РЕШЕНИЕ
№ 13
гр. гр.Мадан, 06.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на пети януари през
две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Елка Ст. Алендарова
като разгледа докладваното от СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20225430100266 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по искова молба от С. З. Б., чрез
пълномощника адв. М. О. против „*****“ АД, с която е предявен иск с правна квалификация
по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 374,18
лева, представляваща недължимо платени лихва и възнаграждения по Договор за
потребителски кредит № ****** от ******г., ведно със законната лихва върху главницата от
*******г. (датата на предявяване на иска) до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че ищцата на ******* година сключила Договор за
потребителски кредит № ******* с ответното дружество, по силата на който „********" АД
й предоставило заем в размер на 1200,00 лева, при следните параметри: лихвен процент по
кредита - 36%; ГПР: 42,58%; срок за погасяване: 18 месеца. В погасителния план като общо
дължима сума с включена главница, лихва и неустойка била посочена сумата от 3321,48
лева. Основанието за начисляване на неустойка в полза на кредитора било посочено в чл. 45,
ал.1 от Общите условия, която разпоредба предвиждала, че в случай, че потребителят не
изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение по чл. 17 от договора, дължи на
кредитора неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума по кредита за всеки
ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. От погасителния план към
договора било видно, че общият размер на начислената неустойка възлиза на 1663,61 лева.
Ищецът възразява, че неустойката по договора е нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД,
както и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП във вр. чл.143 т.5 от ЗЗП, тъй като чл. 46 от общите
условия е неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Посочва,
че формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ответника, но
фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Твърди, че за да не възникне вземането за неустойка, договорът
предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в
много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Счита,
че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна
функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора, с оглед на което
била нищожна. Излага съображения, че основното задължение на заемателя по договор за
паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва.
1
С клаузата на чл. 46 от общите условия била предвидена неустойка за неизпълнение, но не
на главното задължение на заемателя - да върне заетата сума на падежа, а на задължението
да представи обезпечение за кредитора. Позовава се на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК. Посочва, че клаузата на чл.45 от ОУ е уговорена с цел да се
заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 Закона за потребителския кредит,
уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите, поради което на основание
чл. 21 ЗПК е нищожна и плащане по нея не се дължи. Освен това твърди, че в договора
трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този
процент трябва да е включена и неустойката, следователно годишният лихвен процент
нямало да е 36%, както е записано, а следвало да бъде по-голяма число, ако в него участва и
вземането от 1663.61 лева, формално уговорено като неустойка. Възразява, че е нарушен
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Счита, че
доколкото лихвата е част от ГПР, следвало да се посочи друг размер на ГПР, различен от
този в договора, като бъде включена и сумата от 1663.61 лева, изразена като процент. Това
не било сторено, поради което бил нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По този начин не ставало
и ясно дали ГПР не надвишава пет пъти размера на законна лихва (чл.19, ал.4 ЗПК). Счита,
че договора за кредит е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК. Позовава се на чл. 23 от ЗПК
като съобщава, че потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Ищецът твърди, че в изпълнение на Договор за
потребителски кредит № ******** от ********г. е заплатил по сметка на ответника сумата
от 1574,18 лева. Поради недействителността на договора за заем за ищеца било възникнало
задължение да върне само чистата стойност на кредита, а именно 1200 лева, но не и на
лихви и други разходи. Разликата между заплатена сума и общо дължимата по кредита,
която разлика възлизала на 374,18 лева била платена при начална липса на основание и
подлежала на връщане. По изложените съображения моли за уважаване на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „******“ АД,
чрез пълномощника адв. Х. Н., с който взема становище за неоснователност на предявения
иск. В отговора на исковата молба се посочва, че на 10.11.2021 година между ответника като
кредитор и ищеца като потребител по смисъла ЗПК сключен Договор за потребителски
кредит, предоставен от разстояние с № ******, по силата на който кредиторът е предоставил
на ищеца заемна сума в размер на 1 200 лв., която сума същият е бил длъжен да върне
заедно с дължимото възнаграждение за ползването и съгласно Погасителен план. Договорът
бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние организирана от кредитора и при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУ.
