Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../22.01.2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми октомври през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретаря Антоанета П., като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №14651 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№119445/20.05.2019г., постановено по гр.д. №10117/2018г. по описа на СРС, 166
състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД искове по чл.422 от ГПК във вр.
с чл. 79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ за признаване за установено,
че Б.Е.М. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 1262,05 лева – главница за доставена от
дружеството топлинна енергия в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „**********,
аб. №*****, за периода от м.05.2013г. до м.04.2015г., и 92,96 лева – законна
лихва за забава от 30.06.2013г. до 05.10.2015г., както и сумата от 20,04 лева –
главница за дялово разпределение за периода от м. 06.2014г. до м.05.2015г., и
0,69 лева – лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от
08.08.2014г. до 05.10.2015г., както и законна лихва върху главницата от датата
на заявлението 22.10.2015г. до окончателното изплащане на задължението, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
от 02.11.2015г. по ч.гр.д. №64015/2015г. по описа на СРС, като неоснователни.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца „Н.И.” ООД.
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца в производството „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника
юрисконсулт Т.Ж., срещу първоинстанционното решение в цялост. В жалбата се
излагат оплаквания, че решението е неправилно, постановено при нарушение на
материалния закон и процесуалните правила. Въззивникът поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че ответникът Б.Е.М. не е потребител на
топлинна енергия за битови нужди, като излага съображения, че същият е
собственик на топлоснабдения имот и дължи заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия за процесния период. С оглед изложеното моли
обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което
предявените искове да бъдат уважени.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна Б.Е.М.. В съдебно заседание, чрез пълномощника адв. П.,
изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде
оставена без уважение.
Третото лице –
помагач „Н.И.” ООД не изразява становище.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу Б.Е.М.
положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване
дължимостта на вземанията за доставена топлинна енергия по аб. №*****, за които
е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№64015/2015г. на СРС, 44 състав.
Установява се от
събраните по делото доказателства и не е спорно между страните, че ответникът е
бил собственик на топлоснабдения имот, намиращ се в гр. София, ж.к. „**********,
през процесния период, като правото на собственост върху имота същият е
придобил на основание договор за покупко-продажба на недвижим имот, за който е
съставен НА №82, том ХХХХІХ, дело №9135/1991г. За да отхвърли предявените
искове първоинстанционният съд е приел, че върху имота има учредено право на
ползване в полза на сестрата на ответника Н.Е.М.– прехвърлител по сделката, за
която е съставен НА №82, том ХХХХІХ, дело №9135/1991г. Този извод на
първоинстанционния съд не съответства на събраните по делото доказателства, тъй
като в цитирания нотариален акт е отразено не запазено в полза на
прехвърлителката Н.Е.М.право на ползване, а учредено пожизнено право на
ползване на апартамента за продавачите по НА №151, том ІІ, д. №244/1984г. – Е.Д.М.и
Е.Ц.М., родители на страните по сделката. Въззивният съд приема, че ответникът Б.Е.М.
е битов клиент за доставка на топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на
ЗЕ, аб. №***** като
собственик на топлоснабдения имот, намиращ се в гр. София, ж.к. „**********, през процесния период, по следните
съображения:
Няма правна пречка в хипотезата, при която
върху собствения на едно лице имот е учредено вещно право на ползване, собственикът
да заяви изрична воля именно той, а не титулярът на вещното право на ползване,
да встъпи в облигационното правоотношение с ищцовото дружество – доставчик на
топлинна енергия. В мотивите към т.1 от ТР №2/2017г. на ОСГК на ВКС е възприето
становището, че клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените
в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов
клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка
на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот. В
разглеждания случай съдът приема, че за процесния период не е отречено
качеството на ответника на страна по процесното договорно правоотношение. На
първо място не е наведено от ответника по делото възражение относно качеството
му на клиент за доставка на топлинна енергия, като в подадения по реда на
чл.131 от ГПК писмен отговор на исковата молба се съдържа изявление от страна
на ответника, с което същият се определя „като собственик на топлофициран имот
и като субект, имащ някои от качествата на потребител”. На следващо място
ответникът като собственик на имота е подал молба – декларация до
топлопреносното дружество за откриване на партида за доставка на топлинна
енергия на негово име за процесния имот, който документ не е оспорен от
ответника в настоящото производство. Установява се също така, че ответното
дружество е отразило ответника като титуляр на партидата по процесния абонатен
номер, като на негово име са издавани месечните фактури и изравнителни сметки.
