,формуляр на
дежурната сестра и формуляр на дежурния лекар.Не се спори,че С. не е подписал
декларация за информирано съгласие на пациента от 10.05.14г.,приложена по
първоинстанционното дело(л.64).На същата дата-10.05.14г.е изготвено становище
от д-р И.Д.,лекуващ лекар на ищеца,до Директора на болницата с искане за
настаняване на задължително лечение на С. предвид ескалиралите конфликти със
съседите и рискът от нови инциденти,както и предвид поставената му диагноза.
На 12.05.14г.становището на д-р Д. под
№ 1196/12.05.14г.,ведно с искане от Директора на болницата под същия № и
издадена заповед № 531/12.05.14г.на осн.чл.154,ал.1 от ЗЗ са изпратени до РС-Р.По
искане на Директора на болницата на осн.чл.154,ал.3 от ЗЗ е поискано от съда
удължаване на срока по чл.154,ал.2 от ЗЗ.С разпореждане от 12.05.14г.съдът е удължил срока с 48 часа и е
насрочил заседание на 15.05.14г.за производство по чл.157 във вр.с чл.154,ал.3
от ЗЗ по искане за настаняване за
задължително лечение по ч.н.д. № 223/14г.На проведеното на тази дата
съд.заседание е прекратено производството по делото с определение,което е
отменено от СтЗОС,но на
10.06.14г.производството по делото отново е прекратено с влязло в сила на
25.06.14г.определение.На 15.05.14г.С. е изписан от втория ответник.
По делото е изготвена и приета СПЕ с в.л.д-р Р.Д.,която
дава заключение,че е била налице необходимост от спешна психиатрична помощ за
ищеца при постъпването му в ДПБ-****.Приемната диагноза,с която същият е
постъпил в лечебното заведение,както и диагнозата при изписването,представляват
психично заболяване и попадат в приложното поле на чл.146 от ЗЗдр.
При така очертаната фактическа
обстановка настоящата инстанция достига до следните правни изводи:
Както бе отбелязано и по-горе,за да
възникне отговорността по чл.49 от ЗЗД в настоящия случай за двете лечебни
заведения е необходимо лекарите в съответното лечебно заведение виновно да са
извършили действия или бездействия,противоречащи на законовите условия и ред при или по повод
принудителното установяване и лечение на психично разстройство,а от нарушението
да са произтекли вреди за ищеца.
За да се установи дали е налице такова виновно действие или
бездействие от страна на лекарите,следва да се отговори на въпроса спазени ли
са законовите условия и ред за извършените спрямо С. медицински дейности по установяване на психично
разстройство за процесния период 10.05.-15.05.14г.Ищецът е твърдял,че незаконно
и против волята му е бил откаран първо в „Център за психично здраве-****“ЕООД,а
след това и в Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“,гр.****,където
е бил държан също незаконно за исковия период.
В случая е установено,че не е налице
съгласие от страна на ищеца за лечение в психиатрично заведение,поради което спрямо него е осъществено принудително
такова.Съгл.чл.52,ал.4 от КРБ никой не може да бъде подлаган на принудително
лечение и на санитарни мерки,освен в предвидените от закона случаи.Принудително
лечение на лица,страдащи от психично заболяване без тяхното съгласие е уредено
в чл.155 и сл.от Закона за
здравето.Отделно от това в чл.153 от същия закон е уреден и редът при
необходимост от налагане на спешна психиатрична помощ,при който също не се
изисква съгласието на лицата,спрямо които се прилага тя.В настоящия случай
ищецът е задържан за 24 часа с полицейска заповед за времето от 09.05.до
10.05.14г.,като преди изтичането на този
срок той е приведен при първия ответник-ЦПЗ-**** при условия на
спешност,т.е.изпращането му в Центъра попада в хипотезата на чл.153,ал.2 във
вр.с ал.1 от ЗЗ.Според ал.1 от
цитираната разпоредба спешната психиатрична помощ е съвкупност от медицински правила и дейности,които се
прилагат спрямо лица с очевидни признаци на психично разстройство,когато
поведението или състоянието им представлява пряка и непосредствена опасност за
собственото им здраве или живот или за
здравето или живота на други лица.В случая ищецът с поведението/състоянието си
е представлявал пряка и непосредствена опасност за здравето и живота на
околните както е прието с изготвената от д-р С. от ЦПЗ епикриза.В този смисъл
са и констатациите на вещото лице д-р Д. в изготвената СПЕ. Съгласно чл.153,ал.2 от ЗЗ спешна психиатрична помощ
се оказва от центровете за психично здраве,лечебните заведения за стационарна
психиатрична помощ,психиатричните отделения или клиники към многопрофилните
болници и центровете за спешна медицинска помощ.Следователно,първият ответник- „Център
за психично здраве-****“ЕООД попада в категорията лечебни заведения,които са
компетентни да оказват спешна психиатрична помощ.Изготвилият епикризата д-р С.