Сумата изплатена на кредитополучателя на каса на „Изипей“. Съгласно чл. 26 и следващите
от договора била предвидена хипотеза, при която при неизпълнение на договорни
задължения от страна на потребителя визирани в чл. 17 от договора може да му бъде
начислена неустойка. Кредиторът обаче, не бил договорно задължен да претендира подобна
неустойка. Относно дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение, съдът счита,
че клаузата отговаря на всички изисквания на действащото законодателство. Посочва, че
неустойката представлява самостоятелен договор съгласно чл. 8 ал. 1 от ЗЗД, като същата
може да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава. Счита, че
неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в един
и същ документ с договора за потребителски кредит, като по отношение на нейната
действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48 , а общите
условия на ЗЗД. Неустойката била винаги парична санкция, имаща за цел да гарантира
изпълнението „под страх“, че в противен случай би се начислила. С оглед което било
нормално в случай, че задължението, което тя обезпечава не изпълнено, размерът на
задължението на длъжника да бъде увеличен. Това обстоятелство не би следвало да я прави
нищожна, с оглед факта, че това била присъщата за нея функция. Посочва, че при
извършване на преценка дали неустойката противоречи на добрите нрави, следва да се вземе
в предвид и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на
неизпълнението, за де не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване,
с каквато възможност разполага и заемателят по договора. Видно от Договора неустойката
се дължала дължи единствено за периода, в който заемателят реално не бил предоставил
обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие - същата спирала да се
начислява. Позовава се на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД като посочва, че дори неустойката да се
2
приеме за прекомерна, въпреки това тя била действително задължение, което може да бъде
намалявано, без обаче да отпада изцяло. Позовава се на ТР от 15.06.2010 г по тълк.д. № № 1
по описа на за 2009 г. на ОСТК, като посочва, че прекомерността на неустойката не я прави ,
a priori, нищожна поради накърняване на добрите нрави, като същата следва да се приеме за
нищожна, само aко единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите и
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Счита, че задължението за неустойка
в процесния договор отговаря на присъщите и функции и клаузата, предвиждаща
заплащането му не следва да бъде прогласявана за нищожна. Доколкото договорената
неустойка в договора била предвидена да се заплаща само в случай, че кредитополучателя
не изпълни поетото задължение да предостави обезпечение, то тя няма как да бъде включена
в договорения между страните лихвен процент, нито в ГПР. По изложените съображения
моли за отхвърляне на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е предявен насрещен иск с правно основание чл. 240, ал. 1
и ал. 2 от ЗЗД от „*******“ АД, чрез пълномощника адв. Х. Н. за осъждането на С. З. Б. да
му заплати сумата от 1049,05лв. оставаща главница по Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № ***** от ******* година, ведно с законната лихва от датата на
постъпването на молбата за предявяване на насрещният иск до датата на окончателното и
изплащане, както сумата от 251,46 лв. договорна лихва върху главницата съгласно Договор
за потребителски кредит предоставен от разстояние № ***** от ****** година. В
насрещната искова молба се твърди, че съгласно сключения между страните договор
кредитополучателят се задължил да заплати възнаградителна лихва на кредитора в размер
на 36% на година, при ГПР по кредита в размер на 42,58 % изчислен съгласно изискванията
на чл. 19 от ЗПК. Страните по договора се договорили също, че просрочените плащания се
олихвяват в лихвен процент от 10 %. При сключването на Договора за потребителски кредит
на ответника по насрещния иск била предоставена необходимата пред договорна
документация, включваща Стандартен европейски Формуляр, приложимите към договора
Общи условия, екземпляр от договора и от погасителният план. Договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние № ****/**** година бил сключен между страните при
изпълнение на всички изисквания на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК. До настоящият момент
ответника не изпълнявал своите задължения по договора и не заплащал на определените
падежни дати дължимите от него погасителни вноски, в период от повече от два месеца.