Ответникът е отразен като титуляр на партидата по процесния абонатен номер и в
представените констативни протоколи от топлинния счетоводител. Установява се
също така, че ответникът е посочил по делото за свой адрес именно адреса на
топлоснабдения имот. Всички тези доказателства, преценени в своята съвкупност,
обуславят извода, че ответникът е ползвал доставената от ищцовото дружество
топлинна енергия за собствени битови нужди, макар че за имота е било налице
учредено вещно право на ползване.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в
срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не
са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на
административно регулиране в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните
по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия. Дори и да се прекрати топлоподаването
към индивидуалните отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл.
153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната
собственост. Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г.
на ОСГК на ВКС поради естеството на етажната собственост отказът от
топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр
на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на
вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо
дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от
06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на
дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая индивидуално измерване на потреблението на
топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла
вода е възложено на третото лице – помагач „Н.И.” ООД.
С оглед на така действащата нормативна уредба следва
да се приеме за установено, че за ответника е възникнало задължение по силата
на закона и договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество
количеството подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
За установяване доставката на топлинна
енергия в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени
по делото писмени доказателства и са изслушани и приети в първоинстанционното
производство заключения на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи.
От заключението на вещото лице по съдебно
- техническата експертиза, което съдът кредитира, се установява, че дължимите
суми за доставена в имота на ответника топлинна енергия са начислени в
съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, т. е.
спазени са изискванията на действащите технически правила и норми. Установява
се още, че от отчетеното количество топлинна енергия са приспаднати
технологичните разходи в абонатната станция. Установява се и обстоятелството,
че през процесния период третото лице - помагач е извършвало дялово
разпределение на топлинна енергия в съответствие с действащата нормативна
уредба, като са издавани индивидуални изравнителни сметки за дялово
разпределение за абонатен № *****. От заключенията на
вещите лица по съдебно – техническата и съдебно-счетоводната експертизи се установява
и стойността на доставената топлинна енергия през исковия период, която възлиза
общо на 1262,05 лева. Ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса да
установи, че е платил на ищцовото дружество дължимите суми за доставената
топлинна енергия за процесния период, не е ангажирал по делото доказателства за
извършени плащания. Поради изложеното предявеният иск се явява основателен и
доказан и следва да бъде уважен в пълния му предявен размер от 1262,05 лева.
В чл. 36, ал. 1 и ал. 2 ОУ/2014 г. е предвидено, че
клиентите заплащат цена за извършената услуга дялово разпределение, извършвана
от избран от тях търговец, а съгласно чл. 22, ал. 2 – възнаграждението за
извършеното дялово разпределение се заплаща на продавача. В настоящия случай
услугата "дялово разпределение" е извършена, видно от събраните по
делото доказателства, от които се установява, че за топлоснабдения имот са
съставени изравнителни сметки на база извършените от третото лице-помагач
отчети на уредите, като съгласно кредитираното заключение на
съдебно-счетоводната експертиза се установява и размерът на посоченото вземане
за процесния период.