обаче е преценил,че спешната психиатрична помощ спрямо ищеца с оглед на поставената диагноза следва
да се окаже от друго лечебно заведение,посочено в чл.153,ал.2 от ЗЗ,а
именно-лечебно заведение за стационарна психиатрична помощ,каквото е вторият
ответник- Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“,гр.****и е насочил С.
за хоспитализиране в болницата.От изложеното дотук настоящата инстанция не намира,че
първият ответник е нарушил по някакъв начин с поведението на д-р С. законовите
условия и реда при лечение на психично разстройство в условия на спешност.
Хоспитализацията на ищеца при втория
ответник на 10.05.14г.е именно по спешност,т.е.приложима е разпоредбата на
чл.153 от ЗЗ.Това е видно и от СПЕ,според която представената анамнеза и
установеното при психиатричния преглед са основание за хоспитализация по
спешност,а от представените документи се установява,че са спазени изцяло
предвидените в ЗЗ и Медицински стандарт Психиатрия процедури.Чл.153 от ЗЗ не
обвързва пребиваването на лицата,нуждаещи се от спешна психиатрична помощ в
съответното заведение по чл.153,ал.2 от ЗЗ с някакви определени срокове.Според
вещото лице д-р Д. спешното състояние в психиатрията е твърде широко понятие и
не е възможно определянето на време за овладяване на това спешно състояние в
чисто теоретичен план,доколкото то е индивидуално за всеки отделен случай.Неоснователни
са доводите на жалбоподателя,че при условията на спешност не му било провеждано
никакво лечение.След като ищецът е отказал да бъде лекуван доброволно,то
медикаментозно лечение спрямо него не е било прилагано,което според СПЕ,възприета
от съда като компетентно изготвена,е правилно от медицинска гледна точка в
срока на пребиваването му в ДПБ без необходимото съдебно решение.