Ищецът по насрещния иск счита, че съгласно постигнатата договорка между страните
отразена в чл. 24 ал. 1 от Договора са настъпили предпоставките за настъпването на
предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора считано от ***** година като
дължимите към този момент суми по договора от ответника били следните: Остатък от
непогасена главница в размер на 1049,05 лева и договорна (възнаградителна лихва) върху
главницата в размер на 251,46 лева. Моли насрещния иск да бъде приет като изпратено до
страната писмено уведомление за настъпване на условията за предсрочната изискуемост на
задължението по договора, както и за волята и желанието на кредитодателя за обявяване на
тази предсрочна изискуемост на целият размер на задължението по договора. По
изложените съображения моли за уважаване на насрещния иск.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба от
първоначалния ищец, с който оспорва предявения насрещен иск като неоснователен. Не
оспорва, че на ****** година сключил Договор за потребителски кредит № ******* с ищеца
по насрещния иск, по силата на който Кредиторът „*******" АД му предоставил заем в
размер на 1200,00 лева. Посочва, че основанието за начисляване на неустойка в полза на
кредитора е чл. 45, ал.1 от общите условия, която предвижда, че в случай, че потребителят
не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение по чл. 17 от договора, дължи
на кредитора неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума по кредита за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Неустойката по
договора била нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, както и на друго основание - чл.146
ал.1 от Закона за защита на потребителите във вр. чл.143 т.5 от ЗЗП, тъй като чл. 46 от
общите условия е неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Възразява, че неустойката по договора е нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, както и на
основание чл.146 ал.1 от ЗЗП във вр. чл.143 т.5 от ЗЗП, тъй като чл. 46 от общите условия е
неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите
3
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Посочва, че
формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ответника, но
фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Твърди, че за да не възникне вземането за неустойка, договорът
предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в
много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Счита,
че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна
функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора, с оглед на което
била нищожна. Позовава се на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г.,
ОСТК. Посочва, че клаузата на чл.45 от ОУ е уговорена с цел да се заобиколи
императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 Закона за потребителския кредит, уреждащ
максимален размер на годишния процент на разходите, поради което на основание чл. 21
ЗПК е нищожна и плащане по нея не се дължи. Възразява, че е нарушен чл.11, ал.1, т.9 ЗПК,
тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент, доколкото в този процент трябва
да е включена и неустойката. Счита, че доколкото лихвата е част от ГПР, следвало да се
посочи друг размер на ГПР, различен от този в договора, като бъде включена и сумата от
1663.61 лева, изразена като процент. Това не било сторено, поради което бил нарушен чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК. По този начин не ставало и ясно дали ГПР не надвишава пет пъти размера на
законна лихва (чл.19, ал.4 ЗПК). Счита, че договора за кредит е недействителен на осн. чл.
22 ЗПК. Позовава се на чл. 23 от ЗПК като съобщава, че потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В изпълнение на
Договор за потребителски кредит № ***** от *******г. кредитополучателят заплатил по
сметка на ответника сумата от 1574,18 лева. Поради недействителността на договора за заем
за кредитополучателя възникнало задължение за връщане само на чистата сума по кредита в
размер на 1200,00 лева. Посочва, че независимо от начина, по който ищецът по насрещния
иск е разпределял внесените от кредитополучателката суми по договора за кредит, със
заплатената сума от 1574,18 лева е напълно погасена главницата по договора в размер на
1200,00 лева. по изложените съображения моли за отхвърляне на насрещния иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Липсва спор между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява,
че между ******* АД- кредитор и С. З. Б.-потребител бил сключен Договор за
потребителски кредит № ********/******** г., по силата на който ********* АД
предоставило на ищцата сумата от 1200 лева, при следните параметри: лихвен процент по
кредита - 36%; ГПР: 42,58%; срок за погасяване на кредита: 18 месеца, обща дължима сума
1657.87 лева, Уговорено е обезпечение по договора, което следвало да бъде предоставено от
кредитополучателя в срок до 3 дни от сключване на договора, а именно: поръчител или
банкова гаранция, които да отговарят на изискванията посочени в ОУ към договора и да
бъдат одобрени от кредитодателя. / чл. 17 от Договора/. Съобразно чл. 20, ал. 2 от ОУ
поръчителят трябва да отговаря на следните допълнителни изисквания и да предостави
следните документи: минимален осигурителен доход в размер на 1500 лева, валидно
трудово или служебно правоотношение при последен работодател – минимум 6 месеца,
липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител
по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция, да не е
настоящ потребител на кредитора; да представи служебна бележка за доход от работодателя
за 6 месеца назад, считано от датата на предоставянето й пред кредитора. Съобразно чл. 22,
ал. 1 от ОУ банковата гаранция следва да бъде издадена в полза на кредитора от
лицензирана банка със седалище в Р. Б. или от банка от трета държава, лицензирана да
извършва дейност на територията на Р. Б. чрез клон, или от банка, лицензирана в държава-
членка, която извършва дейност на територията на Р. Б. директно или чрез клон при
условията на взаимно признаване и съдържаща безусловно и неотменимо изявление на
банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора за креди в
срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от
страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябвало да е най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Съгласно чл. 27, ал. 1 от договора за потребителски кредит, в случай че потребителят
не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение по чл. 17 от договора, дължи
4
на кредитора неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума по кредита за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. От погасителния план
към договора е видно, че общата дължима сума по кредита – главница, лихва и неустойка,
когато не е осигурена гаранция/поръчител възлиза на 3321,48 лева, а погасителната вноска
по договора с начислена неустойка възлиза на 184,53 лева, а общата сума на начислена
неустойка 1 663,61 лева.