По иска с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно клаузите
на Общите условия на ищеца, в сила от 13.02.2008г., приложими по отношение на
част от процесния период, доставената топлинна енергия е следвало да бъде
остойностявана от ищеца /продавача/ всеки месец, като сумите за топлинна
енергия са били дължими от купувачите в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за които се отнасят, т.е. задължението за заплащане на стойността на
топлинната енергия е възникнало като срочно. Следователно изпадането в забава не
е обусловено от изпращането на покана до длъжника. Според нормата на чл.84,
ал.1 от ЗЗД когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът
изпада в забава след изтичането му, т.е. ответникът е изпаднал в забава на 1-во
число на втория месец, следващ отчетния период, за който се дължи месечната
стойност на доставената топлинна енергия. От кредитираното заключение на
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че за издадените фактури през
отоплителния сезон 2013-2014г. за периода от м.05.2013г. до м.01.2014г. е
начислявана лихва от датата на падежа, посочен в съответната фактура до падежа
на фактурата за окончателното издължаване на сезона, а след тази дата е
изчислена лихва върху цялата сума по фактурите за целия отоплителен сезон до 05.10.2015г.
От заключението на ССчЕ се установява също така, че размерът на обезщетението
за забавено плащане на вземанията по фактурите за периода от м.05.2013г. до
м.01.2014г. възлиза на 27,66 лева, до който размер претенцията на ищцовото
дружество за мораторна лихва се явява основателна и доказана.
Съгласно
действалите през останалата част от процесния период Общи условия на ищеца, в
сила от 12.03.2014 г., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на
клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия
за разпределение в сградата - етажна собственост и обявената за периода цена,
за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача - чл. 32, ал. 1, а след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32,
ал. 2. Според чл. 33, ал. 1 от общите условия клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер
от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия. В този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014 г. е
предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната
лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал.
2. Следователно, въпреки че изискуемостта на месечно дължимите суми настъпва в
30-дневен срок от датата на публикуването на задълженията /съгласно чл. 32, ал.
1 от ОУ от 2014 г./, длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на
задължението си за заплащане цената на ТЕ в 30-дневен срок от публикуване на
фактурата за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период,
т. е. в случая ответникът не дължи мораторна лихва върху задълженията по
месечните фактури, а само за задълженията по общите фактури. По делото не са
ангажирани доказателства от страна на ищеца, че ответникът е бил поставен в
забава по отношение на задължението за заплащане на цената на доставената
топлинна енергия по общите фактури, издадени през м.07.2014г., м.09.2014г. и
м.07.2015г. по уредения в общите условия начин, поради което и при приложение
на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест следва да се приеме, че релевираната претенция по чл.
86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забавено плащане в размер на законната
лихва върху вземанията на ищцовото дружество по тези фактури се явява
неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Следва да бъде отхвърлена и
претенцията на ищцовото дружество за обезщетение за забава върху вземанията за
дялово разпределение, тъй като същото е начислено по фактури, издадени на
30.06.2014г. и 31.05.2015г., т.е. при действието на общите условия от 2014г.
Поради изложеното
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частите, с която са
отхвърлени предявените положителни установителни искове за установяване
дължимостта на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №64015/2015г. по описа на СРС, 44 състав, за главница за
доставена топлинна енергия в размер на 1262,05 лева, за обезщетение за забавено
плащане в размер на законната лихва върху вземанията по фактури, издадени в периода от м.05.2013г. до м.01.2014г.,
начислено за периода, считано от датата на всяко просрочие до 14.08.2014г. в
размер на 27,66 лева, и за такса за услуга дялово разпределение в размер на
20,04 лева, и тези искове да бъдат уважени, а в останалата част по отношение на
мораторната лихва решението следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на
спора на основание чл.
78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за
първоинстанционното и заповедното производство, както и разноски за въззивното
производство, съразмерно с уважената част от исковете, а именно: 856,22 лева за
първоинстанционното производство, 73,63 лева за заповедното производство, като
при определяне на разноските за заповедното производство размерът на
юрисконсултското възнаграждение е съобразен с актуалната правна уредба, 121,13
лева – разноски за въззивното производство.
