Решение по дело №498/2024 на Административен съд - Добрич

Производството е по чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и е образувано по жалба на Д. В. Т., подадена чрез адв. М. Г. – ДАК, срещу Решение № 39/13.09.2024 г. на директора на ТП на НОИ -Добрич, с което е отхвърлена жалба срещу разпореждане [номер]-00-448-3/25.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което разпореждане на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2024 г. на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

Жалбоподателят счита, че решението е незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон. Оспорва изводите на ръководителя на осигуряването за безработица като счита същите за неправилни. Излага се оплаквания, че административният орган не е извършил необходимите проверки относно промяната на постоянната и настоящата адресна регистрация на Т. в Република България. Твърди, че той и неговото семейство нямат жилище или друг имот в Швейцария, където е живял в наето жилище. Заявява, че след прекратяване на трудовото си правоотношение в Швейцария, неговото намерение и намерението на съпругата му е да се установят в България. Затова счита, че неправилно административния орган е приел , че не му се следва получаване на обезщетение за безработица в България, която е държавата му на пребиваване. Възразява също, че разпореждането и решението на административния орган са в нарушение на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Моли решението и разпореждането, с което е отказано отпускане на обезщетение за безработица, да бъдат отменени като незаконосъобразни, а преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне по искането.

Ответната страна, директорът на ТП на НОИ [населено място], чрез процесуалния си представител, юрисконсулт М., оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде отхвърлена. В писмена защита подробно излага доводите си за законосъобразност на постановеното разпореждане и решение.

Добричкият административен съд, като прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Със заявление с вх. № 10075868/11.03.2024 г. до директора на ТП на НОИ Добрич Д. Т. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54 а от КСО като е декларирал осигурителните си периоди в Конфедерация Швейцария, както следва : 10.10.2019 – 30.04.2021 г.; 01.05.2021 – 30.11.2021 г.; 01.12.2021 – 18.04.2022 г.; 01.05.2022 – 31.05.2022 г.; 02.06.2022 – 29.06.2022 г.; 01.10.2022 г.-29.01.2024 г.

Към заявлението са подадени Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004, в която Т. е посочил, че от 01.09.2015 г. до 30.09.2019 г. е полагал труд в Германия, а от 10.10.2019 г. до 29.02.2024 г. – в Швейцария. В декларацията си жалбоподателят е посочил намерението си, той и неговото семейство да останат да живеят в България.

От справка в Регистъра на трудовите договори се установява, че жалбоподателят е полагал труд в България последно през 2013 г.

С разпореждане [номер]-00-448-1 от 12.04.2024 г. ръководителят на осигуряването за безработица е спрял производството и е направил запитване до компетентната институция на Швейцария за удостоверяването на осигурителните периоди.

След потвърждаване на периодите на осигуряване със СЕД U017 и информация за пребиваване с Н006 от компетентната институция на Швейцария производството е възобновено с разпореждане [номер]-00-448-2 от 22.07.2024 г.

С разпореждане [номер]-00-448-3/25.07.2024 г. ръководителят на осигуряването за безработица е отказал отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във вр. с чл. 11, § 3, б.“а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004. Мотивите за отказа са, че заявителят не е упражнявал трудова дейност в България от 25.06.2013 г., а предвид удостоверените осигурителни периоди в Швейцария ( от 10.10.2019 -19.04.2022 г. и от 02.06.2022 г. до 01.03.2024 г.), те се явяват последната заетост на Т.. Отказът е мотивиран именно с информацията, получена от компетентната институция на Швейцария, съдържаща се в СЕД Н006, според която Швейцария е държавата по пребиваване на жалбоподателя. Според ръководителя на осигуряването за безработица, след като България не е нито държава по пребиваване, нито държава по последна заетост, то тя не е компетентната държава да прецени възникване на правото на обезщетение за безработица.

Срещу разпореждането жалбоподателят е подал жалба до директора на ТП на Нои Добрич. С Решение № 39 от 13.09.2024 г. директорът на ТП на НОИ – Добрич е изложил подробни мотиви, в които е обсъдил установените в производството факти и приложимите спрямо тях нормативни разпоредби вследствие на което е приел, че отказът за отпускане на парично обезщетение за безработица е законосъобразен и е отхвърлил жалбата срещу разпореждането.