По делото е допуснато и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, от
която е видно, че от страна на кредитополучателя по договора е заплатена сумата в общ
размер на 1574.18 лева, с която са погасени – главница 150,95 лева, възнаградителна лихва
206,38 лева, неустойка 795,27 лева, наказателна лихва 17,63 лева, уведомителни писма и
такса за посещение при просрочие – 330 лева, неустойка за просрочие 73,95 лева. Размерът
на ГПР на разходите по договора за кредит би бил 376,7243%., като се вземат предвид
следните допускания: главница 1200 лева, лихвен процент по кредита 36%, дължима сума за
главница и възнаградителна лихва 1657,87 лева, срок на кредита 18 месеца, общо дължима
сума по кредита /главница, възнаградителна лихва, неустойка/ 3321,48 лева, месечна вноска
при вземане предвид на всички подлежащи на плащане суми от кредитополучателя 184,53
лева. Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза като компетентно
изготвено, обективно, а и неоспорено от страните.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Ответникът- кредитодател е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и
кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор между страните по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК. Според чл.
22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20,
чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба са релевирани основания за недействителност на процесния
договор за потребителски кредит, свързани с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от
ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да
съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е
установено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. В
процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради
противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно,
доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 27, ал. 1 от Договора за кредит,
предвиждаща заплащането на неустойка поради неизпълнение на задължението на
заемополучателя за предоставяне на обезпечение. Прочитът на съдържанието на посочената
неустоечна клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за потребителски
кредит, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение
за кредитора. Така въведените изисквания в чл. 20 и чл. 22 от ОУ към договора за вида
обезпечение по избор на заемателя, създават значителни затруднения на длъжника при
5
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които
посочената клауза от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за
него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на всички
задължения на кредитополучателя по договора за заем до изтичане на 30 дни след падежа
на последната редовна вноска по погасяване на заема, или физическо лице- поръчител,
отговарящ на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него, при положение,
че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 1200 лева. Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати. От друга страна непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с
оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. Същевременно, кредиторът не
включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която
ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет.
Съгласно заключението на изготвената по делото ССЕ, при включване на дължимата
неустойка в ГПР, то същият би възлизал на 376,72 %., поради което действително
приложимият ГПР по договора би надхвърлил законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Общият размер на дължимата неустойка възлиза на 1 663,61 лева, а общата
дължима сума по кредита с начислената неустойка възлиза на 3321,48 лева. Още към
момента на сключване на договора и преди изтичане срока за предоставяне на обезпечение е
определен размерът на отделните компоненти, формиращи погасителната вноска, като
размерът е така изчислен, че месечната вноска за всеки един месец, включваща дължимата
неустойка, да бъде еднаква, а именно – 184,53 лева. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно предвид гореизложеното, то
съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по
договора, така и в годишния процент на разходите. Ето защо процесният договор не
отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като посочения в договора
лихвен процент и ГПР не отговаря на реално прилаганият между страните, което води до
недействителността на договора съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма, от
една страна, е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране
на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни.
В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този
пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор е недействителен, на
основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, без да е необходимо да се
обсъждат останалите аргументи на ищеца.
На осн. чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. В случая чистата стойност на кредита възлиза на 1200 лева, а
от изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ищцата е заплатила по
процесния договор сумата от 1574,18 лева, с оглед на което сумата от 374,18 лева е
заплатена без основание и подлежи на връщане на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. С оглед
изложеното предявеният първоначален иск е доказан по основание и размер, поради което
следва да бъде уважен.
По отношение на предявения насрещен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2
от ЗЗД: По изложените по-горе съображения съдът намира процесният договор за
потребителски кредит за недействителен на осн. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, с
оглед на което е безпредметно обсъждането на доводите на насрещния ищец за настъпване
на предсрочната изискуемост на вземанията по договора. От заключението на съдебно-
6
счетоводната експертиза се установява, че от страна на кредитополучателя е заплатена
сумата от 1574,14 лева надвишаваща чистата стойност на кредита – 1200 лева, поради което
и имайки предвид последиците от недействителността на договора по чл. 23 от ЗПК
насрещният иск за осъждането на С. З. Б. да заплати на ******** АД сумата от 1049,05лв.
оставаща главница по Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
753838 от 10.11.2021 година, ведно с законната лихва от датата на постъпването на молбата
за предявяване на насрещният иск до датата на окончателното и изплащане, както сумата от
251,46 лв. договорна лихва върху главницата съгласно Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № **** от ******** година, следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени
направените по делото разноски, от които 50 лева за държавна такса и 150 лева депозит за
ССЕ. В представения по делото договор за правна защита и съдействие на л. 10 от делото е
посочено, че ищеца се представлява безплатно от адв. М. О. на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи
размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска следва да бъде
изчислено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (съобразно редакцията на разпоредбата към момента на
сключване на договора за правна помощ), като същото възлиза в размер от 300 лева, която
сума следва да се присъди директно в полза на пълномощника, доколкото това не
представляват направени от страната разноски, а определени от съда такива на неговия
адвокат по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. По отношение на осъщественото процесуално
представителство на С. З. Б. по предявения насрещен иск е представен договор за правна
защита и съдействие от *******г. на л. 123 от делото. Договорът е сключен след влизане в
сила на изменението на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, поради което по насрещния иск на осн. чл. 78, ал.
3 от ГПК и чл. 38, ал. 2 от ЗАдв се дължат разноски за процесуално представителство в
размер на 430 лева съобразно материалния интерес по насрещния иск, която сума следва да
бъде присъдена в полза на пълномощника на ответника по насрещния иск. Предвид
изложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „*******“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл.
„******“ № ******, представлявано от изпълнителния директор Х. М. Т. да заплати на С. З.
Б., ЕГН **********, с адрес град Р., ул. ******* № **, вх. *, ет.* ап.**, община Р., област С.
сумата от 374,18 лева (триста седемдесет и четири лева и осемнадесет стотинки) -главница,
представляваща недължимо платени лихва и възнаграждения по Договор за потребителски
кредит № ******* от *******г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
******** г. до окончателното изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „******“ АД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. „*****“ № *****, представлявано от изпълнителния директор Х. М.
Т. против С. З. Б., ЕГН **********, с адрес град Р., ул. ******* № **, вх. *, ет.* ап.**,
община Р., област С. насрещен иск за осъждането на С. З. Б. да заплати на „****“ АД сумата
от 1049,05лв.- оставаща главница по Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № ****** от ***** година, ведно с законната лихва от датата на постъпването на
молбата за предявяване на насрещният иск до датата на окончателното и изплащане, както
сумата от 251,46 лв.- договорна лихва върху главницата съгласно Договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние № ******** от ****** година.
ОСЪЖДА „*****“ АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл.
„****“ № ***, представлявано от изпълнителния директор Х. М. Т. да заплати на С. З. Б.,
ЕГН **********, с адрес град Р., ул. ****** № **, вх. *, ет.* ап.**, община Р., област С.
сумата от 50 лева (петдесет лева) разноски за държавна такса и 150 лева (сто и петдесет
лева) разноски за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза.
7
ОСЪЖДА „*****“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл.
„*****“ № ******, представлявано от изпълнителния директор Х. М. Т. да заплати на адв.
М. М. О., Булстат *****, АК С., съдебен адрес: гр. Р., ул. „****“ № * сумата от 300 лева
(триста лева) - адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв по
предявения първоначален иск и сумата от 430 лева (четиристотин и тридесет лева) -
адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв по предявения
насрещен иск.
Решението подлежи на обжалване пред ОС С. в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
8