На въззиваемата страна също се дължат разноски за въззивното производство,
съразмерно с отхвърлената част от исковете. Пълномощникът на въззиваемата
страна адв. Петя П. е направила искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ГПК. Представен е договор за правна
защита и съдействие, сключен между въззиваемата страна Б.М. и адв. Петя П., в
който е посочено, че правната защита и съдействие се предоставят безплатно на
основание чл.38, ал.2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА и
установената съдебна практика по приложението й адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение в размер не по-малък от предвидения в наредбата по
чл.36 ал.2, ако са налице следните предпоставки: 1/ ако осъществява безплатно адвокатска
помощ и съдействие на някое от посочените в чл.38 ал.1 лица (лица, които имат
право на издръжка, материално затруднени лица и негови роднини или близки, или
такива на друг юрист) и 2/ ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски. В случая съдът намира, че първата от тези предпоставки не
е налице. В представените по делото договор за правна защита и съдействие и
пълномощно не е посочено, че безплатната адвокатска помощ и съдействие е
осъществявана на някое от лицата, посочени в чл.38, ал.1 от ЗА. Съгласно
установената практика на ВКС (например решения № 220 от 7.01.2013г. по т.д.№
1106/2011г. на ІІ т.о., № 97 от 6.07.2009г. по т.д.№ 745/2008г. на ІІ т.о., №
111 от 1.07.2011г. по т.д.№ 676/2010г. на ІІ т.о., № 165 от 26.10.2010г. по
т.д.№ 93/2010г.) липсва основание за присъждане на адвокатско възнаграждение по
чл.38, ал.2 от ЗА, ако не е представено пълномощно, в което да е посочено някое
от основанията по чл.38, ал.1 от ЗА за оказване на безплатна правна помощ. Поради
това следва да бъде оставено без уважение искането на процесуалния представител
на въззиваемата страна адв. П. за присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл.38, ал.2 от ЗА.
По
изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-г въззивен състав
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение №119445/20.05.2019г., постановено по
гр.д. №10117/2018г. по описа на СРС, 166 състав, в частите, с които са
отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД искове по чл.422 от ГПК във вр. с чл. 79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ за признаване за установено, че Б.Е.М.
дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 1262,05 лева – главница за доставена от
дружеството топлинна енергия в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „**********,
аб. №*****, за периода от м.05.2013г. до м.04.2015г., сумата от 27,66 лева,
представляваща обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва
върху вземанията по фактури, издадени в
периода от м.05.2013г. до м.01.2014г., начислено за период, считано от датата
на всяко просрочие до 14.08.2014г., и сумата от 20,04 лева – главница за дялово
разпределение за периода от м. 06.2014г. до м.05.2015г., както и законна лихва
върху главницата от датата на заявлението 22.10.2015г. до окончателното
изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК от 02.11.2015г. по ч.гр.д. №64015/2015г. по
описа на СРС, 44 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правна квалификация чл.422 от ГПК във вр.
с чл. 79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ, че Б.Е.М. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: 1262,05 лева – главница за доставена от дружеството топлинна
енергия в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „**********, аб. №*****, за
периода от м.05.2013г. до м.04.2015г., сумата от 27,66 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане в размер
на законната лихва върху вземанията по фактури, издадени в периода от м.05.2013г. до м.01.2014г.,
начислено за период, считано от датата на всяко просрочие до 14.08.2014г., и 20,04 лева – главница за дялово
разпределение за периода от м. 06.2014г. до м.05.2015г., както и законна лихва
върху главницата от датата на заявлението 22.10.2015г. до окончателното
изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК от 02.11.2015г. по ч.гр.д. №64015/2015г. по
описа на СРС, 44 състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №119445/20.05.2019г., постановено по гр.д. №10117/2018г. по описа на
СРС, 166 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА Б.Е.М.
да заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски по делото, съразмерно с уважената част от
исковете, както следва: 856,22 лева
за първоинстанционното производство, 73,63 лева за заповедното производство, и
121,13 лева за въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв. П.З.П. за присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл.38, ал.2 от ЗА.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „Н.И.”
ООД.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.