Решението е съобщено на 20.09.2024 г., а жалбата срещу него е подадена на 24.09.2024 г., т.е. в законоустановения срок за обжалване.

При така установената фактическа обстановка съдът приема, че жалбата е неоснователна.

Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ - Добрич и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица са издадени в рамките на установената от закона за тези органи компетентност - чл. 117, ал. 3, вр., ал. 1, т. 2, б. "б. " от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО.

Решението и потвърденото с него разпореждане отговарят на изискванията за форма на административните актове.

Съдът не установи в административното производство да са допуснати съществени процесуални нарушения.

Решението и потвърденото с него разпореждане са постановени в съответствие с материалния закон.

Страните не спорят по установените в административното производство факти, касаещи периодите на трудова заетост на жалбоподателя. Не е спорно също, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица последно жалбоподателят се е осигурявал в България през 2013 г. Основният спор, който повдига жалбоподателят, е за неправилно приложение от страна на органа, на материално-правни разпоредби от Регламент № 883/2004 г. и на Регламента по приложението му с № 987/2009 ЕО, както и на практиката на СЕС по тълкуването на тези нормативи, дадено в решение по дело С-30/2022.

От събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че от 10.10.2019 г. до 01.03.2024 г. жалбоподателят е полагал труд в Швейцария и е бил осигуряван там. През този период Т. и неговото семейство- съпругата му и двете му деца са живели в Швейцария. Представени са доказателства, че на 15.02.2024 г. е извършена дерегистрация на наетото жилище в населеното място в Швейцария с краен срок за напускане 29.02.2024 г. и че семейството на Т. е наело жилище в [населено място] с договор за наем от 15.05.2025 г. За доказване намерението си да се установи в България жалбоподателят представя трудов договор, сключен с български работодател и датата на постъпване на работа 02.09.2024 г.

Въз основа на всички други представени по делото писмени доказателства- потвърждение за отпътуване в чужбина, видно от което жалбоподателят е прекратил здравното си осигуряване в Швейцария, считано от 29.02.2024 г. и др. документи, съдът приема за безспорно установено неговото намерение да се установи заедно със семейството си в България след датата на прекратяване на осигуряването си и съответно на трудовата си заетост в Швейцария. Трудовата заетост на жалбоподателя в Швейцария е прекратена на 29.02.2024 г.

Независимо, че намерението на Т. за установяване в България след 29.02.2024 г. е доказано и не се оспорва от ответника, то прилагането на този критерий (критерия "намерение на лицето") в случая е неприложимо, защото нито е спорно коя е държавата по пребиваване по време на последната заетост, нито има разногласие в становищата на институциите на двете държави коя е държавата по пребиваване.

Държавата по пребиваване на Т. и неговото семейство, включващо съпругата му и двете му малолетни деца, по време на последната трудова заетост е Швейцария, т.е. държавата където е полагал труд и е бил осигуряван. В тази държава жалбоподателят и неговото семейство са заплащали дължимите данъци и осигуровки, здравни застраховки. В представения документ по международния обмен на информация СЕД Н006 компетентната институция на Швейцария е признала, че тя е държавата по трудова заетост, тя е и държавата по пребиваване. Видно от заявените и потвърдени от КИ на Швейцария осигурителни периоди, 10.10.2019 г. – 01.03.2024 г. , Т. е запазил връзката си с държавата по трудова заетост, като е оставал да живее със семейството си в Швейцария.

Въз основа на тези факти съдът приема, че законосъобразно директорът на ТП на НОИ Добрич е отхвърлил жалбата срещу разпореждането, с което е постановен отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица в България. Отказът и решението, с което той е оставен в сила, са постановени в съответствие с европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, съдържащи се в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Относимо към спора в случая е приетото на 31.03.2012 г. Решение № 1/2012 на Съвместния комитет ЕС – Швейцария, с което е актуализирано Приложение II „Координация на системите за социална сигурност” към Споразумението между Европейската общност и нейните държави–членки, от една страна, и Конфедерация Швейцария, от друга страна, относно свободното движение на хора. От 01.04.2012 г. държавите–членки прилагат с Конфедерация Швейцария Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава - членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3.

