№ 1993
гр. ., 07.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА
при участието на секретаря МАРИЯ Й. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА Гражданско дело
№ 20241110130672 по описа за 2024 година
Съдът, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от К. С. Д., чрез адв. М., срещу
*** и ***, с която са предявени следните обективно съединени искове:
- главен иск срещу *** за прогласяване нищожността на договор за
потребителски кредит № ***г., сключен между К. С. Д. и ***, на основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, ВР. чл. 22, ВР. с чл.11, чл. 19 ЗПК;
- евентуален иск срещу *** с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6 в Договор за предоставяне на
потребителски кредит № ***г., сключен между К. С. Д. и ***, предвиждаща
заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение;
- главен иск срещу *** с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция с № ***г.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при
твърденията, че между ищеца и ответника *** е сключен договор за
потребителски кредит № ***г., по силата на който са се договорили
отпуснатият заем да бъде в размер на 550 лева. В чл. 4 ал. 3 от процесния
договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде
1
обезпечен по начина и условията съгласно общите условия на договора или
банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 6
страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си да
предостави гаранция, кредитополучателят дължи неустойка на кредитора в
размер на 335 лв. Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено, заедно с
всяка от погасителните вноски. На датата на сключване на договора, между
***, ищеца и ответник а*** бил сключен втори договор за предоставяне на
гаранция № ***, по силата на който *** поел задълженията да обезпечи пред
*** задълженията на ищеца. Обезпечението се изразявало в наличие на
парични средства и готовност за изплащане на задълженията на
кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство,
ищецът се задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер
на 335,00 лева, която била разсрочена за изплащане, заедно с месечната
вноска по договора за кредит. Съгласно договора за поръчителство, ищецът
следвало да предоставя дължимите парични думи на ***, което пък от своя
страна, съгласно чл. 1, ал. 3, т. 1 от договора за поръчителство, се явявало
бенефициер по процесното правоотношение. Съобразно чл. 4, ал. 5 от
договора за поръчителство, възнаграждението се дължало в полза на Гаранта
***, като *** единствено бил овластен да приеме плащането (фактически да
получи паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде
на поръчителя). Предвид това, именно *** бил материално легитимиран да
отговаря по процесната претенция.
С оглед изложените съображения ищецът счита, че така уговорената
клауза за неустойка в чл. 6 от Договор за паричен заем, спрямо която
потребителят трябвало да заплати неустойка в размер на 335 лева, била
нищожна, поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/
и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.11, чл.19, ал. 4
ЗПК, вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 ЗЗП. Ищецът е посочил подробни
съображения, че и сключените два договора на 02.12.2023г. са нищожни. С
оглед изложените съображения намира предявените искове за основателни.
В срока по чл. 131 от ГПК са постъпили отговори от ответните страни, с
които оспорват предявените искове като неоснователни, като в тази връзка са
релевирани следните възражения: отпуснатата главница по сключения
договор за кредит възлизала на сумата от 500 лв., а не на сумата от 550.00 лв.;
в ГПР не бил включен разход за възнаграждение на гарант; договорите и
2
клаузата за неустойка не са нищожни; самият ищец е избрал да сключи
договор за кредит с ответника *** като възможност да обезпечи кредитното
си задължение, въпреки че е реално е разполагал и с други възможности, от
които не се е възползвал. С оглед изложените съображения намират
предявените искове за неоснователни. Претендират разноски.
В проведеното открито съдебно заседание, ищецът не се явява, не
изпраща представител. С молба от 26.11.2024 г. излага доводи по същество.
Ответниците, редовно призовани, не изпращат представители в
проведеното о.с.з.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, а и от представения като доказателство по
делото Договор за потребителски кредит № *** от 02.12.2023г. се установява,
че между ищеца К. С. Д., в качеството му на кредитополучател, и ***, в
качеството му на кредитодател, е бил сключен договор за кредит, по силата на
който *** предоставило на К. С. Д. сумата в размер на 500 лв., която ищецът
се задължил да върне на пет месечни вноски в срок до 03.05.2024 г., при
годишна лихва в размер 39,16% и годишен процент на разходите от 47,02%.
В чл. 4, ал. 3 от договора за кредит е било уговорено, че в срок до края на
следващия ден от сключване на договора кредитополучателят е длъжен да
предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или
гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за
сума в размер на 550 лв. със срок на валидност до 04.05.2024 г.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за кредит, в случай че
кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4,
ал. 3 от този договор в установения срок и съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора, той дължи на дружеството
неустойка в размер на 350 лв., която съгласно чл. 6, ал. 2 се начислява на
месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3. Съгласно чл. 6, ал. 5 от
договора, неустойката се заплаща заедно със следващата погасителна вноска
по кредита съобразно уговорения погасителен план.
На следващо място, не е спорно по делото, а и от представените
3
писмени доказателства се установява, че на 02.12.2023 г. между К. С. Д., в
качеството й на наредител, и ***, в качеството му на гарант, е бил сключен
договор за предоставяне на гаранция, по силата на който наредителят възлага,
а гарантът се съгласява да издаде гаранция в полза на *** за сума в размер на
550 лв., с цел: гарантиране изпълнение на паричните задължения по Договор
за потребителски кредит № *** от 02.12.2023г.
Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора за предоставяне на гаранция,
наредителят дължи на гаранта възнаграждение за издаване на гаранцията в
размер на 67 лв. на месец, което съгласно чл. 4, ал. 2 се изплаща заедно с
погасителните вноски по договора за потребителски кредит съобразно с
уговорения в договора за кредит погасителен план.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно –
счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъде кредитирано, се установява, че: вземайки предвид размера на
всички дължими суми по процесния договор за кредит, с включено
възнаграждение за поръчителство, годишният процент на разходите е в размер
на 1057,73%.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже
по делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че договорът
за потребителски кредит, респ. клаузата на чл. 6 от договора за потребителски
кредит, както и договора за предоставяне на гаранция, са нищожни на
заявените правни основания.
Сключените между ищеца и ответниците договори за потребителски
кредит и за предоставяне на гаранция са потребителски, поради което намират
своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа
на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
4
вноски през целия период на тяхното предоставяне.
В частност, преценката относно действителността на процесните
договори за потребителски кредит и за предоставяне на гаранция следва да се
извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на който са сключени договорите.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора, в т.ч. да уговорят такси, възнаграждения и неустойки, е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки,
така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на
ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 47,02%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този
размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с ***, което се изплаща
заедно с погасителните вноски по договора за потребителски кредит
съобразно с уговорения в договора за кредит погасителен план и което следва
да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК
5
(в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен
съд).
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора.
Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят
доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им
става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита,
следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от
кредитора юридическо лице - гарант. Гореизложеното води и до извода, че в
конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да
обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност
на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК
изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на
заетите средства, съответна на получените гаранции.
В частност общото задължение на ищеца по договора за потребителски
кредит е в размер на 550 лв., а задължението за предоставяне на гаранция е в
размер на 335 лв. Плащането на възнаграждението за предоставяне на
гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения
ГПР – 47,02%. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за
6
предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР е
1057,73% съгласно заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза, който е значително по-висок от нормативно
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Въпреки, че всеки един от представените
договори - този за кредит и този за предоставяне на гаранция, формално
представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се
разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за
необходимост от предоставяне на обезпечение чрез сключване на договор за
предоставяне на гаранция с одобрено от кредитодателя юридическо лице -
гарант, както и от сключването на договора за предоставяне на гаранция в
срок до края на следващия ден от сключване на договора за потребителски
кредит. С оглед изложеното съдът приема, че разходът за възнаграждение на
гаранта за обезпечаване вземанията на *** по процесния договор за
потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се
включи в общия разход по кредита (в този смисъл са Решение № 24 от
10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от
09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от
21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките СРС приема, че макар формално договорът за потребителски
кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и
не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради
7
неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в този смисъл са
Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на
СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. №
7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Следва да се
отбележи, че договорът, сключен между потребителя и ***, и договорът,
сключен между потребителя и ***, се намират във взаимовръзка помежду си и
като система от правоотношения между страните, поради което последиците
от недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради
естеството на правоотношенията (така Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по
в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 264616 от 9.07.2021 г. на
СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г., Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по
в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесните
договори за потребителски кредит № ***г. и предоставяне на гаранция № ***
от 02.12.2023 г. са изцяло нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
С оглед уважаването на главния иск срещу ***, съдът приема, че не се е
сбъднало процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на
евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 6 от Договор за предоставяне на
потребителски кредит № ***г., поради което не дължи произнасяне по него.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на
разноски възниква единствено за ищеца. Такива се претендират, съобразно
представен списък по чл. 80 ГПК в общ размер на 560 лв., от които 160 лв. за
държавна такса и 400 лв. депозит за допуснатата ССчЕ, които следва да бъдат
възложени в тежест на ответниците. Претендира се и сумата от по 480 лв. –
адв. възнаграждение с вкл. ДДС, при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, за
всеки от предявените искове. Съдът намира, че размерът на адв. хонорар
следва да бъде определен в размер на сумата от по 200 лв. (без ДДС) и
съответно 120 лв. с начислен ДДС, т.е. под минимума, по чл. 4, ал. 1 от
Наредба № 1/2004 г. (съобразно Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на
СЕС), с оглед ниската правна и фактическа сложност на делото, което е
приключило след проведеното първо по делото открито съдебно заседание и
8
без явяване на процесуалния представител на ищеца. Следователно, в тежест
на ответниците следва да бъде възложена сумата от по 240 лв. – адв. хонорар.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД по
предявения иск от К. С. Д. с ЕГН ********** и адрес: гр. ., ж.к. ***, бл. ***,
***, срещу ***, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. ., ул. „***“
(***) № ***, Договор за потребителски кредит *** г.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД по
предявения иск от К. С. Д. с ЕГН ********** и адрес: гр. ., ж.к. ***, бл. ***,
***, срещу ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ., ул. „***“
№ ***, Договор за предоставяне на гаранция с № *** г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ***, ЕИК **, да заплати на К.
С. Д. с ЕГН **********, сумата от 280 лв. (двеста и осемдесет лева) –
разноски за производството.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ***, ЕИК ***, да заплати на
К. С. Д. с ЕГН **********, сумата от 280 лв. (двеста и осемдесет лева) –
разноски за производството.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв ***, ЕИК **, да заплати на да
заплати на ***“, БУЛСТАТ ***, сумата от 240 лева (двеста и четиридесет лева)
– адв. възнаграждение (с вкл. ДДС).
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв ***, ЕИК ***, да заплати на
***“, БУЛСТАТ ***, сумата от 240 лева (двеста и четиридесет лева) – адв.
възнаграждение (с вкл. ДДС).
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски
градски съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9