РЕШЕНИЕ
№ 265
гр. Монтана, 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. Г.А
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20251600500400 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 341/04.07.2025 г. по гр. д. № 719/2025 г. Районен съд-
Монтана е признал за установено в отношенията между Д. Н. и „С.-К.“ АД, че
сключеният между тях Договор за потребителски кредит № */02.01.2025 г. е
недействителен като противоречащ на закона. Oтветното дружество e осъдено
да заплати на ищеца направените от него разноски в размер 66,29 лв., а на адв.
М. М. да заплати 552 лв. адвокатско възнаграждение с ДДС.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „С.-
К.“ АД чрез адв. Х. М., в която се излагат доводи за недопустимост на същото.
Изтъква се, че установителният иск за прогласяване нищожност на договора за
потребителски кредит е недопустим, защото ищецът вече е погасил
задължението си по оспорения договор. За него липсва правен интерес от
водене на иска, защото не би могъл да получи ефективна защита. В тази
връзка се посочва, че единственото средство за защита е осъдителен иск за
връщане на платеното по нищожен договор. Моли съда да обезсили
1
решението и да прекрати производството. Претендира и присъждане на
разноски по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от Д. Н. чрез адв. М. М., с който същата се оспорва като неоснователна.
Поддържа, че искът е допустим, като изтъква, че има правен интерес от
предявяването му, за да се разреши със сила на пресъдено нещо спорът му с
ответната страна. Твърди, че не е налице пречка за прогласяване нищожността
на договор за потребителски кредит, по който е извършено плащане, тъй като
длъжникът във всички случаи има интерес да се освободи от договорната си
обвързаност, което ще даде яснота в договорните отношения.
Окръжен съд - Монтана, като провери атакувания по реда на въззивното
обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата, предвид
събраните по делото доказателства и въз основа на закона, приема следното:
Въззивната жалба е допустима като подадена в срок от легитимирано
лице, имащо правен интерес от отмяна на обжалвания съдебен акт, но по
същество е неоснователна.
За да постанови своето решение, първоинстанционният съд е приел, че
посоченият в договора ГПР 42,58 % не е реалният размер на ГПР, като по този
начин кредитополучателят е бил въведен в заблуждение относно
действителните параметри по кредита. Съдът достигнал до тези изводи,
приемайки, че уговорената в чл. 29 от Договора неустойка всъщност
представлявала „скрита лихва“ по кредита, която неправомерно го оскъпява.
Включването на същата в ГПР би довело до надвишаване на допустимият
петкратен размер на законната лихва. Предвид това съдът приел, че е
нарушено императивното правило на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като на основание
чл. 22 от ЗПК приел, че целият договор за потребителски кредит е
недействителен.
Правомощията на настоящата инстанция са ограничени в пределите на
въведените с въззивната жалба основания (чл. 269 от ГПК). Единствено по
отношение валидността на обжалваното решение съдът следва да се
произнесе служебно, а по допустимостта му – само в обжалваната част.
В тази връзка МОС намира, че първоинстанционното решение е
валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано. По
2
отношение правилността на решението във въззивната жалба не са изложени
доводи. Единствено се твърди, че решението е недопустимо поради липсата на
правен интерес от предявяване на установителен иск в хипотеза на изплатен
потребителски кредит. Така изложените в жалбата доводи съдът намира за
неоснователни по следните съображения:
На първо място, именно в цитираното от въззивника Решение на СЕС от
23.11.2023 г. по дело С-321/22 е даден отговор, че член 7, параграф 1 от
Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да
се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право,
съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на
правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за
установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза,
съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се
счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за
връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази
непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение,
предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата
клауза.
В т. 75 от мотивите на цитираното решение е посочено, че отхвърлянето
на установителния иск на потребителя и задължаването му да предяви иск,
защитаващ повече правата му, би било в противоречие с общия интерес
от добро правораздаване, по-специално с изискването за процесуална
икономия.
Посоченото решение на СЕС е задължително за всички съдилища и
учреждения в България (чл. 633 ГПК).
На следващо място, следва се отбележи, че функцията на
установителния иск се състои във внасяне на яснота, определеност и
безспорност в правоотношенията между страните. Несъмнено за ищеца е
налице правен интерес от предявяването на иска, тъй като за него е от
съществено значение дали процесният договор е действителен и дали са
налице неравноправни клаузи в него. С уважаването на иска пред ищеца ще се
отвори правната възможност да иска връщане на даденото без правно
основание. Това, разбира се, не налага задължително воденето на нов исков
процес, тъй като страните могат да уредят отношенията си и извънсъдебно,
3
предвид безспорно установеното между тях правно положение с
установителния иск.
Пълнотата изисква да се посочи, че субсидиарността на установителната
исковата защита не следва да се абсолютизира (Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. по тълк. д № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС).
Съдебната практика дори допуска предявяването на отрицателен
установителен иск в хипотеза, в която ищецът е погасил своето задължение
след подаването на исковата молба, доколкото при позитивен резултат ще
може да получи обратно платената от него сума (така Решение № 111 от
17.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3516/2020 г., IV г. о., ГК).
Съобразно гореизложеното, МОС намира, че първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено, а предвид изхода на делото, въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на адв. М. М. сумата в размер на 480 лв. с
ДДС, представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ
на въззиваемия. Дали въззиваемият е материално затруднено лице е въпрос,
който не подлежи на контрол от съда, доколкото това е въпрос на вътрешните
отношения между клиента и адвоката, което пък прави неоснователни
доводите на въззивника, че не следва да бъде определяно адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 341 от 04.07.2025 г. на Районен съд-
Монтана, постановено по гр. дело № 719/2025 г., по описа на същия съд като
правилно.
ОСЪЖДА „С.-К.“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр.
*, пл. „*“ № *, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, да заплати на адвокат М. М.,
АК-*, адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева за оказано
безплатно процесуалното представителство на въззиваемия.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
4
2._______________________
5