РЕШЕНИЕ
№ 2480
гр. Пловдив, 06.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20225330101863 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от М. А. В. против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, с която се предявяват обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 26, ал.1, предл. първо,
второ и трето ЗЗД, вр. чл. 19, ал.4 и чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК за признаване за
установено между страните, че клаузата на чл. 6, ал.1 от договор за кредит от
** г., сключен между страните, е нищожна като противоречаща на закона,
заобикаляща закона и е уговорена в противоречие с добрите нрави и чл. 55,
ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
в размер на 100 лева, представляваща заплатена сума при начална липса на
основание, а именно: недействителен договор за кредит от ** г., сключен
между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се твърди, че между страните по делото е сключен
договор за кредит от ** г., по силата на който ответникът е предоставил на
ищеца сумата в размер на 2750 лева под формата на заемни средства, при
уговорен фиксиран лихвен процент от 35,00 % и ГПР от 41,90 %, със срок на
погасяване: петдесет и две седмици. Съобразно клаузата на чл.4 от договора,
1
заемът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, да няма неплатени
осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и
финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статут не по-лош от „редовен“ или да представи
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за заемната сума със срок на
валидност – 30 дни след крайния срок на плащане на задължението. Посочва
се, че в чл.4, ал.2 от договора било предвидено, че при неизпълнение на
задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят дължал
неустойка в размер на 2513,16 лева, която следвало да бъде престирана
разсрочено, заедно със заемната вноска. Излагат се съображения, че
посоченият в договора лихвен процент не отговаря на действителния
приложения, доколкото уговорената неустойка представлява добавък към
договорната лихва, като по този начин не били изпълнени изискванията на чл.
11, т.10 ЗПК. По този начин договорната лихва била договорена в
противоречие с добрите нрави, доколкото нахвърляла трикратния размер на
законната лихва. Така уговорената неустойка излизала извън присъщите й
фикции, поради което същата била нищожна поради накърняване на добрите
нрави. Сумата за неустойката не била включена в ГПР, което водело до
нарушение на ограничението, предвидено в чл. 19, ал.4 ЗПК.
Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба, с който се
излага становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Във
връзка с твърденията на ищеца, че договорният лихвен процент не отговаря на
действителния и че същият противоречи на добрите нрави, се посочва, че
неустойката не представлява добавък към договорната лихва. Размерът на
възнаградителната лихва е договорно уговорен, като същата представлява
цена на предоставената услуга. Досежно твърденията за нищожност на
договорната неустойка се излагат съображения, че кредитополучателят е
имал възможност да осигури обезпечението, в който случай не би му била
2
начислявана неустойката. Отделно от изложеното, същата не излизала извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради
което не противоречала на добрите нрави. Сумата по неустойката не следвало
да се включва и в ГПР, предвид нормата на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК. Излагат се
доводи за неоснователност на твърденията за нищожност на договора поради
нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, доколкото същият бил сключен при
фиксиран лихвен процент, в който не следвало да се включва неустойката.
Същият бил отразен в договора ясно в размер на 40,90 %, като бил посочен и
механизмът за неговото изчисляване. Възразява се и срещу доводите за
неравноправност на клаузите на договора за потребителски кредит, доколкото
се касае за индивидуално уговорени клаузи, при спазване на принципа за
добросъвестност.
Поради изложеното моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Претендира разноски.
С протоколно определение от 21.06.2022 г., постановено по делото, на
основание чл. 214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера на предявения
осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца получена сума
при начална липса на основание, а именно: нищожна клауза от договор за
кредит, сключен между страните, като същият е увеличен от сумата в размер
на 100 лева на сумата в размер на 2423,27 лева.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът от фактическа страна установява
следното:
Между страните не е спорно, че на ** г. между тях е сключен договор за
паричен заем № ** /л.9-14/, по силата на който ответникът е предоставил на
ищеца в заем сумата в размер на 2750 лева, която е следвало да бъде върната
на 26 вноски – всяка в размер на 126,06 лева, при фиксиран лихвен процент –
35 %, и годишен процент на разходите – 40,90 %, а общият размер на всички
плащания възлизал на 3277,56 лева. В чл.4, ал.2 от договора била предвидена
неустойка при неизпълнението на задължението по чл.4, ал.1 от договора, а
именно: в срок до три дни от сключване на договора, заемателят да представи
на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица –
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи
служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение,
3
нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история
в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от „Редовен“.
