№ 19889
гр. София, 02.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря С. Е. Д.
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20221110167331 по описа за 2022 година
Предявен е от Е. Г. М. срещу „С. К.“ ООД установителен иск с правно основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че неустоечна клауза,
регламентирана в чл. 6.2 от договор за потребителски кредит № 720511/12.08.2022г., е
нищожна.
Предявени са насрещни осъдителни искове от „С. К.“ ООД срещу Е. Г. М. за заплащане
на следните суми: 18,83 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от
12.09.2022г. до 12.01.2023г., 221,27 лева, представляваща непогасен остатък от главницата
по падежиралите вноски за периода от 12.09.2022г. до 12.01.2023г. и сумата от 78,73 лева,
представляваща непогасен остатък от главница по непадежирала вноска № 6, ведно със
законна лихва от подаване на насрещната исковата молба-23.01.2023г., до окончателното
изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит № 720511 от 12.
08.2022г., сключен с ответника. Съгласно чл. 3 от договора трябвало да върне сума по
кредита в размер на 345,46 лева при сума на получаване 300 лева, при ГПР 47,59 %,
ГЛП[1]40,05 % при срок на кредита от 6 вноски. Съгласно чл. 6. 2 от договора трябвало да
плати неустойка в размер на 206,54 лева, разсрочена на 6 вноски, като общо задължението
по кредита ставало 552 лева. Счита, че уговорената неустойка е нищожна на основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4
ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК. Поддържа, че клаузата е нищожна като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като сумата, която се
претендира с нея е в размер на 80 % от отпуснатия кредит. По този начин се нарушавал
принципа на добросъвестност и справедливост. Предвидената клауза била неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като предвиждала заплащане на неустойка, която била
1
необосновано висока. Счита, че уговорката прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, което водело до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Неустойката излизала извън присъщите си
функции, както и заобикаляла чл. 33, ал. 1 ЗПК. С процесната клауза на чл. 6. 2 от договора
в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на
акцесорно задължение. В който смисъл била и т.3.2 от Протокол № 44 на заседание на КЗП
от 05.11.2015г. Неустойката била добавък към възнаградителната лихва и представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора. Счита, че
клаузата е неравноправна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Сочи, че с предвиждането на
такива разходи, посочени в чл. 6. 2 от договора се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК. Поддържа, че събирането на такива разходи било част от дейността по управление на
кредита и следвало да се включи в годишния процент на разходите. Поради невключване на
уговорката за неустойка в размера на ГПР същият не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Искането към съда е да уважи
предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпила насрещна искова молба, с която е посочено, че
на 12.08.2022г. Е. М. е подал заявление за сключване на договор за паричен заем чрез
средство за комуникация по смисъла на чл. 6 ЗПФУР. Потребителят бил въвел трите си
имена, ЕГН, телефонен номер, адрес на електронна поща, желаната сума на кредита и броя
на погасителните вноски. Бил прочел и приел Общите условия на дружеството, като
изрично бил декларирал, че приема и се съгласява с посочените. Потребителят бил посочил
адрес на електронна поща за кореспонденция с кредитора, като на посочения адрес било
изпратено СЕФ, договор за потребителски кредит К. № 720511, погасителен план към него и
приложимите към договора ОУ. Всички действия на потребителя във връзка със
сключването на договора били записани в лог-файл. Заемната сума от 300 лева била усвоена
в деня на подписване на договора, като до датата на подаване на насрещния иск било
извършено едно плащане на стойност 25 лева, които са погасили първа вноска. Сочи, че
кредитополучателят е в пълно неизпълнение на вноска № 2 с падеж 12.10.2022г., вноска № 3
с падеж 14.11.2022г., вноска № 4 с падеж 12.12.2022г. и вноска № 5 с падеж 12.01.2023г.
Поради което считано от 12.10.2022г. за ищеца възникнало право да направи кредита
предсрочно изискуем. С насрещната искова молба обявяват за предсрочно изискуем
непадежиралия остатък от задължението по договора за вноска № 6 с падеж 13.02.2023г.
Твърди, че към момента на предявяване на иска възнаградителната лихва е в размер на 18,83
лева и не е платена от потребителя. Претендира следните суми: 18,83 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 12.09.2022г. до 12.01.2023г., 221,27 лева,
представляваща непогасен остатък от главницата по падежиралите вноски за периода от
12.09.2022г. до 12.01.2023г. и сумата от 78,73 лева, представляваща непогасен остатък от
главница, ведно със законна лихва от подаване на исковата молба. Поддържа, че вземането
за неустойка не е предмет на насрещните искове. Искането към съда е да уважи предявените
2
искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на насрещните искове от Е. М., с който
е посочено, че сключеният договор има белезите на договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК. Твърди, че договорът за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК. Сочи, че в договора бил посочен ГПР- 47,59 % и ГЛП в размер на
40,05 %, като липсвали условия за прилагането му, както и изрично посочване дали
лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора или е променлив. Липсвало
посочване в договора какви разходи са включени в ГПР. Не ставало ясно защо има разлика
между ГЛП и ГПР в размер на 9 %, доколкото ищецът заявявал, че в ГПР се съдържала
единствено и само лихвата. Поддържа, че в случая имало погасителен план, но той не
отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Освен това с договора се претендирала неустойка, която
била нищожна. Нарушен бил и чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не бил посочен реалният
годишен лихвен процент. Нарушено било и правилото ГПР да не надвишава пет пъти
размера на законната лихва. Поради невключване на уговорката за заплащане на неустойка в
ГПР, същият не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Оспорва като нищожна и клаузата за възнаградителна лихва. Прави искане
за прихващане на заплатените от него суми за лихва и неустойка към дължащата се
главница. Сочи, че не е заплатил претендираните суми. Искането към съда е да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По първоначалния иск в доказателствена тежест на ищеца е да докаже сключването на
процесния договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил изискванията на
закона за потребителския кредит относно предоставянето на информация на потребителя,
съдържанието на договора и погасителния план и реда за определяне на годишния процент
на разходите, както и че клаузата на чл. 6.2 от договора е индивидуално уговорена.