В буква "а" чл. 11, § 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е посочено, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. Специални правила, представляващи изключения от общото правило, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

В настоящата хипотеза не е приложима нормата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, както счита жалбоподателят, и според която отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на компетентната държава към институцията на държавата по пребиваване. Предпоставка за прилагане на чл. 65 от посочения регламент е по време на последната си дейност, като зает или самостоятелно зает, гражданинът да е пребивавал в държава-членка, различна от тази, на чието законодателство е подчинен. А в случая, видно от всички представени по делото доказателства, през целия период на заетост, който е продължил от 10.10.2019 г. до 29.02.2024 г., жалбоподателят е пребивавал в Швейцария, понеже е полагал труд в Швейцария и е бил осигуряван там. Както и самият той твърди, не се установява да е прекъсвал трудовите си правоотношения за повече от ден, два, т.е. бил е в непрекъснато трудово правоотношение с швейцарски работодатели. През целия този период жалбоподателят е бил на територията на Швейцария със своето семейство и затова се приема, че държавата на пребиваване, по см. на чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004, е Швейцария.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ е дадена в чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004, който определя, че "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Следва да се има предвид, че регламентите обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последната трудова заетост, а не с намерението на лицето след приключване на последната трудова заетост. Този извод произтича и от съдебната практика на Съда на ЕС, според която наличието на "стабилна/дългосрочна/" заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил с семейството си в друга държава - членка.

Действително по делото се доказва намерението на жалбоподателя да установи центъра на жизнените си интереси в България след прекратяване на трудовото му правоотношение в Швейцария, т.е. след 29.02.2024 г. Този критерий обаче в случая не се изследва. Както беше посочено по-горе, няма спор между компетентните институции на двете държави коя е държавата по пребиваване към периодите на активната трудова заетост на осигуреното лице. В представения по делото СЕД Н 006, издаден от КИ на Швейцария, държава на пребиваване е Швейцария.

Постановеното определение на СЕС относно обхвата на действие на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 по дело С 30/2022 г. е със следния диспозитив: „Член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г., трябва да се тълкува в смисъл, че: не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.“

СЕС изтъква необходимостта да се установи, че през целия период на трудова заетост осигуреното лице да е пребивавало в държавата по трудова заетост, за да се изключи прилагането на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Данните по случая установяват, че през целия период на трудовата си заетост, визиран в заявлението за отпускане на обезщетение за безработица, Т. е пребивавал в държавата по трудова заетост. Дори и да е имало определени кратковременни завръщания в България за ползване на отпуск, според подадената декларация от жалбоподателя, те не обосновават извод, че е прекъсната връзката му като осигуреното лице с държавата му по трудова заетост.

Действително държавата на пребиваване се определя в съответствие с чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва да се определи, доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на центъра на жизнените му интереси. В случая независимо, че родителите на жалбоподателя и неговите други роднини живеят на територията на България, от всички събрани доказателства може да се направи категоричен извод, че центърът на жизнените му интереси през периода на последната му трудова заетост, когато се е осигурявал, е бил в държавата по трудова заетост, а не в България. Съществено за настоящия спор обстоятелство е това, че през целия период на трудовата заетост в Швейцария жалбоподателят и семейството му са пребивавали там, съответно в Швейцария са се осигурявали за съответните социални рискове, поради което това се определя като "пребиваване " по см. на член 1, буква „ й“от Регламент (ЕО) № 883/2004. След прекратяване на заетостта в Швейцария тази държава-членка се явява "компетентната държава-членка ".

По горните съображения съдът приема за правилен и законосъобразен извода на административния орган, че в този случай не намира приложение чл. 65, § 2 от Регламент ЕО № 883/2004. Решението на директора на ТП на НОИ Добрич е съобразено с материалния закон, а жалбата като неоснователна следва да се отхвърли.

По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд Добрич, пети състав

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д. В. Т. срещу Решение № 39/13.09.2024 г. на директора на ТП на НОИ -Добрич, с което е отхвърлена жалба срещу разпореждане [номер]-00-448-3/25.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица.

Решението е окончателно.