Неустойката била посочена в размер на 2513,16 лева, която следвало да се
заплаща разсрочено като към вноската се добавя сумата в размер 96,66 лева.
По делото е прието заключение по допусната ССчЕ, изготвена от в. л.
Й. П. /л.42-44/, съобразно което ГПР в договора за паричен заем в размер на
40,90 % включва единствено договорна лихва. Размерът на ГПР, ако в
неговия обхват се включи и уговорената в чл. 4 от договора неустойка ще се
оскъпи с 46,33 %. Размерът на платената неустойка по договора за паричен
заем за периода 26.12.2018 г. – 07.10.2018 г. е 2423,27 лева.
Съдът кредитира приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ
като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът
намира от правна страна следното:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение,
че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на
паричен заем в размер от 2750 лева. Заемодателят е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Както бе посочено, клаузата на чл. 4, ал.1 от договора възлага в тежест
на ищцата в срок до три дни от сключване на договора, заемателят да
представи на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица
– поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да
4
представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години;
да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има
– кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не
по-лош от „Редовен“. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и
съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага
разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за
получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за
потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.
Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя
са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (2750 лева).
Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури две лица
поръчители, които да отговарят на посочените многобройни изисквания, или
банкова гаранция за общо дължимата сума по кредита. Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар.
от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в
чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка ”. В
тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да
бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
5
кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени
процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал.2 от
Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде
включена изначално при формирането на ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
6
отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 11, ал. 5 от Договора е
посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е
включена дължимата по чл. 4, ал.2 от договора „неустойка”. Тоест, налице е и
пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за
заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се
приеме, че клаузата на чл. 4, ал.2 от договора се явява нищожна на основание
чл. 19, ал.5 ЗПК, доколкото ГПР надвишава пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Поради изложеното и предявеният иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че клаузата на чл. 4, ал.2 от договора е
нищожна следва да бъде уважен.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно
основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса
на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната
действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното
дружество по процесната клауза за неустойка, която е нищожна. В
доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а
ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно
основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
Доколкото се установи, че клаузата на чл. 4, ал.2 от договора е
нищожна, то цялата заплатена сума по нея се явява недължимо платена. От
приетото и неоспорено от страните заключение по допуснатата ССчЕ се
установи, че заплатената сума по чл. 4, ал.2 от договора, сключен между
страните, възлиза на 2423,27 лева.
Предвид изложеното и предявения осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал.1 предл. първо ЗЗД се явява основателен.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1
ГПК има ищецът. Доказателство за извършени такива са представени за
7
заплатена държавна такса в размер на 197,47 лева и депозит за СТЕ в размер
на 150 лева.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат в размер на 819 лева по чл. 38 ЗАдв.
съобразно чл. 7, ал. 2, Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, които следва да се присъдят на адв. И., по отношение на
двата обективно кумулативно съединени искове.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
клаузата на чл. 4, ал.2 от договор за кредит от ** г., сключен между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, и М. А. В., ЕГН: **********, е
нищожна на основание чл. 19, ал.5 ЗПК, доколкото ГПР надвишава пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, ДА ЗАПЛАТИ на М. А. В., ЕГН:
**********, сумата в размер на 2423,27 лева /две хиляди четиристотин
двадесет и три лева и двадесет и седем стотинки/, представляваща получена
от ответника сума по нищожна клауза на на чл. 4, ал.2 от договор за кредит от
** г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, и М. А.
В., ЕГН: **********, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба – 09.02.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК: *********, ДА ЗАПЛАТИ на М. А. В., ЕГН: **********, сумата в
размер на 347,47 лева /триста четиридесет и седем лева и четиридесет и седем
стотинки/, представляваща разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, на основание
чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Е.Г. И., личен №
**********, със съдебен адрес: гр. ** ул. **, сумата в размер на 819 лева
/осемстотин и деветнадесет лева/, представляваща адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство на ищеца М. А. В., ЕГН: **********, в
8
производството по настоящото гр.д. № 1863/2022 г. на Районен съд Пловдив.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
9