По насрещните искове в доказателствена тежест на ищеца „С. К.“ ООД е да докаже,
сключването на валидно правоотношение по договор за потребителски кредит;
предоставянето на кредита на кредитополучателя; размера и изискуемостта на вземанията за
главница и договорна лихва.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните
обстоятелства: : 1) че на 12.08.2022г. между тях е бил сключен Договор за паричен заем №
720511 от 12.08.2022г. за главница от 300 лева при ГПР от 47,59%, ГЛП от 40,05% и срок на
погасяване 6 месеца; 2) че главницата по кредита е предоставена от кредитора и усвоена от
кредитополучателя; 3) че кредитополучателят е заплатил на кредитора сумата от 25 лева по
договора. Освен безспорния им характер, тези обстоятелства се установяват по категоричен
начин от приетия препис от договор за паричен заем.
3
По първоначалния иск.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята
правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната
дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената
форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Процесната неустойка е уредена в чл. 6.1 и чл. 6.2 от договора за кредит и чл. 33, ал. 1 от
Общи условия на „С. К.“ ООД за заеми „К.“. Съгласно чл. 6.1 от договора заемателят се
задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заетата сума, да предостави
обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите
условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените). В чл. 6.2 е предвидено,
че при неизпълнение на чл. 6.1., заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
206,54 лева. Неустойката се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на
настоящия договор за заем заемателят се счита уведомен за нейното начисляване.
Начислената по настоящата точка неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в
настоящия договор погасителен план. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ когато това е предвидено
за съответния продукт, за обезпечаване изпълнението по договора за заем, при сключване на
договора страните могат да уговорят предоставяне на следните обезпечения: поръчителство
на едно или две физически лица, които отговорят на следните условия: имат осигурителен
доход общо най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай
на двама поръчители, размерът на осигурителния доход за всеки един от тях трябва да е в
размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страна; да не са поръчители по други
договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени непогасени
договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно данни от ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.
4
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 2022г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-
заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна
институция.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният
срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на
заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е
обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок. Дори спазването на
срока, обаче, не е достатъчно, за да се освободи потребителят от задължението за плащане
на неустойка, защото в чл. 33, ал. 2 от ОУ е предвидено, че кредиторът еднолично и без да
се мотивира може да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема,
5
дори когато обезпечението е предоставено в срок и отговаря на всички условия, поставени в
чл. 33, ал. 1 от ОУ.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора
/да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 68 % от
размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил
законоустановения размер от 50%. Единствено формалното уреждане на вземането като
неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност
на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски.
Поради което съдът приема, че неустойката е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, доколкото налага на потребителя да заплаща обезщетение надвишаващо 68 % от
размера на заетата сума. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСTK, съдът
намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и
санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26,
ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорената компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение
различно от главното, като начинът по който е уговорена сочи, че потребителят всякога
дължи неустойка, ако в краткия еднодневен срок от сключване на договора не осигури
обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си
задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.
Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той в
срок да получава главницата и възнаграждението си – кредиторът ще има право да получи и
допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение
по договора за кредит и не обезпечава реално претърпени вреди. По тези съображения съдът
приема, че неустоечната клауза, уредена в договора е нищожна поради противоречие с
6
добрите нрави.
На следващо място, процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 47,59 % годишно. При
това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото
именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери
нормата на чл. 22 ЗПК, а не тази на чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Предявеният първоначален иск за прогласяване на нищожността на процесната
неустойка е изцяло основателен.
По насрещните искове.
С оглед гореизложеното съдът намира, че процесният договор за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Както беше
посочено по-горе, по делото няма спор и се установява, че чистата стойност на процесния
заем е 300 лева – главница, която е следвало да бъде върната в цялост до 13.02.2023г. /преди
датата на устните състезания пред настоящата инстанция/. Ищецът по насрещния иск
претендира вземанията по договора на основание настъпила предсрочна изискуемост, като в
този смисъл следва да бъде посочено, че волеизявлението за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, обективирано в предявената насрещна искова молба, е достигнало до
адресата /ответникът по насрещния иск/ на 27.02.2023г., т.е. след падежа и на последната
дължима вноска по договора за заем. С оглед на което всички вземания по договора са били
падежирали и са били изискуеми към получаване на насрещната искова молба. Поради
гореизложеното е ирелавантно дали договорът за заем е бил обявен за предсрочно изискуем
или не по отношение на главничното задължение с оглед настъпилия падеж на последната
вноска № 6 на 13.02.2023г.
Не се спори по делото и че ищецът /ответник по насрещния иск/ е заплатил единствено
25 лева в погашение на задълженията си по договора, които следва да бъдат отнесени към
задължението му за връщане на главничното задължение. В този смисъл с извършеното от
ищеца плащане същият е изпълнил частично задължението си по договора, произтичащо от
чл. 23 ЗПК, и следва да върне единствено остатъка от дължимата главница, а именно сумата
от 275 лева /300 лева – 25 лева /, като не дължи други плащания по договора, в това число за
договорни лихви, такси и други съпътстващи вземания.
7
С оглед на което предявения насрещен осъдителен иск за заплащане на сумата от 275
лева, представляваща неизплатена главница по Договор за паричен заем К. № 720511,
сключен на 12.08.2022г., ведно със законна лихва от 23.01.2023г. следва да бъде уважен,
като за разликата над този размер до пълния предявен размер от 300 лева /221,27 лева +
78,73 лева/, както и за сумата от 18,83 лева, възнаградителна лихва за периода от
12.09.2022г. до 12.01.2023г. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски имат и двете страни. По първоначалния иск
с оглед на обстоятелството, че е изцяло уважен се дължат разноски единствено на ищеца,
като същият е сторил разноски за държавна такса в размер на 50 лева, които следва да му се
присъдят. Следва да бъде уточнено, че ответникът по първоначалния иск не е признал
предявения иск по смисъла на чл. 237, ал. 1 ГПК, доколкото в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не
е подаден отговор на исковата молба. Съдът намира, че не са налице и двете предпоставки
по чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото ответникът е дал повод за завеждане на исковата претенция
независимо че липсват доказателства да е претендирал неустойка по процесния договор.
Самото й включване в съдържанието на договора, респ. в погасителния план по него,
обуславя правен интерес у потребителя да отрече дължимостта й с оглед евентуално
отнасяне на платени от него суми в погасяването й. Поради което на ищеца следва да се
присъдят разноските за платената държавна такса в размер на 50 лева.
По делото ищецът е бил представляван безплатно от адв. М. М., като е представен
Договор за правна защита и съдействие от 15.11.2022г., в който е посочено, че
процесуалното представителство по делото е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
за оказване на помощ на материално затруднено лице. Съдът определи размера, който
следва да бъде присъден на адв. М. на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ на сумата от 400
лева. Следва да бъде посочено, че по делото не са ангажирани доказателства адв. М. да е
регистриран по ДДС.
По насрещните искове право на разноски имат и двете страни с оглед частично
уважената претенция. Ответникът е сторил разноски за държавна такса в размер на 100 лева
и претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът определи на сумата от 100 лева
на основание чл. 25, ал. 1 НЗПП вр. чл. 78, ал. 8 ГПК с оглед липсата на фактическа и
правна сложност на делото и приключването му в едно съдебно заседание. С оглед
уважената част от исковете на ищеца по насрещния иск следва да се присъдят разноски в
размер на 172,50 лева. По делото не са ангажирани доказателства за сторени разноски от
ответника по насрещния иск, като в цитирания по-горе договор за правна защита и
съдействие от 15.11.2022г. изрично е посочено, че същият е с предмет оказване на правна
защита и съдействие, изразяващи се в изготвяне на искова молба за нищожност на клаузата
на чл. 6.2 от Договор за паричен заем К. № 720511, както и процесуално представителство
във връзка с изложеното.
При така изложените съображения, съдът
8
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Е. Г. М., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к., №, вх.,
ет., ап.,, срещу „С. К.“ ООД, с ЕИК, със седалище и адрес на управление: гр. С., р. бул., №,
ет.,, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД нищожността на неустоечна клауза,
регламентирана в чл. 6.2 от Договор за потребителски кредит № 720511/12.08.2022г.,
предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА Е. Г. М. да заплати на „С. К.“ ООД на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК вр. чл. 23 ЗПК сумата от 275 лева, представляваща неизплатена главница по Договор за
потребителски кредит № 720511/12.08.2022г., ведно със законната лихва, считано от
23.01.2023г. до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 300 лева и иска за сумата от
18,83 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 12.09.2022г. до 12.01.2023г.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД да заплати на Е. Г. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
50 лева, представляваща сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД да заплати на адв. М. В. М., АК- гр. Пловдив с адрес на
упражняване на дейността: гр. П., бул., №, ет., ап.,, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата
от 400 лева, представляваща възнаграждение за осъществено безплатно представителство по
делото на Е. Г. М..
ОСЪЖДА Е. Г. М. да заплати на „С. К.“ ООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
172,50 лева, представляваща разноски по делото съразмерно уважената част от насрещните
искове.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9