В конкретния случай по лекарска
преценка състоянието на спешност на ищеца е продължило два дни-до
12.05.14г.,когато е задействана процедурата по чл.154 от ЗЗ.Съгласно ал.1 от
цитираната разпоредба,когато състоянието на лице по чл.146,ал.1,т.1 и 2 налага
продължаване на лечението след овладяване
на спешното състояние,ръководителят на лечебното заведение взема решение
лицето да бъде настанено временно за лечение за срок не по-дълъг от 24 ч.,като
уведомява незабавно близките на пациента за това.По изключение срокът по ал.1
може да бъде продължен еднократно с не повече от 48 часа с разрешение на
районния съдия.От приложените по делото писмени доказателства се установява,че
тази процедура е спазена.Със заповед на Директора на ДПБ-****№ 531/12.05.14г.на
осн.чл.154,ал.1 е настанен временно С. за срок от 24 часа в болницата,след като
е постъпил по спешност на 10.05.14г.Съдът приема,че за времето от 10.05.до
12.05.14г.ищецът е пребивавал
в ДПБ по спешност по см.на чл.153,ал.1 от ГПК,а от 12.05.14г.-при
условията на чл.154 от ЗЗ,като след изтичането на 24-часовия срок по заповед №
531 (на 13.05.14г.),същият е удължен с 48 часа с разпореждане на РС-****от
12.05.14г.Така този срок изтича на
15.05.14г.,за която дата е насрочено и съдебно заседание за осъществяване на производство по см.на
чл.154,ал.3 от ЗЗ,като е спазено съдържащото се в ал.3 изискване ръководителят
на лечебното заведение да внесе незабавно мотивирано искане за провеждане на
задължително лечение на ищеца.(вж.Искане от Директора на ДПБ-****по чл.154,ал.3
от ЗЗ).С. е изписан от болницата още на 15.05.14г.,след като на проведеното на
тази дата съд.заседание производството по
ч.н.д. № 223/14г.е било прекратено.От изложеното дотук се налага
извода,че и вторият ответник- Държавна психиатрична болница „Д-р Георги
Кисьов“,гр.****е спазил законовите условия и реда за лечение,предвиден в ЗЗ.Не
се установяват действия на лекуващия лекар д-р Д. или други служители при
втория ответник,които да са в нарушение на предвидената в ЗЗ
процедура.Принудителното задържане на С. не е незаконно,а в съответствие с
предвидените в закона ред и срокове за принудително лечение.
Представените от жалбоподателя доказателства,че
не страда от психично заболяване: съдебно-психиатрично освидетелстване на ЦПЗ
„Ив.Темков-****“от 30.05.20г.,епикриза от 09.07.18г.от МБАЛ на МВР,отделение по
психиатрия,**** и съдебнопсихиатрична експертиза касаят по-късен период,в който състоянието на ищеца
може да се е подобрило значително.Поради това тези доказателства не са относими
към исковия период,който е релевантния.Отделно от това СПЕ от ЦПЗ“Проф.Н.Шипковенски“не следва да се
цени в настоящото производство,тъй като това би нарушило принципа на
непосредственост в гражданския процес.
Настоящата инстанция намира също,че
претенцията на ищеца е останала изцяло недоказана досежно претърпените от него
неимуществени вреди и техния размер.На същия са допуснати двама свидетели,които
не са разпитани,тъй като са починали.Ищецът е разполагал с възможността да
ангажира и други гласни доказателства,като поиска допускането на други
свидетели,което не е направено.Не се споделя становището на жалбоподателя,че
нямало нужда да се доказват неимуществени вреди от незаконно задържане за пет
дни.Всички твърдени от ищеца неимуществени вреди подлежат на доказване,като
доказателствената тежест лежи върху него.Това му е указано още с доклада
по делото.
Що се отнася до искането във въззивната
жалба да се върне делото на първостепенния съд за произнасяне
по претенцията на С. по чл.124 от ГПК,следва да се отбележи,че това искане е
било оставено без разглеждане с определение на РС-Казанлък от 11.06.18г.,което
е влязло в сила,поради което е недопустимо обжалване на „отказа на районният
съд да се произнесе по това искане“.
Относно обжалването на решението в
частта,с която е осъден С. да заплати направените от другата страна
разноски,следва да се отбележи,че С. е бил освободен от заплащането на ДТ и разноски
в хода на първоинстанционното производство,но той дължи такива на отв.страна с оглед изхода на спора.
Предвид изложеното настоящата инстанция
намира,че не е осъществен ФС на чл.49 от ЗЗД и като е стигнал до същия извод,правилно
РС-Казанлък е отхвърлил предявеният от М.
С. иск.Ето защо обжалваното решение
като правилно и законосъобразно следва да се потвърди.
Разноски пред въззивната инстанция не
са претендирани и не се дължат.
Водим от горното Пловдивският окръжен
съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №
716/05.11.19г.на РС-Казанлък,2-ри гр.с.,постановено по гр.д.№ 162/18г.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: